Сандра Браун
Димна завеса (17)

Петнадесета глава

Рейли караше с бясна скорост към Чарлстън, когато забеляза светлините на две коли пред себе си. Примигваха през дърветата, като от време на време изчезваха за по няколко минути, преди отново да ги зърне.

Но дори и от това разстояние виждаше, че втората кола се е залепила за първата.

— Идиот! — Беше глупаво да се кара така агресивно, особено на селски път. Ако вторият шофьор бързаше толкова много, защо просто не изпревареше другата кола?

Молеше се шофьорът да не се окаже от онези нахалници, които не дават на никого да ги изпревари. Бързаше да стигне до Чарлстън и да предупреди Брит да е особено предпазлива. Не беше сигурен как точно ще се свърже с нея. Тя щеше да е в полицията и…

— Какво става?

Първата кола, изглежда, бе отбила встрани, но другата не я подмина. Всъщност сякаш се опитваше да я избута от пътя.

Завладя го ужасно предчувствие. Брит. В мига, в който си го помисли, двете коли изчезнаха.

Дали беше успял да я настигне? Само ако тя е карала твърде бавно. Или ако се е загубила преди това.

— По дяволите! — Стори му се цяла вечност, докато излезе от завоя, който временно скриваше двете коли от погледа му, и щом пое по правия участък, напрегнато се взря напред. За съжаление, бе твърде далече, за да види по-добре двете коли, участващи в тази опасна игра на котка и мишка. Настъпи газта докрай, но пикапът беше по-тежък и бавен и не можеше да скъси дистанцията.

Пак изчезнаха.

Преброи секундите. Може би двайсет? Трийсет?

Отново видя светлините. Фаровете на първата кола просветнаха между дърветата и изчезнаха напълно, а другата кола подкара бързо по моста.

Рейли извика и натисна докрай педала на газта. Стори му се, че минаха години, докато стигне до моста. Блъскаше с юмрук по кормилото, сякаш така щеше да накара колата да се движи по-бързо.

Спря рязко на сантиметри от края на платното до моста, където започваше ерозиралият бряг на реката. Изскочи от пикапа, отвори сандъчето с инструменти в багажника и извади мощния прожектор, който беше използвал по-рано, после грабна първия метален предмет, който му попадна. Един гаечен ключ. Трябваше да свърши работа.

Побягна надолу по брега, като непрекъснато се подхлъзваше и се опитваше в движение да събуе маратонките си. Когато стигна до водата, вече бе бос. Пое дълбоко дъх, за да напълни дробовете си, и без колебание се гмурна във водата.

Водонепроницаемият прожектор беше мощен, но все едно се опитваше да проникне в гъста черна меласа. Рейли познаваше реката, знаеше колко непрогледно тъмна е водата й дори на най-плитките места, а това място не беше плитко. Тук беше много дълбоко.

Трескаво размаха прожектора наляво и надясно и почти се бе паникьосал, когато забеляза колата, заседнала в тинестото корито на реката близо до брега. Насочи прожектора към стъклото до шофьора. Видя бледа длан, притисната до стъклото, и кичур коса, реещ се зловещо в ивицата светлина. Брит.

Прожекторът примигна и изгасна. Настана непрогледен мрак.

Рейли пусна прожектора, заплува бързо и след секунди стигна до колата откъм страната на пътника. Опипом намери предното стъкло и започна да блъска с всички сили по него с гаечния ключ. То не поддаваше. Продължи да удря. Нищо.

Дробовете му започваха да парят.

Блъскаше отново и отново, докато най-после усети как стъклото се счупи, без да се разстроиш. Започна да рита с крак и стъпалото му хлътна вътре. Разшири дупката, като продължаваше да рита, после провря раменете си през отвора. Счупеното стъкло одра главата и ръцете му, но той не обърна внимание на болката.

Слепешком затърси Брит и напипа дясната й ръка. Когато я докосна, тя не реагира и мозъкът му закрещя: Боже, не!

Потърси предпазния й колан. Беше разкопчан. Беше успяла да направи поне това. Пъхна ръце под мишниците й и я издърпа, после я прекара през отвора в стъклото — внимателно, но бързо. Никой от двамата нямаше да издържи още дълго. Неговият въздух свършваше, а Брит беше в безсъзнание.

