Сандра Браун
Димна завеса (11)

Девета глава

Брит затаи дъх, чудейки се как ще реагира Рейли на въпроса й.

— Добре де, може и да съм бил малко ядосан. Джей ме дразнеше: „Аз съм ченгето, а ти — пожарникарят, забрави ли?“. Казваше го с онази негова широка усмивка и знаех, че не го прави, за да ме засегне, но ето — аз съм учил толкова години за това, а той, типично в негов стил, се появява и обира със замах цялата слава. И то каква слава!

— Всеки би се почувствал зле от това, Рейли.

— От друга страна, се гордеех с него и се радвах, че е спасил живота на всички онези хора. И бях много благодарен, че той самият е оцелял.

— Нали това е бил поводът за онова парти? Да отпразнувате факта, че е останал жив?

— Така каза той. Искаше да отпразнува връщането си от оня свят. Казах му, че не мога да отида на купона, защото имам много работа, но Джей ми се обади следобеда преди партито. Каза…

 

 

— Не се излагай, Рейли. Трябва да дойдеш. Не мога да направя купон без теб.

Рейли въздъхна по телефона. От втори клас, когато Джей го убеди да пъхнат един щурец в чекмеджето на учителката, винаги успяваше да го накара да прави неща, които не иска. Когато Джей си наумеше нещо, с него не можеше да се спори, а сега бе твърдо решен да накара Рейли да отиде на купона.

— Работя денонощно, Джей.

— Аз също. Но това не ни пречи да си спретнем един купон.

— Това е различно. Разследването…

— Ще почака. Поне няколко часа. Отбий се колкото да изпиеш една бира. Взел съм под наем автомат за ледена маргарита, но за тези, които не пият, ще има наливна бира.

Рейли се засмя:

— Джей, бирата също е алкохол.

— Шегуваш се. Наистина ли?

Двамата се засмяха, после Джей каза:

— Няма да е истински купон без теб, приятелю.

Рейли още се колебаеше. Имаше адски много неща за вършене. Работеше извънредно, а нощем преглеждаше информацията, която беше събрал през деня. Работеше почти без почивка.

Бяха му възложили да помага на старшия следовател Теди Брунър в разследването на палежа. Ветеран пред пенсия, Брунър знаеше за пожарите повече от всеки друг в службата. Но Рейли ходеше по семинари и конференции. Когато не му плащаха командировките, той сам поемаше разходите си, за да посещава тези обучения. Приемаше го като инвестиция в бъдещето си.

Брунър беше ветеранът, но Рейли имаше две дипломи за висше образование, както и задълбочени научни знания за пожарите. Двамата бяха добър екип. Рейли не се хвалеше с дипломите си, защото уважаваше практическия опит на по-стария си колега.

В някои моменти Брунър ставаше избухлив и рязък. Младият мъж осъзнаваше, че той вероятно се чувства застрашен от по-високата му квалификация и по-доброто познаване на новите технологии, но постепенно успяваше да спечели уважението му. Рейли влагаше много усилия да поддържа отношенията помежду им гладки.

Но погледнато отвсякъде, назначението му за помощник на Брунър в такова важно разследване подсказваше, че подготвят Рейли за наследник на старшия следовател, когато възрастният човек решеше да се пенсионира. Това бе огромен шанс за Рейли. За него това би било огромно лично постижение, кулминация на годините учене и усърдна работа. И тъй като кариерата му зависеше от това разследване, той не искаше да губи концентрация дори и за една вечер.

А Джей можеше да съсипе концентрацията и на будистки монах. И освен това не приемаше „не“ за отговор.

— Хайде, Рейли, мога ли да разчитам, че ще дойдеш?

Той отново опита да се измъкне с обяснението, че Хали не е в града.

— Тя е в командировка и се връща утре.

— И какво, не те пуска да дойдеш сам ли? Явно те държи много изкъсо.

