Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (24)

XXIII

Сънят ме споходи едва след повече от седмица. Бях го очаквал по-рано и вече бях повярвал, че няма да дойде никога. В мен даже се зароди плахата, слаба надежда, че всичко е свършило веднъж завинаги. Бях опитвал какво ли не, за да се избавя от него. Бях се убеждавал прибързано и трескаво, че това са само спомени от минали кошмари, когато внезапно настъпваха миговете, в които дъхът ми секваше и ме обземаше чувството, че всичко се руши, чувство, което навярно се появява при земетресение.

Бях се излъгал. Това бе същият онзи лепкав, натрапчив, тъмен сън от преди, даже по-страшен, и ми беше точно толкова трудно да се изтръгна от ноктите му, колкото и друг път. Едва след много време започнах да осъзнавам, че всичко е само сън.

Сънят започна с мазето на Брюкселския музей, с напластената отвеки мрачевина и с чувството, че каменните стени отгоре и отстрани се задвижват към мен, за да ме смажат. А после, когато започнах да се задушавам и скочих с вик, без да се събуждам, се появи лепкавото тресавище, а заедно с него и чувството, че ме гонят, защото съм се осмелил да премина границата. Намирах се в Шварцвалд, по петите ми бяха есесовци с полицейски хрътки, водени от човека, за чието безмилостно лице не можех да си спомня, без да потреперя целият. Те ме хванаха и аз пак се озовах в бункера, където бяха пещите на крематориума, сам, в ръцете на моите преследвачи, останал без въздух, тъй като тъкмо ме бяха свалили безпаметен от куката на стената, където окачваха жертвите си. И докато те изподраскваха зидовете с ръцете и завързаните си нозе, палачите сключваха облози кой ще издържи най-дълго. После отново чух гласа на оня ухаещ на парфюм веселяк, който ми обясняваше, че не сега, а след време, когато ще го моля коленопреклонно, ще ме изгори жив, и ми разказваше какво ще стане с очите ми. Накрая, както винаги, ми се присъни, че съм закопал някакъв човек в градината и вече съм го забравил, че полицията е открила трупа в тресавището и аз не мога да проумея защо не съм го скрил на друго, по-сигурно място.

Мина много време, докато разбера, че съм в Америка и всичко това е било само сън.

Бях толкова изтощен, че дълго не бе по силите ми да се вдигна от кревата. Лежах, вперил поглед в нощната заря. Най-сетне станах и се облякох. Не исках да рискувам пак да заспя и да се окажа във властта на кошмарите. Това ми се бе случвало често и вторият сън бе винаги по-ужасен от първия. Тогава в едно цяло се сливаха не само сън и реалност, а и двата кошмара, при което първият ми се струваше като още по-страшна действителност и ме довеждаше по пълно отчаяние.

Слязох във фоайето на хотела, където едва мъждееше само една лампа. В ъгъла хъркаше човекът, който три пъти в седмицата заместваше Меликов. Неговото набраздено от бръчки безизразно лице с отворената стенеща уста приличаше на лицето на изтезаваната жертва, току-що свалена в безсъзнание от куката.

Аз също принадлежа към тях, мислех си аз, към тая орда от убийци, такъв е моят народ; независимо от факта, че те са ме преследвали, гонили и лишили от гражданство, аз съм роден сред тях и е глупаво да се заблуждавам, че този верен, честен и невинен народ е бил нападнат и хипнотизиран от марсиански легиони. Легионите бяха израснали пред очите му, бяха преминали школата на ревящите си водачи по казармените плацове и на побеснелите демагози по митингите, беше ги обхванала древната, боготворена от гимназиалните учители furor teutonicus^[1], която бе разцъфнала сред безропотните слуги, идолите в униформа и носителите на животински инстинкти, с единствената забележка, че скотовете не са способни на такова скотство. Не, това не беше изключение! Седмичните кинопрегледи с десетките хиляди зейнали, крещящи гърла показваха не един потиснат и негодуващ народ, подчиняващ се на заповеди, а ликуващи варвари, които бяха пробили тънкия пласт на цивилизацията и сега се въргаляха в собствените си кървави изпражнения. Furor teutonicus! Свещените слова на моя очилат и брадат гимназиален учител! Как им се наслаждаваше! Как им се бе наслаждавал самият Томас Ман в началото на Първата световна война, когато написа своите „Мисли за войната“ и „Фридрих и голямата коалиция“. Томас Ман — вождът и опората на емигрантите. Колко дълбоки корени е имало варварството, щом не е могъл да го изкорени докрай у себе си дори този хуманен човек и писател!

