Сандра Браун
Димна завеса (18)

Шестнадесета глава

Брит възрази относно кислородната бутилка:

— Добре съм. Наистина.

— Дишай пет минути. Аз в това време ще си взема душ. — Тя се подчини и намести тръбичката. — Просто дишай нормално. — Младата жена вдигна палец да покаже, че е разбрала указанията му, но жестът издаваше немощта й.

Изтощени физически и психически, те почти не разговаряха по време на дългото пътуване до хижата. Имаха да обсъждат много неща, но решиха, че това може да изчака, докато възстановят силите си.

Рейли се изкъпа с особено усърдие. Раните и охлузванията по ръцете не изглеждаха сериозни, но трябваше да се предпази от бактериите във водата на Комбахи. Намаза и най-леката драскотина с антисептик, след това си облече чиста тениска и дънки до коленете.

Брит седеше в позата, в която я бе оставил, опряла босите си крака на напречната пръчка на стола, с подвити пръсти. Той изключи кислорода и дръпна тръбичката от ноздрите й.

— Сега може ли да си взема душ?

Рейли махна към спалнята.

— Оставих чиста хавлия и дрехи в банята.

— Благодаря.

— Гладна ли си?

Тя поклати глава и изчезна в спалнята. Движеше се като сомнамбул.

Той си мислеше, че умира от глад, но когато отвори хладилника, нищо не му се стори достатъчно апетитно. Отказа се от храната и се върна в спалнята. Чу шума от душа. Погледът му обходи стаята и се спря на пълзящото растение по стената.

Наистина придаваше уют.

Душът спря. Рейли се върна в дневната и изчака, докато чу вратата на банята да се отваря. Пресрещна Брит до спалнята. Беше облякла тениската и гащетата, които й остави. Разбира се, те й бяха големи. Боксерките висяха на ханша й, а ръкавите на тениската скриваха лактите й, но видът й беше поносим.

Косата й бе мокра. Имаше тъмни сенки, от които очите й изглеждаха необикновено големи и празни. Рейли се съмняваше, че някой от телевизионните й зрители би разпознал в тази раздърпана бездомница самоуверената жена, която им съобщаваше последните новини.

— Седни на леглото — каза той. — Трябва да дезинфекцирам раните ти. Ще пари, но това означава, че действа.

Тя се подчини, без да спори. Рейли се върна от банята с шишенце антисептик и ролка тоалетна хартия. Нямаше памук.

Коленичи до нея, откъсна парче тоалетна хартия и го намокри с течността, от която се разнесе остра специфична миризма. Намаза дълбоката драскотина на рамото й. Брит пое рязко дъх през зъби.

— Предупредих те — рече той.

— Няма нищо.

— Ще стане бързо. — Зае се с раната на коляното й. — Наложи се да те изтегля през предното стъкло.

— Аз не успях да го счупя.

— Носех един гаечен ключ и блъсках с него, докато счупих стъклото. Не помниш ли? — Тя поклати глава. — Може би е по-добре, че не си спомняш.

— Помня как колата падна във водата. Въздушната възглавница се отвори, после спадна. Колата се преобърна. Коланът ме задържа на седалката. Имах чувството, че гледам всичко на забавен каданс.

Той кимна, откъсна още тоалетна хартия и сипа от спирта.

— Фаровете изгаснаха. Стана тъмно. Ужасно тъмно.

— Не е нужно да говориш за това, Брит.

— Колата се напълни с вода — продължи тя, сякаш не го бе чула. Вероятно наистина не беше. — Водата покри главата ми. Аз откопчах колана си и започнах да блъскам стъклото, но… — Брит отчаяно завъртя глава. Очите й се напълниха със сълзи. Трепереше. — Продължавах да опитвам да счупя стъклото, но не успях. Повече не можех да задържам дъха си.

— Брит, студено ли ти е?

— Не.

Но зъбите й тракаха. Той се изправи, издърпа завивката от леглото и я уви около нея. Тя се сгуши в плата и кръстоса ръце пред гърдите си.

Рейли отново коленичи пред нея и огледа раната на слепоочието й.

— Доста зле е, но не е толкова дълбока, че да имаш нужда от шевове. Може да ти остане малък белег. Но като се гримираш, няма да се забелязва. Особено по телевизията.

Говореше, за да я накара да се успокои. Или по-скоро себе си. Един от двамата трябваше да се владее, а тя бе разстроена и в момента изглеждаше невероятно уязвима.

