Сандра Браун
Димна завеса (20)

Осемнадесета глава

Не закъсня, но пристигна с последните малко преди началото на службата. Цялата лява половина на църквата бе запазена за полицията и всички места бяха заети. Другата половина беше пълна с цивилни.

Рейли застана до стената отзад сред десетките правостоящи. От невидимите колони се носеха траурни химни, но като цяло службата беше по-скоро светска, отколкото религиозна. Всъщност Рейли не знаеше Джей да е бил религиозен. За разлика от него, Рейли редовно ходеше на църква, защото родителите му настояваха. Джей често се шегуваше по този повод.

Прочетоха познати текстове от Стария и Новия завет, протестантският свещеник на полицията произнесе молитва. По-голямата част от службата беше посветена на хвалебствени речи за добродетелите на Джей, за неговия интелект, всеотдайността му към полицейската професия и разбира се, за героизма, проявен от него при пожара в полицейското управление.

Лайтмотивът на всяка реч беше, че полицейското управление и градът като цяло са загубили един от най-ценните си хора и че светът е ощетен заради кончината на Бърджис.

Една от най-трогателните речи бе написана от съдия Касандра Мелърс. Прочете я ръководителят на траурната церемония, тъй като тя отсъстваше. Неотложни ангажименти й попречили да дойде на службата, обясни той и добави, че съдия Мелърс дълбоко съжалява за това, че не може лично да изкаже обичта си към Джей Бърджис, както и мъката от неговата кончина и злощастните обстоятелства около смъртта му.

Рейли, който непрекъснато бе оглеждал морето от глави, за да открие Канди, ужасно се разочарова от новината за отсъствието й. Беше се надявал да се види с нея лице в лице.

Естествено не би подхванал темата за пожара. Нямаше намерение да споменава и за Брит. Канди навярно бе убедена, че Брит е избягала от полицията. Но ако по-късно му се наложеше да моли Канди за помощ, щеше да се чувства по-малко неловко, ако вече се бе срещал веднъж с нея.

В края на службата всички се изправиха. Под звуците на химна „Удивителна е Божията милост“ ковчегът беше изнесен по пътеката през широките врати към чакащата отвън катафалка. Погребението щеше да се извърши в тесен семеен кръг, в присъствието на най-близките роднини на Джей — няколко братовчеди и един чичо. След като ковчегът зае мястото си в катафалката, хората поеха към изхода редица по редица, от първата до последната.

Коб Фордайс бе един от първите, които стъпиха на пътеката. Вървеше под ръка с привлекателна жена, вероятно съпругата му. На лицата им бе застинал суров, мрачен израз, обичаен за хората от властта, когато присъстват на погребения. Дори и да бе забелязал Рейли сред тълпата, главният прокурор не го показа по никакъв начин.

Но Джордж Макгауън го видя. Той не беше много по-назад от Фордайс. Когато забеляза Рейли, видимо се изненада и спря намясто, с което предизвика презрителния поглед на съпругата си. Тъстът му, който вървеше точно зад тях, го побутна леко.

Джордж извърна глава и продължи по пътеката към вратата. Тъй като не искаше да го изпусне, Рейли наруши протокола, проправи си път през тълпата в дъното на залата и се присъедини към излизащите.

Беше горещ, задушен следобед и въздухът лепнеше от влага. Мъжете, които не бяха с полицейски униформи, събличаха саката си. Говореха си, събрани на групички, палеха цигари. Никой не гледаше към катафалката, но хората се държаха почтително и не искаха да си тръгнат, преди тя да потегли.

Рейли огледа тълпата, пръснала се из моравата отпред. Фордайс и жена му вече се качваха в една лимузина. Но Джордж Макгауън беше там заедно с жена си, тъста си и неколцина непознати.

Рейли тръгна право към тях.

