Сандра Браун
Димна завеса (29)

Двадесет и седма глава

Рейли караше максимално бързо, но без риск да ги спрат за превишена скорост. Трябваше да се измъкнат колкото е възможно по-скоро от града. Избягваше магистралите и караше по второстепенните пътища, които бе изучил по време на изгнанието си.

Постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но и да имаше някой след тях, не го забелязваше. Не се виждаше и колона от полицейски коли, но той и не очакваше, че Фордайс ще организира полицията по петите им. По-вероятно беше да им прати някой незабележим седан. И наемни убийци.

— Повярвах на този лицемерен кучи син — каза Рейли ядосано, когато прекосиха някакъв заспал град с един-единствен светофар.

— Аз също — рече Брит, — а обикновено усещам, когато някой ме баламосва.

— Лъжливо копеле!

— Изглеждаше толкова искрен, когато ти се извиняваше.

— Сигурен съм, че не е можел, да повярва на късмета си. Неговите хора ни търсят под дърво и камък, а ние му се поднасяме на тепсия у дома! Така нареченият телохранител сигурно е дебнел някъде край съда в очакване да пристигнем за срещата в единайсет. Изобщо нямаше да успеем да влезем в сградата.

— Ти постъпи много хитро, като се отклони от плана.

— Но не достатъчно хитро, за да проумея, че Фордайс ни лъже. Хотел „Мариот“, как ли не — изръмжа той. — Докато ние сме стояли във фоайето, благодарни, че е на наша страна, той се е обаждал на наемния си убиец, за да го предупреди за промяната в плана.

— Може да съм го убила — промълви Брит с разтреперан глас.

— Не ми се вярва, но… — Той я погледна. — Може и да не е лоша идея да отидеш в полицията и да се предадеш. Разполагаме със запис, в който Фордайс казва…

— Не казва нищо, Рейли. Нищо съществено. Записът е безполезен. Фордайс го изигра добре пред камерата. На този запис нашият главен прокурор е пълен с угризения и съжаления. И нищо, което да го уличава в престъпно участие в палежа или смъртта на Сузи Монро.

Осъзнавайки, че тя е права, Рейли изпсува ядно.

— Той е знаел много добре какво прави — продължи Брит. — Ние просто паднахме в капана на манипулациите му.

Той побесня от мисълта колко лековерно се бяха подвели.

— Ако отидем в полицията сега и отправим обвинения, Фордайс ще каже, че сме нахлули в дома му въоръжени… По дяволите! Пистолетът остана на масата.

Наруга се за това недоглеждане, но вече нищо не можеше да стори. Всъщност се съмняваше, че би могъл да стреля по някого. Но никой от враговете им не знаеше това и Рейли усети, че му липсва фалшивата сигурност, която му вдъхваше зареденото оръжие.

— Фордайс ще каже, че сме му разказали някаква история, която е заслужавала допълнително проучване. Но когато е извикал човек, за да поеме охраната ни, ти — без каквато и да е причина — си ударила мъжа с ваза по главата.

— Не мога да докажа, че този мъж е убил Джей — промълви Брит. — Но съм сигурна, че беше там.

— Помниш ли дали си го видяла в бара?

— Не, но съм сигурна, че беше в къщата на Джей и че с него имаше още един мъж.

— Кой? Бъч? Сънданс?

— Не. Друг мъж.

— Значи сега имаме Бъч и Сънданс, онзи, който дойде да спасява Фордайс, и още един, когото не сме виждали досега. Четирима, които действат по двойки.

— Предполагам — каза тя, — че ще разпозная другия мъж, ако го видя, защото много ясно си спомням как се надвесва над мен…

Внезапно замълча и Рейли веднага се обърна към нея:

— Спомняш си ясно как се надвесва над теб… Какво? Изнасили ли те?

— Не, само… — Тя потрепери, помълча, после включи адаптера на камерата в извода за запалката. — В случай че нещо стане с мен, това трябва да бъде записано.

