Сандра Браун
Димна завеса (19)

Седемнадесета глава

— Кой е? — попита шепнешком Брит.

— Не знам. Но видях през прозореца на кухнята, че вътре има човек.

Рейли надникна през гъстите храсти и цяла минута се взира в прозореца. Не видя движещата се сянка, но бе сигурен, че не се е заблудил. Първата му реакция беше да се втурне в хижата и да се изправи лице в лице с неканения гост. Но не бе успял да определи дали е мъж или жена, едър или дребен, потенциална заплаха или човек, който се е загубил в гората и търси помощ.

След събитията от предната вечер Рейли се опасяваше, че е най-лошият вариант.

Очевидно мислите на Брит се движеха в същата посока, защото го гледаше изплашено.

— Стой тук — нареди й той.

Когато понечи да тръгне към хижата, тя го улови за ръката. Погледът й го умоляваше да не я оставя сама, но в следващия миг му кимна:

— Внимавай, моля те!

Рейли си пое дълбоко дъх и заобиколи храстите. Ако човекът в къщата в този момент погледнеше през прозореца, щеше да го види да тича приведен към северната стена на хижата. Разстоянието можеше да бъде изминато за секунди, но през тези секунди Рейли беше открита мишена и практически беззащитен.

Стигна до хижата и се спотаи до стената. Очакваше да чуе вик, да последва някаква реакция. Не се случи нищо. Беше прекосил пространството, без да го забележат. Така предположи.

Погледна назад към мястото, където се криеше Брит. Не можа да я забележи. В такъв случай и човекът в хижата нямаше да я види. Това го успокои донякъде и той започна да се придвижва, плътно прилепен до стената, към предната врата на хижата. Смяташе да изненада неканения си гост, когато излезеше навън.

В момента се движеше от външната страна на спалнята си. Дочу движение вътре в стаята, закова се намясто и изруга наум. Ако съдеше по звуците, някой претърсваше помещението. Отваряше и затваряше чекмеджета. Чу се познатото изскърцване на вратата на гардероба, разместване на закачалките върху железния лост, почукване по стената.

После се чу как нещо изтрещя, навярно се строши стъкло. Рейли предположи, че е пострадала нощната му лампа. Ако човек се дръпнеше назад от гардероба, без да се огледа, лесно можеше да се блъсне в телевизионната масичка, която служеше за нощно шкафче.

Няколко минути след това отвътре не се чуваше никакъв звук. Точно когато Рейли се канеше да влезе, долови шум от стъпки през стената. Звукът им заглъхваше, сякаш човекът се бе отправил от спалнята към дневната.

Плътно прилепен до стената, той се придвижи до ъгъла на хижата и надникна. В този момент вратата се отвори и един мъж излезе на верандата.

— Откри ли нещо?

До този момент Рейли не бе забелязал, че има втори мъж. Той седеше в пикапа на мястото на пътника и ровеше в жабката.

Рейли се дръпна и затаи дъх. Ако го забележеха, трябваше да се изправи срещу двамата без оръжие. Беше сигурен, че не са крадци. Не можеше да е случайно, че се бяха появили точно сутринта, след като двама мъже се бяха опитали да убият Брит.

Чу щракването на капака на жабката, после затръшването на вратата на пикапа.

— Има засъхнала кал и пред двете седалки. Возил е някого неотдавна. Какво намери вътре?

— Ще ти кажа по пътя на връщане. — Мъжът на верандата прескочи трите стъпала и тръгна през двора. — Но мисля, че не греша в предчувствието си.

Рейли не можеше да ги остави да си тръгнат, без да ги е видял, и рискува да надникне иззад ъгъла. Този, който бе претърсвал пикапа му, вече седеше в един кафяв седан. Лицето му беше в сянка, но Рейли различи профила му. Остра брадичка, слънчеви очила, оредяваща коса. Нищо забележително, което можеше да види от разстояние.

По-добре огледа другия мъж, който бе излязъл от хижата. Беше среден на ръст, слаб, около четирийсет и пет годишен. Късо подстригана коса. Черен панталон и светлосиня трикотажна риза с яка.