Джордж го забеляза, отдели се от останалите и го пресрещна по средата на пътя. Усмихваше се широко и открито и гласът му се извиси над тихите разговори на околните:

— Рейли Ганън. Стори ми се, че те видях вътре. Боже, колко време мина?

— Пет години. Здравей, Джордж. — Той влезе в престорено сърдечния тон на бившия детектив и стисна протегнатата му ръка.

Макгауън го потупа по гърба и го огледа от главата до петите.

— Добре изглеждаш, Рейли. Още си във форма. Някой и друг побелял косъм, но иначе си екстра.

— Благодаря.

— А виж ме мен — потупа се по корема той. — Натрупал съм няколко кила.

Нямаше какво да каже на това. Наистина беше напълнял. И то не само с няколко кила.

— Ожених се.

— Чух.

— Работя при тъста си.

Рейли кимна, че и това не е новина за него.

— Знаеш ли, баща ми работи за Лес до последния си ден — продължи Джордж. — Мислех, че като се оженя за дъщерята на шефа, ще имам някакви привилегии. Голяма заблуда. — Той разтърси рамото на Рейли и смехът му прозвуча кухо и престорено.

Под привидната си веселост Макгауън беше много нервен. Постоянно навлажняваше устните си и погледът му шареше неспокойно. Той не се радваше да го види и това го убеди, че Джордж има причина да бъде толкова смутен. Дали вече му бяха съобщили, че Брит Шели се намира в горската хижа на Рейли, а не на дъното на реката, както бяха очаквали?

— Стига сме говорили за мен. Ти как си?

— Ами като на погребение.

Веселостта на Джордж спадна като спукан балон. В мига, в който изчезна широката белозъба усмивка, лицето му се състари. Кожата беше провиснала и образуваше дълбоки бръчки, които му придаваха мрачен и изтерзан вид. Той погледна към катафалката.

— Гадна история, а?

— Аха.

— Такъв шок. Като рака. Знаеше ли, че е болен?

— Разбрах след убийството му.

Джордж извади носна кърпа от джоба си и попи потта над горната си устна.

— Първо рак, а после и… това.

Той гледаше внимателно Ганън, за да не пропусне реакцията му. Рейли се постара лицето му да не издаде нищо.

— Двамата с Джей бяхте приятели от много време.

— Цял живот. Допреди пет години.

Джордж пристъпи от крак на крак, разкърши рамене, прокашля се. Очевидни признаци за общ дискомфорт, които той, като бивш полицай, би трябвало да знае как да прикрие.

— Е, Рейли, знаеш как се отнасяше Джей с жените — каза, като явно реши да прескочи темата за Сузи Монро. — И хиляда нямаше да са му достатъчни. Винаги на лов за свежа плячка, а по твоята дама точеше лиги дълго време. Освен това, когато те двамата се събраха, ти вече се бе преместил, нали?

— Не, бях изритан. Дискредитиран, опозорен и уволнен.

Макгауън се канеше да отвърне нещо, когато го прекъснаха:

— Джордж?

Той се обърна, благодарен за прекъсването.

— Скъпа, ела тук. — Хвана ръката на жена си и я издърпа напред. Миранда носеше тясна черна рокля и обувки с високи токове, черна шапка с широка периферия и тъмни слънчеви очила. Шикозно облекло за погребение. — Помниш ли Рейли Ганън? Беше стар приятел на Джей. От детинство.

— Пожарникарят. Разбира се, че го помня. — Тя свали очилата си и отправи на Рейли усмивка, сякаш той бе единственият мъж на планетата и имаше трийсетсантиметров член, който тя умираше да докопа.

— Здравей, Миранда.

— Къде се криеш през цялото това време?

— Тук-там. Никъде.

Смехът й беше гърлен и секси.

— Изглежда идеалното място. — Тя замълча, после каза: — Радвам се да те видя. За съжаление, при такива обстоятелства.

Той кимна.

