Сандра Браун
Димна завеса (7)

Пета глава

Отначало брадата я заблуди. После се абстрахира от нея и позна лицето. Още минута-две й трябваха, за да се сети за името, но накрая и то изплува в паметта й. Ганън. Рейли Ганън.

Това, че го позна, не намали страха й. Когато протегна ръка към нея, тя се сви уплашено. Ганън се намръщи на реакцията й. Поколеба се, сякаш не беше убеден, че наистина се страхува, после се пресегна зад главата й и отвърза кърпата, която й пречеше да говори.

Тя навлажни устните си. Или поне опита. Езикът и устата й бяха пресъхнали. Когато най-сетне успя да проговори, думите излязоха с хриптене:

— Да не си се побъркал?

Той не каза нищо, просто й обърна гръб. Побутна с маратонката си малка черна пътна чанта, чието тупване навярно бе чула преди малко. После отиде под вентилатора на тавана и дръпна шнурчето, висящо от него. Моторът забръмча и перките се завъртяха, раздвижвайки леко топлия въздух.

Намираха се в нещо подобно на бунгало с обща дневна и кухня. Брит предположи, че отворената врата води към спалня, но там беше тъмно и не се виждаше нищо. Мебелите бяха стари и явно събирани оттук-оттам, но мястото бе чисто и подредено. Всички прозорци бяха отворени. Насекомите се блъскаха в мрежите, устремени към светлината. Отвън цареше непрогледен мрак. Нямаше външно осветление. Дори луната не се виждаше.

Брит бе облечена с потника и боксерките, с които си беше легнала да спи, но върху тях имаше тънко яке, което би трябвало да се намира в дрешника й. Явно се бе погрижил да я облече, докато е била в несвяст.

Той извади бутилка вода от един стар хладилник, отвори я и я изпи на един дъх, после захвърли празното шише в кофата за боклук под мивката.

Погледна към Брит, извади друга бутилка вода от хладилника, отвори я и прекоси стаята. Вентилаторът разроши косата му и сега тя забеляза още една съществена промяна във външността му. Преди косата му беше къса, почти като на военен. Сега бе дълга няколко сантиметра и край ушите се сливаше с брадата. Брит забеляза, че някои от тъмните чупливи кичури са прошарени.

Той поднесе бутилката към устата й.

— Ще трябва да ми отвържеш ръцете.

— Забрави.

— Не мога така.

— Искаш ли да пиеш или не? — Той притисна гърлото на бутилката към устните й. Тя започна да пие жадно, но в един момент водата препълни устата й. Брит наклони глава назад, за да покаже, че й е достатъчно.

Той отдръпна бутилката, но не достатъчно бързо. Водата се стече по брадичката й към гърдите. Няколко капки паднаха и върху голите й крака. Брит ги проследи и когато вдигна глава, забеляза, че той гледа в същата посока. После погледите им се срещнаха.

Мъжът се отдръпна толкова рязко, че тя подскочи изплашено.

— Успокой се най-сетне. Няма да те нараня.

— Вече го направи.

Той отново протегна ръка към тила й и зарови пръсти в косата й, после предпазливо ги плъзна по главата й, докато не видя, че тя примигва от болка.

— Имаш цицина.

— Ти какво очакваше?

— Очаквах да имаш цицина. Защото не направи това, което ти казах. Ако не се беше развикала, нямаше да се наложи да те ударя.

Тя понечи да каже, че ще го има предвид следващия път, когато някой се опита да я отвлече от леглото й посред нощ. Но си замълча.

Не можеше да е съвпадение, че Рейли Ганън я бе отвлякъл два дни след като тя се беше събудила в едно легло с мъртвия Джей Бърджис. Не знаеше по какъв начин са свързани двете събития, но разбираше, че трябва да има някаква връзка, и възможните варианти я плашеха.

Той изчезна през вратата към тъмната стая. Светна лампата в нея. Брит чу някакво шумолене, отваряне и затваряне на врати и след малко той се върна с шишенце с някакви хапчета. Постави две върху дланта си и й ги подаде.

— Изпий ги.

— Какво е това?

— Ибупрофен. — Той обърна шишенцето, за да може тя да прочете етикета. — Виж сама.

— Не искам.

— Защо? Страхуваш се да не съм ги подменил с „хапчетата на изнасилвачите“ ли?