Щом я измъкна от колата, той се оттласна с все сила и със свободната си ръка загреба към повърхността. Дробовете му изнемогваха от липсата на кислород. Риташе бясно, но крайниците му натежаваха с всяка изминала секунда, омекваха и губеха координация. Бяха минали пет години, откакто не бе тренирал, беше загубил форма.

Погледна към повърхността, но тя беше само по-светъл нюанс на черното. Все пак продължи да се бори. Нагоре, нагоре. Най-после главата му изскочи на повърхността и той вдиша жадно.

Но Брит не дишаше.

Повдигна лицето й над водата и заплува към брега. Тялото му още не бе поело достатъчно кислород, беше изтощен, но плуваше с всички сили срещу течението. Щом краката му докоснаха дъното, бързо прегази останалото разстояние до брега, влачейки Брит.

Обърна я по гръб и се надвеси над нея. Имаше слаб пулс, но не дишаше. Рейли постави дланите си на гърдите й и започна да прави сърдечен масаж.

— Хайде, Брит — говореше той, докато ритмично натискаше гръдния й кош. — Не умирай сега. Не е време да си отиваш. Още не. Хайде, хайде!

Водата се стичаше по лицето му, влизаше в очите му, но той не спираше сърдечния масаж и продължаваше да й говори:

— Ти ме нарече страхливец, но сега ти се предаваш. Ще оставиш някоя друга репортерка да ти отмъкне историята, така ли? Никога няма да си го простиш. Хайде дишай, по дяволите!

Речна вода изригна от устата й. Той допря глава до гърдите й, премалял от облекчение.

— И аз си помислих, че това ще те съживи. — Завъртя главата й настрана. Тя се закашля, вдиша, пак се закашля. — Изкарай водата, точно така, браво — шепнеше той и придържаше косата й настрани от лицето, докато тя повръщаше погълнатата вода.

Когато дишането й се успокои, тя обърна глава и го погледна. Сълзи се стичаха от очите й. Опитваше се да проговори, но от гърлото й излизаше само хриптене. Изплю още вода, накрая промълви:

— Те се опитаха да ме убият.

Рейли кимна. Хиляди въпроси очакваха отговор, но можеха да почакат. Сега трябваше да се погрижи за физическото й състояние. Освен това се налагаше възможно най-бързо да се махнат от това място. Не беше сигурен, че фаровете на пикапа са останали незабелязани от онзи, който се бе опитал да убие Брит. Негодникът можеше да се върне, за да се увери, че не се е спасила по чудо. А в това състояние двамата щяха да са лесни мишени.

— Трябва да се върнем при пикапа. Ще те занеса.

— Мога да вървя.

Рейли не мислеше така, но не смяташе да спори. Изправи се и протегна ръце към нея. Тя ги пое и той я издърпа да стане. Но веднага щом стъпи на крака, коленете й се огънаха. Рейли я вдигна на ръце и без да й даде възможност да протестира, я прехвърли през рамо и тръгна нагоре по брега.

В тъмнината трябваше да внимава къде стъпва, за да не се подхлъзне. Собствените му колене поддадоха няколко пъти. Препъваше се, закачаше се за бодливи храсти и одра крака си в един паднал клон. Босите му ходила затъваха в калта.

Когато най-после стигнаха до пикапа, пусна Брит да стъпи на земята и я подпря на предния капак, докато отвори вратата, после я настани на седалката. Пресегна се за якето и напъха ръцете й в ръкавите. Сетне повдигна брадичката й и огледа внимателно лицето. Устните й вече не бяха сини. Погледна върховете на пръстите й. И те възвръщаха цвета си, макар светлината да не бе достатъчно силна, за да ги види добре.

— Разтрий ръцете и краката си. Ей сега идвам.

Тя се вкопчи уплашено в ръката му.

— Къде отиваш?

— Да си взема маратонките. — Издърпа ръката си и затвори вратата на пикапа.

