Сандра Браун
Димна завеса (8)

Шеста глава

Вулгарността му я шокира дотам, че забрави гнева си.

— Какво?

— Да ти го напиша ли?

Тя погледна настрани, после заби поглед в пода.

— Трябва да отида до тоалетната.

Въпросът му бе умишлено груб и постигна целта си. Понякога гневът преминава в инат. Ако се заинатеше да мълчи, той нямаше да научи нищо.

Сега Брит беше омекнала и той можеше да се държи по-благоразположено. Малко по-мило. Коленичи пред нея и с джобното си ножче сряза изолирбанда, с който бяха стегнати глезените й.

— Благодаря. — Тя направи опит да стане, но се строполи обратно на стола. — Краката ми са изтръпнали.

Рейли я хвана за лакътя, когато отново се изправи, и тя предпазливо направи крачка напред.

— Ох!

— Размърдай пръстите си.

Мина цяла минута, преди да успее да се задържи стабилно на краката си. Той продължаваше да придържа лакътя й и двамата заедно прекосиха спалнята до вратата на банята.

— Тук ли живееш, откакто напусна Чарлстън?

— Да.

— Сам ли?

— Една миеща мечка се навърташе отвън няколко месеца.

— Не се ли ожени?

— Не.

Сега бяха в спалнята. Той протегна ръка през отворената врата и светна в банята. Днес следобед, преди да тръгне, бе почистил крановете с дезинфекциращ препарат. Бе закачил чиста кърпа. Беше сложил нова ролка тоалетна хартия. Беше извадил нов сапун в чинийка, донесена от кухнята.

През цялото време, докато чистеше, се питаше защо си прави труда. Не смяташе да я кани на гости. Но сега се радваше за положените усилия. Така и жилището, и самият той изглеждаха малко по-представителни.

— Не беше ли сгоден?

— Бях. — Той се дръпна настрани и й направи знак да влезе в банята. Прочете въпроса в очите й, но нямаше намерение да обсъжда проваления си годеж. Поне засега. — Побързай. Имаме да говорим за много неща.

— Не си освободил ръцете ми.

— Ще се оправиш.

— Не мога с вързани ръце.

— Обзалагам се, че ако много ти се ходи, ще намериш начин.

Щом влезе в банята, Брит веднага затръшна вратата. Той завъртя дръжката и я отвори.

— Тази врата ще си остане отворена.

— Не е необходимо.

— Необходимо е, ако искаш да ползваш тоалетната.

— Наказваш ме, нали? Заради онова, което се случи тогава… Искаш да ме унизиш, независимо от факта, че аз просто си вършех работата.

— Ако няма да пишкаш, по-добре се връщай на стола.

Тя помисли, после попита:

— Може ли поне да притвориш вратата?

Рейли се съгласи. Докато тя ползваше тоалетната, крачеше нервно из стаята. Застана до прозореца и се вгледа в непрогледния мрак навън. Опита да отвори сенника на прозореца, после го удари ядосано, отиде до леглото и седна.

Вярно беше, че й имаше зъб. Искаше да я накара да усети вкуса на унижението. Не е приятно, нали, госпожице Шели? Ако тя се чувстваше безпомощна и ситуацията бе извън нейния контрол, това бе добре. Защото точно така се чувстваше Рейли преди пет години, когато тя забавляваше телевизионните зрители с неговата лична драма. Брит Шели правеше репортаж след репортаж за неговата деградация със самодоволството на цирково конферансие.

Само като се сетеше за това, и ръцете му отново се свиваха в юмруци. Рейли нямаше да я удари, но бе готов да започне да налага стената, за да излее гнева си от несправедливостта, която го бе сполетяла. Несправедливостта, за която Брит Шели беше допринесла.

Докато той бе в това настроение, не я съветваше да споменава Хали. Не беше ли сгоден? Не бе добра идея да отваря старата рана.

Рейли седеше на ръба на леглото, когато тя отвори вратата на банята с крак.

— Ти… — Замълча. Изражението му разкриваше горчивината, която бушуваше у него. Той определено не се опитваше да я прикрие.

Брит се поколеба на прага на стаята, сякаш бе готова да се скрие обратно в банята. Наслаждавайки се на смущението й, той се изправи бавно.

— Обърни се.

— Защо?

— Обърни се! — повтори той рязко.