У него също нямаше нищо забележително — освен пистолета, който той върна в кобура на кръста си отзад, преди да седне зад волана. Запали двигателя, дръпна колата назад, обърна я с пестеливи маневри и пое по черния път.

Рейли запомни регистрационния номер на автомобила. Не помръдна, докато не се увери, че двигателят на колата не се чува изобщо. После бавно се изправи, изтри потта от челото си с опакото на ръката и разтърси крака, за да възстанови кръвообращението си.

Загледан в пустия път, си помисли: Това променя всичко. После изруга гласно.

Все още шокиран от неочаквания развой, тръгна направо към мястото, където се криеше Брит. Докато вървеше натам, й извика:

— Всичко е наред, тръгнаха си. — Не последва никакво движение сред листата, не видя белия й панталон и черната тениска. — Брит? — Пак нищо. Сърцето му се сви. Измина останалото разстояние на бегом, като си проправяше път сред храстите и стърчащите клони. — Брит?

Тя беше там, където я остави. Седеше с гръб към хижата, свила колене към гърдите си. Когато вдигна глава към него, гледаше така, сякаш бе видяла призрак.

— Той беше там. В бара. Онази вечер.

 

 

Рейли я отведе бързо в хижата.

— Вземи нещата, които ти купих тази сутрин, и всичко, което смяташ за нужно. Трябва да се махнем оттук. Може да не се върнем известно време. Побързай!

Той огледа дневната внимателно. Беше подреждал предния ден, след като Брит обърна всичко с главата надолу, докато трескаво търсеше телефон. Привидно нищо не беше пипано. Само човек, който бе живял дълго в хижата, и при това бе обучаван как се прибират и съхраняват пожарникарски принадлежности в безупречен ред и състояние, би могъл да забележи, че вещите в хижата са били местени, макар и с милиметри.

Този, който бе претърсвал, беше върнал всичко на мястото му. Въпреки това, Рейли забеляза, че чекмеджетата и шкафовете са отваряни, възглавниците — опипвани, килимите — повдигани, мебелите — отмествани.

Същото беше и в спалнята. Телевизионната масичка изглеждаше непокътната, но липсваше крушката на нощната лампа. Той се сети за дългите минути тишина след трясъка. — Сигурно в това време мъжът е събирал парченцата счупено стъкло. Очевидно ги бе отнесъл със себе си, защото Рейли не откри дори и късче от тях.

Забеляза всичко това секунди след като влезе в стаята, после веднага погледна към бюрото. Едно чекмедже, за което беше сигурен, че не е било отваряно скоро, сега бе леко издърпано, но Рейли въздъхна облекчено и каза:

— Не ги е намерил.

Осъзна, че Брит го наблюдава, докато натъпква новите си дрехи в пазарските торби. Той вдигна буркана с пълзящото растение и го постави на пода. Дръпна клончетата от мрежата, за която бяха закрепени, и ги уви около буркана.

— Ти каза, че цветето придава уют на стаята. И аз не мислех, че някой ще тръгне да го мести. — После подпря тежкото бюро с коляно и рамо и го избута настрани от стената. — В куфарчето с инструменти на пода в килера има тесла. Донеси ми я, ако обичаш.

Брит бързо намери теслата и му я подаде. Той измъкна няколко гвоздея и внимателно издърпа парче от облицовката на стената. Зад него имаше кухина. Рейли бръкна и извади няколко папки. Бяха стегнати заедно с дебела гумена лента и завити в найлон.

— Документите от разследването — досети се Брит.

— Да. Видя ли мъжа?

— И двамата.

— Двама ли бяха?

— Единият претърсваше пикапа, а приятелчето му шеташе тук.

— Другият как изглеждаше?

— Като този, когото видя. Сякаш току-що са си тръгнали от игрището за голф, само дето носеха пистолети.

Рейли бръкна под леглото, извади една пътна чанта и постави пакета в нея. След това грабна чорапи, бельо и тениски от чекмеджетата на скрина, извади два чифта дънки от гардероба и ги пъхна в чантата. Огледа Брит продължително, взе от гардероба една шапка с козирка и й я подаде.

— Прибери косата си под шапката и я нахлупи ниско на челото.