— Но Джей не би искал да скърбим, нали? А тук е толкова непоносимо горещо. — Тя прекара пръст по гърлото си, сякаш искаше да привлече вниманието към навлажнената кожа на деколтето си. Не че имаше нужда да го прави. Всеки мъж би го забелязал.

Миранда задържа погледа на Рейли, но заговори на Джордж:

— Татко предложи да отидем да пийнем по нещо в клуба.

— Чудесна идея — каза съпругът й и изтри челото си с носната кърпа.

— Ела с нас, Рейли, моля те. Можеш да се качиш при Джордж. Двамата с него дойдохме с различни коли. — Тя постави края на рамката на слънчевите очила между устните си и го всмука предизвикателно. — Ще дойдеш, нали?

Той се зачуди дали това представление е предназначено за него, или е обичайното й поведение, но не се задълбочи в това.

— Съжалявам, не мога. Имам други планове.

— О, по дяволите! — Устните й се нацупиха. — Колко жалко.

— Но искам да си поговоря с Джордж за минута.

— Ами тогава… — протегна се тя и постави длан върху ръката му. — Радвам се, че те срещнах. Обаждай се. — Дръпна ръката си и каза на Джордж: — Ще се видим направо там, скъпи.

Джордж и Рейли я наблюдаваха, докато вървеше към баща си, който се сбогуваше с останалите от групата. Двамата заедно прекосиха моравата до един лъскав червен корвет кабриолет. Джордж се обърна към Рейли:

— Какво ще кажеш?

— Че си се уредил добре.

Макгауън се засмя, навел глава.

— Може и така да се каже, да. — После погледна Ганън изпод вежди. — Чукал ли си я?

Рейли определено се изненада.

— За бога, Джордж. Това е твоята жена.

— Чукал ли си я?

— Не.

— А Джей?

— Не знам.

— Няма значение, ако ми кажеш. Той вече е мъртъв.

— Не знам — повтори Рейли.

Джордж го гледа в очите няколко секунди, после измърмори:

— Така и не измъкнах отговор от него. — Погледна настрани, но зърна нещо, което го накара да трепне. Рейли се обърна да види какво бе предизвикало тази реакция.

Хората все още стояха наоколо на групички и си говореха, вееха си с възпоменателните листовки и чакаха катафалката да потегли. Обстановката бе тягостна, но Рейли не забеляза нищо особено в сцената, нищо, което би могло да разтревожи Макгауън.

Но после вниманието му бе привлечено от една двойка в тълпата. Мъжът беше вперил поглед в тях двамата, докато жената говореше с някакви хора.

Когато го забеляза, онзи бързо се обърна. Рейли погледна Джордж, долови напрежението му и попита:

— Кой беше този?

— Кой?

— Онзи мъж, Джордж. Който ни беше зяпнал.

— За Пат ли говориш?

Рейли не се хвана на престореното недоумение на събеседника си, особено след като разбра кой е мъжът.

— Това Пат Уикъм ли е?

— Младши.

Нямаше да го познае. Разбира се, сега беше по-възрастен. Рейли дори не помнеше кога го е виждал за последен път. Но драстичната промяна във външността на Уикъм не можеше да се дължи на възрастта.

— Какво се е случило с лицето му?

— Пострада при един инцидент. Преди много време.

— Коя е жената с него?

— Съпругата му.

— Той е женен?

— Имат две деца. Сега работи в полицията, на бюро. Занимава се с компютри. Не е истинско ченге като неговия старец.

Рейли огледа внимателно Пат Уикъм-младши. После се обърна към Джордж:

— Поддържаш ли връзка с него?

— Не.

— Хм. Нали бяхте първи приятели с Пат-старши.

— Вярно. Но след смъртта му… нали знаеш как става. — Той се огледа, сякаш търсеше спасение. — Виж, Рейли, радвам се, че се видяхме. Но Миранда и Лес ще…

— Не ти ли се стори странно, Джордж?

Погледът на Макгауън рязко се върна върху него.

— Кое?