Това беше зловеща мисъл, но Рейли се съгласи с кимване.

Брит започна да разказва:

— Двамата с Джей влязохме в къщата му. Аз седнах на канапето и той дойде при мен. Предложи ми уиски, но аз му обясних, че не се чувствам добре, защото виното ме е хванало. Той каза, че също се чувства замаян от пиенето, навярно заради лекарствата, които взема. Седяхме почти проснати един до друг на канапето, облегнали глави назад. Той ме хвана за ръката и отново ми каза, че иска да ми разкаже една история, която ще бъде жесток удар за чарлстънската полиция и кметството. Помня, че го помолих да изчака, докато си взема тефтера и химикалката от чантата, но нямах сили да помръдна. Той ме успокои, че няма нужда да си водя бележки, защото ще запомня всичко. Аз не опитах да споря. Всъщност бях твърде замаяна, за да се тревожа дали ще го запомня. Не се тревожех за абсолютно нищо. Джей събу сандалите ми и вдигна краката ми в скута си. Започна да ги масажира. Попита ме дали така ми е удобно, защото историята е много дълга…

… Казах му, че дори ми е прекалено удобно, че едва държа очите си отворени. Той се засмя и подхвърли: „Ами да се потъркаляме за последен път заради доброто старо време“. Аз отказах, а той ме успокои: „И без това съм толкова пиян, че сигурно няма да мога да го вдигна“. И аз попитах: „За пръв път ти се случва, нали?“. Още се смеехме по този повод, когато в стаята влязоха двама мъже. Този, когото видяхме днес, и още един. Влязоха откъм задната веранда. В единия момент бяхме сами, а в следващия те се материализираха през френските прозорци…

… Първата ми реакция беше да се учудя защо, за бога, са с ръкавици в такова топло време. После забелязах, че ръкавиците са от латекс, но това не ме разтревожи особено. Не помня да съм изпитала страх. Дори напротив — помня, че не се изплаших. Изпитвах лека еуфория и чувство за нереалност, сякаш гледах филм…

… Но Джей бе достатъчно трезвен, за да се разтревожи. Той стана и тръгна насреща им. „Кои сте вие? Какво искате?“ Този, който дойде днес при Фордайс, отвърна: „Дошли сме на купона“. После бутна Джей да седне на канапето. Накараха го да сипе уиски и на двама ни и ни принудиха да го изпием. После пак. Помня, че ми прилоша ужасно. Повече не ме караха да пия, но продължиха да наливат Джей, докато бутилката почти се изпразни.

Тя замълча. Рейли я погледна, очите й бяха затворени. Той се протегна и хвана ръката й.

— Остави останалото за властите. Няма нужда да ми разказваш какво е станало.

— Напротив, има. — Усмихна му се измъчено, после вдигна камерата, за да му напомни, че иска да запише цялата история. — След онази нощ си представях какви ужасни неща са можели да направят с мен. Сега изпитвам облекчение, че си спомням. Беше отвратително, но можеше да бъде и много по-зле… Накараха ни да се съблечем — първо Джей, после и мен. Наложи се да помагат и на двама ни. Ние не можехме да стоим прави. Губят ми се минути, които сигурно никога няма да си спомня, защото нямам представа как съм се озовала от хола в спалнята, но помня, че лежах гола на леглото… После единият от мъжете — не този, който дойде днес в дома на Фордайс, а другият — започна да ме опипва. Между краката. Дори не беше сексуално докосване, беше като… унижение. Той се хилеше насреща ми и каза право в лицето ми: „Срамота, да се похаби тази хубава…“.

Тя млъкна, не можеше да продължи. Рейли стисна ръката й. Сега вече смяташе, че не би имал проблем да застреля някого. Ако му попаднеше някой от онези двамата, щеше да го убие. Без да се замисли.

Брит погледна навън през страничния прозорец.