Джей често се шегуваше с него по повод предстоящата му сватба и му напомняше предимствата на това да си необвързан. Но тези закачки не правеха впечатление на Рейли. Той очакваше с нетърпение сватбата, нямаше нищо против моногамията и искаше да прекара остатъка от живота си с Хали.

Освен това подозираше, че приятелят му тайно ревнува заради връзката му с Хали. Самият Джей никога не бе имал толкова сериозна връзка с жена и го дразнеше от завист.

Той често зяпаше Хали с възхищение и казваше:

— Навярно и аз щях да реша да се оженя, ако можех да имам Хали. Ти отмъкна най-добрата жена, Рейли, кучи син такъв, голям си късметлия. — Хали се смееше на глупостите му, също като Рейли. И двамата знаеха, че Джей не би заменил ергенския живот за връзка, в която се очакваше да остане верен на една жена.

— Хали ми има доверие — каза Рейли. — Просто няма да ми е забавно да отида на парти без нея.

— Ела с Канди. Тя ще ти бъде дама.

Рейли се изсмя гръмогласно. Канди Орин бе израснала с тях двамата. Беше няколко години по-малка от тях, но едно лято убеди треньора им по бейзбол да й позволи да връща топките и се превърна в тяхна сянка.

Канди съжаляваше, че не е момче. Можеше да бяга, да удря, да хвърля и да ругае по-добре от тях, а когато станаха по-големи, издържаше повече и на пиене. Беше забавна и добра приятелка, но изобщо не можеше да замени Хали и Рейли го каза на приятеля си.

Джей се засмя:

— Знам. Канди няма грацията, красотата и чара на Хали. Между другото казах ли ти, че съм тайно влюбен в гаджето ти?

— Около сто пъти.

— Нима? Е, по-добре да знаеш. Докъде бях стигнал?

— Че Канди няма…

— Да. Тя е толкова далече от Хали, колкото ти от мен.

— Ха-ха.

— Но трябва да признаеш, че Канди е забавна, а в момента си няма гадже. Заяви, че ако не си намери кавалер за купона, изобщо няма да се появи. Е, кажи как да отпразнувам чудодейното си оцеляване без двамата си най-добри приятели?

Рейли бе изчерпал всички възможни извинения. Истинската причина за нежеланието му беше друга. В последните няколко дни той преглеждаше докладите от аутопсията на загиналите в пожара. За него останките от телата не бяха просто безформена овъглена плът. Тези невъзможни за разпознаване човешки тела бяха принадлежали на хора, умрели по чудовищен начин. Не можеше да спре да мисли колко мъчителни са били последните минути от живота им. Тези мисли го държаха буден нощем, чуваше писъците им в кошмарите си. Не беше в настроение за веселби.

Но ако се опиташе да обясни това на Джей, щеше да му напомни, че въпреки целия си героизъм, не беше успял да спаси седем човека. Предполагаше, че мисълта за тях преследва и Джей, както и него самия, но бе предприел опит да избяга от мрачните мисли, като организира купон.

Може би приятелят му се справяше по-добре със ситуацията. Джей би казал, че никакви съжаления или скръб не могат да съживят онези седем човека. Мъртвите са си мъртви, животът е за живите. И всъщност беше прав.

— Можеше да съм мъртъв, Рейли — каза Джей. — Постоянно ме връхлитат спомени. Сякаш отново съм в горящата сграда, задушавам се от дима и подът пропада под краката ми. Имаше моменти, когато си мислех: Това е. Дойде и моят час. Ще умра тук. Ако не бях извадил късмет, щях да съм вече в историята. Вместо купон, можеше да ми правите помен.

— О, за бога, остава да пуснеш и траурния марш — изръмжа Рейли. — Готов си на всякакви манипулации, за да ме накараш да дойда, нали?

— Знаеш, че съм напълно лишен от чувство за срам.

— Наясно съм с това.