Тя вдигна глава към лицето му и се изуми колко състарен изглежда в сравнение с последния път, когато го беше видяла. Не бяха само няколкото бели косъма. Кожата му бе почерняла от дълго излагане на слънце. Брадата и мустаците му бяха черни като на пират и скриваха устните, които бяха плътно стиснати, сякаш бяха забравили да се усмихват.

Но това, което го състаряваше, бяха очите. Не толкова фината мрежа от бръчки покрай ъгълчетата им, колкото студеният безизразен поглед, който я караше да потръпва. Годините бяха превърнали очите му в замръзнали езера.

А може би очите му винаги са били такива. Все пак го беше виждала само няколко пъти, при това от разстояние, защото Ганън избягваше репортерите. В съзнанието й той бе само неясна фигура, бягащ от камерите, обект на гореща новинарска история.

Ако той търсеше отмъщение, по-добре да приключат с това.

— Защо ме доведе тук?

— Направи предположение.

— Джей Бърджис.

— Право в целта.

Смъртта на Джей бе предизвикала това… каквото и да беше то. Смъртта на Джей бе извадила Рейли Ганън от неизвестността. Рейли беше напуснал Чарлстън преди пет години и повече нищо не се чу за него. Поне тя не беше чула.

Може би двамата с Джей бяха поддържали контакт. Джей не го беше споменавал, а тя не се бе сещала да пита за Рейли Ганън. Веднага щом репортерите престанаха да се интересуват от него, тя го беше забравила.

Той подхвърли леко хапчетата в дланта си.

— Ще бъде дълга и тежка нощ за теб, по-добре ги изпий.

Брит се поколеба за секунда, после отвори уста.

— За нищо на света няма да те оставя да ме ухапеш. Извади си езика.

Тя го направи. Той постави таблетките върху езика й, сетне отново допря бутилката с вода до устните й. Този път надигна шишето по-внимателно и тя преглътна по-лесно. Изпи всичката вода. Рейли се обърна и отиде да изхвърли шишето в кухнята.

— Ти имаш ли… — Поколеба се как да се изрази, после опита отново: — Ти имаш ли нещо общо с онова, което се случи с Джей и мен онази нощ?

— Защо питаш?

— Имаш ли?

На връщане той издърпа един стол от малката маса за хранене и го постави на метър от нейния. Възседна го с облегалката напред и опря лактите си.

— Ти ми кажи.

 

 

Брит Шели, въплъщение на самообладанието пред камерите, стоеше невъзмутимо пред погледа на похитителя си. Несъмнено се страхуваше, но умееше да скрива емоциите си. Той не можеше да не оцени това, че не изпадна в истерия, след като го разпозна, което стана почти незабавно. Въпреки променената му външност, тя го беше познала.

— Помниш ли името ми?

Брит кимна.

— Би трябвало.

Точно тя беше забила последния гвоздей в ковчега на неговата репутация. Тя беше белязала съдбата му завинаги. А и кой знае колко съдби бе съсипала след това. Трябваше ли да се чувства поласкан, че го помнеше сред многото? Може би не. Може би тя просто не забравяше лицата и имената на хората, които унищожаваше.

— Помня те, Рейли Ганън.

— Помниш неща отпреди пет години, но не и от по-предната нощ. Или само твърдиш, че не помниш?

— Това е истината.

— Доста удобна амнезия.

Рейли виждаше, че тя се опитва да измисли начин, по който да се справи с него. Почти можеше да отгатне какво крои, докато обмисляше възможните стратегии и отхвърляше една за сметка на друга.

— Ще ти кажа всичко, което искаш да научиш, ако развържеш ръцете и краката ми — рече тя накрая.

Значи беше решила да се пазари.

— Не става. Разкажи ми какво стана в дома на Джей онази нощ.

— Да не мислиш, че не искам?

Дотук с пазаренето. Тя премина към викове и отчаяние. Може би страх. Рейли видя една сълза да проблясва в ъгълчето на окото й, но това не го трогна. Очакваше да заплаче, бе подготвен за тази реакция.

— Можеше да си спестиш драматичното отвличане и бензина до Чарлстън и обратно, както впрочем и затвора, в който ще лежиш заради това отвличане, тъй като няма да научиш нищо. Нямам абсолютно никаква представа какво се е случило, след като двамата с Джей влязохме в къщата му.