Лицето й стана още по-нещастно.

— Моля те! Сигурно мислиш, че… репортажите, които направих… усложниха ситуацията, в която се озова, защото…

— Манипулираха мнението на хората?

— Тогава бях млада и зелена и ужасно амбициозна. Опитвах се да привлека зрителския интерес.

— За моя сметка. — Той тръгна към нея и тя отстъпи назад.

— Много време мина оттогава.

— Моите спомени са още пресни.

— Не би искал да направиш нещо, което да ти навлече нови неприятности. — Извика уплашено, когато той сложи ръце на раменете й и я завъртя с гръб към себе си. — О, боже! — проплака тя. — Моля те, не ме наранявай!

Рейли доближи устни до ухото й и прошепна:

— Отпусни се, госпожице Шели. Просто исках да проверя ръцете ти, за да съм сигурен, че не си взела нещо от банята. — После рязко я пусна.

Тя се обърна, пое си дълбоко дъх няколко пъти и преглътна. Пред очите му страхът й се превърна в гняв.

— Нарочно ме изплаши и ме накара да си мисля…

— Какво? Че наистина съм насилникът, за когото ме представи?

— Какво очакваше да отмъкна от банята ти? Бръснарско ножче?

Той не отговори. Не я беше довел тук, за да водят словесни битки.

— Губим си времето. Върви да седнеш на стола си.

— Докога ще продължава това?

— Докато науча от теб всичко необходимо.

— Всичко необходимо за какво? Докъде ще ни доведе това? Отвличане, разпити… Какво смяташ да правиш?

— Смятам да те накарам да седнеш. — Той кимна с брадичка към дневната. — Ако не седнеш доброволно, ще те завържа за стола.

Тя се върна при стола си. Щом седна, той извади изолирбанд от черната си чанта. Брит пъхна крака под стола.

— Моля те, обещавам да не ставам, докато не ми позволиш. Моля те, не ме връзвай!

След като се взира известно време в нея, той седна на другия стол.

— Не отговори на въпроса ми. Правихте ли секс с Джей?

Тя впери поглед в едно от копчетата на ризата му. Повече не отмести поглед от него.

— Кълна ти се, не знам. Гинеколожката ме прегледа, но единственото, което можа да установи, беше, че няма никакви… видими травми.

Рейли всмукна бузата си и я прехапа, обмисляйки чутото. Чудеше се дали да й повярва и защо изобщо му пукаше дали е правила секс с Джей или не.

— Ти отиде при него в ъгъла на бара. Как ти се стори той?

Брит се засмя, но в смеха й прозвуча печал.

— Както обикновено. Красив и елегантен. Чаровен. Прелъстителен.

— Такъв си беше нашият Джей.

Тя го погледна с любопитство.

— Винаги ли е бил такъв? Още когато бяхте момчета?

— Винаги. Какво пихте?

Явно се канеше да пита още за момчешките им години, но вместо това отговори на въпроса:

— Той пиеше водка или може би джин. Нещо бистро, с лед. Беше изпил две-три чаши. Поръча си още една заедно с моята чаша вино.

— На някоя от сервитьорките ли?

— Да, на тази, която дойде на нашата маса.

— Същата сервитьорка ли ви донесе питиетата или друга?

— Почти съм сигурна, че беше същата. Помня, че й благодарих, когато ми сервира виното, но в момента разговаряхме с Джей и не обърнах особено внимание.

— Какво стана, след като ви донесоха чашите?

— Чукнахме се.

— Мислиш ли, че Джей е пуснал нещо във виното ти?

— Защо да го прави?

— Мислиш ли, че го е направил?

— Не.

— Имаше ли възможност да го направи?

— Не, ние…

Брит млъкна внезапно, сякаш се сети за нещо.

— Какво?

— Аз… — Погледна го и навлажни устните си. — Сега си спомних нещо. Носех си жилетка. Винаги си нося. Заради климатиците.

— И?

— В бара беше претъпкано и топло, така че жилетката не ми трябваше. Помня, че се обърнах, за да я закача на облегалката на стола си. Беше извита като тази. — И тя посочи стола, на който седеше Рейли. — Жилетката ми падна на пода. Наведох се да я вдигна.

— Което е дало на Джей достатъчно време да пусне нещо в чашата ти с вино?