Поведението й беше типично за човек, който е преживял такъв стрес. След като непосредствената заплаха бе отминала, тя осъзнаваше, че е била на косъм от смъртта. Рейли бе виждал това безброй пъти при хора, оцелели при пожар или други бедствия. Когато приливът на адреналин отшумеше и те осъзнаеха смъртната опасност, в която са се намирали, често изпадаха в истерия.

Забеляза, че дишането й не е съвсем равномерно, и това го разтревожи.

— Трудно ли ти е да дишаш?

— Не.

Той напои с антисептик друго парче тоалетна хартия и почисти грапавата рана на челото й. Тя изхълца от болка. Сълзите се плъзнаха от очите по страните й.

— Съжалявам, знам, че пари и щипе ужасно — каза той. — Но това е само за малко, обещавам ти.

— Няма нищо.

— Почти свърших. Не искаш да оставим някой паразит, нали? — Почисти раната още веднъж, после остави тоалетната хартия и шишенцето на нощното си шкафче. — Ето. Готово. — Изправи се и изтупа ръце една в друга. — Свършихме.

Брит вдигна поглед към него. Огромните й очи го гледаха с такава болка, че той не виждаше нищо друго, освен тях. Тя едва потискаше риданията си. Устните й трепереха. Една сълза се плъзна в ъгълчето на устата й, но тя сякаш не забеляза.

— Беше толкова… страшно.

Той изостави престорено веселото си държане и каза сериозно:

— Знам.

— Не можех да направя нищо.

— Знам.

— Опитах да им избягам, но пътят…

— Направила си най-доброто.

— Когато водата започна да пълни колата, изпаднах в паника.

— Естествено.

— Винаги съм мислела, че… че ще се държа храбро. Но не успях.

— Ти се опитваше да…

— Мислех, че ще умра.

— Но не умря.

— Не беше… нали знаеш как хората казват, че животът минавал на лента пред очите им?

— Да.

Тя поклати глава.

— С мен не стана така. Не видях нищо. Нищо, освен водата… и ужаса. Просто исках да се измъкна. Бях адски изплашена. Рейли?

— Да?

Тя протегна ръка и когато той й подаде своята, я стисна над лакътя. После другата й ръка се обви около кръста му и го придърпа към нея. Пусна завивката и се изкатери като дете, обви ръце около врата му и се вкопчи в него.

— Не исках да умра, не исках.

— Разбира се. Сега си добре. В безопасност си.

— О, боже! — Тя се надигна на пръсти и зарови лице във врата му. — Мислех, че ще умра.

— Всичко свърши. Сега си добре. — Той потупа гърба й смутено. — Ще се оправиш.

Дланите й се озоваха върху страните му, придърпаха лицето му към нейното, устните й трескаво потърсиха неговите. Прокара пръсти през косата му, стисна цели кичури и едва не ги изскубна. Целуна го и продължи да го целува между думите, които шепнеше, накъсани и неразбираеми, пълни с отчаяние.

Усещането за тялото й, много по-малко и меко от неговото. Босите й крака, притиснати в него. Ръцете, които го прегръщаха. Устните й, влажни и копнеещи. Беше прекалено много. Завладя го диво желание.

Рейли обви ръце около нея. Придърпа я към себе си. Устните им се сляха. Езиците им се докоснаха и го заля вълна от усещания.

В главата му звънеше предупредителна аларма, по-силна от пожарна сирена, но той не я чуваше. Брит имаше толкова хубав мирис и вкус, устата й беше копринено нежна, гореща, настойчива, а бе минало толкова време, откакто някоя жена го бе желала така. Така отчаяно.

Тя продължи да стиска косата му, после дланите й се плъзнаха по гърба под тениската. Ноктите й се забиха в кожата му. Той прекъсна целувката, за да издърпа тениската през главата си и да я захвърли, сетне отново я зацелува. Разделиха се още веднъж само за да свалят нейната тениска и когато се прегърнаха, гърдите й се притиснаха към неговите и той се чу да стене от удоволствие.

Брит пак обви ръка около кръста му и го придърпа към себе си, като в същото време се отпусна назад върху леглото. Той я последва. Двамата свалиха останалите си дрехи, а тромавите им пръсти станаха пъргави и ненаситни.

Правиха секс силно, бързо и безмилостно. Само за минута и двамата свършиха, вкопчени един в друг, стенещи и задъхани.

