Сандра Браун
Димна завеса (22)

Двадесета глава

— Виждам, че господин Джоунс не е правил подобрения в дома си, откакто бях тук за последен път — каза Рейли, след като изключи двигателя.

Караваната стоеше килната на празния паркинг и изглеждаше напълно занемарена. Едно яко, мускулесто куче оголи зъбите си и опъна докрай веригата, с която беше вързано за металната решетка.

— Откъде знаеш, че още живее тук? — попита Брит високо, за да надвика яростния лай на кучето.

— Видях името му в телефонния указател, докато ти беше в банята.

— Мислиш ли, че си е вкъщи?

— Колата му е тук.

Само на няколко метра от вратата на караваната беше паркиран малък камион, боядисан в камуфлажен цвят, с високи кални гуми. На антената му бе закачено знамето на Конфедерацията.

— По-добре да си живее в камиона и да предаде караваната за скрап — отбеляза Брит. Камионът изглеждаше в много по-добро състояние.

Брит беше настояла да дойде. Рейли се опита да възрази, но не особено настоятелно. Ако двамата мъже откриеха убежището им в мотела, тя не можеше да се защити. Дори и да й оставеше револвера, тя надали щеше да го използва. Трепваше уплашено всеки път, когато го погледнеше.

А ако револверът останеше при нея в мотела, той нямаше да има с какво да се защити, ако го нападнат. Щеше да се наложи да влезе в ръкопашен бой, а Рейли се съмняваше, че може да съперничи в бруталността на хора, способни да удушат неизлечимо болен човек и да удавят беззащитна жена, изблъсквайки колата й в реката.

Единственото решение беше да вземе и оръжието, и Брит със себе си при посещението у бащата на покойния Кливлънд Джоунс.

Отвори вратата на колата и подаде единия си крак навън. Кучето побесня.

— Надявам се, че решетката е здрава.

— Мислиш ли, че една поничка ще го укроти? — Брит вдигна плика с остатъците от поничките, които бяха яли на закуска.

— Съмнявам се. Струва ми се, че яде само месо.

Рейли слезе и тръгна към караваната, като заобиколи кучето отдалеч. Беше оставил ризата си незапасана, за да не се вижда револверът на кръста му. Преди пет години господин Джоунс не се беше държал дружелюбно. А сега щеше да е още по-враждебен, ако видеше, че Рейли се появява на вратата му въоръжен.

Брит го настигна пред караваната и той я огледа критично. Тя не трябваше да се набива на очи, а Рейли се съмняваше, че бейзболната шапка е достатъчна, за да скрие красотата й.

Не беше гримирана, но въпреки това, фотогеничното й лице правеше впечатление. Беше облечена в дънки и бяла тениска. Рейли си каза, че е трябвало да й купи един размер по-големи дрехи. Бялата памучна тениска и дънките бяха прилепнали плътно по тялото й. Стояха й чудесно, но не бяха най-добрият избор, ако трябваше да остане незабележима.

— Запомни — каза й, — ако той те познае, веднага се омитаме оттук. Без ако, обаче и дали. Не казвай нищо, което да издаде къде сме отседнали. Недей да…

— Вече ми обясни всичко това, Рейли.

— Да. Изобщо не трябваше да те вземам с мен.

— Не съм идиотка. Няма да издам никаква информация.

— Най-добре да изчакаш в колата.

— Аз умея по-добре от теб да задавам въпроси.

Вече бе изтъкнала този аргумент, докато спориха дали да присъства на срещата с Джоунс или не. Според Рейли, Джоунс определено не трябваше да я вижда. Ако Брит останеше в колата, не съществуваше никакъв риск.

— Работата ми е да интервюирам хора — настоя тя. — Умея да измъквам информация дори ако човекът отсреща не желае да ми каже нищо.

— Аз също измъкнах информация от теб.

— Като ме завърза за стола! — Той не можеше да го оспори. — Освен това — заяви тя, — ти си много нетърпелив. Нищо чудно да се нахвърлиш върху Джоунс и да го изплашиш, преди да сме научили каквото и да било.

Рейли знаеше от собствен опит, че Брит наистина има талант да принуди човека да й каже повече, отколкото е възнамерявал. Знаеше какви въпроси да задава и как да ги формулира, за да получи нещо различно от „да“ и „не“ в отговор. Един неин поглед, едно примигване на нежносините й очи — и събеседникът й започваше да плещи неудържимо.

Освен това — и всъщност то беше най-важната причина — Рейли се страхуваше, че ако я изпусне от поглед, тя ще изчезне и никога вече няма да я види. В съзнанието му изникваше бледата ръка, притисната към стъклото на колата на дъното на реката.