После извади чифт официални обувки и тъмен костюм от гардероба.

— Все още ли смяташ да отидеш на погребението? — попита тя.

— Да.

Младата жена отвори уста да каже нещо, но той я прекъсна:

— Ще говорим за това по пътя.

— По пътя закъде?

— За това също трябва да поговорим.

— Рейли… — Тя го хвана за ръката, когато мина край нея с чантата и костюма. — Мислиш ли, че са същите мъже, които ме избутаха от пътя снощи?

— Предполагам, че са те.

— Кои са тези хора?

Нямаха време за губене, но той спря за момент и я погледна в очите.

— Не знам кои са, Брит. Но мога да се досетя кой ги е изпратил. И знам със сигурност, че не се шегуват.

Рейли бе чул единият от мъжете да казва: „по пътя на връщане“.

— Може би означава, че се връщат в Чарлстън — каза й той, докато се отдалечаваха бързо от хижата. — Ако е така, за момента сме в безопасност. От друга страна — добави мрачно, — тези двамата явно са специалисти в убийствата с автомобили. Може да дебнат в някоя пресечка на главното шосе, знаейки, че този път е единственият, който води до хижата, и рано или късно ще минем по него. А те ми приличат на хора, които умеят да чакат… колкото и дълго да е.

Бръкна под седалката и за нейна изненада, извади пистолет.

— Изумен съм, че този, който претърсваше пикапа, не е намерил това. Или може би го е намерил, но не е искал да разбера.

Беше револвер. Голям, зловещ на вид, с дълго дуло. Рейли освободи барабана и го провери. Брит също видя, че всички гнезда са пълни с патрони. Рейли щракна барабана на мястото му.

— Те смятат, че ние не знаем за тяхното посещение — продължи той. — Че не подозираме нищо. Може да чакат край главния път, за да се залепят за нас и да ни проследят до някое удобно място, където да направят нов опит да ни видят сметката, така че да изглежда като случайна катастрофа. После ще ни намерят мъртви — и край на историята. Никой няма да заподозре, че сме били убити.

Наближаваха кръстовището, където според него можеха да ги причакват. Рейли накара Брит да легне на седалката.

— Изобщо не надигай глава, ясно ли е?

Тя кимна, но той очевидно не беше сигурен, че ще изпълни указанията. Натисна главата й надолу, когато намали, за да огледа за приближаващи коли. После рязко зави по пътя, така че гумите изсвистяха и замириса на изгоряло.

Задържа ръката си върху главата й още няколко минути, докато се увери, че никой не ги следва. После й каза, че може да се изправи, но продължи да кара с висока скорост. Бе напрегнат и съсредоточен и постоянно проверяваше огледалата за обратно виждане. Брит почувства облекчение, когато той върна пистолета под седалката.

— Щеше ли да стреляш по тях?

— Ако бяха опитали нещо като онова снощи? Щях да стрелям със сигурност.

Тонът му не остави никакво съмнение у нея.

— Тогава се радвам, че не ни чакаха.

— Сега си мисля, че може би не се е налагало — каза той. — Този, който претърсваше пикапа, вероятно е поставил проследяващо устройство. Ще ни атакуват, когато получат заповед за действие от шефа си. — Обмисля ситуацията няколко минути. — Има ли някой, при когото можеш да отидеш?

— Да отида?

— Да се скриеш, докато стане безопасно да се появиш.

— Не.

— Семейство, роднини?

— Не.

Той я погледна със съмнение.

— Не, Рейли. Нямам никакви роднини. Родителите ми са мъртви. И двамата са били единствени деца, аз също. Никакви братя и сестри, лели, чичовци. — Осъзна, че звучи така, сякаш се оправдава, и смени тона. — Дори и да имах многобройна фамилия, не бих замесила никого в това. Аз съм бегълка. Освен това…

Брит млъкна и той я погледна.

— Какво?

— Нищо.

— Какво?

— Това е невероятна история. Но аз не разказвам за нея като репортер, аз участвам в нея.

— Участваш — намръщи се той. — Да. Засега. — После добави сърдито: — За бога, Брит, това не е игра. След пет минути може да си мъртва.