Спусна се надолу и търси, докато откри и двете си маратонки. Не трябваше да ги оставя след себе си. Засега този, който бе избутал Брит в реката, я смяташе за мъртва. Но ако се върнеше и разбереше истината, в никакъв случай не трябваше да идентифицира нейния спасител. Никой не биваше да допуска, че има нещо общо между него и Брит. Не можеше да заличи следите от стъпките си в калта, нито отпечатъците от гумите на пикапа край пътя. Надяваше се, че ако някой се върне да провери, ще оглежда за следи от потъналата кола. Щом установеше, че тя не се подава от водата, надали щеше да тръгне да претърсва района.

Обясни това на Брит, когато се качи в пикапа и пусна маратонките на пода до краката й. Запали двигателя и потегли. Отправи се в посоката, от която бе дошъл, за да се отдалечат от Чарлстън. Нямаше ясна цел, просто трябваше да се махнат от онова място.

— Кой беше, Брит?

— Двама мъже.

Протегна се и хвана лявата й ръка, после я постави с дланта нагоре на седалката между двамата. Притисна пръсти да провери пулса й.

— Не видя ли лицата им?

Тя поклати отрицателно глава.

— Каква беше колата?

Младата жена сви рамене.

— Видя ли номера?

Пак поклати глава.

Той мереше пулса й. Беше малко по-ускорен от нормалното, но достатъчно силен и равномерен.

— Отвори жабката. Извади аптечката. Вътре има термометър. Премери си температурата.

— Добре съм.

— Вземи термометъра и си премери температурата, без да спориш, ако обичаш. — Тонът му беше груб, но не от раздразнение, а от страх. Ако се беше забавил няколко минути повече на бензиностанцията, ако не бе послушал инстинкта си да тръгне да я гони, ако не беше успял да счупи предното стъкло, Брит щеше да се удави. От тази мисъл ръцете му се разтрепериха.

Тя се подчини, притихнала. Пътуваха мълчаливо, докато тя извади термометъра от устата си и съобщи:

— Трийсет и шест и четири.

— Добре.

— Аз рядко вдигам над трийсет и седем.

— Добре. Браво. Виж сега каква е ситуацията. Не би било зле да те прегледат в болница. Най-близката е в Уолтърбъро. Температурата ти е добре и кръвообращението се възстановява. Преди да изгасне прожекторът, видях ръката ти притисната до стъклото, все още не беше изгубила съзнание. Мисля, че си била в безсъзнание не повече от две минути, което означава, че вероятно нямаш поражения на мозъка. Въпреки това, трябва да се изследва съдържанието на кислорода в кръвта. Имаш няколко порязвания и ожулвания от издърпването през предното стъкло, може да имаш и сътресение на мозъка. В дробовете ти може да има утайка, макар че щеше да кашляш, ако количеството бе значително. Сърдечният масаж поддържа изкуствено кръвообращението, докато пострадалият възстанови самостоятелното си дишане, но когато някой почти се е удавил, има допълнителни процедури, които екипите от спешната медицина изпълняват…

— Рейли?

— Какво?

— Защо не искаш да ме заведеш в болница?

Въпреки всички причини, които току-що бе изброил, тя беше успяла да долови нежеланието му.

— Защото се страхувам, че ако отидем, няма да останеш жива още дълго — обясни той направо. Брит трябваше да научи истината, и то без никакви заобикалки. — Някой уби Джей. Някой се опита да убие теб. Мисля, че за теб ще е по-безопасно, ако този някой те мисли за мъртва.

— Коб Фордайс ли стои зад това?

— Или Джордж Макгауън. А може би и двамата.

— Един за всички — прошепна тя, повтаряйки казаното от него по-рано.

— След като се разделихме, осъзнах колко си уязвима. Тръгнах след теб, за да те предупредя да бъдеш много внимателна, да останеш в полицейското управление, ако е възможно. След случилото се опасността вече не е въпрос на предположения. Този, който е убил Джей, смята, че ти също представляваш заплаха.

— Защо не са ме убили, когато са убили Джей?

— Сигурен съм, че си задават същия въпрос и съжаляват, че не са го направили.

С крайчеца на окото си я видя да разтрива с длани лактите и ръцете си. Въпреки горещината навън, той включи отоплението и го насочи да духа към нея.