— Хайде, не се преструвай! Знаеш за какво говоря. Приликите между двата случая. Обстоятелствата около смъртта на Джей не ти ли напомнят нощта, когато Сузи Монро умря от свръхдоза?

— Джей не е умрял от свръхдоза. Бил е удушен от онази репортерка.

— Така ли?

— Да. Поне така твърдят. Така чух.

— А чу ли репортерката, когато заяви, че е била дрогирана? Странно, не мислиш ли? Брит Шели повтори същото, което аз казах онази сутрин, когато се събудих в леглото до едно голо мъртво момиче и не помнех как съм се озовал там.

Джордж започваше да се поти все повече. Настрои се войнствено.

— Не споменах това, защото предположих, че не искаш да говориш за онази история.

Рейли се усмихна и каза тихо:

— Не, Джордж, по-скоро ти не искаш да говориш за нея. Виж, не мисля, че искаш някой да научи какво казах тогава на теб, Джей, Пат Уикъм и Коб Фордайс. Казах, че в питието ми е имало наркотик, който е довел до загуба на паметта. На всички ще им се стори странно, че Брит Шели твърди същото за нощта, когато Джей е бил убит.

— „Хапчето на изнасилвача“, как ли не! — Джордж приближи пламналото си лице до това на Рейли. — Много удобна защита, която не може да бъде доказана.

— Знам го прекалено добре.

— Виж, онова е било кавга между любовници. Край на историята.

— Тя твърди, че не са били любовници.

Джордж прихна. Или поне опита. Прозвуча по-скоро като задавяне.

— Освен това — продължи Рейли, — Джей не се караше с жените. Никога. Спестяваше си подобни сцени. Когато искаше да прекрати връзката с някоя жена, той просто спираше да й се обажда. Мирно и кротко.

— Може би това момиче не е било съгласно. Може би…

— На Джей са му оставали само няколко седмици живот. Питам се какво е искал да разкаже на прочутата репортерка онази вечер. Мислил ли си за това?

Макгауън се зачуди какво да каже.

— Може да е искал да й разкаже колко лесно се е намърдал в леглото на годеницата ти.

Рейли не се впечатли.

— Мисля, че е искал да разкаже на Брит Шели една сензационна история. Нещо като предсмъртна изповед.

Джордж агресивно пристъпи към Рейли.

— Какво ли пък би изповядал Джей?

— Ти ми кажи.

— Ти си пълен глупак, Ганън. Още имаш зъб на Джей, че ти отмъкна Хали. Ако още бях ченге, знаеш ли какво щях да си помисля? Че може би точно ти си се промъкнал в дома му онази нощ и си го задушил с възглавницата.

— Ако исках да го убия, нямаше да чакам пет години. Това няма нищо общо с Хали.

— Така ли? — подсмихна се Джордж. — Знаеш ли, няколко месеца след като ти напусна града, се отбих у Джей един ден. Беше по обяд.

— Някой ще навърже нещата, Джордж. Ти, Фордайс, Пат Уикъм, Джей, Сузи Монро, аз, Брит Шели.

— Посегнах да позвъня на звънеца, когато ги видях през прозореца.

— Някой ще направи връзката, Джордж, и ще разбере, че всичко е свързано с пожара.

— Краката на твоето момиче бяха преметнати през облегалките на стола, а Джей стоеше на колене, заровил лице в катеричката й, тя явно много се кефеше.

— Всички тези хора са свързани с пожара.

Рейли изрече последните думи достатъчно високо, за да привлече вниманието към тях двамата. Всички разговори наоколо секнаха. Лицето на Джордж пламна още повече. Той се огледа с престорена усмивка, макар да бе очевидно, че се тревожи дали някой не е дочул разговора им.

В този момент катафалката потегли. Рейли и Джордж, както и всички останали, я изпратиха с поглед надолу по хълма. Никой не помръдна и не каза нищо, докато катафалката не изчезна зад гъстия плет от вечнозелени храсти. Последва дружна въздишка на облекчение и опечалените се раздвижиха.