— Давам си сметка за това. Аз бях в потопената кола снощи, забрави ли?

— Не съм забравил. А ти?

— Твоят живот също виси на косъм. Ще се откажеш ли, след като имаш възможност да научиш истината? — попита го. — Е? — подкани го, когато той не отговори. След още няколко секунди упорито мълчание тя продължи: — Нямам намерение да се отказвам. Няма да се крия. Точка по въпроса!

Изминаха още два километра. Може би три. Накрая той заговори:

— Можеш да се предадеш на полицията. Докато си арестувана, ще бъдеш в безопасност.

— Не, няма. Ако Фордайс и/или Макгауън не могат да ме убият, ще направят всичко възможно да ме осъдят за убийството на Джей. Сам го каза. Ще изглеждам толкова виновна, че никой няма да ми повярва, когато се опитам да разкажа за Джей и пожара. Ти самият си наясно с това. Замалко да те обвинят в убийството на Сузи Монро. Ако приятелката ти Канди не е повлияла на Фордайс, той е щял да намери начин да те прати в затвора. Не за предумишлено убийство, а за нещо друго, което да те остави достатъчно дълго зад решетките.

Когато той изруга тихо, Брит разбра, че е спечелила спора.

За да бетонира позицията си, тя добави:

— За нещастие, аз не мога да разчитам на подкрепата на Канди.

— Не искам да й звъня и да моля за услуга. Не съм говорил с нея от пет години. Освен това в момента тя е прекалено заета покрай утвърждаването й от Сената.

Челюстта на Брит увисна от изненада.

— Твоята Канди… Канди Орин… е съдия Касандра Мелърс?

— Да. Мислех, че знаеш.

— Не!

— Ами… — Той сви рамене в своеобразно извинение. — Аз си мисля за нея като Канди. Тя мразеше името Касандра, когато бяхме деца. Дори не отговаряше, ако някой я наречеше така. Казваше, че звучи надуто. Сега, предполагам, й звучи по-професионално.

— Съдия Мелърс е твоя приятелка — промърмори Брит, опитвайки да осмисли неочакваното откритие.

— Приятелка, с която не съм говорил от години. Исках да й се обадя, когато почина съпругът й, но предположих, че надали има нужда от мен в този момент.

От проучването, което беше направила, докато работеше над материала за съдия Мелърс, Брит бе научила, че тя е била омъжена за кратко, по-малко от година. Съпругът й — компютърен програмист, бе загинал при инцидент с ферибот в пристанището на Ню Йорк. Пътувал при клиенти в Стейтън Айланд, когато фериботът, на който се намирал, бил ударен от товарен кораб и потънал. Съпругът на съдията се удавил заедно с още двайсет и четирима пътници.

— Познавам я — каза Брит. — Правих материал за нея и двете доста си допаднахме. Опитах да й се обадя… всъщност точно в деня, когато ме отвлече. Исках да си осигуря подкрепа от влиятелни хора. Както и да е, обадих се в кабинета й, но тя беше прекалено заета, за да говори с мен. Но сега може би ще отговори на обаждането ми, особено ако знае, че съм с теб.

— Надявам се, че ще успея да разменя няколко думи насаме с нея на погребението. Да насоча мислите й към Джей, без да говоря направо и да моля за помощта й. Тя вече рискува веднъж кариерата си заради мен. Не мисля, че би искала да го направи отново, не и преди гласуването в Сената.

Брит съзнаваше, че е прав, но си каза, че ако съдия Мелърс е на тяхна страна, това можеше да им бъде само от полза. Потънала в мисли, тя се загледа през прозореца. Пейзажът й беше непознат. Явно маршрутът им се различаваше от този, по който бе минала предната вечер.

— Към Чарлстън ли пътуваме?

— В крайна сметка ще стигнем там. Но най-напред трябва да си намерим нова кола. За всеки случай, ако са сложили проследяващо устройство на тази. Но дори и да не са, не можем да се движим с нея. Вече са я виждали.

Забелязала сериозното му изражение, тя попита:

— Здравата са ни погнали, а?

— Да.

— Тогава защо не предприеха нещо в хижата?