После няколко минути лежаха с преплетени тела, изтощени докрай. Тя не помръдваше, той — също, сякаш последствията от случилото се току-що се стовариха отгоре им като цял тон тухли.

Джей ме е изпреварил.

Колкото и хубаво да му беше с нея, точно това си помисли, когато кракът й се отдръпна и ръцете й охлабиха прегръдката си.

Рейли се претърколи по гръб и затвори очи. Минутите минаваха в мълчание, толкова тягостно, че ситуацията стана още по-неловка, отколкото беше. Някой трябваше да каже нещо в някой момент, но нямаше да е той.

Накрая усети, че тя седна. Отвори очи точно когато се пресегна за боксерките, които бе изритала в края на леглото. Той не устоя на възможността да се наслади на профила й. Забележително тяло. Прекрасен, гладък гръб. Още по-прекрасни гърди. Пълни, но естествени, с предизвикателни розови зърна.

Смутен от новия прилив на възбуда, свали крака от леглото и седна. Вдигна от пода тениската и й я подаде, без да се обръща към нея. Тя я взе мълчаливо. Рейли грабна своите дрехи и отиде в банята, като затвори вратата след себе си.

Застана до мивката, пусна водата и се изми. Не мислеше за нищо, само си повтаряше: Господи, господи, господи!

Закопча дънките си и изгаси лампата, преди да отвори вратата. Брит лежеше настрана, обърната с гръб към банята. Беше облякла тениската и издърпала завивката до кръста си. Той легна и също се извърна с гръб към нея.

Тя промълви дрезгаво:

— Казват, че… — Поколеба се, прокашля се и отново опита: — Казват, че когато… когато преживееш нещо като това, което ме сполетя тази вечер, или си бил на погребение, когато се сблъскаш със смъртта, е нормално да… да искаш да правиш секс. Мисля, че това, което се случи между нас… Искам да кажа, че е естествена реакция на ужаса, който преживяхме тази вечер. Защото сексът е… той е… утвърждаване на живота.

Рейли лежа неподвижно няколко минути, после се протегна и изгаси нощната лампа.

— Така ли казват?

 

 

Когато Брит се събуди, него го нямаше. На масата за хранене бе оставена бележка. Лист хартия, откъснат от тетрадка със спирала, на който имаше няколко думи, написани с познатия решителен почерк: „Ще се върна скоро“. Лаконично.

Според часа, който бе отбелязал под кратката бележка, отсъстваше повече от два часа. Тя си препече филийка, направи си кафе и допиваше втората си чаша, когато чу шума от пикапа, приближаващ се към хижата.

Върна се в спалнята и затвори вратата, понеже не искаше да изглежда, че нетърпеливо очаква завръщането му. Докато се криеше, й хрумна мисълта, че когато бе свързано със секса, хората често се държаха като деца. Но въпреки това не излезе.

Чу вратата на хижата да изскърцва, после да се затръшва. Чу стъпките му по посока на кухнята. Когато събра кураж да излезе от спалнята, той стоеше с гръб към нея. Трупаше пликове с покупки върху масата.

— Чудех се къде…

Брит млъкна, когато Рейли се обърна. Беше се подстригал. Не толкова късо, както преди, но все пак косата му бе видимо оформена и укротена. Но най-фрапиращото бе това, че брадата му я нямаше. Тя беше забравила ъгловатата му челюст и изпъкналите скули. Без брадата очите му изглеждаха още по-зелени и неустоими, защото нищо не отвличаше вниманието от тях.

Поколеба се дали да направи някакъв коментар за тази внезапна и драстична промяна, но преди да успее да каже нещо, той отново й обърна гръб и продължи да разтоварва покупките си.

— Хапна ли нещо?

— Препечена филия.

— Донесох ти плодове.

Брит се приближи до масата и видя кошничка с ягоди и един пъпеш. Взе ягодите и ги занесе при мивката.

— Изглеждат чудесно. — Пусна водата и ги изми.

— Купих ти малко дрехи — каза той. — Не знам дали ще са ти по мярка. — Тя остави кошничката с ягодите да се отцедят. Той й подаде няколко торбички. — Не очаквай твърде много.

Брит надникна любопитно в едната торба.

— Благодаря. Ще отида да се преоблека.

Почти беше стигнала до спалнята, когато той попита:

— Пиеш ли хапчета против забременяване?

Тя се обърна рязко.

— Какво?

Рейли се намръщи, сякаш искаше да каже: Чу ме. Трябва ли да го повтарям?