Джордж измърмори:

— Е, това беше.

— Ще ти се. — Рейли се обърна към него и го потупа леко по гърдите. — Най-добре върви да пийнеш едно, Джордж. Или по-добре две. Мисля, че имаш нужда. — После му се усмихна. — До скоро.

 

 

— Ако разбира поне малко от усмивки — обясни Рейли на Брит час по-късно, — трябва да се е досетил, че в моята нямаше нищо весело.

— Виждала съм тази усмивка. — Тя потопи един пържен картоф в кетчупа. — Направо е зловеща.

— Зловеща?

— Заплашителна. Хищна. Вълча усмивка.

Рейли изсумтя.

— Не мисля, че някое от тези определения се отнася за мен. Особено след като си обръснах брадата.

— Отнасят се и още как. Дори още повече сега, когато си без брада. Челюстта, очите. Определено има нещо хищно.

Той се беше върнал в мотела със стек от шест диетични коли, един спрей „Лизол“, пакет чийзбургери и пържени картофи с добавка от пържени скариди и два млечни шейка. За времето, в което Рейли успя да издърпа ризата от панталона си и да изрита обувките си, Брит беше разопаковала всичката храна върху масата. Двамата й се нахвърлиха лакомо.

Докато ядяха, той й преразказа разговора си с Джордж Макгауън, като се стараеше да е възможно най-точен. Брит не го оставяше да прескочи никакви подробности и постоянно задаваше допълнителни въпроси.

— Много ли е красива?

— Миранда ли?

Тя се усмихна тъжно.

— Веднага се сети за кого питам.

— Да. Много е красива.

— Виждала съм нейни снимки. Джей дали е… нали се сещаш?

Той повдигна едното си рамо.

— Може би. Вероятно. Всички други са.

Брит спря да дъвче, неизказаният въпрос се четеше в изражението й.

Рейли изтри ръцете си с книжна салфетка.

— Първия път, когато Миранда привлече вниманието ми, беше мажоретка в гимназията и размяташе крака на игрището, облечена в къса поличка. Да не съм луд да правя секс с непълнолетна! После заминах за колежа, а след това бях с Хали.

— Ясно. Не си улучил подходящ момент.

Нека се чуди, каза си той и се протегна към млечния шейк, без да отговори. Отпи продължително и няколко минути двамата се хранеха мълчаливо.

— Рейли? — Когато вдигна очи към нея, погледът й беше по-мек и загрижен. — Как се почувства? По време на службата. Какво изпита, когато видя ковчега на Джей?

— Нали няма да почнеш да ми развиваш разни теории?

Тя се намръщи.

— Въпреки онова, което ти е причинил, все пак е бил най-добрият ти приятел. Изпитваше ли чувство за загуба? Успя ли да дадеш воля на скръбта си?

Той лапна една скарида.

— Винаги готова за интервю, а?

Брит отметна глава, сякаш я бе ударил. После остави последния картоф и започна да събира празните опаковки в една торба.

— Забрави! Помислих, че те измъчват противоречиви чувства и че може да ти олекне, ако поговориш за тях. Явно съм сгрешила.

Тя избута стола си назад и се изправи.

Рейли хвана ръката й.

— Добре, извинявай.

Младата жена издърпа ръката си.

— Продължаваш да търсиш скрит мотив във всичко, което казвам или правя. Мислех, че сме го оставили в миналото.

— Може би за мен никога няма да е минало.

Тя го гледа сърдито няколко секунди, после въздъхна и раменете й се отпуснаха.

— Сигурно съм заслужила недоверието ти. Но честно, помислих си, че вероятно искаш да поговориш за отношенията си с Джей.

Рейли се поколеба, после кимна леко и я покани да седне. Той се облегна назад на стола, който бе твърде малък за него, и изпружи дългите си крака.