— Приятелят му се смееше през цялото време. Сигурно затова го познах веднага. Спомних си ухилената му физиономия, мръснишкия му смях. Не знам как не извиках, когато го видях на прага на Фордайс. Сигурно се овладях, защото знаех, че трябва да се измъкнем оттам. Осъзнах, че иначе ще ни убият съвсем скоро. Но ако не съм го убила с онази ваза, надявам се да съм го ранила много лошо. Както и да е, онази нощ партньорът му каза, че няма време да се прави на Ромео: „Една капчица сперма, която не е на този тук, и планът ни отива на кино“.

— Знаели са, че не трябва да оставят никакви следи.

— Сигурно това ме спаси от изнасилването. Определено не беше проява на съжаление.

— Споменаха ли името на Фордайс? Или на Макгауън?

— Не, почти съм сигурна. Те са професионалисти и са знаели, че трябва да внимават какво говорят.

— Ами Джей? Той какво правеше в това време?

— Лежеше на леглото до мен. Не опитваше да се съпротивлява. Мисля, че сигурно е бил в безсъзнание от изпития алкохол. — Брит въздъхна и погледна Рейли. — След това си спомням как се събудих сутринта и си помислих, че имам най-тежкия махмурлук в историята. Не помнех нищо от онази нощ, докато Фордайс не отвори вратата на това садистично копеле.

— По-рано ми беше казала, че когато си се събудила, Джей е лежал с гръб към теб.

— Сигурно, след като съм изпаднала в несвяст, са го задушили с възглавницата и после са нагласили нещата да изглеждат като свада между любовници. — Тя спря записа и изключи камерата, но я остави включена в зарядното.

Рейли имаше желание да се върне и да се разправи с нападателя на Брит и със самия Фордайс, но това би било прекалено лична, отмъстителна и глупава постъпка. По-важно беше да се съсредоточи върху това, което трябваше да направят сега. Как можеха да изобличат предателството на Фордайс пред обществото, преди главният прокурор да се погрижи те двамата да бъдат елиминирани? Шофираха белязана кола. Имаха няколко минути преднина, но това не беше много.

А Фордайс разполагаше с хора, които можеше да задейства за изключително кратко време. Те бяха поне четирима. Действаха бързо и смъртоносно, а после изчезваха като невидими. Въпреки че бяха организирали екзекуцията на Джей за по-малко от ден, бяха изпълнили плана си перфектно.

Ако тази сутрин Брит не беше разпознала мъжа и не бе действала толкова бързо и решително, двамата щяха да са вече мъртви. По един или друг начин заплахата щеше да бъде елиминирана. Фордайс можеше да изфабрикува всякаква история за смъртта им и всички щяха да му повярват. Той можеше да каже, че са го атакували и той не е имал избор, действал е при самозащита. Или че са го заплашили и когато е опитал да се защити, те са побягнали и повече не е чул нищо за тях.

Каквато и история да измислеше, щяха да му повярват. Разговорите им с Канди и Пат-младши щяха да потвърдят, че двамата агресивно са търсели начин да отмъстят на хората, които според тях са им причинили зло. Всички щяха да заключат, че параноята им е станала опасна, защото са били в плен на самозаблуди, и когато са нахълтали в дома на главния прокурор, вече са били изгубили всякакъв усет за реалност.

Ако те загинеха или просто изчезнеха, Люис Джоунс навярно щеше да заподозре, че нещо не е наред, и щеше да вдигне шум, да зададе някакви въпроси. Също и Делно Пикънс. Но кой щеше да послуша тях двамата: бащата неонацист и мърлявия стар отшелник, живеещ сред блатата?

Ако той и Брит изчезнеха от картинката, пожарът в полицейското управление, жертвите от пожара и всички убити заради тази тайна щяха да останат в историята, без истината за тях да бъде разкрита. Никой нямаше да научи за огромната несправедливост, а Джордж Макгауън и Коб Фордайс щяха да продължат да живеят живота си безнаказано.