Ето защо сега тя беше с него.

Двамата се качиха по стъпалата, но преди да почукат, вратата се отвори рязко и шумно и един глас изръмжа:

— Млъквай, шибано псе! Този лай ме побърква!

Мъжът запрати към кучето нещо, което приличаше на парче месо от консерва. Мръвката прелетя покрай ухото на Рейли и се приземи върху голата пръст в двора. Кучето се нахвърли върху храната, сякаш не бе яло от дни.

Мъжът подпря вратата с рамо и посочи табелата: „Влизането забранено“, която висеше на един стълб до караваната.

— Не можете ли да четете?

— Люис Джоунс?

— Друго пише.

Брит беше права. Три изречения — и Рейли бе на път да избухне.

— Люис Джоунс? — повтори той.

— Кои сте вие? Какво искате? — Мъжът питаше Рейли, но малките му, близко разположени очи бяха вторачени в Брит.

— Казвам се Рейли Ганън. Помните ли ме?

Замъгленият поглед бързо се върна на Рейли.

— Трябва ли?

— Аз разследвах пожара в полицейското управление. Така и не се срещнахме, но говорихме по телефона за Кливлънд.

Мъжът присви очи и изгледа подозрително Брит, а после и Рейли.

— Помня името. Смътно. Казах ти тогава, казвам ти и сега: не искам да говоря за Кливлънд. Той е мъртъв. Край на историята. Сега се разкарайте!

Той се върна в караваната и понечи да затръшне вратата. Брит се втурна напред и хвана края на вратата, преди да се затвори напълно.

— Извинете, че дойдохме, без да се обадим предварително. Обещавам ви, че няма да ви отнемем много време. Моля ви, господин Джоунс! Не може ли да поговорим няколко минути?

Мъжът не затвори вратата, но продължаваше да ги гледа навъсено.

— За какво да говорим? Това се случи преди много години. Впрочем коя си ти, госпожице?

— Брит Шели.

Рейли не можа да повярва, че тя каза името си на Джоунс, след като изрично я бе предупредил. После, за негово още по-голямо удивление, тя протегна ръка. Рейли едва устоя на желанието да избута ръката й, преди Джоунс да успее да я докосне. Тя очевидно знаеше какво прави, защото прямотата й напълно обезоръжи мъжа.

Той погледна ръката й и явно се изненада от приятелския жест не по-малко от Рейли, после изтри длан в панталона си и се ръкува с нея.

— Е, мога да ви отделя минута-две — измърмори.

Обърна им гръб и те го последваха в караваната.

Отвътре изглеждаше още по-потискаща, отколкото отвън. Подът беше неравен и наклонен. До дивана, който Джоунс им посочи, двамата се добраха с катерене. Диванът беше мръсен и изтърбушен, но Брит седна без колебание. Рейли се настани неохотно до нея.

Освен дивана, който заемаше цялата ширина на караваната, имаше кръгла масичка, застлана с покривка с хавайски мотиви. Дневната беше отделена от кухнята с маса за хранене, прилепена до стената, с два стола от срещуположните й страни.

Рейли забеляза, че няма телевизор. Не се виждаха вестници. Което обясняваше защо Джоунс не бе реагирал на името на Брит.

Мъжът сякаш живееше напълно изолиран от света. Прозорците бяха облепени с черна хартия толкова плътно, че вътре не влизаше никаква естествена светлина. На тавана имаше фасонка с гола жълтеникава крушка, под чиято светлина всички изглеждаха като болни от жълтеница. Сега светеше точно над главата на Джоунс — бръсната, но с наболи косъмчета на нея.

Джоунс беше с камуфлажен панталон, отрязан до коленете, така че джобовете му висяха по-надолу от крачолите. Черните му кубинки бяха лъснати, но връзките им не бяха вързани и бяха обути на босо. Последната част от облеклото му бе масленозелен потник, който оставяше открити мускулестите ръце и гърдите му, нашарени с татуировки.

Повечето изобразяваха оръжия или символи на смъртта. Най-голямата татуировка покриваше бицепсите и раменете му. Представляваше зловещ косач с череп вместо лице, който размахваше знамето на Конфедерацията в едната си ръка и кървава коса в другата.

Джоунс дръпна с крак единия стол, който издаде стържещ звук, намести го срещу дивана и седна. Скръсти ръце на гърдите си, при което веригите на врата му издрънчаха, и ги изгледа навъсено.

Брит поде разговора, като попита любезно:

— Служили ли сте в армията, господин Джоунс?