— Ти неслучайно си станала репортер, казвам го като комплимент. Въпросите ти за погребението докоснаха оголен нерв. Затова реагирах така.

Погледна я за момент, но му беше трудно да я гледа в очите, докато го изричаше, затова се втренчи в усмихнатото личице, нарисувано на чашата с млечен шейк.

— Джей беше от хората, които винаги си намират извинение.

— Какво имаш предвид?

— Примерно правим си някакви планове. Да отидем на мач. Или на водни ски. Нещо такова. Той пристига с един час закъснение. Аз съм побеснял. Той се извинява и се разкайва. Казва: „Имаш пълно право да ми се сърдиш“. И макар да съм адски ядосан, аз му прощавам. Или… взема назаем колата ми и я връща с празен резервоар. Аз кипвам, но не казвам нищо. Излизаме на вечеря. Той ме оставя да платя сметката с думите, че следващия път той ще плати, но това никога не се случва. Не е въпрос на пари. Не това ме ядосва. Той просто приемаше за даденост, че ще платя и няма да имам нищо против. Отнасяше се с всичките си приятели по този начин. С небрежност, която би изкарала човек от кожата му, ако ставаше въпрос за всеки друг, но не и за Джей.

Рейли размаха длан, сякаш срязваше въздуха.

— Колкото и обидени да се чувстваха, хората винаги го извиняваха и си казваха: „Такъв си е Джей“. Но от друга страна, той притежаваше талант да те развесели, когато си имал тежък ден. Можеше да те разсмее, когато ти се плаче. Беше душата на компанията. Никога не беше в лошо настроение. Бе сърдечен и забавен. Затова хората го обичаха. Всички искаха да бъдат край него, чувстваха се привлечени от обаянието му. Излъчването му беше вълнуващо и наелектризиращо. Отстрани изглеждаше така, сякаш има хиляди приятели.

Рейли се замисли, сгъна краката си и подпря лакти на бедрата си, като се наведе напред.

— Но сега се чудя дали наистина е имал приятели, или само познати, които успешно е манипулирал. Приятел ли е бил, или използвач, действащ с такъв финес, че другите дори не са осъзнавали, че Джей ги използва.

Пак замълча за момент, после продължи:

— Като гледах ковчега му днес, се запитах дали нещо от това, което ми е казал през целия ми живот, е било честно и истинско. Когато ме е окуражавал в моменти на слабост, дали не са били само празни думи? Когато съм споделял с него амбициите и мечтите си, дали не се е чувствал отегчен? Дали тайно не ми се е присмивал? Мисля, че неговият истински уникален талант бе в това, че винаги знаеше какво точно да каже и кога, за да те накара да си мислиш, че ти е приятел.

Той въздъхна.

— Дали изпитах чувство за загуба? Да, изпитах. Мислех, че приятелството ми с Джей е приключило преди пет години. Днес осъзнах, че то изобщо не е съществувало. Никога не сме били истински приятели. И това е, за което скърбях. — Почувства се леко смутен от тази сантиментална изповед, плесна с длани по бедрата си и се изправи. — Свършихме ли?

Тя се прокашля.

— Да. Благодаря. Беше много вълнуващо.

Той обу маратонките си и отиде да изхвърли торбата с опаковките и остатъците от храната в кофата отвън. Не можеха да си позволят да държат боклук в малката стая. Докато вървеше обратно към бунгалото, Рейли се запита дали да разкаже на Брит за случилото се след разговора с Джордж Макгауън. Тя трябваше да научи, но дали бе разумно да я плаши повече, отколкото вече беше?

Огледа паркинга. Имаше само една кола, освен тяхната, но тя си беше там още когато пристигнаха. Влезе в бунгалото, заключи вратата и сложи резето.

Когато се обърна, Брит стоеше изправена и с ръце на кръста.

