Сандра Браун
Димна завеса (26)

Двадесет и четвърта глава

Пат-младши го забеляза чак когато седна зад кормилото на колата си и Рейли стовари широката си длан върху гърдите му. Извика от уплаха.

— Няма да ти направя нищо. Но се налага да поговорим и не искам да чувам и една дума, която не отговаря на истината. Ясен ли съм? — Гласът на Рейли, макар спокоен и тих, беше твърд като желязо. Брит предположи, че Пат е доловил непоколебимостта му. Тя буквално подуши страха му, когато той кимна, за да покаже, че е разбрал.

— К-как разбрахте, че съм тук?

— Имаш ли служебно оръжие? — попита Рейли.

Пат завъртя глава, но после кимна утвърдително:

— В… в жабката. Следите ли ме?

Рейли отвори жабката, за да се увери, че пистолетът е там, после я затвори, без да докосва оръжието.

— Много умно, Пат, да си оставиш служебния пистолет в колата, след като всеки може да разбие прозореца и да го отмъкне.

— Защо ме следите? Какво искате? — Вече бе осъзнал, че Брит е на задната седалка на колата, и отправи въпроса към отражението й в огледалото за обратно виждане.

— Рейли ти каза: искаме да говорим с теб.

— За какво?

— За лицето ти — каза Ганън.

— Лицето ми?

— Какво се е случило с него?

— Аз… аз… аз често карах велосипед. Блъснах се в едно дърво. Пострадах тежко и се отказах от колоезденето.

Рейли не помръдна, дори не мигна. Продължи да се взира строго в Пат-младши. Той погледна с надежда към Брит, но тя бавно поклати глава.

— Това е официалната история, но не това се е случило, нали, Пат?

Той преглътна мъчително.

— Кажи ни за Кливлънд Джоунс.

Пат-младши загуби и малкото кураж, който му беше останал. Безформеното му лице се изкриви от усилието да не заплаче. Долната му устна затрепери.

Брит едва понасяше гледката. Мъжът бе рухнал пред очите й. Рейли беше споделил с нея теорията си за ролята на Пат-младши в цялата история. Според него ужасната каша бе започнала точно заради Пат. Историята беше отвратителна и това, което правеха с него сега, бе не по-малко жестоко от това да сложат огледало пред обезобразеното му лице. Но беше необходимо. Рейли я предупреди, че не бива да позволят съчувствието към Пат-младши да повлияе на решителността им да изтръгнат цялата истина от него.

— Вярно е, че е нещастник. Но може би той е ключът към цялата загадка. Трябва да научим от него всичко, което знае, и това вероятно няма да е лесно. Със сигурност няма да е приятно.

— Не го очаквам с нетърпение.

— Нито пък аз — беше я уверил Рейли.

Брит знаеше, че той се чувства не по-малко зле от нея, но го чу да казва:

— Освен всичките си други престъпления, Кливлънд Джоунс се е занимавал и с тормоз на хомосексуалисти.

Пат-младши кимна.

— И ти си бил една от жертвите му.

Ново кимване. Подсмърчане. После изтри носа си с опакото на ръката.

— Бяха той и още двама.

— Къде?

— Хамптън Парк.

— Кажи ни какво стана.

— Аз… аз… бях отишъл в парка. Наистина карах колело. Но бях… спрял в мъжката тоалетна.

— Правел си секс с някого в тоалетната — уточни Рейли. — Уговорена среща ли беше, както с мъжа тази вечер?

— Не. Просто влязох. Той беше там. Беше по-възрастен. Ние… — Сви рамене смутено. — После тръгнах оттам пръв. Когато излязох от тоалетната, те бяха там. Тримата. Нахвърлиха се отгоре ми. Джоунс…

— Познаваше ли го? — попита Брит. — Беше ли те тормозил и преди?

— Не. Но познавах този тип бандити. Бях предупреден от други мъже, с които се срещах. Сега Чарлстън е относително толерантен към хомосексуалистите, но това се случи преди пет години. Вече имаше няколко случая на нападения. Не просто подигравки и сочене с пръст. Брутални, физически атаки. Една група местни скинари бе решила, че не заслужаваме да живеем — обясни с горчивина.

— Но въпреки това, ти си излязъл да си търсиш партньор. В парка! — възкликна Рейли, ядосан от безразсъдството на Пат.