— Не в официалната армия.

— Ясно.

Беше очевидно, че Джоунс е член на някоя паравоенна организация. Стените бяха покрити със снимки на мъже в камуфлажни униформи, мъже с черни маски, мъже с кръвожадни на вид кучета, мъже, изправени край трупове на елени, мъже, въоръжени до зъби.

Наоколо бе пълно с каталози за оръжия с измачкани от прелистване страници. Единственият оазис на реда сред всеобщия безпорядък беше самоделна конструкция от три рафта, изработена от бетонни плочки и дървени греди. Рафтовете бяха застлани с филц. Върху тях като в музей беше наредена богата колекция от пистолети, пушки с оптични мерници, една рязана карабина, ножове, щикове, стативи, пълен патрондаш и което бе най-смущаващо — няколко гранати. Всички огнестрелни оръжия бяха излъскани до блясък. Цялата каравана беше пропита с мирис на оръжейна смазка.

— Съжалявам за сина ви, господин Джоунс — каза Брит в опит да възобнови разговора.

Мъжът я изгледа недоверчиво.

— Познавахте ли Кливлънд?

— Не — призна тя.

— Тогава какво ви засяга?

— Аз съм приятелка на господин Ганън и му помагам. — Той се канеше да зададе нов въпрос, но тя продължи: — Да загубиш дете е жестока трагедия.

Джоунс сви рамене.

— Кливлънд не беше дете. Беше достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Не се бяхме виждали от… може би година преди да умре. Последния път, когато го видях, му казах, че аз съм дотам. Измивам си ръцете и повече няма да плащам, за да го пускат под гаранция. Явно е повярвал на думите ми. Следващият път, когато чух за него, беше, когато ми се обадиха да ми съобщят, че е умрял по време на пожара в полицията.

— Трябва да е било ужасен шок за вас.

Той разбра погрешно думите й и каза:

— Ами! Вече не помнех колко пъти беше влизал и излизал от пандиза.

Брит погледна зад гърба му към масичката, върху която имаше снимка в рамка. Качеството не бе добро, цветовете бяха прекалено ярки, но гротескното облекло не можеше да бъде сбъркано, нито омразата, която струеше от блесналите очи на човека, скрит под островърхата качулка.

Джоунс проследи погледа й, после обърна глава към тях и се усмихна гордо.

— Баща ми.

Рейли попита:

— Вие от Клана ли сте?

— Ти от федералните ли си?

— Не. Пожарникар.

— Може да съм, а може и да не съм. К’во те засяга?

— Нищо.

Брит пак се намеси:

— Господин Джоунс, в онзи ден Кливлънд е бил арестуван за нападение, нали така?

— Да. Ами сигурно.

— Запознат ли сте с обстоятелствата около ареста му?

— Обстоятелства?

— Характерът на престъплението, защо е бил арестуван.

— Казаха ми, че било нападение — обясни Джоунс. — По-късно де. След като Кливлънд вече бе мъртъв. Нямаше особено значение. Както и да е, онзи изобщо не…

— Онзи? — прекъсна го Рейли и се наведе напред.

— Някакъв мъж. — Изражението на Джоунс стана войнствено, очевидно се подразни, че Рейли се бе приближил до него. Не каза нищо, докато младият мъж не се облегна отново. — Едно ченге. Дойде да ми съобщи, че никакви вещи на Кливлънд не били оцелели от пожара.

— Помните ли името на полицая? — попита Рейли. — Бърджис ли се казваше?

— Не помня.

— Макгауън?

— Казах, че не помня.

Брит побутна бедрото на Рейли с коляно, за да му подскаже да я остави тя да задава въпросите, тъй като той очевидно не успяваше да се погоди с Джоунс.

— Така и не сте разбрали какво е направил Кливлънд, за да се намира в полицията в онзи ден? — попита тя.

Джоунс изсумтя по начин, който можеше да означава отвращение или присмех.

— Откъде да знам! Правеше какво ли не. Майка му избяга и ме остави с него. Беше див още от малък. Все бягаше от училище и се забъркваше в неприятности. Изключваха го отвсякъде, такива неща. Веднъж разби носа на учителя си по физкултура, когато онзи го накарал да прави допълнителни обиколки. Напусна училище след десети клас.

Махна с ръка.

— Не го накарах да се върне. И аз не си падам толкова по образованието. Училищата преподават това, което им заповядва правителството. Не казват на учениците истината. Не ги учат на истинската история на тази страна.