— Кога ще ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Защо се разхождаш с оръжие на кръста. — Тя повдигна края на ризата му и посочи дръжката на револвера. — Кажи ми защо, докато се хранихме, на два пъти става да поглеждаш през прозореца. Защо…

— Те бяха на погребението.

— Кои?

— Бъч и Сънданс. Двамата мъже, които видяхме в хижата.

Брит заотстъпва назад, докато не се блъсна в леглото, при което залитна и седна.

— Видяха ли те?

— Да. Но аз се престорих, че не ги познавам.

— Какво се случи?

След раздялата с Джордж щеше да се взриви от напрежение. Докато вървеше към колата си, забеляза кафявия седан с крайчеца на окото си. Постара се да не се издаде с нищо, че е познал колата или мъжа зад волана, но беше сигурен, че е същият човек, когото бе видял да претърсва хижата. Дори носеше същата бледосиня риза. На седалката до шофьора седеше мъж с авиаторски слънчеви очила. Макар Рейли да не бе успял да го огледа добре при хижата, предположи, че е мъжът, който беше претърсвал пикала.

Нямаше друг избор, освен да потегли със седана, който бе купил току-що с намерението да заблуди преследвачите си.

— Три хиляди и петстотин долара на вятъра, негодници такива. — Рейли наруга мислено мъжете в кафявия седан.

Включи се в колоната автомобили, които потегляха, и се зарадва, като видя, че кафявият седан трябва да изчака пролука, което стана чак след шест коли. Когато Рейли стигна до изхода, зави в посока, противоположна на мотела, в който бяха отседнали. Караше максимално бързо, но внимаваше да не го спрат за превишена скорост.

Въпреки това, кафявият седан го настигна на втория светофар. Остана в огледалото за обратно виждане в продължение на няколко пресечки, без да се приближава съвсем до Рейли, но поддържаше същата скорост и караше в същото платно.

Чак след седем-осем километра Рейли успя да се отърве от преследвачите си, но не беше сигурен дали в преследването не се е включила друга кола. Продължи да кара без определена посока, няколко пъти се качва и слиза от магистралата и се връща назад толкова пъти, че не му се вярваше някой да го е проследил.

Точно това разказа на Брит сега и му се искаше гласът му да звучи по-убедително.

— Мисля, че им се измъкнах, но не съм сигурен.

— Няма да разберем, докато някой не изкърти вратата и не нахлуе с оръжие.

— Аз също съм въоръжен.

Това не я успокои особено.

— Ти не си винаги тук, Рейли. А сега вече са видели новата кола и знаят с какъв автомобил се придвижваме.

— Влязох в паркинга на болницата и размених номерата с една друга кола, после с маркер направих тройката на осмица. Избрах тази кола, защото има много такива сиви седани и ще им бъде трудно да ни открият.

— Засега се справят.

Брит беше права и той не възрази.

— Все още можеш да се предадеш на полицията.

— Не и докато не съм готова да отвърна на огъня с огън. Образно казано. — Протегна се и взе няколко листа от леглото си. Очевидно ги бе чела в негово отсъствие. — Беше скрил тези неща особено грижливо. Защо?

— Исках да съм сигурен, че поне едно копие от оригиналните документи ще бъде запазено. Страхувах се, че след моето напускане част от документацията ще бъде подменена или случайно „загубена“.

— Когато те отстраниха, какво точно разследваше?

— Седемте жертви.

— Според тези документи, една от загиналите е била чиновничка в деловодството.

— Тялото й беше намерено на стълбището. Таванът се срутил и я затрупал. Това причинило смъртта й, макар че и бездруго е щяла да умре от задушаване.

— Надзирателят на ареста?

— Беше между спасените, но умря два дни по-късно от изгарянията. Мъчителна смърт — обясни той мрачно.

— Петима арестанти са загинали в килията.

— Четирима са загинали в килията. Имаше един пети задържан, който също бе загинал.

Тя погледна листовете, които държеше в ръката си.

— Оградил си едно име с червено.

— Кливлънд Джоунс.