Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (9)

VIII

Преди да започна новата си работа, получих три дни отпуск. Първия ден се разходих по Трето авеню в най-любимия си час — късния следобед, когато времето в антикварните магазинчета спираше, сенките ставаха сини, а витрините оживяваха. От ресторантите вече се разнасяше миризма на пържен лук и картофи, келнерите започваха да подреждат масите, а омарите зад големите витрини на ресторант „King of the Sea“^[1] се опитваха да изпълзят от леденото си ложе за изтезания с осакатените си от остри дървени пирони щипци. Не можех да гледам кръглите им, извити тела, без да ме побият тръпки — те ми напомняха за концентрационните килии за изтезания в родината на поети и мислители.

— Прославеният имперски ловец Херман Гьоринг не би позволил подобно нещо — ми каза Кан, когото срещнах пред витрината с огромните раци.

— За омарите ли говорите? Морските раци са вече разсечени на четири.

Той кимна.

— Третият райх се слави със своята любов към животните. Овчарското куче на фюрера се казва Блонди и той се грижи за него като за собствено дете. Имперският йегермайстер — този пръв ловец на райха, президент на Прусия и тъй нататък, и тъй нататък, херускът^[2] Херман Гьоринг и неговата русокоса Еми Зонеман държат в своя Валхал^[3] един млад лъв и Херман се приближава към него в древногермански одеяния, с ловджийски рог на хълбока и с ласкава усмивка на уста. А шефът на всички концлагери Хайнрих Химлер питае нежни чувства към ангорските зайчета.

— Затова пък при вида на разсечените раци в главата на имперския министър на вътрешните работи Фрик може да се роди някоя идея. Но почакай, като културен човек и даже доктор той премахна гилотината, считайки я за прекалено хуманна, и я замени с изпитаната ръчна брадва. Може би следващата му идея ще бъде да разсича евреите на четири като огромни раци?

— А сме народ, чийто самобитен белег е непреводимата на други езици дума задушевност — изрече мрачно Кан.

— Има и още една древна тевтонска дума — злорадство.

— Не е ли време да престанем? — попита Кан. — Този хумор започва да ме изморява.

Погледнахме се като ученици, хванати на местопрестъплението.

— Колко е трудно да се освободиш от това чувство — измърмори Кан.

— Само е нас ли е така?

— С всички. След като се изпари първото повърхностно чувство за сигурност и престанеш да водиш щраусовата политика — да си заравяш главата в пясъка, се появява опасността. И тя е толкова по-голяма, колкото по-защитен се чувствува човек. Най-добре са онези, които неуморно като мравки след буря започват да градят свое гнезденце, някаква търговийка, семейство, бъдеще. На най-голяма опасност са изложени тези, които чакат.

— А вие чакате ли?

Кан ме погледна с насмешка.

— А нима вие не чакате, Рос?

— Чакам — казах аз след известна пауза.

— И аз. Защо ли в същност?

— Аз зная защо.

— Всеки си има причини. Само се страхувам, че когато един ден всичко свърши, те ще се изпарят като вода върху горещ котлон. Тогава пак ще сме загубили няколко години и ще трябва да започнем отначало. За тези няколко години другите хора ще ни изпреварят.

— Какво от това? — попитах учудено аз. — Животът не е бягане с препятствия.

— Така ли мислите?

— Работата не е в конкуренцията. Болшинството от нас иска да се върне в родината. Не е ли така?

— Според мен не се знае точно. Някои трябва да се върнат. Например артистите. Тук те нямат бъдеще, защото никога няма да се научат да говорят както трябва английски. Писателите, които в Америка нямат читатели — също. Но при по-голямата част от емигрантите причината е съвсем друга. Непреодолима, жалка носталгия по родината. Въпреки всичко! Чак да ти се доповръща! Знаете ли кои бяха най-големите патриоти в Германия? Евреите. Те изпитваха към страната си една наистина трогателна кучешка привързаност.

Аз мълчах. Мислех си: може би евреите са обичали тази страна толкова много, защото тя никога не ги е приемала изцяло. Леката несигурност винаги е оставяла в любовта им сянка на безпокойство. На времето евреите наистина бяха под закрилата на кайзера, но това не продължи дълго. Въпреки това до 1933 година антисемитизмът бе ограничен и бе по-скоро дело на вулгарни, потни и немити психопати.