Той се намръщи.

— Не мога да отгатна. Може би предпочитат да убиват хората в колите им. Или задачата им е била само да ме открият и сега чакат по-нататъшни инструкции. Може би искат да получат аванс и тогава да свършат работата с двойното убийство. А може би това, което мъжът е открил в хижата, не е било достатъчно.

— Не е намерил папките ти.

— Но е открил, че ти си била там, а те са те смятали за мъртва. — Тя отвори уста да каже нещо, но той я изпревари: — Как успя да познаеш онзи мъж?

— Видях го през прозореца на банята. Той гледаше навън. Лицето му се видя много добре. Остана така петнайсет-двайсет секунди. Може би оглеждаше района зад хижата.

— Сигурна ли си, че не те е забелязал?

— Да. Иначе щеше да реагира. Аз не помръднах. Бях като вцепенена от шока, защото веднага го познах.

— Убедена си, че е същият мъж, когото си видяла в бара?

— Беше един от онези проблясъци, за които ти ми говореше, но този път успях да го задържа в съзнанието си. Помня, че го видях в момента, когато пристигнах. Той седеше на бара, близо до вратата. Погледите ни се срещнаха, когато влязох.

— Говорихте ли нещо?

— Не, просто разменихме погледи, както става между непознати. Нямаше усмивки, нищо специално. После забелязах Джей и… Чакай. — Тя спря и затвори очи. — Може да съм го видяла, когато излязохме от бара. Един мъж седеше в кола, паркирана от другата страна на улицата, точно срещу входа на бара.

— Обикновен седан? Като този, в който дойдоха днес. Кафеникав?

— Може би. Знаеш какво е движението по Ийст Бей вечерно време. Но между минаващите коли видях… — Тя се напрегна, за да си спомни по-ясно, но образите бяха доста замъглени. — На шофьорското място седеше един мъж, но не съм сигурна дали е бил същият от бара.

— Но си сигурна, че мъжът от бара и този, който днес беше в хижата, са един и същи човек?

— Напълно.

— Добре. — Той обмисли тази информация.

— Какво?

Рейли удари няколко пъти кормилото с юмрук.

— Има няколко неща, които не мога да разбера. Първо, защо идват да тършуват в дома ми? Какво търсят?

— Как са те открили?

— Това не е чак толкова трудно. Имам шофьорска книжка. Плащам си данъците за хижата. Могат да открият къде живея. Но защо дойдоха и какво търсеха?

— Дали не са свързали нещата?

— Кои неща?

— Аз казах на Бил Алигзандър, че съм близо до Йемаси. Ако са открили адреса ти…

— Видели са, че не е далеч оттам. — Той кимна. — Ясно. В това има някаква логика. Биха го сметнали за прекалено странно съвпадение.

— Може Макгауън и Фордайс да са решили, че вече не си безопасен и че трябва да се погрижат за теб.

— И аз така мисля — измърмори той. Погледна я разтревожено и добави: — Същото се отнася и за теб, Брит. Мислели са, че никога вече няма да им създаваш проблеми. Сигурно е бил голям сюрприз за тях. Да открият, че си жива, и то в моята компания. Това адски ги е изнервило.

Тя усети надигащия се страх и отново настоя, че мъжът в хижата не я е видял.

— Ако ме беше видял, щеше да направи нещо.

— Но пликовете с женските дрехи бяха на видно място върху леглото. Сигурно е видял касовите бележки и датата на тях. Не може да не е забелязал и гримовете ти в банята. Не вярвам да ме е помислил за човек, който носи женски дрехи и се гримира.

— Може да си ги купил за друга жена.

— Коя друга жена?

— Която и да е друга жена. Жива жена. А аз би трябвало да съм нахранила рибите в Комбахи.

— Надявам се, че наистина мислят така. Но ако бях на тяхно място, навярно бих се усъмнил. Първо, не съм видял с очите си трупа, а после идвам тук и намирам нови дрехи приблизително с твоя размер в дома на мъж, с когото имате нещо общо, а именно, че и двамата сте прецакани от Джей Бърджис и приятелите му. Може би също щях да имам предчувствие, както каза онзи мъж. Така че, докато не се потвърди обратното, ще приема, че това е война. Ние срещу тях. Поради причини, известни единствено на тях, не ни ликвидираха в хижата, но това не намалява параноята ми ни най-малко.

