Сандра Браун
Димна завеса (3)

Първа глава

Рейли дръпна вехтата мрежеста врата и надникна вътре.

— Ехо! Там ли си?

— Че къде да съм?

Дървената рамка на вратата се затръшна след Рейли и от нея се посипаха люспи червена боя. В едностайното бунгало миришеше на пържено свинско и на прояденото от мишки военно одеяло, което служеше за покривка на леглото в ъгъла.

Няколко секунди очите му се опитваха да свикнат със сумрака и да открият стареца. Той седеше до трикраката масичка, надвесен над чаша кафе като куче, което пази трудно спечеления кокал. Беше вперил поглед в неясния образ на черно-белия телевизор. На екрана се мяркаха призрачни очертания. Не се чуваше друг звук, освен неясен пукот и пращене.

— Добро утро.

Старецът изсумтя нещо в отговор.

— Сипи си — посочи той емайлирания чайник на печката. — Не ти препоръчвам млякото, щото снощи се пресече.

Рейли прескочи трите хрътки, лежащи неподвижно на пода, и отиде до хладилника, сврян между стария шкаф, който служеше за килер, и непотребната чертожна дъска, която само събираше прах и запълваше оскъдното пространство в малкото бунгало.

Дръжката на хладилника се беше счупила — вероятно преди няколко десетилетия, но ако човек натиснеше с пръст върху мекото гумено уплътнение, вратата се отваряше.

— Донесох ти един сом. — Рейли постави увития във вестник пакет на най-високия рафт и побърза да затвори вратата, за да спре мириса на вкиснато мляко и развалена храна.

— Много благодаря.

— Моля. — Кафето сигурно бе притопляно няколко пъти и гъсто като меласа. След като не можеше да го разреди с мляко, Рейли реши да го пропусне.

Погледна телевизора.

— Трябва да си настроиш антената.

— Не е заради антената. Изключил съм звука.

— Защо?

Старецът отвърна с едно от обичайните си изсумтявания, което означаваше, че няма да си направи труда да отговори. Самообявил се за отшелник, той живееше в доброволно изгнание „от войната“, макар че никога не бе уточнявал точно коя война. Контактите му с други представители на човешкия род бяха сведени до минимум.

Малко след като Рейли се бе преместил да живее в съседство, двамата се срещнаха случайно в гората. Рейли се взираше в един мъртъв опосум, когато старецът се появи откъм храсталака и каза:

— Хич не си го и помисляй!

— Кое?

— Да ми вземеш опосума.

Последното нещо, което Рейли би направил, бе да докосне подпухналото безжизнено тяло с розова опашка, издаващо непоносима воня. Той вдигна ръце, за да покаже, че се предава, и изчака босия старец с мръсен гащеризон да извади плячката си от металните зъби на малкия капан.

— Както се мотаеш наоколо, чудно как ти не си попаднал в капана вместо опосума — измърмори старецът.

Рейли дори не подозираше, че някой живее в близост до хижата, която бе купил неотдавна. Предпочиташе да няма никакви съседи, особено такива, които щяха да го следят кога идва и си отива.

Когато старецът се изправи, ставите на коленете му изпукаха и той изруга тихо. Стиснал мъртвото животно с една ръка, той огледа продължително Рейли от бейзболната шапка и брадата до върховете на туристическите му обувки. След като завърши огледа, старецът изплю малко сдъвкан тютюн на земята, за да покаже отношението си към видяното.

— Всеки има право да ходи из гората. Само не ми тъпчи капаните.

— По-лесно ще е, ако знам къде са.

Старецът разтегна напуканите си устни в усмивка и показа пожълтелите от тютюна и доста разядени зъби.

— Ама не знаеш! — Засмя се пак и се обърна да си ходи. — Ще ги намериш, сигурен съм. — Рейли чуваше смеха му дълго след като старецът изчезна в гъстата гора.

През следващите месеци двамата на няколко пъти се натъкваха един на друг в гората. Поне според Рейли тези срещи бяха случайни. Той предполагаше, че старецът се показва, когато иска да бъде видян, и остава невидим, когато няма желание да размени с новия си съсед дори поздрав.

Един горещ следобед двамата се срещнаха на прага на бакалията в близкия град. Рейли влизаше, а старецът излизаше. Кимнаха си. По-късно, когато Рейли си тръгваше с няколко торби покупки, забеляза, че старецът седи на един стол на сенчестата веранда на магазина и си вее с широкопола сламена шапка. Поддал се на някакъв ненадеен импулс, Рейли извади кутийка студена бира и я подхвърли на стареца, който прояви отличен рефлекс и я хвана с една ръка.

Рейли натрупа покупките си в багажника на пикапа и се качи в кабината. Старецът го гледаше с очевидно подозрение, но младият мъж забеляза, че бирата вече е отворена.

На следващата сутрин на вратата на Рейли се почука силно. Тъй като това се случваше за пръв път, той се приближи предпазливо. Отпред стоеше старецът и държеше керамична купа с парчета сурово месо. Рейли се опасяваше, да не би да е някаква мърша, която са отказали дори и хрътките на стареца.

— В замяна за бирата. Не обичам да съм длъжник на някого.

Рейли взе купата.

— Благодаря. — Гостът му се обърна и пое по стъпалата. Рейли извика след него: — Как се казваш?

— Кой пита?

— Рейли Ганън.

Старецът се поколеба, после измърмори:

— Делно Пикънс.