— Наблюдавал съм такава сляпа любов към Германия — казах аз. — В Швейцария. Един евреин, търговски съветник, от когото исках да изпрося пари. Но вместо пари той ми даде един добър съвет — да се върна в Германия. Вестниците лъжели. А дори и да имало нещо вярно, то това било временно явление, необходима строгост. Там, където се рендосва, хвърчат стърготини, заяви той. Освен това и самите евреи били виновни за много неща. Когато му казах, че и аз съм бил в концлагер, той ми обясни, че без причини не пращат никого в лагер, а фактът, че са ме пуснали, е доказателство за справедливостта на немците.

— В същност защо ви пуснаха? — ме прекъсна Кан.

— Защото не съм евреин — отговорих аз и се ядосах на себе си за целия този разговор. — Наругах търговския съветник. Той също ме наруга и ме обвини в антисемитизъм.

— Познавам този тип хора — изрече мрачно Кан. — Не се срещат често, но съществуват.

— Даже и в Америка. — Сетих се за адвоката и казах: Ку-ку!

Кан се засмя и отговори:

— Ку-ку! По дяволите всички идиоти на този свят!

— И нашите също.

— Най-напред тях. А сега ще хапнем ли въпреки всичко няколко рака?

Кимнах.

— Позволете ми да ви поканя аз. Чувството, че можеш пак да поканиш някого в ресторант, повишава тонуса. И намалява комплекса ми, че съм професионален просяк. Или благороден паразит, ако предпочитате.

— Каквото и да сторим, едва ли ще се избавим от чувството за вина, че сме все още живи, което ни е втълпило нашето любимо отечество. Приемам поканата. Но позволете ми в замяна на това да ви почерпя с бутилка нюйоркски ризлинг. Така за кратко време ще се почувствуваме отново хора.

— А тук не сме ли хора?

— Девет десети.

Кан извади от джоба си някаква розова хартия.

— Паспорт! — промълвих с благоговение аз.

— Не. Лична карта за чужденци — врагове — каза Кан. — Enemy alien — ето какви сме тук.

— Значи все още непълноценни хора — отговорих аз и разтворих огромната листа с ястия. — Ще станем ли някога пак пълноценни?

 

 

Вечерта отидохме у Бети Щайн. Тя бе запазила една стара берлинска традиция. Всеки четвъртък вечер канеше гости. Домът й бе отворен за всички. Онези, които разполагаха с малко пари, донасяха със себе си бутилка вино, пакет цигари или консерва с кренвирши. Имаше и грамофон със стари плочи — песни, изпълнявани от Рихард Таубер, арии из оперети на Калман, Лехар и Валтер Коло. Отвреме-навреме някой от поетите прочиташе свои стихове. Но най-често в салона на Бети се водеха спорове.

— Тя има добри намерения — каза Кан. — И все пак това е морга, където бродят мъртви и живи, по-скоро живи трупове, които още не съзнават състоянието си.

Бети беше облечена с вехта копринена рокля от времето преди Хитлер. Роклята беше виолетова, цялата на рюшове, шумоляща, миришеше на нафталин. Червените бузи, стоманеносивите коси и блестящите тъмни очи на Бети рязко констрастираха с нейното облекло. Тя ни посрещна с разтворени пухкави ръце. Беше толкова сърдечна, че на човек не му оставаше нищо друго, освен да се усмихне безпомощно и да каже, че е трогателна и забавна. Бе невъзможно да не я обичаш. Тя се държеше така, сякаш времето след 1933 не съществуваше. Или по-скоро съществуваше през останалите дни от седмицата, но не и в четвъртъците. В четвъртък всички се пренасяха в Берлин и Ваймарската конституция бе още в сила.

В голямата стая, където висяха портретите на покойниците, имаше доста хора. Там срещнахме артиста Ото Вилер, заобиколен от кръг свои почитатели.

— Той завладя Холивуд! — съобщи изпълнената с гордост Бети. — Той се утвърди!

Вилер не възразяваше срещу похвалните слова.

— Каква роля е получил? — попитах аз Бети. — Отело? Единия от братя Карамазови?

— Огромна роля! Не зная каква точно. Но той ще затъмни всички! Вилер е бъдещият Кларк Гейбъл.

— Или Чарлз Лотън — добави племенницата на Бети, съсухрена стара мома, която наливаше кафе. — По-скоро Чарлз Лотън. Той е характерен актьор.