 

 

Той остави двигателя включен и влезе в банката, за да осигури пари в брой, както се изрази. Когато се върна, носеше чанта с цип.

— Дължа ти половината разходи — каза тя. Портмонето й беше в чантата й в колата, на дъното на реката. Не й харесваше да е без средства, но нямаше кредитна карта или документ за самоличност, с които да изтегли пари от банковата си сметка. Не че би го направила. Кларк и Хавиер вероятно точно това чакаха.

— Не се тревожи — отвърна Рейли. — Парите са най-малкият ни проблем.

— Ти с какви средства живя през последните пет години? Извинявай за нетактичния въпрос.

— Продадох къщата си. За хижата платих съвсем малка част от парите, които взех за нея. Имах друга кола. Продадох я, продадох рибарската лодка и караваната си. Ликвидирах цялата си собственост. Топки за боулинг, ски, велосипед, екипировка за гмуркане — всичко. Сега нямам толкова много играчки, но нямам и толкова разходи.

— Щом ти е добре така.

— Доволен съм. — Погледна я и добави: — Колкото и ти от това, че живееш сама, без семейство.

Той намали, за да огледа какво се предлага в автоборсата за употребявани коли, лодки, каравани, генератори и газови бутилки. Бързи продажби, изгодни цени. На петдесетина метра оттам имаше църква. Рейли зави към паркинга на църквата и спря пикапа в сянката на един стар дъб, обрасъл с мъх. Отброи няколко хиляди долара от парите в чантата и пъхна в джоба си стодоларовите банкноти. Каза на Брит да изчака в пикапа.

— Ако някой се появи, натисни клаксона.

Той отиде пеш до автоборсата. Брит го видя как се движи покрай редиците с коли и пикапи. Скоро от офиса се появи нисък мъж с голям корем и риза с кръгове от пот я под мишниците, който отиде при Рейли. Двамата се ръкуваха, размениха няколко думи и продавачът започна да сочи различни коли. Рейли отхвърли някои веднага, други, след като ги подложи на оглед, докато накрая се спря на сив седан с базов модел на купето.

Докато продавачът произнасяше обичайната си реч, Рейли обиколи колата и подритна гумите, после седна зад волана. Запали двигателя, повдигна предния капак и огледа мотора, после надникна под колата, за да провери за течове от масло, поне така предположи Брит. Накрая очевидно взе решение. Последва щастливия продавач в офиса и минути по-късно се появи със сноп жълти книжа и ключове.

Закара колата до църквата, паркира я зад пикапа, сетне отвори вратата на Брит и й подаде ключовете.

— Ти ще караш тази кола. Не я познават. Аз ще продължа с пикапа. Ако нещо се случи…

— Какво например?

— Каквото и да е. Няма да спираш. Караш право към Чарлстън и се оставяш в ръцете на детектив Кларк. Разбра ли?

— Мислех, че ще замениш пикапа — каза тя, като го последва до седана.

Той натъпка документите на колата и краткосрочната застраховка в жабката.

— Ако бях заменил пикапа, много лесно щяха да проследят сделката и да научат какъв автомобил да търсят. Освен това си обичам пикапа.

— Къде ще го оставиш?

— На самолетната писта. Смятах да го закарам при Делно, но след това реших да не го замесвам. Не мисля, че знаят за самолетната писта, така че е най-добре да го оставя там, въпреки че ще се наложи да изминем пътя дотам заедно. — Брит вече се бе настанила зад кормилото на седана. — Добре ли е?

Тя намести седалката и огледалата.

— Тапицерията вони.

— Е, не може всичко да е идеално. Карай плътно след мен. Не пускай кола помежду ни. Става ли?

— Не се тревожи, ще се справя.

Той затвори вратата й, но опря ръка на отворения прозорец.

— Запомни какво ти казах, нали, Брит? Ако нещо се случи с мен, няма да спираш.