Рейли не можеше да понесе тази мисъл. Той стисна кормилото и си напомни, че още не е мъртъв. Можеше и да не оцелее, но докато двамата с Брит напредваха по тесния двулентов път, той реши, че ще се бори до последния си дъх, за да разкрие истината пред света.

Без пистолет, единственото им оръжие оставаше видеокамерата. Брит беше права, че това не бе точно признание на вина. Но те не разполагаха с нищо друго, така че трябваше да се възползват максимално от него.

— Можеш ли да направиш копие на този запис? — попита той.

— Ще ми трябва друго записващо устройство. Освен това копирането на видеокасети става само в реално време. Нямам достъп до такава апаратура и…

— Нямаме време. — Но в главата му вече се зараждаше една идея. — Всъщност дори само заплахата от този запис може да се окаже достатъчна.

— Достатъчна за какво?

— За да накарам Джордж Макгауън да каже и майчиното си мляко. — Погледна я за момент и видя, че го слуша внимателно. — В записа Фордайс не обвинява себе си, но и не отхвърля твърдението, че тримата детективи са виновни. Дори направи предположение, че Макгауън е отстранил Джей. Не мисля, че Джордж ще се зарадва на това.

— Той няма да поеме сам цялата вина — съгласи се Брит.

— Ще иска да натопи и останалите.

— Ако успея да измъкна нещо от Макгауън, което да уличи и двамата, тогава видеозаписът с Фордайс ще свърши работа. Записали сме го как лъже и се опитва да прехвърли вината другиму. — Рейли кимна към видеокамерата.

— Извади касетата и сложи нова. Зареди ли се достатъчно, че да записва? Покажи ми как се действа с нея.

— Аз ще снимам с камерата.

Той поклати глава.

— Аз ще отида при Джордж. Ти ще имаш друга задача.

Брит задържа погледа му за момент, после каза:

— Искаш да се предам на полицията.

— Това е единственият начин да бъдеш в безопасност, Брит. — Той й обясни плана си. Когато го чу, тя попита:

— Ами Кларк и Хавиер?

— Нямам доверие на полицейското управление. Не искам изобщо да се доближаваш до него. Джордж и Фордайс имат прекалено много приятели там. Записът може да изчезне много удобно за тях.

— Адвокатът ми?

— Не сме сигурни доколко можеш да му се довериш, освен това знаем със сигурност, че е мухльо.

Тя обмисли това и кимна:

— Добре, ще го направя. Но няма да бъде лесно. Особено днес.

— Ако някой опита да те заговори, тръгваш още по-бързо и правиш сцена, за да привлечеш вниманието към себе си. Ако се наложи, прави салта нагоре-надолу по главната улица. Извади касетата и се погрижи някои от приятелчетата ти от медиите да я видят. Погрижи се да те чуят.

Тя му се усмихна.

— Мога да го направя.

— Но ще успееш ли да караш пикапа ми?

— С автоматични скорости ли е?

Той кимна.

— Значи ще се справя.

 

 

Готови за всякакви изненади, те с облекчение откриха, че пикапът си стои там, където го бяха оставили — край старата самолетна писта. Беше покрит с дебел слой прах и изглеждаше непокътнат.

— Това място си остава наша тайна — отбеляза Рейли, когато паркира седана.

Брит изключи камерата.

— Разбра ли как се използва?

— И тригодишно дете ще се справи.

Слязоха от седана. Рейли се настани зад кормилото на пикапа, запали двигателя и провери колко гориво има.

— Половин резервоар, ще ти стигне без проблеми до Чарлстън.

Тя предложи да вземе седана. Рейли поклати глава:

— Прекалено опасно е. Те ще го търсят. Само се моля да стигна до Джордж, преди убийците на Фордайс да се доберат до мен.

— Те може да търсят и пикапа.