— Нямах избор! — почти изплака Уикъм. За момент никой не каза нищо и той повтори: — Нямах избор. Не бях обявил, че съм такъв. Баща ми беше полицай. Работеше в отдела за борба с порока. Беше арестувал мъже като мен, които се срещаха в обществени тоалетни, по паркинги и други такива места. Вкъщи, на вечеря, двамата с Джордж Макгауън се смееха на обратните, които залавяли как си правят свирки. Аз се смеех с тях, знаех, че това очакват от мен.

Брит погледна в огледалото и видя, че очите му са пълни със сълзи.

— После татко ме залови с един приятел в стаята ми. Мисля, че вече подозираше, но когато го видя с очите си… — Пат замълча и потрепери. — Направо превъртя от ярост. Извади пистолета си. Мисля, че щеше да ни убие, ако мама не го беше спряла.

Брит си представи сцената и осъзна каква пропаст бе зейнала между бащата и сина, между съпруга и съпругата. Навярно семейството се бе променило завинаги в онзи миг. Тя подкани Пат да продължи разказа си.

— Кливлънд Джоунс и още двама души са те нападнали.

Той потрепери, пое си дъх и издиша бавно.

— Не успях да видя добре другите двама. Но Джоунс счупи крака ми с бейзболна бухалка. След като паднах на земята, и тримата започнаха да ме ритат. Единият счупи носа ми с ботуша си. Направо го размаза. После с месеци не можех да дишам през носа. Преди да изгубя съзнание, Джоунс ме сграбчи за косата и ме насили да го погледна. Хилеше се. „Лапни това“ — каза и натика края на бухалката в устата ми. — Пат погледна Брит и Рейли, сякаш се извиняваше, и добави: — Хирурзите се постараха да върнат частите на лицето ми по местата им… доколкото бе възможно.

— Какво се случи с мъжа, с когото си бил в тоалетната?

— Докато ме биели, той избягал. Не бях го виждал преди, не го видях никога повече. Лежах така почти час, но ми се стори, че мина цяла вечност. Накрая ме намериха едни наркоманчета. Те се обадиха на 911 и после изчезнаха. Линейката ме закара в болницата. Обадиха се на нашите. Бях почти в безсъзнание, щяха да ме вкарват на операция, когато татко се надвеси над мен и каза: „Предупредих те, че е опасно да караш колело нощем“. Разбрах, че това е обяснението, което трябва да давам. Че съм претърпял инцидент с велосипеда.

Някаква кола спря на паркинга и ги освети с фаровете си. Двама добре облечени мъже слязоха и се отправиха към входа на клуба.

— Бива ли го този клуб? — попита Рейли.

Изненадан от въпроса, Пат-младши отвърна:

— Така съм чувал. Никога не съм влизал вътре. Още се крия.

Рейли продължи да го разпитва:

— Баща ти е прикрил истината за побоя, но тайно е искал да залови мъжете, които са ти причинили това.

— Да — кимна Пат. — Предполагам, че въпреки всичко, той ме обичаше. Бях гей, но бях негов син. А може би за него това е било по-скоро въпрос на чест, отколкото на обич. Както и да е, когато ми намалиха дозата на болкоуспокояващите, за да мога да мисля нормално, татко донесе в болницата няколко албума със снимки на хора с полицейски досиета. Обеща ми, че ще пипнат нападателите ми и ще ги накарат да съжаляват.

— Те?

— Татко, Джордж Макгауън и Джей Бърджис.

— Признал е пред най-близките си колеги и приятели, че си гей?

— Явно. Сигурно го е направил. След това Джордж Макгауън почти спря да ми говори. Презрението му бе очевидно. Джей никога не ми е обръщал особено внимание. Не бях на нивото му още преди да се случи това. Но аз бях прозрял истинската му същност и мисля, че той си даваше сметка за това. Както и да е, татко включи него и Джордж в издирването на нападателите ми. Аз успях да разпозная единствено Джоунс, посочих го веднага щом видях снимката му.

— След колко време го откриха? — попита Рейли.

— Два-три дни. Татко позвъни в болницата да ми съобщи, че са го арестували. Каза, че Джоунс се държал нагло и отричал, твърдял, че не си губи времето с тъпи педали, но татко беше сигурен, че ще изтръгнат признание до края на деня. Каза, че след това ще уредят Коб Фордайс да предяви всички възможни обвинения на малкия нацист. Това бяха точните му думи.