— Не знам. Предполагам, че да. Но трябва да е бил невероятно бърз и сръчен. — Брит поклати глава. — Не мисля, че го е сторил. Защо да го прави?

— Точно така. Знаел е, че ще спиш с него и без да те дрогира.

Тя го изгледа с нарастваща омраза, но не реагира на обидата. Рейли не се извини, но каза:

— И аз не мисля, че Джей е пуснал нещо във виното ти. Това би наранило егото му. Той адски се гордееше с умението си да вкарва жените в леглото. — Даде й време да го осмисли, после продължи: — Но ако не е бил Джей, тогава кой?

— Нямам представа. Може би някой си е направил гадна шега. Но съм убедена, че е станало в бара. Още когато си тръгвахме оттам, се почувствах замаяна. Когато стигнахме до къщата на Джей, вече ми беше много зле.

— Каза ли на Джей, че не ти е добре?

— Не мисля. Нямах търпение да чуя това, което се канеше да ми съобщи. Не исках да отложи разговора за друг път.

— Аха. Нищо не може да застане между теб и сензационния репортаж.

— Абсолютно си прав! — изстреля тя в отговор.

Рейли можеше да добави, че знае докъде може да стигне в преследване на голямата новина, но не го направи.

— Джей те е подмамил с…

— Не ме е подмамил. Каза, че трябва да говори с мен. Когато ми призна, че е болен от рак, помислих, че това е поводът за срещата ни. — Тя замълча за момент, после заговори отново с по-мек тон: — Ти знаеше ли за болестта му?

Внезапна болка прониза сърцето му, но изражението му остана непроменено.

— Не и докато не научих, че е умрял в леглото, докато е бил с теб.

— Не поддържахте ли връзка след заминаването ти от Чарлстън?

— Не.

— Ясно.

— Не, не ти е ясно.

— Той беше най-добрият ти приятел.

— Беше.

— Не си се чувал или виждал с него от пет години?

— Точно така.

— Защо? Заради това, че напусна града? Или заради събитията отпреди да изчезнеш?

Той още не беше готов да говори за това. Трябваше да разбере как е умрял Джей, преди да й обясни как е живял през това време.

— Джей ти е казал, че умира. — Тя кимна. — Мислиш ли, че ти го е казал, за да го съжалиш и да легнеш с него?

Младата жена го изгледа с раздразнение.

— Това е толкова детински въпрос. Типично мъжко заключение. Помислих си го, когато двамата детективи ми зададоха същия въпрос.

— Какво им каза?

— Истината. На Джей не му се налагаше да прибягва до съжаление, също както не му се налагаше да използва и „хапчето на изнасилвача“.

— Типично женско мислене.

— Но е вярно.

— От собствен опит ли съдиш?

Тя се канеше да отвърне нещо подобаващо, но после се отказа и само го изгледа с безмълвна ярост.

— Значи не те е извикал там, за да ти каже, че му остават само няколко седмици живот?

— Не. — Разказа му как Джей бе прекъснал съчувствените й слова. — Рече ми, че нямал време да говори за смърт и погребения. Имало нещо много по-важно, което искал да ми обясни, и че тази история щяла да ме изстреля право в някоя от националните телевизии.

Рейли изчака, но сърцето му биеше до пръсване от напрежението, което го обзе. След като минаха няколко секунди, я попита:

— Е, каква беше голямата новина?

— Не знам.

— Глупости! — Той скочи от стола си толкова бързо, че тя се дръпна уплашено. — Не съм ти конкурент репортер. Няма да се обадя на някоя телевизия, за да им продам новината преди теб. Скъпоценната ти история си е твоя, просто искам да знам какво ти е казал Джей.

Тя се изправи от стола си и застана лице в лице с него.

— Нищо! Той започна да…

— Какво?

— Да нервничи. Беше адски напрегнат.

Той се изсмя дрезгаво.

— Джей да нервничи?

— Да.

— Джей Железните нерви, който винаги се владееше и никога не губеше присъствие на духа? За този Джей Бърджис ли говориш?

— Да. Осъзнавам, че изглежда нетипично за него, но…

— Изглежда абсурдно.

— Казвам ти, стана нервен и започна да се поти.

Той прокара пръсти през косата си и откри пламналото си лице. После опря ръце на кръста си и я изгледа строго.