Джей му напомни да се обади на Канди и да й предложи да я придружи, след което приключи с думите:

— Ще видиш, че ще си прекараш добре, въпреки че си толкова скучен.

— Още нещо — каза Рейли миг преди Джей да затвори. — Кливлънд Джоунс. Така и не получих никакви документи за него.

— О, по дяволите! Пак забравих.

— Не мога да си представя как успяваш. За трети път те моля да ми изпратиш доклада за ареста му.

— Знам, знам, извинявай. Ще ти го изпратя в понеделник сутринта.

— Разчитам на това. — Той затвори, разочарован, че няма да разполага с нужния документ през уикенда. Не искаше да досажда на Джей, но този доклад беше важен за разследването.

Джей постоянно се разсейваше — отчасти поради личната си ангажираност със случая, отчасти заради вниманието на медиите, които продължаваха да го преследват за интервюта. Не че имаше нещо против да е в светлините на прожекторите, но все пак известността крадеше от времето му.

С изключение на последния разговор, всеки път, когато Рейли му се обадеше, той изглеждаше зает и сякаш нямаше търпение да затвори телефона. Във всеки друг момент Рейли би се почувствал пренебрегнат, но раздвоеното внимание на Джей беше разбираемо. Всички в чарлстънската полиция работеха извънредно. След катастрофалния пожар полицейското управление функционираше в състояние на контролиран хаос. Работеха във временни офиси, опитваха да се реорганизират и в същото време да изпълняват рутинните си задължения.

След като цялото управление беше в това състояние, Рейли не можеше да вини Джей, че не е изпълнил незабавно молбата да му осигури документите, свързани с Кливлънд Джоунс. Но той нямаше търпение да завърши разследването си. Брунър му бе възложил тази част от работата и Рейли искаше не просто да се справи задоволително, а да впечатли старшия следовател.

И повече от всичко искаше кошмарите да спрат.

Хали виждаше колко е напрегнат и се тревожеше за него. Той долови облекчението в гласа й, когато се обади да й каже, че Джей го е убедил да отиде на партито.

— Браво — каза тя.

— Не ми се ходи, но не успях да се измъкна.

— Защо не ти се ходи?

— Защото ти не си с мен.

— Поласкана съм, но само това ли е причината?

Той не искаше да крие нищо от нея.

— Предпочитам да работя тази нощ. Задълбочил съм се в разследването и не искам да губя инерцията, която съм набрал.

— Как си? — попита тя по-тихо.

— Липсваш ми.

— Като изключим това.

— Добре съм.

— Виждаш ми се уморен.

— Уморен съм. Но иначе съм добре.

Тя не се опита да спори, ала Рейли си представи как свива устните си в недоверчива гримаса. Хали се цупеше много сладко, когато се колебаеше за нещо. Точно в такъв момент я видя за пръв път на новогодишното парти у приятели преди две години. Тя стоеше до масата с храната и се чудеше дали да опита суровите стриди върху купчината натрошен лед. Той застана до нея и подхвърли: „Мисля, че не хапят“. Тя се засмя и отвърна: „И аз мисля, че не хапят“.

Когато видеше устните й нацупени по този начин, веднага му се искаше да ги целуне. Намираше я за много съблазнителна така, особено когато беше с очилата си, а не с лещи. Тя не му вярваше, че я харесва повече с очила, но това бе самата истина.

Той смени темата и попита:

— Как вървят твоите срещи?

Хали беше кредитен инспектор в местния клон на голяма банка. Бяха я повишили и това бе причината за преместването й в Чарлстън само няколко седмици преди новогодишното парти, на което се запознаха. Сега беше за цяла седмица в Бостън, в централата на банката.

— Дълги, но полезни. Научих доста неща.

— Значи пътуването си е струвало.

— Аха. — После добави: — О! Днес говорих с майка ми. Църквата е свободна на дванайсети, събота.

— Супер! — Това беше датата през април, която бяха избрали за сватбата си. Пролетните цветя щяха да са цъфнали. Нямаше да е прекалено горещо или влажно. — Ще се обадя на мама да й кажа.