Тя устреми поглед към него, наклонила глава встрани, за да изглежда безпомощна, и запримигва, докато сълзата не се плъзна по бузата й.

— Освободи ръцете и краката ми. Моля те!

От пазарене до отчаяние и сълзи за по-малко от шейсет секунди. Тази жена определено имаше талант.

— Не.

— Ще ти кажа всичко, което знам — натърти тя. — Обещавам. Но така ми е адски неудобно. Моля те!

— Не.

Тя кимна към отворената предна врата.

— Къде бих могла да отида? Дори не знам къде се намирам.

— Кажи ми какво се случи в къщата на Джей.

Главата й клюмна напред и русата й коса се спусна като завеса над раменете й. Остана така няколко секунди, после вдигна глава и промълви:

— Не мога да си спомня.

Сега пък примиреност. Явно беше чела някоя книга със съвети какво се прави в случай на отвличане.

— Кажи ми това, което помниш.

Цяла минута, а може би и повече, двамата се взираха един в друг през тясното пространство, което ги разделяше. На живо, с негримирано лице и пусната коса, тя изглеждаше доста по-млада, отколкото на екрана. И по-дребна. Очите й бяха сини, погледът й — спокоен и прям, нещо, което тя несъмнено използваше и пред камерата, и в живота.

Но откритият й поглед не му подейства. Той беше имунизиран. Брит явно усети това, защото първа отстъпи. Не отмести поглед, но си пое дъх.

— Пристигнах… Не, ще започна отначало. Отидох в бар „Уийлхаус“ по покана на Джей.

Разказа му как Джей й се бе обадил по-рано същия ден и я беше поканил да пийнат по чашка с обяснението, че иска да говори с нея за нещо.

— Не каза за какво. Разбрах само, че е важно.

Тя говореше, без да влага емоции, сякаш бе превключила на автопилот. Рейли предположи, че бе повторила тази история пред полицаите поне десетина пъти.

— Не звучеше така, сякаш ме кани на среща — обясни му. — Не бях го виждала от месеци. Не бяхме говорили по телефона. Това беше първият контакт помежду ни от дълго време насам. Аз отвърнах: „Разбира се, защо да не се видим“. Джей предложи да се срещнем в седем часа. Пристигнах точно навреме. — Тя замълча, за да си поеме дъх, после попита: — Ходил ли си някога в „Уийлхаус“?

— Тази вечер.

— Тази вечер? Отбил си се да пийнеш едно, преди да нахлуеш в дома ми и да ме отвлечеш? Сигурно влизането с взлом и отвличането събуждат особена жажда у човека.

Без да обръща внимание на иронията й, той обясни:

— Докато живеех в Чарлстън, този бар още не съществуваше. Исках да огледам разположението му.

— Защо?

— На коя маса седяхте?

— В далечния ъгъл.

— Вдясно от входа? До прозореца?

Тя поклати глава:

— Вляво.

— Добре.

Докато той запечатваше този образ в ума си, Брит попита:

— Как откри къде живея?

— Проследих те.

— Днес?

— Преди пет години.

Той усети, че това я смути. Брит се раздвижи на стола си, но не направи никакъв коментар.

— Знаех, че не може да нямаш алармена система — продължи той. — Знаех също, че най-често използваш задната врата, която води към кухнята, и предположих, че алармата се задейства с известно забавяне. Затова влязох оттам.

— С шперц ли?

— Алармата започна да писука. Надявах се поне на минута и половина, преди да се задейства сирената. Повечето хора я нагласят на по-продължителен интервал, но предположих, че разполагам с минимум деветдесет секунди, за да те накарам да набереш кода. Освен това реших, че жена, която живее сама, ще държи дистанционното за алармата някъде до леглото.

— Откъде знаеш, че живея сама?

— Джей никога не излизаше с омъжени жени.

Тя остави това без коментар и просто каза:

— Деветдесет секунди да откриеш спалнята ми и да ме принудиш да изключа алармата. Не е много време. Бил си сигурен, че ще се подчиня.

— Разчитах на това, че ще си изплашена.

— Наистина бях. Направо се побърках от страх.

— Значи предчувствието не ме е излъгало.