— Кога стана това? — запита Брит.

Той я погледна, после се извърна към Рейли и процеди неохотно:

— В деня на пожара.

Рейли се наведе към него и Брит беше поразена от разликата между двамата мъже. Рейли беше по-едър и силен и Пат-младши се чувстваше застрашен, дори и това да не бе намерението на Ганън. Уикъм се сви и се отдръпна максимално от него.

— Успели ли са да изтръгнат признание от Джоунс?

— Не знам.

— Баща ти обади ли се да ти каже как вървят нещата?

— Не. Повече не ми се е обаждал. Само първия път, когато ми каза, че ще разпитват Кливлънд Джоунс, докато не се пречупи.

— Какво се е случило по време на разпита?

— Нищо! — После го повтори още веднъж и поклати глава.

— Но подозираш…

— Не подозирам нищо.

— Лъжеш, Пат! — гневно рече Рейли.

— Бях в болницата седмици наред. Пиех болкоуспокояващи. Спомените ми от деня на пожара са много смътни. Дори не знам кое след кое следва.

— Не искаш да знаеш — обвини го Рейли. Пат сведе глава, за да избегне пронизващия му поглед. — Не искаш да знаеш, защото тогава би трябвало да признаеш, че седем души са мъртви, защото ти си отишъл да ти духат в една обществена тоалетна.

— Рейли! — Тихият укор на Брит остана нечут, защото Пат-младши изхлипа дрезгаво. Раменете му се разтресоха. Конвулсивните мъчителни звуци на неговите ридания късаха сърцето на младата жена.

— Прав си. Не исках да знам — промълви той нещастно. — Чух, че онзи човек не е умрял при пожара, но никога не попитах татко. Не мога да ви кажа друго, защото не знам нищо повече. Ако разберат, че съм ви казал и това, ще ме убият.

Рейли веднага се залови за тези думи.

— Кой? Джордж Макгауън ли? Той е бил там, когато баща ти е разпитвал Кливлънд Джоунс, нали? И двамата с Джей Бърджис са присъствали.

— Не знам — ридаеше Пат.

— И Фордайс е бил там, нали, Пат? Отишъл е в полицията, за да предяви обвинения на Джоунс. Нали това е бил планът?

— Казах ви, не знам. Кълна се!

Рейли се отпусна и се облегна назад, загледан в Уикъм. Даде му малко време да се съвземе. Когато риданията позатихнаха до откъслечни подсмърчания, Брит попита:

— Защо се ожени, Пат?

Рейли отговори вместо него:

— Поради същата причина, поради която е станал полицай. Това е част от прикритието му.

Пат-младши го погледна, очевидно впечатлен, че е отгатнал отговора толкова лесно.

— Сключих сделка с татко.

— След пожара? — попита Рейли.

Той кимна.

— Накара ме да се закълна, че никой никога няма да научи за инцидента в парка. Моят нападател бил мъртъв и не липсвал на никого. Всичко свършило. Но не трябвало да се случва никога повече. Накара ме да кандидатствам в полицейската академия. Той и приятелите му уредиха да ме приемат. Поиска от мен да се оженя и да имам деца. Каза ми, че трябва да спра… да бъда обратен — изсмя се саркастично. — Сякаш това, че си гей, може да се изключи или промени.

— Защо се съгласи с тази сделка?

— Защото му го дължах. Въпреки че го бях опозорил, той и приятелите му ме бяха защитили. Затова вършех това, което той ми казваше да правя. Обратното би било проява на егоизъм.

— Проява на егоизъм е и да измамиш една жена да се омъжи за теб — намеси се Брит.

Той я погледна и кимна сломено.

— Майка ми я познаваше. Посещаваха една и съща църква. Момиче, получило много строго възпитание. Беше по-малка от мен и съвсем неопитна. Не знаеше точно какво да очаква от съпруга си, затова и не бях разочарование за нея.

— А децата?

— Мога да правя секс с жена, ако се налага.

— Тя не знае ли?

Той поклати глава и погледна Брит умолително.

— И не трябва да научава. Не мога да й причиня това. — После се обърна към Рейли: — Моля те! Тя е страхотна. Наистина. Не искам да я нараня.