— Видя ли другата кола? — попита го тя.

— Не можах да я огледам добре. Беше прекалено далеч и прекалено тъмно. Това, което не мога да разбера, е как са научили къде се намираш. Може да са поставили проследяващо устройство на колата ти. Но в такъв случай нямаше ли да чакат при самолетната писта? И защо не ни нападнаха още снощи, когато потеглихме от дома ти?

— Телефонът ми — каза тя. — Намерих го.

— О!

— Чух го да звъни малко след като потеглих. Обаждаше се адвокатът ми. Говорихме две-три минути, преди батерията ми да падне. Могат ли да го проследят със сателит?

— Предполагам, че да. Ако имат такова оборудване и са подготвени за това. Ти каза ли на Алигзандър къде се намираш?

Брит кимна:

— Казах му по кой път ще мина и на какво разстояние съм оттам.

— Всеки, който е чул това, би могъл да те изчака в някоя отбивка и да потегли след теб.

— Точно това направиха. Отначало дори се зарадвах, че няма да карам сама.

— Спомена ли за мен на Алигзандър?

— Не.

— Каза ли му нещо от това, което ти разказах?

— Само, че има връзка между убийството на Джей и пожара в полицейското управление. Че историята е много по-сложна, отколкото изглежда.

Рейли издиша продължително.

— Познаваш ли адвоката си добре?

— Запознахме се вчера сутринта. — Тя отметна глава и се засмя с горчивина. — Нима беше вчера?

— Може да играе двойна игра.

— Възможно е.

— Или телефонът му се подслушва.

Стигнаха до риболовен магазин, в който, освен жива стръв, продаваха студена бира, горещо кафе, фойерверки и най-добрите бургери в Дикси. Поне така гласеше написаната на ръка табела на прозореца.

Рейли паркира отпред и отвори вратата.

— Ей сега се връщам. — Брит не възрази и не зададе никакви въпроси, което според него бе ясен признак, че още е в шок. Предпочиташе да го обсипва с въпроси.

Камбанката над вратата извести пристигането му. Един мъж, облечен в изцапан бял потник и кафеникав панталон с външни джобове, стоеше облегнат на тезгяха, ядеше чипс с лук и прелистваше някакво списание за лов и риболов. На стената зад гърба му беше окачена глава на глиган.

Когато Рейли се приближи към тезгяха, мъжът изтри пръстите си в панталона и огледа посетителя от калните боси крака до мокрите дрехи, мръсното брадясало лице и чорлавата коса.

— На плуване ли си ходил?

— Един горещ чай, моля.

— Горещ чай? — изсумтя мъжът. — Искаш ли пържени картофи с чая?

Рейли просто го изгледа.

Глуповатата усмивка на мъжа се изпари.

— Кафе машината е ей там. Отстрани има чучурче за гореща вода.

Рейли отиде до автомата, огледа се и откри смачкана кутийка с пакетчета чай „Липтън“. Напълни една чаша от стиропор с гореща вода — по-скоро бе хладка — пусна пакетче чай вътре и сложи капак на чашата. Върна се при тезгяха.

— Колко струва?

— За дамата ли е?

Мъжът надничаше през рамото на Рейли, който се обърна да провери какво вижда продавачът. Брит бе опряла глава до стъклото, мократа коса скриваше почти напълно лицето й, с изключение на очите, които се взираха право напред.

— Да, за нея — кимна Рейли.

— Тежка нощ, а?

— Може да се каже.

— Черпя — обяви мъжът и кимна към чая.

— Благодаря.

— Не забравяй захарта.

Рейли взе две пакетчета, кимна още веднъж на мъжа и се върна при пикапа. Подаде чая и захарта на Брит, после запали колата и се върна обратно на пътя.

— Не го искам. — Беше свалила капака и гледаше чая, който едва се беше запарил и оцветил.

— Въпреки това го изпий.

Тя послушно постави чашата между коленете си, сипа двете пакетчета захар и отпи смело.