— Ами ако не се бях изплашила? — попита тя. — Ако имах пистолет до леглото, вместо дистанционно за алармата? Можех да те застрелям.

Той демонстративно огледа бунгалото, после отново се обърна към нея.

— Нямам какво да губя.

Това отново я накара да се почувства неловко. Тя отмести поглед за момент, после отново се взря в него.

— Освободи ми поне краката, моля те. Само краката!

Той поклати глава.

— Изтръпнали са.

— Според вестниците — продължи Рейли — барът е бил пълен същата вечер.

Брит направи кратка пауза, която не му убягна, и продължи с описанието на обичайната навалица в бара в часа, в който две питиета се продаваха на цената на едно.

— Беше претъпкано, но забелязах Джей веднага щом влязох. Отидох…

— Чакай. Имаше ли хора, седнали на бара? Аз седнах там, като ходих днес. Има двайсетина високи стола покрай него.

— Мисля, че имаше поне три редици правостоящи.

— Колко бармани бяха на работа?

— Не съм ги броила.

— Колко сервитьорки?

— Не знам. Няколко. Четири, пет, шест. Не знам.

— И всички бяха заети?

— И то много. Чуваха се шумни разговори, музика, тракане на чаши…

— Попита ли салонния управител дали Джей е пристигнал?

— Нямаше го на мястото му. Казах ти, сама забелязах Джей.

— Значи не си съобщавала за пристигането си?

— Не.

— Някой да те е заговарял?

— Не.

— Привлече ли нечие внимание?

— Не.

Той я погледна право в очите, после сведе взор към гърдите й и към голите й бедра. Погледът му демонстративно се задържа там, преди да се върне на лицето й. Явно му беше трудно да повярва, че никой не я е забелязал.

Тя се раздвижи смутено.

— Виж, повторих всичко това няколко пъти пред полицаите. Не се случи нищо необичайно. Нищо.

— Показват те по телевизията всеки ден. И никой не те с познал? Не си срещнала ничий поглед, освен този на Джей?

Тя затвори очи, върна мислено сцената и се опита да изтръгне някакъв спомен.

— Мисля, че може би… може би… — Отвори очи и въздъхна отчаяно. — Май срещнах погледа на един мъж, който стоеше на бара, но вече не съм сигурна дали си го спомням, или съм си го въобразила.

— Може би ако не се напрягаш толкова, споменът сам ще изплува. — Той се взира в лицето й няколко секунди, после добави: — Освен ако тази загуба на паметта не е престорена и си спомняш всичко съвсем ясно.

Стори му се, че ако краката й не бяха вързани, щеше да се нахвърли отгоре му. Лицето й пламна от гняв и бе готова да атакува, въпреки че не можеше да помръдне.

— Защо ми е да се преструвам, че съм загубила паметта си?

— Ами едната възможна причина е, че си се събудила до мъртъв мъж и просто прикриваш задника си.

— Не съм направила нищо, с което да причиня смъртта на Джей.

— Може сексът да е станал по-груб и нещата да са излезли извън контрол.

— Не.

— Преди да усетиш, любовникът ти е спрял да се движи. Или пък сте играли някаква игричка, която се е прецакала.

— Не сме…

— Може Джей да е получил сърдечен удар, ти си изпаднала в истерия и не си успяла да му помогнеш. Всичко е възможно. И двамата сте били пияни от изпитото уиски — пишеше го във вестниците. При това уискито не е твоето питие. Може би те прави дива, ирационална, склонна към насилие. Ти…

— Нищо такова не е станало!

— Откъде знаеш, след като не си спомняш?

— Щях да си спомням, ако съм го убила, макар и неволно.

— Сигурна ли си?

Това я накара да се ядоса още повече.

— Писна ми от това. Писна ми и от теб. Развържи ме! — извика тя.

— Можеш да пищиш колкото си искаш, никой няма да те чуе. Само ще прегракнеш и ще навредиш на скъпоценния си глас. Не би искала това да се случи.

Сините й очи го пронизаха.

— Ще те тикнат в затвора заради това. Нямам търпение да отразя процеса срещу теб. В деня, в който отидеш в затвора, ще бъда там с микрофон и камера.

— Знаеш ли как умря Джей?

— Не!

— Ти ли го уби?

— Не!

— Чукахте ли се?