Брит си помисли, че лъжата, в която живееха, е по-вредна за семейството, отколкото истината, но това беше разговор за друго време.

Рейли продължи:

— Днес през деня ни каза, че баща ти не се радвал на славата си.

— Не се радваше. Пожарът съсипа живота му — заяви Пат-младши с убеденост, каквато не бе показвал до този момент.

— В какъв смисъл? — попита Брит.

— Във всякакъв. Той не беше същият след пожара. И не само заради случилото се с мен в парка. Просто тази история го промени. Не му беше приятно това внимание на медиите и хората. Коментарите, хвалебствията, светлините на прожекторите. На Бърджис и Макгауън това им харесваше. Фордайс бе избран за главен прокурор. Но татко искаше цялата история да се забрави. За жалост, не стана така. Нещата съвсем се влошиха след…

Той млъкна и погледна смутено Рейли, който попита:

— След кое?

— След онази история с теб и момичето.

— Какво знаеш за нея? — попита Брит.

— Само това, което знаят всички. Това, което писаха във вестниците и което ти показваше по телевизията.

— Баща ти говорил ли е нещо за случая със Сузи Монро? — запита Рейли.

— Не и пред мен, но знам, че той водеше разследването. Това беше последното голямо разследване, което му възложиха. После изпадна в депресия. От ден на ден ставаше все по-зле. Пиеше много, и то сам, до късно вечер. Повечето сутрини все още бе пиян. Започна да отсъства от работа. Колкото и да му говореше, мама не успяваше да му въздейства по никакъв начин.

— Тя знаеше ли за теб и Джоунс, за случилото се в парка?

Пат-младши поклати глава.

— Тя вярваше на историята с велосипеда, защото това й беше казал татко. Но мисля, че винаги е подозирала, че не е цялата истина. Вероятно е предпочитала да си мисли, че съм се излекувал след оня случай, когато ме хванаха в леглото с приятел. Не задаваше въпроси, за да не чуе отговорите.

Явно в дома на Уикъм твърде често се опитваха да отричат истината. Брит си помисли, че това е ужасно за едно семейство.

— Добре, продължавай нататък — обади се Рейли.

— Мама виждаше, че татко изпада във все по-тежка депресия с всеки изминал ден. Умоляваше го да потърси помощ, но той отказваше. Казваше, че ще се справи сам с проблема, макар че никога не обясни какъв точно е „проблемът“… Джордж и Джей се опитваха да го разведрят. Водеха го за риба и други такива неща. Но нищо не помагаше. Той затъваше все повече и повече. Една нощ се събудих от някакъв странен звук. Намерих го да седи на задната веранда и да плаче с глас. За първи път го виждах да плаче, а тогава направо си изплака очите. Никога няма да забравя онзи ужасен звук. Върнах се в леглото, без да ме забележи. Той така и не разбра, че съм го видял. — Пат замълча, за да издуха носа си. — А на следващата вечер Джордж и Джей се появиха вкъщи и съобщиха на мама, че татко е бил застрелян на улицата.

След кратко мълчание Рейли каза:

— Познавах баща ти. Бегло, но знаех, че е добър и съвестен полицай. Защо се е изложил на такава опасна ситуация, Пат? Защо е нарушил основното правило за самозащита и не е изчакал пристигането на подкрепление?

— За да докаже на себе си, че е героят, за когото всички го мислеха.

Звучеше като готов отговор, нещо, което би казал психотерапевт. Рейли го усети, Брит — също.

— Но ти не мислиш, че това е причината, нали?

Пат-младши изглеждаше готов да отрече, но после бавно поклати глава.

— Питал съм се дали просто не му е писнало окончателно и не е поискал да приключи с всичко. Това чувство ми е познато. — Той погледна отражението си в огледалото за обратно виждане. — Знам какво е да искаш да се махнеш от тялото си, от живота си.

Замълча за няколко секунди, после продължи:

— Може би татко е отишъл в онази алея с надеждата никога да не излезе от нея, но е знаел, че ако стане така, мама ще получи парите от застраховката му живот.