— Майка ми вече й е позвънила.

— Още по-добре.

Двамата се засмяха, защото той бе оставил всички приготовления за сватбата на трите жени и беше помолил Хали само да го информира къде и кога трябва да отиде с пръстена. Смяташе, че не е нужно да знае нищо повече.

— Най-сетне на нещо да се засмееш — каза тя. — Мисля, че е отлична идея да отидеш на партито на Джей. Имаш нужда да се откъснеш малко от разследването.

— Напоследък съм ужасна компания, нали?

— Просто вземаш работата си присърце.

— Знам. Извинявай.

— Не се извинявай за това, че си всеотдаен в работата си, Рейли. Пожарът беше голяма трагедия. Не бих те обичала, ако приемаше това разследване по друг начин.

Нежният й глас и разбирането го изпълниха с копнеж да я докосне. Но Бостън бе безнадеждно далече.

— Предпочитам да си тук и да се любим.

— Утре — успокои го тя. — Не прави никакви планове за утре вечер. Купила съм си нова нощница от „Викторияс Сикрет“. Смятам да обсебя вниманието ти изцяло.

Въображението му се задейства.

— Какво ще кажеш за малко секс по телефона сега?

— С удоволствие, но имам среща след пет минути.

— Няма да ми трябват повече от пет минути.

— О, ще ти трябват, ако го правим по моя начин — измърка тя, а после се засмя, защото го чу как изстена. — Освен това не искам да закъсняваш за партито на Джей.

— Той обеща, че ще бъде една от онези разюздани вакханалии.

— Не съм очаквала друго. Да се тревожа ли? Или просто се опитваш да ме убедиш да правим секс по телефона?

— Няма от какво да се тревожиш. И да, наистина се опитвам да те убедя да правим телефонен секс. Така после няма да имам желание да кръшкам.

— Как да устоя на такава романтична увертюра?

Рейли се засмя.

— Значи няма да стане?

— Съжалявам.

— Добре — въздъхна той. — Но как ще обясня на Канди защо съм толкова надървен?

— Канди? Да не съм пропуснала нещо?

— Джей ме натопи да й бъда кавалер тази вечер.

— Кой от двама ви ще шофира?

— Аз. Ще пия само една бира. Канди може да се прибере сама по-късно или да остане да спи у Джей. Аз ще се прибера рано и ще прекарам остатъка от вечерта и сутринта в мисли за всички неща, които ще направя с теб, когато се прибереш.

— Нямам търпение. — Продиктува му номера на полета си и часа на пристигане.

— Ще те чакам при лентата за багажа. Обичам те.

 

 

Канди спря до отворената входна врата и огледа дневната на Джей.

— Обичайните заподозрени.

Рейли надникна над рамото й към шумното помещение.

— Не познавам и половината от хората тук.

— И аз това имах предвид — извика му тя в отговор. — Един от типичните купони на Джей, на който всички са поканени.

Апартаментът беше претъпкан. Гостите се опитваха да надвикат шума и допринасяха за общата какофония от смях, бъбрене и музиката на „Бон Джоуви“. След като беше довел Канди, както бе обещал, Рейли се изкушаваше да се повърти десетина минути и да си тръгне. Но Джей ги забеляза. Вдигнал високо чашата си с маргарита, той си проправи път през тълпата и дойде при тях. Целуна Канди по бузата.

— Изглеждаш фантастично!

— Благодаря. Нова е. — Тя разпери роклята си и направи лек реверанс. — Реших да се поглезя. Може и да не успея да си платя наема този месец, но какво толкова. Изглеждам ли дебела?

Рейли и Джей отговориха в хор:

— Не.

— Лъжци. Благодаря все пак.