От онази сутрин помежду им се установи нещо подобно на приятелство, основаващо се най-вече на самотата и съвместното нежелание за контакт с други хора.

Общата стойност на имуществото на Делно надали надхвърляше сто долара. Той постоянно мъкнеше в бунгалото си разни неща, които бе намерил бог знае къде, неща, които бяха напълно безполезни. Бунгалото му бе издигнато върху колове, за да не се наводнява, когато близката река прелееше. В празното пространство под къщичката бе пълно с вехтории, сякаш така основата щеше да стане по-стабилна. Районът наоколо също бе осеян с боклуци, които според Рейли никога нямаше да влязат в употреба. За Делно събирането бе по-важно от приложението на предметите, които мъкнеше.

Той караше камион, който Рейли наричаше Франкенщайн, защото бе сглобен от различни части, които Делно бе събрал и стегнал в едно цяло. Според Рейли бе истинско чудо, че това нещо изобщо палеше, но както Делно казваше:

— Не е красив, ама с него стигам там, където си искам.

Старецът ядеше абсолютно всичко. Всичко. Всичко, паднало от някое дърво, попаднало в някой от капаните му или уловено от реката. Но с каквато и храна да се сдобиеше, откакто приятелството им се зароди, Делно все искаше да я сподели с Рейли.

За изненада на младия мъж, старецът беше много начетен и можеше да говори по теми, за които не би трябвало да има дори и бегли познания, ако се съдеше по външния му вид. Рейли започна да подозира, че простодушният диалект и речник са престорени. Също както мизерното бунгало, те бяха протест срещу предишния му живот.

Но какво бе включвал този предишен живот, си оставаше тайна на Делно. Той никога не говореше за родния си град, за детството, родителите, професията, децата или съпругата си. Освен с хрътките си, той общуваше единствено с Рейли. Интимните му връзки се свеждаха до купчина стари списания с голи жени, с измачкани от прелистване страници, които държеше на пода под леглото си.

Рейли също не споделяше нищо с Делно. Поне първите две години от познанството им. Но една вечер по залез-слънце Делно се появи в хижата на Рейли с два буркана, пълни с някаква мътна ферментирала течност, която бе приготвил сам.

— Не съм те виждал повече от седмица. Къде беше?

— Тук.

Рейли не искаше компания, но Делно го избута с лакът и влезе.

— Реших, че може да имаш нужда да пийнеш. — Измери младия мъж от главата до петите с един от презрителните си погледи. — Като те гледам, предчувствието не ме е излъгало. Нещо не си във форма. Усетих, че вониш, още докато се качвах по стълбите.

— Е, да, ти си най-подходящият човек, който може да критикува чуждия вид и хигиена.

— На кого се обади?

— Какво?

— Сещаш ли се за онова дрънкало на касата в магазина? Дето си вдига косата на опашка и носи много дълги обици? Каза ми, че си ходил там миналата седмица, развалил си пари и си пуснал цяла шепа монети в автомата отвън. Рече, че си говорил няколко минути, а след като си затворил, си изглеждал така, сякаш искаш да убиеш някого. Скочил си в пикапа и си потеглил, без дори да си платиш покупките.

Той разви капака на единия буркан и го подаде на Рейли, който подуши съдържанието му, поклати глава и го върна на стареца.

— Та питам — продължи Делно, след като отпи голяма глътка от буркана, — на кого се обади?

Вече се зазоряваше, а Рейли още говореше. Междувременно Делно бе пресушил до капка и двата буркана. А Рейли беше просто изцеден до капка — емоционално, умствено, физически. Това се оказа болезнен, но целебен катарзис. С тази изповед изряза всички рани.

Когато нямаше какво повече да каже и бе останал без дъх, Рейли погледна стареца, който го бе слушал безмълвно с часове, без да направи какъвто и да е коментар. Набръчканото, обветрено лице изразяваше дълбока печал. Гледаше го прямо и открито за първи път, откакто се познаваха, и Рейли осъзна, че се взира право в душата на приятеля си, който бе преживял неописуема сърдечна болка. Сякаш Делно Пикънс бе изживял всичкото нещастие и несправедливост на света и го беше събрал в този поглед, пълен с безнадеждност.

После въздъхна и протягайки ръка в рядък случай на физически контакт помежду им, потупа Рейли по коляното.

— Иди се измий под мишниците, преди да съм повърнал от вонята ти. Да не хабя хубавия алкохол. Ще ти приготвя закуска.

Никога повече не споменаха за това, което Рейли му бе разказал онази нощ. Сякаш изобщо не се беше случвало. Но Рейли никога не забрави измъчения поглед на Делно в онова утро. А днес, когато вдигна поглед от чашата с кафето, той видя същия израз на лицето му.

— Какво е станало? — Сърцето на Рейли веднага запрепуска в предчувствие на някаква ужасна катастрофа. Боинг, пълен с хора, се е разбил в планината. Президентът е убит. Терористична атака с мащабите на 11 септември.

— Не прави нищо необмислено, става ли? — рече Делно.

— Какво се е случило?

Той измърмори обичайното си оплакване, че от телевизията не може да се очаква нищо добро, и кимна към екрана.

Рейли отиде до допотопния телевизор и усили звука, после си поигра със стайната антена, за да получи по-добра картина.

Образът продължаваше да трепти и звукът не беше добър, но разбра за секунди какво е станало и защо Делно се страхуваше да му го каже.

Джей Бърджис беше мъртъв.