За щастие нищо не се случи. Стигнаха без инциденти до самолетната писта. Взеха багажа си, включително и револвера от пикапа, прехвърлиха ги в седана и потеглиха. Рейли шофираше. Брит забеляза тъжния поглед, който хвърли към пикапа. Изоставяше последната си играчка.

— Сега накъде?

— У дома.

— И къде е това?

— Ще разбера, като го видя.

 

 

По някаква необяснима причина се наричаше автопарк. Дванайсет бунгала в горичка край магистрала 17, на запад от река Ашли, която трябваше да пресекат, за да стигнат до Чарлстън. Мотелът нямаше с какво да се похвали. Имаше басейн, но изпразнен, дъното му беше осеяно с боклуци, скършени клони и опадали листа. Зад телената ограда имаше люлка с жълта пластмасова седалка, окачена на верига, която бе скъсана от едната страна.

Брит отново изчака в колата, а Рейли влезе да наеме бунгало. Когато се върна, каза:

— Номер девет.

— Президентският апартамент?

— Да, само дето няма рум сървис след десет часа.

Въпросното бунгало имаше две двойни легла с нощно шкафче и лампа помежду им. Обзавеждането включваше малка маса с два стола, тоалетка с напукано огледало, телевизор и климатик, който Рейли побърза да включи. Той забуча тихо, но изпълни стаята с прохладен повей.

Брит повдигна покривката на леглото и огледа чаршафите. Не видя никакви подозрителни петна. Платът миришеше на перилен препарат. Тоалетната чиния беше обвита с хартиена лента след почистването и дезинфекцията, което също бе успокоително.

— Не е чак толкова зле — каза тя, след като изми ръцете си в миниатюрната мивка.

Рейли беше свалил ризата си. Когато го видя гол до кръста, тя се сети за предната нощ и се спъна от смущение.

— Свободна ли е банята? — попита той, но тя още бе завладяна от еротичните спомени и не отговори. — Ще се забавя — предупреди я.

Тя най-после се опомни, дръпна се настрани и той мина покрай нея, понесъл костюма и обувките си. Тъй като ръцете му бяха заети, Брит затвори вратата след него.

Седна на леглото, което си избра, огледа плоскостите на окачения таван и раздърпания оранжев килим на пода. Чу течаща вода в банята, сетне глух удар, сякаш Рейли бе ударил някой от кокалестите си крайници в стената, после тихо изругаване.

Никога не беше живяла с мъж и се зачуди това ли са звуците, свойствени за съвместния живот. Чу как едната обувка падна на пода и се засмя.

Рейли се появи само след пет минути, но промяната за това кратко време бе забележителна. Беше облечен с тъмния си костюм и кремава риза. Косата му бе сресана. Беше обул обувките си, но носеше сакото през рамо.

— Добре изглеждаш. — Всъщност изглеждаше страхотно.

— Благодаря. Ще облека сакото, като стигна там.

— Вратовръзка?

— Явно съм забравил да взема, защото не видях в гардероба си. Може да съм ги изхвърлил всичките. Както и да е, когато ме видят Макгауън и Фордайс, няма да се интересуват защо не съм с вратовръзка.

— Значи ще им се покажеш?

— Определено. — Той погледна чантата с парите, която беше оставил на масата до увитите в найлон папки и револвера. — Ако стане нещо, грабвай тези неща и бягай.

— Позволяваш ли ми да изчета папките?

Рейли се поколеба, после каза:

— Но като свършиш с четенето, да не хукнеш да звъниш на оператора си.

— Няма. — В погледа му се четеше откровено недоверие. — Няма, наистина. Обещавам!

Той кимна.

— Заключи вратата. Дори не поглеждай през шпионката, ако не държиш револвера в ръка. Не отваряй на никого, освен на мен. Запомни, дори полицаите не знаят, че си тук, затова не се подвеждай, ако се появи някой униформен. На връщане ще купя нещо за ядене. Нещо да поръчаш?

Върни се бързо. Върни се жив и здрав. Най-добре въобще не тръгвай.

— Спрей „Лизол“.

— За какво е?

— За тапицерията на колата. И диетична кока-кола. А сега тръгвай. Крайно непочтително е да закъснееш за погребение.