— Ти си ненаситна, нали? Надушваш някоя история и веднага се вкопчваш в нея. Сега държиш всички за топките и това много ти харесва. Полицаите. Мен. Абсолютно всички. Смяташ да изцедиш ситуацията до краен предел, измисляш си тази версия със загубата на паметта, докато всъщност двамата с Джей сте се напили заедно и сте се чукали, докато издъхне.

— Пет пари не давам какво си мислиш за мен — гневно каза тя. — Човек, който живее като отшелник в някаква си дупка, няма право да съди за амбициите на другите и да им дава съвети какво да правят с живота си. Помисли си какво искаш от мен.

— Благодаря, непременно. Ще го направя.

— Но каквато и да съм, не съм лъжкиня. Ако си ме довлякъл чак дотук, за да изтръгнеш истината от мен, значи си извършил престъплението напразно. Можеше да научиш всичко и от вестниците. На пресконференцията днес съобщих истината. Независимо дали ти харесва или не, дали ми вярваш или не. Изобщо не ми пука.

Тя бе направила още една крачка към него, така че двамата се озоваха на сантиметри един от друг.

— Джей се канеше да ми разкрие нещо изключително важно според него. Но изведнъж стана разсеян и започна да нервничи. Започна да оглежда хората на съседните маси. Няколко пъти поглеждаше към бара. Дори когато говореше на мен, гледаше някъде зад гърба ми, над рамото ми…

Замълча и няколко секунди само се взираше в лицето на Рейли, но на него му се стори, че всъщност не го вижда. Брит се дръпна назад и седна на стола си.

Рейли също се върна на своя стол, загледан в лицето й, но продължаваше да мълчи. Не искаше да подплаши някой спомен, който се прокрадва в съзнанието й. Беше се надявал, че като я подложи на този разпит, ще предизвика някакъв проблясък. Очевидно беше успял. Сега чакаше.

Накрая тя заговори:

— Веднъж интервюирах един мъж, който държеше да остане анонимен. Звукорежисьорите и техниците промениха гласа му по електронен път и по време на интервюто той беше с качулка. Но дори и така, през цялото време, докато разговаряхме, той избягваше погледа ми. През дупките на качулката виждах, че гледа зад гърба ми, точно над рамото, и напрегнато мести поглед ту на една, ту на друга страна. Дори веднъж се обърнах назад, за да видя какво гледа. Не забелязах нищо, от което да се страхува, но той го виждаше.

Очите й се впериха в тези на Рейли.

— Точно това стана и с Джей. Мислех, че е неспокоен, защото не се чувства добре, че му е станало прекалено душно в претъпкания бар или че въпреки нежеланието си да говорим за болестта му, се е разстроил, когато стана дума за това. Но сега си мисля, че се е страхувал.

— От някого в бара?

— Какво друго би могло да е?

— Ти обърна ли се да огледаш хората зад гърба си?

— Всъщност се канех. Може би Джей го усети, защото се пресегна, хвана ме за ръката и попита дали можем да отидем у тях, за да продължим разговора си. Остави пари на масата и тръгнахме към изхода.

— Говорихте ли с някого на излизане от бара?

— Не. Само си проправяхме път през тълпата.

— Някакви спречквания? Враждебна размяна на реплики?

— Нищо, нямаше дори лоши погледи.

— Някой да ти се е сторил подозрителен?

— Подозрителен?

— Който крои нещо лошо.

— Спомням си само размазани образи. — След малко тя поклати глава. — Не, не помня ясно никого.

— Някой да ви е последвал с Джей извън бара?

— Не. — Брит се поколеба. — Не мисля.

— Но не си сигурна?

— Някакъв спомен ми просветна за момент, но…

Искаше му се да й каже да го задържи, да се вкопчи в него, но тя го изпусна.

— Не мисля, че някой ни е проследил, но не съм напълно сигурна. — Отново срещна погледа му. — Обясних всичко това на полицията. Нищо, нищо необичайно не се случи по пътя между масата и изхода.

— А по пътя до къщата на Джей? Срещнахте ли някого?

— Мисля, че не, но нямам ясни спомени. По това време вече бях много замаяна. Смътно си спомням, че влязох в къщата му и веднага отидох до канапето, защото исках да седна. Трябваше да седна. Зачудих се как е възможно да съм толкова пияна от една чаша вино, и то недопита.