Младата жена повдигна рамене неопределено. Той сложи ръце на кръста си.

— Това „да“ или „не“ означава?

Брит не хареса нито позата, нито тона му.

— Означава, че не ти влиза в работата.

— За нещастие, след снощи вече ми влиза в работата.

В нея се надигна вълна от гняв.

— Чуй ме, Рейли Ганън. Всички мъже, с които съм спала, са били поласкани и благодарни. Никой не се е чувствал нещастен заради това.

— Страхотно. Пазиш ли се или не?

— Това не е твоя грижа. И няма да бъде. Никога. Няма за какво да се тревожиш, ясно ли е?

Завъртя се рязко и влезе в спалнята, затръшвайки вратата след себе си. Страните й още пламтяха от гняв, когато изсипа решително съдържанието на торбите върху леглото, готова да намрази всичко, което й беше купил.

Всъщност изборът му се оказа доста добър.

Всичко беше в черно, бяло или деним. Неща, които лесно се комбинират едно с друго. Дрехи, които би си взела за пътуване през уикенда. Зачуди се дали Хали е възпитала у него този вкус.

Откъсна етикетите и си облече бикини, сутиен, бели дънки и черна тениска. Обу белите маратонки със сребрист кант. Изобщо не беше зле. Размерите бяха или съвсем точни, или доста близо, дори и бельото. Тя се изчерви, защото си помисли, че ако той беше купувал тези дрехи предния ден, нямаше да улучи толкова точно размерите.

Освен дрехите, беше й купил някои тоалетни принадлежности: лосион за тяло, гланц за устни, спирала и руж. Тя се гримира леко за повече самоувереност и се върна в кухнята.

Рейли почистваше семките на пъпеша и само я погледна през рамо, без да направи никакъв коментар за дрехите.

— Сега се чувствам по-добре — каза тя. — Благодаря.

— Моля. — И се протегна да извади една купа от шкафа, като отбягваше погледа й.

— Е, лилав слон ли ще си държим в стаята?

Той заби ножа в пъпеша и го наряза на парчета бързо и умело.

— Какво?

— Не се прави, че не разбираш, Рейли. Ще поговорим ли като възрастни за това, което се случи, или ще се преструваме, че нищо не е станало?

— Вече говорихме за случилото се. Снощи.

— Това разговор ли беше според теб?

Изръмжа нещо неразбираемо и загаси лампата.

Той сви рамене:

— Ти каза всичко. Всичките теории, че…

— Теории ли ти се струват?

Остави ножа и се обърна към нея:

— Ами или е било така, както каза ти, или просто сме двама души, на които им се е правел секс. Ти си избери.

— Не е нужно да бъдеш толкова груб.

— А ти не се прави на толкова аналитична. — Той взе ножа и наряза още един резен от пъпеша.

— Мислех, че предпочиташ ситуацията да бъде анализирана. Ти си този, който се закле никога да не ме докосне, нали така? Но няколко часа по-късно…

— Те чуках така, сякаш идва свършекът на света. Е, светът не свършва. Има утре и това утре настъпи — каза той и размаха ножа във въздуха. — И не искам повече да говорим за това.

— Освен, за да се увериш, че няма да има никакви последствия за теб след девет месеца.

— Ти не се ли тревожиш? Може да имам някаква венерическа болест.

— Ти? Предпазливият, параноичен Рейли Ганън? Изключено. Мисля, че съм в безопасност. — Той се обърна, но Брит стисна лакътя му и го накара да се обърне към нея. — Моят анализ е полезен за теб толкова, колкото и за мен. Той освобождава и двама ни от отговорност. Може би ще спреш да се упрекваш, че си бил с жена, с която Джей е спал преди теб. Жена, с която Джей е спал едва преди няколко дни.

Челюстта му се напрегна.

— Ти каза, че не сте.

— Казах, че според мен не сме.

— Била си емоционално претоварена в нощта на смъртта му, също като снощи. Откъде знаеш, че не си се хвърлила на врата му, както направи с мен?

— И какво, ако съм го направила? Какво те интересува?! Защо си се вторачил точно в това? Заради Хали ли?

Той бутна купата с пъпеша към нея.

— Искаш ли пъпеш? Ако искаш, хапни. Чака ни работа.

Брит се вгледа в прясно избръснатото му лице и видя в изражението му твърда решимост да прекрати този разговор. И тя не искаше да говори за това. Рейли можеше да си мисли каквото си ще. Тя знаеше защо се бе хвърлила на врата му.