Скоро след като Канди се дипломира, се освободи едно място в Областната прокуратура. Тя кандидатства за него и се бори с упоритостта на булдог, докато постигне целта си. Отначало беше момче за всичко, но скоро успя да се отличи. Беше амбициозна и самоуверена и по нищо не отстъпваше на колегите си мъже. Не признаваше, че възможностите за кариера на жените са по-ограничени и смяташе да опровергае проклетата теория.

Канди не беше красавица, но когато се постараеше и отделеше достатъчно време за външния си вид, както тази вечер, изглеждаше доста привлекателна.

— Хей, приятел, радвам се, че си тук. — Джей протегна ръка покрай Канди и се здрависа с Рейли, после прехвърли ръка през рамената му и го прегърна, потупвайки го по гърба. Рейли, с десетина сантиметра по-висок от Джей, се наведе неумело за тази прегръдка.

Все пак се трогна от проявата на привързаност от страна на приятеля си и като си спомни повода за партито, каза с дрезгав глас:

— Не, аз се радвам, че ти си тук.

Двамата се пуснаха, но продължиха да се гледат в очите, усмихнати.

Канди ги измери подозрително.

— Вие двамата да не се каните да обърнете резбата?

Те се засмяха и Джей каза:

— По-скоро адът ще замръзне. — После кимна с глава. — Барът е насам.

Отне им десет минути да прекосят дневната. Веднага щом осигури чаша бира за Рейли и маргарита за Канди, Джей ги изостави, за да приветства пристигащите гости и да се запознае с навлеците, които бяха дошли с тях.

Канди забеляза един колега от прокуратурата в другия край на стаята. Той стоеше, облегнал се на стената с обречен вид, сякаш го бяха изправили за разстрел.

— Този е женен — обясни тя на Рейли, — но дочух, че двамата с жена му са се разделили. Не я виждам наоколо, а ти? — Очевидно бе риторичен въпрос, защото не изчака отговора. — Сладък е, макар и малко отнесен, не мислиш ли?

— Наистина. — Повече отнесен, отколкото сладък, според Рейли, но той запази мнението си за себе си. — Обзалагам се, че си по-умна от него.

Канди не долови сарказма му или предпочете да го остави без внимание.

— О, в това няма никакво съмнение. — Обърна се към него и отвори уста. — Имам ли нещо по зъбите?

Той я огледа и поклати глава.

— Добре си.

— Чао засега.

Тя се отправи по посока на колегата си с отнесената физиономия. Горкото копеле, помисли си Рейли и се засмя мислено. Ако знаеше каква нощ му предстои!

Рейли излезе във вътрешния двор, където шумът бе малко по-поносим. Бетонната площадка беше оградена от три страни от тесни ивици трева и ограда. Тази вечер градинската порта бе отворена. Гостите на Джей можеха да излизат в общия двор на комплекса. Никой от обитателите не протестираше срещу шума. Рейли беше сигурен, че Джей е поканил всичките си съседи, за да предотврати евентуалните оплаквания.

А и на кого можеха да се оплачат съседите? На ченгетата? Всички служители на полицията, които не бяха дежурни тази вечер, бяха тук и се наливаха с бира или маргарити, дъвчеха чипс и хапки.

Погледна през отворената порта. Можеше да се измъкне оттам. Вече бе предупредил Канди, че ще си тръгне много преди нея, и тя се беше съгласила да се прибере сама. Ако излезеше през градината, можеше да обиколи до мястото, където бе паркирал, без да се налага да минава обратно през апартамента и да спори с Джей, който щеше да настоява да остане.

Допи бирата си, хвърли празната чаша в една кофа за боклук и тръгна към портата.

— Здрасти!

Обърна се, за да се увери, че поздравът е предназначен за него. Така беше. Но той не познаваше младата жена, която му се усмихваше.

— Нали се казваш Рейли?

— Точно така.

Усмивката й стана още по-широка.

— Рейли Ганън. Попитах. — Тя посочи с палец през рамото си, за да покаже, че е питала за името му някого в тълпата.

— О!