Рейли продължи:

— Имам кислородна бутилка в хижата. — Брит не попита нищо, но с периферното си зрение той забеляза озадаченото й изражение. — Взех я с идеята, че може да ми потрябва, ако възникне спешен случай, примерно, ако Делно получи инфаркт заради мазнотиите, с които се тъпче. Той пържи всичко в свинска мас и топи хляб в соса от пърженето.

Тя пак отпи от чая, като продължаваше да гледа към него.

— Искаш да се върна с теб в хижата?

Той я погледна за момент.

— Не, всъщност не. Но там има нещо, което искам да ти покажа.

— Освен кислородната бутилка?

— Моите папки. Всичко, свързано с разследването на пожара.

— Официалната документация?

— Тъй като очаквах да ме уволнят, се промъкнах тайно в кабинета на Брунър и направих копия на всичко, свързано с пожара. Ще ти дам да го изчетеш, но първо трябва да ми обещаеш, че няма да споменаваш нищо за мен по телевизията, не и преди да съм дал съгласието си. — Рейли замълча, докато тя обмисляше предложението му.

— Или?

— Мога да те закарам до някое спешно отделение, където ще се погрижат за теб както трябва. Другата възможност е да те закарам до дома ти, а ти да се предадеш на полицаите. Съвсем честно ти казвам, че всеки от тези варианти е по-разумен от това да останеш с мен.

Тя прокара пръст по ръба на чашата.

— Моят адвокат не е особено надежден.

— Независимо дали те е предал или не, той е компрометиран.

— Ти сам каза, че детективите, които разследват случая, смятат Джей за идол и не биха искали да чуят нищо лошо за него.

— Сигурен съм, че можеш да ги убедиш в противното. Ще им се наложи да приемат истината за Джей рано или късно.

— По-скоро късно. Точно сега не биха повярвали и на дума от това, което им кажа.

— В същото време ще се знае къде си, а това е опасно за теб.

— За това няма спор. Някой се опита да… да…

— Да те убие.

Тя само кимна.

Рейли сметна, че този отговор е достатъчен.

 

 

Слава богу, последните гости се отправяха към вратата, благодаряха и се сбогуваха с домакините. Джордж нямаше да издържи още дълго. Идеята на Лес за приятно прекарване беше да събере своите подлизурковци и жените им, да ги натъпче със скъпи деликатеси и силни питиета и после да им обясни колко е велик и какви късметлии са те, че могат да му целуват задника.

Привидно партито беше импровизирано — в чест на сделката, която бяха сключили с общината същия следобед, след дълга игра на голф и безкраен обяд. Джордж се съмняваше, че идеята за партито е възникнала спонтанно.

Когато той се прибра от кънтри клуба, бусовете на фирмата за кетъринг вече бяха тук, заедно с наетите сервитьори и бармани. Гостите започнаха да пристигат в шест и половина и продължиха да се точат до седем. Бяха дошли всички поканени, до последния човек. Джордж предполагаше, че Лес е планирал това соаре от седмици.

Кучият син изобщо не бе допускал, че може и да не успее да сключи сделката за спортния комплекс.

— Господин Макгауън, търсят ви по телефона.

Джордж се обърна към икономката, която го бе докоснала по ръката, за да привлече вниманието му.

— Запиши съобщение.

— Опитах, сър. Но мъжът настоява да говори с вас.

— Джордж? — Миранда изглеждаше зашеметяващо с черната си, прилепнала по тялото рокля без презрамки. Розовото мартини имаше същия цвят като диаманта, който блестеше върху деколтето й. Петкаратовият камък беше впечатляващ, но не можеше да се мери с пищните й гърди. — Семейство Мадисън чакат, за да ти кажат довиждане.

Мадисън се подмазваше на Лес повече от всички останали.

— Търсят ме по телефона. Извини ме пред тях.

Тя се нацупи леко, но не каза нищо, само се завъртя и се върна при Лес, който стоеше до вратата с Мадисънови и засипваше с неискрени комплименти дебелата безлична съпруга.

Джордж допи чашата си и я подаде на икономката.

— Благодаря, ще се обадя от кабинета.