Брит за първи път чуваше някой да признава склонността си към самоубийство и това я потресе. Очевидно признанието умилостиви и Ганън. Поне минута никой не каза нищо, после Рейли заговори:

— Аз имам друга теория, Пат. Мисля, че плачът, който си чул, е бил признак за това, че баща ти се предава. Стигнал е до точката на пречупване. Решил е да се освободи от бремето на вината. Той и приятелите му са криели някаква тайна. — Направи многозначителна пауза и добави: — Един от тях или и двамата са били готови на всичко, за да опазят тази тайна. Може би баща ти е бил подмамен в онази алея и е бил убит, за да не я издаде.

Нервността на Пат-младши се възвърна. Той навлажни устните си. Очите му се стрелнаха към Брит и после към Рейли.

— Не сте чули това от мен. Всъщност не знам за никаква тайна. Каква тайна?

Рейли се намръщи на опита му да се прави на ударен.

— Джей е искал да разкаже на Брит нещо важно. Бил е убит, преди да успее да го направи, но съм адски сигурен, че е свързано с Кливлънд Джоунс и случилото се по време на разпита и пожара.

— Трябва да зарежете тази версия — рече Уикъм нервно.

— И да оставим Брит да отговаря за убийство, което не е извършила?

— Не, разбира се, че не, но този разговор… това, което намекваш… е опасно.

— Ще поема риска да стигна до истината — заяви Рейли.

— Но междувременно ще изложиш мен и семейството ми на опасност. — Лицето му отново се разкриви под напора на емоциите. — Виж, аз съм лош съпруг. Лъжа жена си, откакто сме се оженили. Но я обичам, както и децата си. Те са невинни. Не искам да им се случи нищо лошо.

— Аз също не искам да им се случи нищо лошо. — Рейли се наведе към него. — Така че ми кажи кой според теб е убил баща ти и Джей.

— Ти мислиш така, не аз.

— Лъжеш, Пат. Знаеш, че съм прав.

— Ако продължаваш да говориш така, ще убият и нас, и теб. — Беше на път да заплаче и гледаше ужасено.

— Кой ще ме убие? Макгауън? Фордайс? И двамата? Кой от тях? Кой?

Пат-младши клатеше глава.

— Кой? — настоя Рейли.

— Моля те, не питай!

— Но знаеш кой е, нали?

— Не мога да кажа нищо повече.

— Защо?

— Защото никой не знае за мен!

Лицето му се сгърчи от нещастие. Викът му бе толкова силен и отчаян, че за момент Рейли замълча. После кимна, сякаш най-сетне беше разбрал.

— Те не са издали, че си гей, и ти няма да ги издадеш. Така ли?

Пат кимна.

— Дори и това да те убие?

— Животът ми и бездруго не струва. — Той отново избухна в ридания.

Рейли се вгледа в него, после се обърна към Брит. Тя му показа с леко поклащане на главата, че не вярва да научат нещо повече. Пат беше в хватката на такъв ужасяващ страх, че заплахите се обезсмисляха.

— Пат? — Опитвайки да овладее риданията си, той реагира на по-мекия тон на Рейли и вдигна глава. — Мисля, че само пълно нищожество може да направи това, което си причинил на семейството си. Не е справедливо за тях, а дори и за теб. Всички вие заслужавате по-щастлив живот. Ако е вярно, че обичаш жена си, кажи й сега. Ще я заболи, но не толкова, колкото ще я боли, ако продължиш с преструвките. Но междувременно не искам аз да бъда отговорен за сигурността на семейството ти. Това, че си говорил с Брит и мен, може да се окаже опасно за теб, прав си. Предлагам ти да заминете още тази вечер.

— Да заминем?

— Отиди си вкъщи, събери си багажа и заведи жена си и децата някъде — на море, на планина, просто изчезнете някъде за известно време, поне за няколко дни. Изтегли пари в брой и не използвай кредитните си карти. Изхвърли мобилния си телефон. Прикрий следите си.

Пат-младши погледна Брит, сякаш искаше да я попита: „Да не би да е полудял?“.

— Послушай съвета му, Пат — каза тя. — Аз бях дрогирана в нощта, когато Джей беше убит. Но поради нищожната вероятност да възвърна паметта си за случилото се някой се опита да ме убие. Изблъскаха колата ми от пътя в река Комбахи. Ако Рейли не ме беше спасил, щях да се удавя. Човекът, който е способен да направи това, не би се поколебал да навреди на децата ти — дори и само за да разбереш колко сериозна е заплахата. Вземи семейството си и бягай още тази вечер.