Не беше гениална реплика, но не се сети какво друго да каже. Тя беше ослепителна — от небрежно разрошената руса коса до лакираните в червено нокти на краката. Беше със сандали с високи токове, бял минижуп и червен потник с надпис FCUK от блестящи камъчета. Ръцете й бяха заети с два коктейла маргарита.

— Изглеждаш жаден. — Подаде му едното питие и Рейли го пое машинално. Тя забеляза, че се взира в лъскавите камъчета на буквите върху гърдите й. Засмя се. — Това е съкращение. Марка дрехи от Англия.

— А, ясно.

— Привлича погледа, нали?

— Да.

— Човек си мисли, че пише друго^[1]. Поне на теб така ти се стори. — Отново се засмя и четирите букви заподскачаха върху гърдите й.

Смутен, че я е зяпнал така, той погледна към маргаритата си.

— Тъкмо си тръгвах.

Видимото й разочарование го поласка.

— Така ли? Защо?

— Ами… имам работа.

— В събота вечер?

— Да, аз…

— Не чувам никакви сирени на пожарни.

Рейли се изненада.

— Знаеш, че съм пожарникар? Кое ме издаде?

Тя срамежливо сведе глава и го погледна през спуснатите си мигли.

— Разпитах за теб. Исках да имам някаква начална тема за разговор. Не се изненадах, когато ми казаха, че си пожарникар. Очаквах, че имаш мъжествена професия. С твоето тяло и стойка. Но чак пожарникар. Леле!

Той отпи от маргаритата си. Беше студена, идеална комбинация от сладост и остър вкус.

— Никога не съм искал да бъда нещо друго.

— Повечето момчета мечтаят за това. Но ти си пораснал и наистина си станал пожарникар. — Тя облиза солта от ръба на чашата си и му се усмихна.

Рейли й се усмихна в отговор.

— Забавно ли е да се возиш на пожарна кола?

— Ами ако пътуваме към пожар или друг спешен случай…

— О, знам, че е опасно и така нататък. Но въпреки това, сигурно е вълнуващо.

Някой я бутна отзад и тя политна към него.

— Ох! — Гърдите й се притиснаха към ръката му, преди да възвърне равновесието си. — Извинявай.

— Няма нищо.

— Разлях ли ти питието?

— Само малко. — Той изсмука капките маргарита от ръката си и отпи отново. После още веднъж.

— В къщата е непоносимо, но и навън става претъпкано.

— Така е.

Преди да е взел съзнателно решение да се премести, Рейли тръгна след нея през портата към моравата отвън, която свързваше различните части на комплекса. В средата на моравата имаше плувен басейн и джакузи за двайсет души, клуб за общо ползване, два тенис корта и баскетболно игрище в далечния край. На няколко места бяха поставени шезлонги за слънчеви бани.

Тя се хвана за ръката му и се наведе да събуе сандалите си. Когато пристъпи с боси крака по тревата, въздъхна с облекчение.

— О, така е по-добре.

— Има си хас! Тези токове са убийствени.

Момичето се засмя.

— Така е, но с тях краката изглеждат по-добре.

Краката й изглеждаха добре и без високите токчета.

Рейли се насили да вдигне поглед към лицето й. Беше ли му казала името си? И да беше, той не го помнеше. Тъкмо се канеше да я попита, когато тя му зададе въпрос:

— Носиш ли от онези червени тиранти?

— Те са част от облеклото.

— Толкова са възбуждащи. — Езикът й отново облиза солта по чашата. Устните й бяха много червени, а езикът й — тесен и розов.

Той погледна зад гърба й към вътрешния двор на Джей. Не беше забелязал, че са се отдалечили толкова много. От такова разстояние музиката на „Бон Джоуви“ се чуваше като глухо бумтене. Ритъмът на сърцето му обаче продължаваше да следва ритъма на песента.

— Както казах, тъкмо се канех да си тръгвам.