Кабинетът беше претенциозно обзаведена стая. Полиците бяха пълни с книги, които той никога не бе чел, написани от автори, за които не беше чувал. По стените бяха закачени препарирани глави на елени и лосове, които друг беше застрелял. Имаше витрина с трофеи от голф турнири и тенис мачове, в които не помнеше да е играл. Един от състезателните коне му беше донесъл няколко сребърни купи, но Джордж нямаше нищо общо с това, освен че плащаше разточителните сметки, свързани с притежанието, отглеждането и обучението на скъп чистокръвен кон с лош нрав.

На стената висеше и известната снимка на Джордж и останалите герои от пожара. Миранда я беше увеличила до смущаващи размери и я бе окачила в рамка, която би подхождала повече за портрета на кралицата на Англия.

Джордж седна на бюрото си, без да поглежда снимката, и вдигна слушалката.

— Ало? Кой се обажда?

— Коб Фордайс.

Въпреки нежеланието да поглежда снимката, очите му машинално се отправиха към нея.

— Работното ти време не е ли свършило отдавна?

— Трябваше да ти се обадя.

— Откъсваш ме от парти, Коб. Имам гости.

Без да обърне внимание на това, прокурорът каза:

— Получих интересно обаждане преди няколко минути.

— Така ли?

— От Бил Алигзандър.

Джордж преглътна. По-точно опита. Всъщност устата му беше пресъхнала. Съжали, че не си бе налял ново питие, преди да отиде до телефона.

— Адвокатът?

Коб прозвуча нетърпеливо:

— Стига, Джордж!

— Добре, защо ти се е обадил посред нощ?

— Защото съм главен прокурор на щата. Преценил, че трябва да ми съобщи нещо. Брит Шели му казала, че има връзка между убийството на Джей и пожара в полицейското управление.

Джордж сложи лакътя си върху бюрото и опря чело в дланта си.

Фордайс продължи:

— Попитах господин Алигзандър защо неговата клиентка смята, че има връзка между двете трагедии. Дали това е само предположение, или Джей й е казал нещо преди смъртта си. Господин Алигзандър ми обясни, че не е имал време да зададе тези въпроси, защото телефонният им разговор прекъснал неочаквано. Не знам колко добре познаваш Бил Алигзандър, Джордж, но той е доста неспокойна личност, меко казано. Когато ми се обади тази вечер, беше на ръба на паниката. Обещал на детектив Кларк, че госпожица Шели ще пристигне в дома си до един час след разговора им и ще се предаде. Тя така и не се появила. Местоположението й остава неизвестно.

— Хм. Алигзандър защо ти се е обадил да ти каже това?

— Чудеше се дали да приеме сериозно твърденията на госпожица Шели за връзката между пожара и убийството на Джей Бърджис. Попита ме какво е моето мнение по този въпрос. Дали смятам, че се налага допълнително разследване. Дали да оповести тези твърдения, или засега да си мълчи. Накратко, чуди се какво да прави.

Джордж усети, че отново започва да му се гади.

— Когато Алигзандър се е обадил на детектив Кларк, за да му каже, че Брит Шели пътува към дома си и смята да се предаде, дали му е споменал за това твърдение за пожара?

— Не му е казал нищо. Смятал, че трябва първо да се посъветва с мен.

„Е, и това е нещо — помисли си Джордж с облекчение. — Не е много. Но е нещо.“ Долови някакво движение в стаята и вдигна глава. Тъстът му и Миранда стояха един до друг на вратата на кабинета.

— Не ми харесва, че отново изровиха историята с пожара — продължаваше да говори Фордайс. — Ситуацията може да стане доста неудобна за всички ни.

— Да, знам. — Той си пое бързо дъх. — Виж, налага ми се да затварям. Ще ти се обадя утре.

— Трябва да поговорим, Джордж.

— Да. Ще ти се обадя сутринта. — И затвори, преди прокурорът да успее да добави нещо.

Миранда отиде до коженото канапе и се отпусна върху него. Протегна се лениво и гърдите й почти изскочиха от дълбокото деколте.

— С кого разговаря, скъпи?

— Коб Фордайс.

Тя повдигна красноречиво вежди, но Лес попита:

— И какво имаше да ти казва нашият главен прокурор по това време на денонощието?

Джордж ги изгледа и двамата.

— Каза, че имаме проблем.