— Възможно е, но пикапът е по-стабилен от седана. По-трудно биха успели да го изблъскат от пътя. — Звучеше убедително, но Брит долови тревогата му, когато слезе от пикапа, без да изгася двигателя.

— Ще се справя — увери го тя. — Щом стигна там, където отивам, ще бъда в безопасност. Сигурно с белезници на ръцете, но в безопасност.

Рейли постави ръце върху раменете й и я изгледа продължително.

— Брит…

Тя му се усмихна нежно и постави пръсти върху устните му.

— Не казвай нищо, Рейли Ганън. Знам, че ме харесваш, и то много, а не малко.

Той я придърпа към себе си и я целуна дълго и страстно, после я пусна и с дрезгав от емоции глас настоя:

— Внимавай много. Обещай ми!

— Обещавам.

Отскубна се от прегръдката му и побърза да се настани в пикапа, преди да е размислил. От пистата до главния път кара след нея със седана, после още няколко километра, преди пътищата им да се разделят. Тя му махна през прозореца си. Той й показа вдигнат палец, но дълго след като се бяха разделили, Рейли се бореше с желанието да зареже плана си, да направи обратен завой и да тръгне след нея. Не искаше да я губи от поглед. По-добре беше да останат заедно, независимо какво щеше да се случи.

Но той продължи според плана. Всеки от тях имаше задача. И двете задачи бяха еднакво важни за крайния успех. Видеозаписът даваше силен коз в ръцете на Брит. Докато той беше в нейните ръце, тя щеше да има известна сигурност и контрол над ситуацията. Рейли не разполагаше с друго оръжие, освен камерата. Бутафорно оръжие в интерес на истината, но той се надяваше, че Джордж Макгауън ще се хване.

Искаше да изненада Джордж, преди да се е обадил на полицията или адвоката си, преди да е подготвил отговорите си на обвиненията на Рейли. И преди да е извикал Лес или Миранда за подкрепа. Искаше да го улови сам и беззащитен.

Но преди това трябваше да разбере къде да го открие.

Спря на една бензиностанция и се обади от телефонния автомат на „Конуей Кънстракшънс“. Когато телефонистката му отговори, Рейли се представи с измислено име и поиска да говори с Джордж Макгауън за някакъв потенциален проект. Всъщност искаше просто да се увери, че Джордж е в офиса на компанията, и смяташе да затвори, щом научи.

Но телефонистката го информира, че господин Макгауън не се чувствал добре днес и след като се появил за кратко в офиса, си отишъл вкъщи, където щял да прекара остатъка от деня.

Още по-добре, помисли си Рейли.

Той благодари на телефонистката и се канеше да затвори, когато тя почти прошепна:

— Всъщност мисля, че той много се разстрои от новината за главния прокурор Фордайс.

Ръката на Рейли застина във въздуха. Изпълни го предчувствие за нещо ужасно.

— Главният прокурор? Какво за него? Каква новина?

— О, не сте ли чули? — Сега в гласа й прозвуча възбудата на човек, впечатлен от някаква трагедия. — Ужасна история. Стреляли по Коб Фордайс в дома му тази сутрин.

Стомахът на Рейли се преобърна.

— Жена му го открила, когато се върнала вкъщи. Изпаднала в истерия, разбира се, но казала на полицията, че оставила мъжа си да разговаря спокойно с мъжа и жената, които впоследствие стреляли по него. Пристигнали неочаквано, но той ги поканил да влязат. Госпожа Фордайс се разтревожила, но съпругът й я успокоил, че всичко е наред. Помолил я да закара синовете им на бейзболната тренировка. Тя не може да си прости, че го е оставила сам с онези хора, разбира се. И освен това била почти сигурна, че жената е Брит Шели. Нали се сещате, онази репортерка, която изчезна. Точно тя.

Рейли затвори очи и се облегна на телефона.

— Казахте, че са стреляли по него. Мъртъв ли е?

— Още не са го съобщили официално, но вероятно е въпрос на време. Прострелян е в главата и състоянието му е критично.