Кан ми хвърли сардонически поглед.

— Ролята не е чак толкова голяма — каза той. — А и Вилер никога не е бил толкова голям актьор. Знаете ли историята за мъжа, който отишъл веднъж в кабарето на руските емигранти в Париж? Собственикът решил да му направи впечатление и му казал: „Нашият портиер е бил по-рано генерал, келнерът — граф, певецът — велик княз и тъй нататък.“ Гостът мълчаливо слушал. Най-накрая собственикът учтиво попитал, показвайки малкия дакел, който мъжът водел със себе си: „Каква порода е тава куче?“ „Това кученце — отвърнал гостът — е било по-рано в Берлин огромен санбернарски пес.“ — Кан се усмихна тъжно. — Но Вилер наистина е получил малка роля в някакъв второкачествен филм. Ролята на нацист, есесовец.

— Така ли? Но нали Вилер е евреин?

— Какво от това? Неведоми са пътищата холивудски. А и за Холивуд, види се, есесовците изглеждат като евреи. Това е четвъртият случай, в който ролята на нацист се дава на евреин. — Кан се засмя. — Един вид поетична справедливост. Гестапо спасява по косвен път талантливите евреи от гладна смърт.

Бети съобщи, че тази вечер доктор Грефенхайм е в Ню Йорк. Някои го познаваха, той беше известен берлински гинеколог. На негово име бе наречено някакво противозачатъчно средство. Докторът дойде малко след това. Кан също го познаваше. Грефенхайм бе скромен слаб човек с тъмна брадичка.

— Къде работите сега? — попита го Кан. — Къде практикувате?

— Да практикувам? — учуди се Грефенхайм. — Още не съм издържал изпита си. Трудно е. Вие бихте ли могли да се явите ей така повторно на матура?

— А трябва ли да се явявате?

— Да. Да повторя всичко отначало. И то на английски.

— Но вие бяхте известен лекар. Тук би трябвало да ви познават. А ако законите в Америка наистина са такива, изпитът би трябвало да е формален.

Грефенхайм сви рамене.

— Уви, не е така. Напротив, поставят ни по-трудни условия в сравнение с американците. Вие знаете как стоят нещата. Само професията на лекаря е хуманна. В действителност тукашните медици са обединени в съюзи и корпорации и си пазят кожата. Не допускат в средите си пришълци. Затова ни задължават да се явим повторно на всички изпити. Не е леко, особено на чужд език. Аз съм надхвърлил шестдесетте. — Грефенхайм се усмихна виновно. — Трябвало е да уча езици. Но всички ние се чувствуваме горе-долу по един и същи начин. След това ще трябва да работя и една година като стажант-лекар. Поне ще получавам безплатна храна в болницата и ще мога да живея там.

— Защо не кажете истината? — прекъсна го решително Бети. — Кан и Рос ще разберат. Работата е там, че го окрадоха. Някакъв негодник, също емигрант, го окраде.

— Но, Бети…

— Точно така, подло го ограби. Грефенхайм притежаваше ценна колекция от пощенски марки. Преди години дал част от нея на някакъв приятел, който напускал Германия. Трябвало да съхранява марките му. Но когато Грефенхайм пристигнал, приятелят вече не му бил никакъв приятел. Заявил, че не е получил нищо от него.

— Позната история — рече Кан. — Наистина обикновено твърдят, че вещите са били конфискувани на границата.

— Този тип бил още по-хитър. Инак би признал, че е получил марките, и Грефенхайм щеше да има право на някакво обезщетение.

— Не, Бети — възрази Кан. — Никакво основание. Нали нямахте разписка? — попита той Грефенхайм.

— Разбира се, че не. Та това беше изключено. Такива неща се вършеха на четири очи.

— Затова пък мръсникът сега си живее охолно — фучеше Бети от възмущение. — А Грефенхайм гладува.

— Е, не съвсем. Естествено аз разчитах на тези пари, за да платя с тях второто си следване.

— Кажете ми колко пари ви открадна? — настояваше безмилостно Бети.

— Как да ви кажа — усмихна се смутено Грефенхайм, — това бяха най-редките ми марки. Всеки търговец би платил за тях шест-седем хиляди долара.

Въпреки че вече знаеше историята, Бети отново разтвори широко черешовите си очи.

— Цяло състояние! Колко добрини можеха да се извършат с тях!