— Значи отиде до канапето и…

— И това е. Не помня нищо друго.

— Джей седна ли при теб на канапето?

— Не съм сигурна.

— Започнахте ли да се натискате?

— Току-що ти казах, че не помня дори дали е седнал до мен.

— Помниш ли да си пила уиски?

— Не. Но трябва да съм пила, защото сутринта повръщах уиски.

— Джей го биваше да убеждава жените да правят неща, които не искат. Като да пият твърде много, да се събличат. Беше експерт в това да убеждава жените да си свалят дрехите. Хвалеше се с техниката си. — Наблюдаваше я внимателно, за да види реакцията й.

— Дори и да е упражнил техниката си с мен, аз не помня. Не знам как съм се озовала гола в леглото и какво сме правили там. — Изведнъж гласът й прозвуча несигурно. Сините й очи се напълниха със сълзи. — Можеш ли да си представиш колко ужасно се чувствам в тази ситуация? Знам, че нямаш високо мнение за мен, но никой не заслужава да се отнесат с него по този начин. Не знам какво са правили с мен в онази нощ, но възможните варианти ме плашат и ме отвращават.

Няколко минути той не каза нищо, после я попита:

— Мислиш ли, че Джей се е възползвал от ситуацията?

Тя си пое дълбоко дъх, издиша продължително и чак тогава вдигна глава. Сълзите бяха спрели, но носът й протече.

— Не мога да си представя да го е направил, но не знам отговора — каза почти прегракнало.

Той стана, отиде в банята и откъсна голямо парче тоалетна хартия. Сгъна го и го притисна до носа на Брит.

— Духай. — Тя го погледна учудено и поклати глава. — Не бъди глупава. Духай!

Тя издуха носа си, той сгъна салфетката и отиде в кухнята да я изхвърли. После я попита дали иска още вода, но тя отказа.

Рейли се върна на стола си.

— Разкажи ми какво стана, когато се събуди.

Тя описа как видяла Джей да лежи настрани, с гръб към нея. Обясни, че се чувствала с натежала и мътна глава. Как събрала дрехите си, откривайки някои от тях в дневната, и как отишла в банята, където повърнала.

— Още тогава е трябвало да се досетя, че съм била упоена. Но това все пак беше Джей Бърджис. Полицай. Човек, когото познавах и на когото имах доверие. Видях празната бутилка от уиски и се упрекнах, че съм се напила и съм постъпила толкова глупаво.

Брит спря и го погледна открито.

— Това не е обичайното ми поведение. Нямам навика да се напивам до несвяст и да се събуждам в леглото с някой мъж, без да помня, че съм си легнала с него. Всъщност нищо подобно не ми се е случвало преди. Предпочитам да държа нещата под контрол.

— За това съм сигурен.

Тя навярно долови нюанса, защото се намръщи.

— Както и да е — продължи, — използвах тоалетната и си взех душ, две неща, които не би трябвало да правя, ако подозирах, че са ми дали от „хапчетата на изнасилвачите“. Резултатът е, че сега не мога да докажа, че са ми дали нещо.

— Кога загуби девствеността си?

Въпросът видимо я изненада.

— Какво?

— От колко години правиш секс?

— Това изобщо не ти влиза в работата.

— Не ми пука. Просто ми е трудно да повярвам, че можеш да седиш срещу мен с невинно изражение и да повтаряш, че не знаеш дали двамата с Джей сте правили секс или не.

— На канапето намериха опаковка от презерватив.

— Ааа. Значи сте правили.

— Така изглежда, но не знам. Лекарката ми…

— Защо ти е медицинско доказателство? Наистина ли не знаеш! Нищо ли не усещаше?

— Ти би ли усещал?

— Аз не съм жена. Никой не прониква в тялото ми.

Тя се спря и не каза това, което бе на върха на езика й. Отмести поглед встрани, стисна устни и положи усилие да се овладее. Когато отново погледна към него, каза:

— Нямах усещането, че сме правили секс. Но не мога да се закълна. Пък и има ли значение изобщо? Това не е ли малко встрани от темата?

— Може би. Джей все едно е мъртъв.

Той стана, извади нож от джоба на панталона си и заобиколи стола й.

— Благодаря — промълви тя, когато той сряза изолирбанда, с който бяха стегнати ръцете й.