— Ако се обадиш на шефа си в полицията, за да го предупредиш, не му казвай къде ще бъдеш — посъветва го Рейли. — Може информацията да стигне до Джордж Макгауън или Коб Фордайс.

Пат-младши ги погледна и преглътна трудно.

— Те ме познават от дете. Не мисля, че биха ми причинили зло.

— Навярно и баща ти е мислел така — каза Рейли мрачно. — Както и Джей.

 

 

Рейли и Брит отидоха при сивия седан, паркиран по-надолу в улицата, качиха се и видяха как Пат Уикъм потегля от паркинга на клуба, в който никога не бе влизал.

— Мислиш ли, че ще ни послуша? — попита тя, когато колата му изчезна зад ъгъла.

— Или ще ни послуша, или вече се обажда по мобилния си телефон, за да повика кавалерията.

— Което ще значи, че ни е излъгал, когато каза, че не знае какво се е случило с Кливлънд Джоунс след ареста му. — Тя обмисли това за момент, после продължи: — Мисля, че ни казваше истината. Той не иска да знае какво се е случило в онази стая заради собствената му роля в тази история. Предпочита да не научи истината.

— Може да не знае какво се е случило в детайли, но не мисля, че е повярвал на версията, че Джоунс е имал две фрактури на главата, преди да попадне в ареста. Той знае, че каквото и да се е случило по време на разпита, тъкмо то е причина за последвалите събития. Освен това знае кой е убил Джей. И е сигурно, че този човек го плаши до смърт.

— Или тези хора.

— Да. Защото, ако не се страхуваше толкова, щеше да ги разобличи още след убийството на Пат-старши. Оставил ги е да се измъкнат безнаказано, след като са убили собствения му баща, а това е абсолютно неразбираемо за мен. Той… — Изведнъж Рейли протегна ръка и натисна главата й с длан. В същото време се сниши в седалката си.

— Какво? — прошепна Брит.

— Нашите приятели току-що излязоха от клуба.

— Бъч и Сънданс?

— Самите те. — Беше ги видял в страничното огледало. Погледна през рамо, за да се увери, че не се е излъгал, и измъкна пистолета си.

— Няма да стреляш по тях, нали? — попита тя разтревожено.

— Няма, освен ако не се наложи.

— Мислиш ли, че Пат им се е обадил?

— Може би, но не ми се вярва. Ако им беше казал, че сме отвън, щяха да са вече тук. А те очевидно не бързат. Виж сама. Вървят в другата посока. С гръб към нас.

Той дръпна ръката си от главата й и Брит се надигна достатъчно, за да надникне над седалката. Двамата мъже вървяха по тротоара към Кинг Стрийт. Не се разхождаха, а вървяха, сякаш имаха цел, но тя предположи, че винаги крачат така решително. Ала както бе казал Рейли, не изглеждаха и особено забързани.

— Не приличат на двойка гейове, излезли да се повеселят — отбеляза тя.

— Никак.

— Странно е, че се появиха точно тук.

— Да. Също както са се озовали в бара, в който сте се срещнали с Джей. Поне единият от тях. Сега виждаш и другия мъж. Изглежда ли ти познат?

— Не. Но не успях да видя добре лицето му. Мислиш ли, че търсят Пат-младши?

— Боже, надявам се, че не! Той няма да издържи и десет секунди срещу тези двамата.

— Може да е малка победа, но все пак ми става приятно, като знам, че те са били вътре и са си губели времето, докато ние се намирахме само на метри от тях.

Срещу техните познайници се появиха трима мъже, които заемаха целия тротоар, и двойката се дръпна встрани, за да им направи път. Бъч ги изгледа през рамо, когато онези влязоха в бара. Каза нещо на приятеля си, който се засегна и му показа среден пръст, а после и двамата се засмяха. След това продължиха по пътя си.

— Успя ли да огледаш по-добре другия мъж? — попита Рейли.

— Да, но не мисля, че съм го виждала преди. Не изпитах същото, както когато видях Бъч през прозореца на хижата ти.

Двамата стигнаха до края на пресечката и се изгубиха от погледите им. Рейли затъкна пистолета на кръста си и запали двигателя.

— Какво ще кажеш да си разменим ролите?

— Какво имаш предвид?

— Ще ги проследим.