— Все пак по-добре така, отколкото да ги бяха взели нацистите — рече извинително Грефенхайм.

Бети го стрелна с възмутен поглед.

— Вечно това: „все пак по-добре“! Тази емигрантска безропотност! Защо не прокълнете живота от все сърце?

— Нима това би помогнало. Бети?

— Понякога и аз самата ставам антисемитка. Вечното ваше разбиране и прощаване! Да не си мислите, че един нацист би постъпил на ваше място така? Той би пребил мошеника от бой!

Кан погледна Бети с ласкава насмешка; със своите виолетови рюшове тя изглеждаше като настръхнал папагал.

— Ти си последната от рода на Макавеите, душице!

— Не се смей! Ти поне показа на варварите на какво сме способни. Би трябвало да ме разбереш. Понякога просто се задушавам. Това вечно смирение! Това търпение! — Бети ми хвърли гневен поглед. — Какво ще кажете вие за това? И вие ли търпите всичко?

Не отговорих. А и какво ли можех да кажа! Бети цялата се затресе от смях заради своята избухливост и отиде при друга групичка от гости.

Някой пусна грамофона. Чу се гласът на Рихард Таубер. Пееше песен от „Страната на усмивките“.

— Започва се! Сантименталната носталгия по Курфюрстердам! — каза Кан. После се обърна към Грефенхайм: — Къде живеете сега?

— Във Филаделфия. Един колега ме прие при себе си. Може би го познавате: Равик.

— Равик! Този, който живееше в Париж ли? Разбира се, че го познавам. Не знаех, че се е измъкнал. С какво се занимава сега?

— Със същото, с каквото и аз. Само че го приема по-леко. В Париж беше невъзможно да се положат изпитите. А тук е възможно и той гледа на този факт като на крачка напред. За мен е по-тежко. За жалост говоря само този проклет немски език, освен това — доста добре гръцки и латински. За какво ми са в днешно време тези езици?

— Не можете ли да почакате, докато всичко свърши? Германия не може да спечели войната, сега това е ясно на всички. Тогава ще се върнете там.

Грефенхайм поклати бавно глава.

— Това е последната ни илюзия, която ще ни съсипе. Ние не можем да се върнем.

— Защо не? Когато бъдат ликвидирани нацистите?

— Немците може да бъдат унищожени, но нацистите — не. Нацистите не паднаха от Марс и не изнасилиха Германия. Така все още мислят само онези, които напуснаха страната преди 1933. Аз живях там в продължение на няколко години. И чувах рева по радиото, пиянските кръвожадни крясъци на техните сборища. Това вече не бе само една партия, това беше самата Германия. — Той се вслуша в музиката от грамофона. „Берлин си остава Берлин“, пееха певците, които междувременно бяха попаднали в концлагери или се намираха в емиграция. Бети Щайн и неколцина други слушаха плочата, изпълнени е възторг, съмнение и копнеж. — Ония там изобщо не ни искат в Германия — завърши Грефенхайм. — Никой. И никого.

 

 

Връщах се в хотела. Вечерта у Бети Щайн ме бе настроила меланхолично. Мислех за Грефенхайм, който се опитваше да си изгради нов живот. За какво? Беше оставил жена си в Германия. Тя не беше еврейка. В продължение на пет години бе издържала на натиска на гестапо и не се бе развела е него. За тези пет години цветущата жена се бе превърнала в истерична развалина. През няколко седмици нацистите отвеждали Грефенхайм на разпит. Сутрин, между четири и седем часа, когато обикновено идвали да го вземат, жена му и той треперели от страх. Понякога разпитите започвали едва на следващия ден или след няколко дни. В промеждутъка Грефенхайм бил затворен в една килия с други евреи. Те седели заедно и се обливали със студената пот на смъртния страх. В тези часове в килиите възниквало своеобразно братство. Хората си шепнели, но нищо не чували. Вслушвали се във всеки звук от коридора — там, откъдето се разнасял тропотът на ботушите. Членовете на това братство помагали на другарите си с каквото можели, най-често със съвети, но едновременно с това, раздирани от някакво зловещо чувство на симпатия и антипатия, почти се ненавиждали, сякаш за тях съществували строго ограничени възможности за спасение и всеки нов човек в килията като че ли намалявал шансовете на останалите. От време навреме „гордостта на немската нация“ — двадесетгодишни „герои“ — измъквали с ритници, удари и ругатни поредната жертва, което според тях било необходимо, за да изблъскат един сърдечноболен старец навън. След това в килията настъпвала тишина.