Джоунс замълча, явно очакваше да оспорят възгледите му за образованието, но след като не казаха нищо, той продължи:

— Опитах да науча момчето на дисциплина, да му налея малко разум в главата, но… — Пак махна с ръка. — Той просто си беше едно от тези деца, които се раждат лоши. Крадеше, лъжеше, сбиваше се с всеки, който му кажеше нещо напреки. Уби котката на една съседка, защото му пречела да заспи. Една нощ мяукала под прозореца му и на следващия ден Кливлънд отишъл при фургона и извил врата на котката пред очите на жената. Тя заплашила, че ще извика полиция, но сигурно не го е направила или ченгетата не са се загрижили за мъртвата й котка, защото никой не се появи.

Внезапно той се наведе напред и размаха пръст срещу тях.

— Обаче оная работа с момичето? Това беше гнила работа, казвам ви — поклати глава той.

— Оная работа с момичето? — попита Брит с изтънял глас.

Джоунс се облегна и пак скръсти ръце на гърдите си.

— Тя изглеждаше по-скоро на двайсет и две, отколкото на дванайсет — процеди през зъби. — Мен ако питате беше една малка курва. Обаче се е изплашила, че ще надуе корема, и прехвърли вината на Кливлънд. Но съм сигурен, че той не я е насилвал да прави нещо, което не искала.

Рейли почувства как стомахът му се свива от отвращение и усети, че Брит изпитва същото. Светът не беше загубил много от смъртта на Кливлънд Джоунс. По признанието на собствения му баща той е бил крадец, побойник, изнасилвач.

Но имаше ли значение какъв е бил? Умрял е в ареста. Дълг на полицая е да защитава всеки член на това общество, независимо колко презряно същество е той и колко са ужасни престъпленията му. Докато обществото не променеше законите си, такъв бе редът. А в този случай редът бе нарушен.

Но беше малко вероятно Люис Джоунс да му помогне да го докаже. Изглежда, не знаеше за ареста на сина си повече от самия него.

— Онзи полицай, който е дошъл при вас — намеси се Рейли, — каза ли ви, че според аутопсията Кливлънд е умрял от тежка фрактура на черепа, а не от изгаряния или задушаване?

— Аха. Каза, че главата му била ударена при сбиване точно преди да го арестуват. Полицаите, които го завели в управлението, не знаели, че нараняванията са толкова тежки, и разбрали, че нещо не е наред чак когато той започнал да се държи странно. Искали да го закарат в болницата, за да му направят рентгенова снимка, но точно тогава той подпалил сградата. — Потърка брадата си. — Всъщност се зарадвах, че е умрял, без да се мъчи. Иначе трябваше да понесе отговорността за палежа и смъртта на хората. И тогава работата щеше да стане дебела.

След няколко секунди мълчание Рейли попита:

— Къде е погребан Кливлънд?

Джоунс се изправи и се протегна покрай главата на Брит към един рафт на стената. На него стояха малка статуетка на Исус Христос, една метална свастика, запоена към изправена тръба, и картонена кутия, подобна на онези, в които се продава килограм сладолед.

— Кливлънд.

Рейли и Брит се взряха в кутията, която Джоунс им показа.

— Дали сте тялото му за кремация.

— Не аз. Онова ченге ми каза, че не е останало много него, особено след аутопсията. И тъй като полицията се чувствала виновна, че е загинал, докато е бил арестуван, ако не съм имал други планове за погребението, те щели да се погрижат и да платят всичко. След няколко дни ченгето ми донесе това.

Люис Джоунс върна Кливлънд на рафта и седна.

След кратка пауза Рейли каза:

— Аз така и не довърших разследването си за смъртта на сина ви, господин Джоунс.

— Защо така?

— Поради някои обстоятелства, които ми попречиха да продължа. Но сега се появиха нови доказателства.

— Какви?

— Още не мога да ги разкрия, не и докато не събера всички факти.

— Затова ви обезпокоихме — обясни Брит. — Ще помогнете ли на господин Ганън, като ни отговорите на още няколко въпроса, свързани с ареста на Кливлънд?

— Вече ви казах, не знам нищо. Питахте ли ченгетата? Те нямат ли нужните документи?

Избягвайки отговора, Рейли попита:

— Знаете ли дали Кливлънд е имал някакви приятели?

— Не.

— Врагове?

Джоунс изсумтя.

— Със сигурност е имал достатъчно врагове, но аз не ги познавам.

— Не знаете с кого се е сбил в онзи ден или кой може да го е ударил по главата толкова силно, че да счупи черепа му?

— Не.

— Не ви ли казаха?

Той се размърда нетърпеливо на стола си.

— Нали вече ви обясних.

Рейли продължи да настоява:

— Той работеше ли нещо?