Споменът за случилото се накара страните й да пламнат. Въпреки това, избликът на страст беше обясним заради преживяния ужас в реката. Това бе единствената причина за поведението й. Надяваше се той да го разбира.

Надяваше се и сама да го разбира.

Отхапа парче пъпеш и когато го сдъвка, попита:

— Сега ще ми разкажеш ли за пожара?

— По-късно. Първо ще отида до Делно, за да разбера какво са съобщили в новините тази сутрин. Да видим дали са открили колата ти.

— Мислиш ли, че са?

— Съмнявам се. Онези, които те избутаха от пътя, със сигурност не са съобщили за инцидента. Докато ме няма, ти можеш да…

— Няма да остана тук сама.

— Защо?

— Защото снощи някой се опита да ме убие!

— И сега мисли, че си мъртва. А дори и да не е сигурен в това, не знае, че си при мен.

— Може и да знае.

— Няма откъде.

— Все едно, ще дойда с теб.

— Далече е. Навън е горещо. Ще си изцапаш новите маратонки. А и мястото, където Делно живее, не е райска градина.

— Ако в новините говорят за мен, искам да го чуя лично.

Той я погледна раздразнено, после сви рамене:

— Както желаеш.

Рейли взе две бутилки вода от хладилника, подаде й едната и излезе навън. Тя го последва. Поеха през гората, където имаше коприва и много буболечки. Маратонките й наистина се изцапаха, но тя не каза нито дума, за да се оплаче.

Дори и да вървяха по някаква пътека, Брит не можеше да я различи, но Рейли очевидно знаеше откъде да минат.

Той заобиколи отдалече едно изсъхнало дърво, в което имаше гнездо на оси.

— Пази се от алигатора — предупреди я, когато поеха покрай едно блато през гъста кипарисова гора. Възлестите корени на дърветата стърчаха от водата като сталагмити. Алигаторът беше напълно потопен във водата, виждаха се само очите му.

Най-после той съобщи:

— Стигнахме.

Тя беше плувнала в пот. Рейли я бе предупредил, че мястото не е райска градина, но това пред погледа й приличаше на бунище, сред което се издигаше странна конструкция на колове.

Той я преведе през осеяното с вехтории пространство. Брит дори не можеше да определи какво представляват някои от ръждясалите предмети. Двамата се качиха по паянтовите стъпала до вратата. По външните стени бяха окачени кожи на животни и влечуги. „За украса ли служат? — зачуди се тя. — Или за да скрият дупки по стените?“

Трите хрътки дремеха на малката веранда. Явно познаха Рейли и нея по мириса, защото не излаяха, дори не помръднаха при появата им, само едната хрътка възропта, когато Рейли я срита, за да я отмести от вратата.

— Делно? — извика той през мрежата.

— Идвам! — Викът дойде от далечния край на поляната. Старецът се появи откъм дърветата, като наместваше презрамките на гащеризона си. — Ходих до тоалетната. — Закова се намясто, когато видя избръснатото лице на Рейли. — Дяволите да ме вземат, виж се само.

Без да каже дума, Рейли отвори вратата и влезе.

— Здравей, Делно — каза Брит и последва Рейли в задушното бунгало, където попита шепнешком: — Той в гората ли ходи до тоалетна?

— Предупредих те. — Младият мъж отиде право при телевизора със стайна антена и го включи. Хвърли поглед към Делно, който влезе в същия момент. — Да си видял нещо по новините тази сутрин?

— Тя още е в неизвестност — каза Пикънс и кимна към Брит, без да откъсва поглед от Рейли.

Подразнен от това зяпане, Ганън попита:

— Какво?

— Нищо. Съвсем нищо. — Старецът прокара ръка по собственото си брадясало лице, после махна към печката, където къкреше един чайник. — Да ви сипя ли?

— Благодаря, не. Току-що закусихме — отвърна Брит, която дори не искаше да гадае какво има в чайника.

По телевизията вървеше някаква игра, макар че ако не беше звукът, Брит нямаше да го разбере. Не можеше да различи никакъв образ сред снежинките на екрана. Рейли провери ограничения брой канали, но навсякъде течаха обичайните предавания. Той изгаси телевизора.

— Казаха ли нещо друго за нея, освен че е в неизвестност?