Често минавали часове, преди да хвърлят в килията окървавената купчина плът на разпитвания. И тогава хората се залавяли мълчаливо за работа. Грефенхайм толкова често участвувал в тези сцени, че бил привикнал плачещата си жена, когато го отвеждали за пореден път, да слага в костюма му по няколко носни кърпи — може би щели да потрябват за превръзки. Не смеел да взима със себе си бинт. Дори и превързването в килията било постъпка, изискваща голямо мъжество. Случвало се да убиват хора, обвинени в саботаж за това, че помагали на пребитите. Грефенхайм си спомняше за жертвите, които довличали обратно в килията. Те едва можели да се движат, ала някои шепнели с прегракналите си от викане гласове, а от издраните лица гледали трескави и блестящи вторачените очи, в които като че ли се бил спасил сетният им живец: „Имах късмет. Не ме задържаха!“ Да ги задържат там означавало да ги смажат в мазето от бой или да ги изпратят в концлагер, където да ги изтезават почти до смърт, а след това да ги подгонят към телта, по която пускали ток.

Веднъж Грефенхайм се върнал отново в къщи. Отдавна го били принудили да предаде кабинета си на друг лекар. Неговият приемник му предложил тридесет хиляди марки, след това платил само хиляда, а кабинетът струвал триста хиляди. Един ден се появил някакъв унтерщурмфюрер, роднина на приемника, и предложил на Грефенхайм да избира — да го изпратят в лагер, защото е практикувал незаконно, или да вземе хиляда марки и да напише разписка за тридесет хиляди. Грефенхайм знаел как да постъпи. Жена му и без това била готова за лудницата. Но все още не искала да се разведе. Жената вярвала, че тя е единственото спасение за мъжа си. Била съгласна да се разведе само в случай, че му разрешат да напусне страната. Искала да знае, че Грефенхайм е в безопасност. И ето че щастието им се усмихнало. Една нощ при Грефенхайм дошъл същият унтерщурмфюрер, който междувременно бил станал оберщурмфюрер. Бил облечен в цивилни дрехи и след известно колебание изплюл камъчето: Грефенхайм трябвало да направи аборт на неговата приятелка. Офицерът бил женен и жена му не споделяла националсоциалистическите идеи, че арийците са задължени да имат голямо потомство, дори и в кръстосването да участвуват две или три странични кръвни линии. Считала своята кръвна линия за достатъчна. Грефенхайм отказал, защото подозирал клопка. От предпазливост обяснил, че неговият приемник е също лекар, защо оберщурмфюрерът не се обърне към него, та нали лекарят е негов роднина и — Грефенхайм внимателно намекнал това — му е много задължен. Но оберщурмфюрерът веднага изключил тази възможност. „Този кучи син не иска — казал той. — Започнах да го подпитвам отдалеко, а той ми изнесе цяла лекция в духа на националсоциализма за наследствените признаци, генетичната собственост на нацията и всичките тия глупости. Виждате как ми се отблагодари! А без мен негодникът нямаше да получи кабинета“! Грефенхайм не открил и следа от ирония в очите на охранения оберщурмфюрер. „С вас нещата стоят другояче — продължавал мъжът. — Всичко ще си остане между нас. А моят девер, този мошеник, рано или късно ще се изпусне някъде. Или ще ме изнудва цял живот.“ „Вие също бихте могли да го изнудвате заради аборта“, се осмелил да отговори Грефенхайм. „Аз съм прост войник — отвърнал оберщурмфюрерът. — Не ги разбирам тия неща. А с вас, докторче, всичко е много по-просто. Ще се разберем с половин дума. Вие нямате право да работите, а момичето няма право да прави аборт; следователно и за двама ни няма риск. Момичето ще дойде тук утре през нощта, на другата сутрин ще си иде в къщи. Така добре ли е?“ „Не“, извикала госпожа Грефенхайм зад вратата. Измъчвана от страх, тя подслушвала разговора и чула всичко. Дълбоко покрусена, тя стояла като призрак на вратата, вкопчила се здраво в нея. Грефенхайм скочил. „Остави ме — казала жената. — Чух всичко. Ти няма да направиш това! Няма да си мръднеш пръста, докато не получиш разрешително за напускане на страната. Това е цената. Осигурете му разрешителното“ — обърнала се тя към оберщурмфюрера. Той се опитал да й обясни, че не се занимава е тези неща. Но госпожа Грефенхайм била непреклонна. Офицерът понечил да си тръгне. Тя го заплашила с изнудване; щяла да го разобличи пред неговите началници. Кой ще й повярва? Нека свидетелствува срещу него, той ще направи същото. Да видим кому ще повярват. Накрая опитал с различни обещания; тя не отстъпвала. Първо разрешителното, след това абортът.