— Надали.

— Имаше ли приятелка?

— Сигурно по една всяка нощ и две в неделя — ухили се гордо Джоунс. — Но не и сериозна. Поне аз не бях чувал.

— Знаете ли къде е живял?

— Не.

Отново задънена улица. Поседяха мълчаливо известно време, после Брит попита:

— Казахте, че нищо от вещите на Кливлънд не е било спасено от пожара, нали?

— Нищо. Нещата, които са изпразнили от джобовете му, когато са го вкарвали в ареста, са изгорели. Също и описът на вещите му, но ченгето помнеше какво е носел в себе си Кливлънд.

— Спомена ли нещо конкретно? Оръжие?

— Не. Само обичайните неща. Малко пари. Шейсет долара и трийсет и седем цента. Ченгето ми ги плати. Каза, че Кливлънд имал ключ, но той не се намерил, а аз все едно не знаех откъде е. Пакет цигари. Нищо друго.

Рейли пак се наведе напред.

— Кливлънд пушеше ли?

— От дете. Първо крадеше цигари от мен или моя старец. Скоро стигна до три-четири пакета на ден. Никога не пушеше по-малко от пакет. — Той посочи с палец снимката на мъжа с качулка на ку-клукс-клан. — Веднъж ходихме на един панаир, от тези, пътуващите. Татко купи на Кливлънд запалка. Не някакъв евтин боклук, а истинска запалка. С голо момиче. Как се казваше… Холограма. Като я наклониш, и краката й се разтварят. — Хвърли лукав поглед на Брит. — Моят старец смяташе, че е смешно. Кливлънд се почувства голям. Запалката много му хареса. Дори когато не си палеше цигара, си играеше с нея. Постоянно я щракаше, беше като някакъв нервен тик.

— Няма как полицаят да не е запомнил такава особена запалка — вметна Рейли. — Не я ли спомена?

— Не. Аз дори го попитах. Каза, че не помни Кливлънд да е имал запалка.

— Закоравял пушач без запалка? Не му ли се е сторило необичайно?

— Само ви казвам какво отговори. — Джоунс се втренчи в празното пространство за момент, после добави тъжно: — Щях да се радвам, ако можех да си върна тази запалка. За спомен от Кливлънд и от моя старец. Но явно Кливлънд я е загубил или са му я откраднали, нещо такова. Той пропиля всичко ценно, което имаше, явно е загубил и запалката.

Рейли и Брит се спогледаха отново, после той се обърна към Джоунс:

— Можете ли да се сетите за нещо друго, което да ми помогне в разследването? Имаше ли Кливлънд някое любимо място? Където често е ходел?

— Казах ви, не поддържахме връзка.

— Кливлънд беше ли в някоя банда? — Рейли хвърли поглед към снимките на стената. — Някоя група?

— Не съм чувал — отвърна бащата. — Опитах да го убедя да дойде при мен и моите приятели. Той се оправяше добре с оръжията и му харесваше да ходи из гората. Но нямаше нужното търпение, за да бъде добър ловец. Беше нервак. А един истински войник трябва да знае какво е дисциплина. Кливлънд не искаше никой да му нарежда какво да прави.

Рейли беше разочарован, че не научиха почти нищо, но не се сещаше какво друго да попита. Погледна Брит, но и тя поклати глава. Не виждаха смисъл да продължават този разговор, така че благодариха на Джоунс за отделеното време. Брит излезе първа, следвана от Рейли. Джоунс подвикна на кучето да не лае, но то ръмжеше сподавено и обтягаше веригата, следейки жената, която вървеше към колата.

Собственикът му също я зяпаше. После прошепна на Рейли:

— Намерил си сочна прасковка, Ганън.

— Благодаря — отвърна Рейли сдържано.

— Тя ли е онази от телевизията, дето я търсят?

Рейли рязко се обърна към него.

— Спокойно — каза Джоунс и слезе по стъпалата до него. — Няма да я изпея. Не и такава мацка. — Той погледна Рейли и му намигна. — Вие двамата мислите, че има нещо гнило в пожара и начина, по който е умряло моето момче, така ли? Опитвате се да изобличите лошите ченгета и корупцията в шибаната полиция, а?

— Нещо такова.

Джоунс се ухили и показа златните коронки на повечето си кътници.

— Тогава бъди силен. — И протегна ръката си, свита в юмрук, с дланта нагоре.

Рейли се взря в татуираните кокалчета на Джоунс, после удари леко юмрука си в неговия.

— Дай им да разберат, брато! Мразя шибаните комунисти в правителството, кучи синове такива.