— Не бързай да се радваш. Още не сме свършили. — Рейли стисна ръката й над лакътя и тръгна към спалнята, като я теглеше след себе си.

— Какво ще… Чакай! Каза, че няма да ме нараниш.

— Няма. Освен ако не се съпротивляваш.

Той я бутна леко и тя политна към леглото. Но успя да се задържи на крака, отскочи встрани и се втурна към вратата. Мъжът я сграбчи през кръста и я задържа. Вдигна я на ръце и я отнесе до леглото, където я стовари, без да се церемони.

Рязкото хващане през корема й бе изкарало въздуха и тя успя да се съвземе след няколко секунди, но веднага опита пак да се изскубне от ръцете му, започна да го рита с все сила и да замахва с юмруци към главата му.

Но всъщност нямаше никакъв шанс. Той седна върху бедрата й, за да затисне ритащите крака, после отново извади изолирбанда от джоба на ризата си. Наведе се, за да избегне ръцете й, които опитваха да го издерат, откъсна едно парче със зъби, хвана лявата й ръка и я дръпна до таблата на леглото. След секунда китката й беше здраво стегната за таблата на леглото на нивото на матрака.

Рейли се изправи и изтри бузата си с опакото на дланта си. Видя следите от кръв и се закани:

— Ако пак ме одереш, ще завържа ръката ти за върха на таблата. Това никак няма да ти хареса.

— Върви по дяволите!

Сигурен, че тя не може да направи кой знае какво или да стигне далече за няколко минути, той обиколи хижата и изгаси лампите. Когато се върна в спалнята, Брит стоеше отстрани на леглото и дърпаше трескаво ръката си, като опитваше да скъса с нокти изолирбанда. Не беше успяла да постигне нищо, освен да измести леглото на няколко сантиметра от стената.

— Да не смяташ да влачиш леглото чак до Чарлстън?

— Дяволите да те вземат! Пусни ме!

Рейли разкопча дънките си и започна да ги сваля. Това я стресна. Тя го погледна ужасено.

— Какво правиш?

— Събличам се, на теб на какво ти прилича? — Той изрита маратонките си и изхлузи дънките и чорапите си. Разкопча горните две копчета на ризата си и я съблече презглава, после я метна на близкия стол. След това взе отново ролката с изолирбанда. — Върни се на леглото.

Тя поклати глава и дрезгаво прошепна:

— Не.

Рейли стигна до нея, преди тя да успее да планира някаква защита. За секунди се озова легнала по гръб на леглото. Той я възседна, докато стягаше с лентата китката на дясната й ръка за своята лява. Пак откъсна края със зъби.

— Може да успееш да прегризеш лентата на лявата си китка — каза й, — но няма да можеш да се освободиш от мен.

— Може би не — промълви Брит, дишайки тежко. — Но мога да превърна живота ти в ад.

Трябваше да приеме зловещата й усмивка като предупреждение. Но Рейли не предвиди следващия й ход и реагира със закъснение, когато тя вдигна коляно и опита да го забие в слабините му. Вече бе притаил дъх в очакване на болката, но тя пропусна топките му с милиметри.

Отчаяна, че се е провалила, му изкрещя:

— Махни се от мен!

Вместо това, той се опъна в цялата си дължина и притисна краката й със своите. Тя беше повалена, но не и победена. Продължи да се извива като жребец, който се опитва да хвърли ездача си. Мъжът доближи лицето си на сантиметри от нейното, достатъчно близо, за да усети дъха му, но и достатъчно далече, за да бъде на фокус.

— Спри веднага! — заповяда й.

Тя не се подчини, разбира се.

— Искаш ли да разбереш защо те доведох тук?

— Мисля, че знам защо — отвърна, задъхана от усилието да се освободи.

— Не знаеш нищо. Ще ти подскажа. Но трябва първо да спреш да се бориш с мен.

Брит веднага застина неподвижно, но ако можеше да го убие с поглед…

— Доведох те тук, защото ти вярвам. — Сините й очи се разшириха от изненада. — Аз съм сигурно единственият човек на света, който ти вярва.

— Какво?

— Да. Вярвам, че паметта ти е била съзнателно изтрита. — Той натисна краката й още по-силно, за да подчертае думите си и да се увери, че тя го слуша внимателно. — Защото същото се случи с мен.