Почти невъзможното станало. В дебрите на това бюрократично царство на ужаса понякога се срещали и оазиси. Момичето дошло след около две седмици. През нощта. Когато всичко свършило, оберщурмфюрерът казал на Грефенхайм, че се обърнал към него за помощ и по друга причина: имал повече доверие в лекар евреин, отколкото в своя тъп девер. До последния момент Грефенхайм очаквал някаква клопка. Оберщурмфюрерът му дал двеста марки хонорар. Грефенхайм отказал. Оберщурмфюрерът пъхнал парите в джоба му. „Може би ще ти потрябват, докторче!“ Той наистина обичал момичето. Изпълнен е недоверие, Грефенхайм дори не се сбогувал е жена си. Въобразил си, че така ще подкупи съдбата. Ако се сбогува, мислел си той, ще го върнат. Успял да мине границата. И ето че сега живееше във Филаделфия и съжаляваше, че не е целунал жена си за сбогом. Тази мисъл не му даваше покой. За съпругата си не бе чул нищо повече. В същност това било почти невъзможно, скоро избухнала войната.

* * *

Пред хотел „Рубън“ бе спрял някакъв ролс-ройс с шофьор. В този квартал ролсът изглеждаше като кюлче злато в бунище.

— Ето подходящия кавалер за вас — възкликна седящият в дъното на плюшеното фоайе Меликов. — Аз съм за жалост зает.

Видях в ъгъла Наташа Петровна.

— Да не би този представителен ролс-ройс да е ваш? — попитах аз.

— Нает е! — отвърна Наташа. — Както роклите и бижутата, с които ме снимат. Нямам нищо истинско на себе си.

— Гласът ви е истински. А и ролс-ройсът.

— Вярно е. Но нищо не е моя собственост. Да кажем, че съм измамница с истински вещи. Така по-добре ли е?

— Да, но е много по-опасно — отговорих аз.

— Наташа си търси кавалер — поясни Меликов. — Дали са й колата само за тази вечер. Утре трябва да я върне. Не би ли искал за една вечер да препуснеш през живота като мошеник от класа?

Засмях се.

— Върша това от години. Но без кола. Това би било нещо ново.

— Имаме и шофьор — добави Наташа. — Даже с униформа. Англичанин.

— Необходимо ли е да се преобличам?

— Разбира се, че не! Погледнете мен!

Аз и бездруго бих се затруднил с какво да се преоблека. Притежавах само два костюма и днес бях с по-хубавия от тях.

— Ще дойдете ли с мен? — попита Наташа Петровна.

— С удоволствие.

Това бе най-доброто, което можех да направя, за да се отърся от мислите за Грефенхайм.

— Днешният ден изглежда щастлив за мен — добавих аз. — Дадох си сам тридневен отпуск, ала за такива изненади не съм и мечтал.

— Можете ли да си дадете отпуск сам? Аз не мога.

— Аз също, но сега сменям работата си. След три дни ще стана посредник, ще слагам картини в рамки и ще слугувам на един търговец на картини.

— А ще продавате ли?

— Опазил ме бог! С това се занимава самият господин Силвърс.

За миг Наташа ме погледна проницателно.

— Нима не можете да продавате?

— Разбирам твърде малко от търговия.

— Не е необходимо да разбираш от онова, което продаваш. Именно тогава и търговията върви по-успешно. Когато не познаваш недостатъците на стоката, се чувствуваш по-свободно.

Засмях се.

— Откъде знаете всичко това?

— И на мен ми се случва понякога да продавам. Рокли и шапки. — Тя пак ме погледна проницателно. — Но тогава получавам комисионна. И вие би трябвало да поискате!

— За сега все още не знам дали няма само да мета къщата и да сервирам кафе на клиентите. Или коктейли.