— О, не исках да те бавя.

— Не, нямам нищо против, но…

— Мислех си, че ще е приятно да си допием чашите край басейна. Там е по-хладно.

Рейли се поколеба, но в този момент идеята за разхлаждане му се стори привлекателна.

— Добре, защо не.

Тръгна с нея към басейна, като по пътя залитна на няколко пъти.

— Тези маргарити са много силни — отбеляза той.

— Тъкмо се канех да кажа същото. Искаш ли да поплуваме? Така ще си проясним главите.

В ума му за момент се оформи въпрос за банските, но бързо отлетя.

— Не, мисля, че просто ще поседна за минута.

— Аз също. Да отидем ей там. Момичето го поведе към един навес, обрасъл с пълзяща лоза. Имаше няколко шезлонга, но когато седна на един от тях, тя се настани върху него.

— Облегни се назад. Ще включа вентилатора.

Отпусна се на шезлонга и видя как тя отиде до подпорния стълб, на който имаше ключ. Вентилаторът на тавана се завъртя и предизвика приятен бриз. Рейли затвори очи, но осъзна това чак когато тя седна върху него и той погледна и видя усмихнатото й лице, надвесено над неговото.

Жената прокара студената си чаша по челото му.

— Така по-добре ли е?

Той измърмори нещо, но не беше сигурен какво точно. Гърдите й почти докосваха устните му.

— Имаш ли си приятелка?

— Годеница.

— Досетих се. Мъже като теб са винаги заети.

— Мъже като мен?

Момичето се усмихна и разкопча няколко копчета на ризата му.

— Силни красиви пожарникари с косми на гърдите. — Пръстите й се сплетоха с неговите. — И къде е тя?

— В Бостън. Командировка.

Той подскочи, когато тя потърка зърното му с нокът.

Искаше да й каже да не го прави — наистина — но в този момент тя продължи:

— Никога не съм ходила в Бостън. Прекалено е студено. Предпочитам по-топъл климат, а ти?

Хали имаше срещи в банката, досадно дълги, но полезни. Ето — помнеше, значи не беше толкова пиян.

— Тази нощ е ужасно горещо. — Тя повдигна косата от врата си, задържа я малко и после я пусна. Като отпускаше ръце, отново докосна гърдите си — явно й беше приятно, защото дясната й ръка се задържа. Започна да гали с палец зърното си и то щръкна под лъскавата буква на потничето й. Кръговото движение на палеца й беше хипнотизиращо и той не можеше да откъсне очи.

Но колкото и прелъстителна да бе гледката, той трябваше да примигне няколко пъти, за да я задържи на фокус. Боже, беше се напил. Чувстваше тялото си натежало. Не беше сигурен дали може да движи краката си, а и не искаше, защото това щеше да означава да се премести от…

Беше ли му казала името си?

Както и да е, ако се раздвижеше, щеше да я накара да се отмести, а допирът до тялото й бе толкова приятен.

Как можа да се напие толкова с една бира и половин маргарита? Обикновено издържаше на по-големи количества алкохол. Най-вече благодарение на тренинга в студентските години.

А и къде беше маргаритата му?

— Годеницата ти те е оставила съвсем сам?

Той трябваше да отговори нещо, но изобщо не се сещаше какво.

— Много глупаво е постъпила.

Не помнеше да е оставил някъде чашата си, но явно го бе направил, защото ръцете му бяха свободни. Едната беше върху…

По дяволите, как й беше името?

Едната му ръка бе върху бедрото й и се плъзгаше под късата пола, а другата притискаше твърдото зърно, вече освободено от дрехата.

Усещаше дъха й върху лицето си.

— Тя е постъпила глупаво, така че аз имам късмет.

Пак пъргавият розов език, който бе забелязал по-рано… Сега ближеше солта от устните му ли? Беше му много хубаво, но знаеше, че не бива да го прави. Не бива. Не бива.

Това не е редно. Защо го правя?