— Интервюираха някакъв мъж, каза, че е адвокатът й. — Преди да продължи, Делно изплю сдъвкан тютюн в една празна консервена кутия от зелен боб. — Рече, че говорил с нея снощи по телефона и тя щяла да се предаде. Но ченгето съобщи, че не се появила, така че още е на свобода и продължават да я издирват. Каза, че като я открият, ще трябва да отговаря на доста въпроси. — Млъкна и погледна Брит въпросително, но тя не смяташе да му обяснява неща, които той вече знаеше.

Рейли попита:

— Да са споменавали за инцидент на Ривър Роуд?

— Не. Поне аз не съм чул.

— Да са споменавали за мен?

— За теб? Не.

Рейли погледна Брит.

— Това е добре.

— Сигурно. Значи още ме смятат за бегълка, вместо за жертва на опит за убийство.

— Опитал си да я убиеш?

Двамата едновременно се обърнаха към Делно, който бе задал въпроса на Рейли. Брит се засмя, но младият мъж се намръщи и отговори:

— Не, не съм опитвал да я убия. Благодаря за телевизора. Ако чуеш нещо за някого от нас, ще дойдеш ли да ни кажеш?

— Може и да дойда. Ако не съм зает с нещо друго. Не че имам спешни ангажименти.

Рейли изсумтя подигравателно:

— Меко казано. — Той се отправи към вратата. Брит благодари на Делно за информацията и последва Ганън навън.

Бяха прекосили двора до средата, когато Делно се провикна:

— Тя ли те накара да се обръснеш?

Рейли не спря и не се обърна. Старецът се изкиска:

— Сигурно за да не й ожулиш някои места по тялото с брадата си.

Брит се престори, че не чува това, Рейли — също.

— Като те е накарала да се избръснеш, нищо чудно да…

Рейли спря и се обърна.

— Тя няма нищо общо с това, разбра ли?

— Тогава защо…

— Ще ходя на погребение. — Младият мъж се извърна и навлезе в гората.

Сега вървеше по-бързо, отколкото на идване, и Брит едва успяваше да го следва. В един момент изчезна от полезрението му и се наложи да я изчака. Когато стигна до него, тя дишаше тежко.

— Извинявай, кракът ми се закачи за някакво пълзящо растение и трябваше да вадя маратонката си.

— Къде е водата ти?

— Допих я, докато бяхме при Делно. — Той й подаде своята бутилка, но тя отказа: — Ти имаш нужда от нея.

— Добре съм.

Брит отпи от бутилката, но остави и на него. Той допи водата и затвори празната бутилка.

— Почти стигнахме.

Рейли се канеше да поеме напред, когато тя попита:

— Погребението на Джей ли?

Той кимна кратко.

— Чух го по радиото, като ходих в града сутринта. Вчера са предали тялото на роднините му, приключили са с аутопсията. Погребението е днес в три следобед.

Беше се подстригал и обръснал, за да има по-приличен вид, заключи Брит.

— Те ще бъдат там. Коб Фордайс, Джордж Макгауън.

— Сигурно.

— Ще те познаят.

— Е, и? Джей ми беше приятел от детинство. Защо да не отида на погребението му?

— Заради всичко онова, което са ти причинили.

— Но те не знаят, че аз знам. Мислят, че са постигнали целта си. Съсипали са живота ми и това им се е разминало безнаказано. Пет години не са чували за мен. Вече не представлявам заплаха за тях.

— Тогава защо ще ходиш на погребението?

Той се ухили.

— За да ги накарам да се питат дали не са сгрешили в предположенията си.

Брит усети, че отвръща на усмивката му.

— Доста ще се изнервят, като те видят.

— Такава е целта. Освен това се надявам да видя Канди.

Отново закрачи и тя го последва, като се стараеше да не изостава.

— Кога ще ми разкажеш за пожара и за твоето разследване?

— Довечера. Като се върна от Чарлстън.

— Дотогава ще минат часове. Не искам да стоя тук сама.

— Не можеш да дойдеш с мен, Брит. Не трябва да те виждат. Този, който се опита да те убие, ще опита отново, ако разбере, че си жива.

— Тук ще бъда напълно беззащитна.

— Ще мина покрай Делно, като тръгвам, и ще му кажа да дойде да ти прави компания.

— Не е смешно.

— Не съм и очаквал да е. Ако някой опита…

Той спря толкова рязко, че Брит се блъсна в него. Преди да успее да го попита защо е спрял, Рейли се обърна, прегърна я през кръста и я дръпна назад в храстите.

— Какво?

— Шшшт — прошепна в ухото й. — В хижата има някой.