Пътувахме бавно пред нас беше широкият, облечен в кадифе гръб на шофьора и неговата бежова фуражка. Наташа натисна някакво копче и от предната махагонена седалка бавно се издигна сгъваема масичка.

— Ето ви и коктейли! — рече тя и бръкна в нишата, която се намираше под масичката. Там имаше няколко чаши и бутилки. — Леденостудени — обясни тя. — Последният вик на модата! Малко вградено барче-хладилник. Е, какво ще пиете? Водка, уиски или минерална вода? Водка, нали?

— Естествено.

Погледнах шишето.

— Но това е истинска руска водка! Как е попаднала тук?

— Еликсирът на боговете! Или дори нещо повече. Една от малкото приятни последици от войната. Собственикът на тази кола работи нещо, свързано с външната политика. Често трябва да пътува до Русия и Вашингтон. — Наташа се засмя. — Хайде да приключим с въпросите! Нека просто се наслаждаваме. Позволено ми е да пия от водката.

— Но не и на мен.

— Собственикът на колата знае, че няма да се разхождам сама.

Водката беше превъзходна. Онова, което бях пил досега, ми се струваше в сравнение с нея твърде силно и с вкус на чист спирт.

— Още една чаша? — попита Наташа.

— Защо не? Изглежда, съдбата ми е отредила да живея с облаги от войната. Разрешиха ми да дойда в Америка, защото е война; получих работа, защото е война, а сега пия руска водка пак защото е война. Станах паразит по неволя.

Наташа ми намигна дяволито.

— Защо не станете такъв по собствено желание? Много по-приятно е.

Пътувахме нагоре по Пето авеню, покрай Сентрал парк.

— Тук започва вашият район — забеляза Наташа Петровна.

След известно време свихме по Осемдесет й шеста улица. Тя бе широка и типично американска, но въпреки това веднага ми напомни на улица в някое провинциално немско градче. Сладкарници, бирарии, колбасарници ограждаха пътя от двете страни.

— Тук още ли се говори на немски? — попитах аз.

— Колкото щете. Американците са великодушни. За такова нещо не арестуват никого. Не са като нацистите.

Наташа Петровна се засмя.

— В същност и американците арестуват хора — рече тя. — Например японците, които живеят тук.

— А също така и французи и немски емигранти, живели в Европа.

— Май навсякъде затварят ония, които не трябва, нали?

— Възможно е. Във всеки случай нацистите от тази улица си се разхождат на свобода. Не може ли да отидем някъде другаде?

Наташа Петровна ме погледна за миг мълчаливо, след това промълви замислено:

— Инак не съм такава. Нещо у вас ме дразни.

— Чудесно. И с мен е така.

Тя не обърна внимание на думите ми.

— Дразни ме вашето скрито самодоволство — продължи тя. — Някакво упорство, до което не можеш да се домогнеш. И човек кипва. Разбирате ли ме?

— Абсолютно. И аз самият се ядосвам от това. Но защо ми го казвате?

— За да ви ядосам — отвърна Наташа Петровна. — За какво друго? А аз? Какво ви дразни у мен?

Засмях се.

— Нищо — рекох аз.

Тя се стъписа. Веднага съжалих за казаното, но беше вече късно.

— Проклет германец — изсъска тя. Лицето й пребледня, а погледът и избягваше да ме среща.

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че Германия ме лиши от гражданство — отвърнах аз и веднага се ядосах на думите си.

— Не се учудвам! — Наташа Петровна почука на стъклото на шофьора. — Карайте към хотел „Рубън“.

— Моля да ме извините, мадам, на коя улица? — попита той.

— Хотелът, пред който ме чакахте.

— Слушам.

— Няма защо да ме изпращате до хотела — рекох аз. — Мога да сляза и тук. Има достатъчно автобуси.

— Както желаете. Още повече че тук сте като у дома си.

— Спрете, моля! — обърнах се аз към шофьора и слязох. — Много ви благодаря, Наташа Петровна.

Тя не отговори. Намирах се на Осемдесет и шеста улица в Ню Йорк и не откъсвах очи от кафене „Хинденбург“, откъдето долитаха звуци на духов оркестър. В кафене „Гайгер“ бе изложен роден кравай. На съседната витрина висяха кървавици. А около мен се чуваше немска реч. През всичките тези години често си бях представял как би изглеждало всичко, ако се върна в Германия. Но никога не бях виждал в представите си подобна картина.