Излязох на улицата. Между стените на къщите все още спеше нощта. Запътих се към Бродуей, търсейки светлина. Няколко нощни барчета разливаха на улицата оскъдна светлина. Тук-там по високите столчета бяха насядали като прокълнати духове хора. В тая пустота светлината беше още по-призрачна и от мрака и изглеждаше безсмислена в нашето винаги дирещо някакъв дълбок смисъл битие; това сякаш бе лунна светлина, която струеше от вместени и забравени в сградите кратери.

Спрях пред един гастроном. На витрината тъгуваха ловджийски салам и много сортове сирене. Собственикът, който явно бе напуснал Европа навреме, се казваше Ъруин Волф. Не откъсвах очи от това име. А аз не можех да се оправдая даже и с името си. Не можех да използувам дори и това условно разграничение. Не можех да кажа, че съм евреин, не можех да се позова на този факт, за да изтъкна, че нямам нищо общо с тевтонците, не можех да ги сразя със собствените им измислени оръжия. Аз принадлежах към тях, бях един от тях и ако в тоя сумрачен утринен час срещу мен внезапно се появеше господин Ъруин Волф и ме подгонеше с нож в ръка, наричайки ме убиец на своите братя, това не би ме учудило.

Продължих по нощната Двадесета улица, изкачих се по Бродуей, после свих надясно към Трето авеню. Пресякох го, върнах се обратно и отново минах по Бродуей, чиито светлини бяха избледнели, след това тръгнах нагоре и стигнах до мълчаливото и почти безлюдно Пето авеню. Работеха само светофарите и по нечия безсмислена и бездушна воля цялата улица ставаше ту червена, ту зелена. Това ми напомни как цели народи се превключват ей тъй по чужда воля от мирния зелен цвят на червен, запалвайки на хиляди километри мрачните факли на войната. Но ето че небето над този зловещ, безмълвен пейзаж взе бавно да се издига. Къщите също започнаха да растат, те изтласкваха тъмата все по-високо, от етаж към етаж, като жена, изхлузваща роклята си през главата, докато накрая видях най-горните корнизи на зданията — безформеният мрак се отделяше от тях с почти осезаемо усилие, плъзваше към висините, губейки очертанията си, и се топеше. А аз вървях ли, вървях, защото знаех, че единственото, което ми помага в такива случаи, е дългата разходка и дишането с пълни гърди. После неволно спрях на широкото Пето авеню, където в дрезгавината на раждащия се ден осветените магазини линееха, сякаш отделените един от друг квадрати на витрините бяха клетки, поразени от рак. Останах на тази улица на евтината цивилизация и луксозни модни къщи, като че ли те ми вдъхваха сигурност и даже утеха. Крачех по нея и ми се струваше, че зад каменните зидове на авенюто на безполезните човешки прищевки се таи лепкав чер хаос, все още скрит под земята, но готов да избликне от каналите и да залее всичко наоколо.

Нощта постепенно угасна, неуловимият час преди съмване разстилаше утринната омара по улиците, а след това над града внезапно се появи девствено нежната, сребристо-розова зора, съпроводена от орляк перести облачета, и първите слънчеви лъчи подобно на стрели се докоснаха до най-горните етажи на небостъргачите, оцветиха ги в светли, пастелни тонове и те сякаш заплуваха над тъмните вълни на улиците.

Времето на кошмарите мина, помислих аз и спрях пред витрината на „Сакс“, където куклите-манекени изглеждаха като омагьосани спящи красавици. С кожи около шиите, наметки, пелерини и яки от норки — зад стъклата бяха замрели цяла дузина Каренини на лов за бекаси в Русия.

Изведнъж усетих остър глад и влязох в първата вече отворена закусвалня.

 

 

Бети Щайн беше вече сигурна, че има рак. Никой не й го бе казал, всички я успокояваха, но с неотслабващата проницателност, присъща за недоверчивите болни, тя събираше троха по троха многобройните сведения, помнеше ги до едно и постепенно си създаде почти пълна картина на своята болест. По това време Бети приличаше на генерал, който свързва отделните донесения за дадена битка и ги нанася на голяма карта. Нищо не убягва от вниманието му, той сравнява, уточнява и регистрира фактите и пред очите му се разгръща цялостната картина на битката. Докато всички наоколо празнуват успеха и се опияняват от оптимизъм, той е разбрал, че сражението е загубено и докато край него крещят: „Победа!“, той вече събира войската си за последния щурм.

Бети бе съпоставяла отделни жестове, погледи, случайни забележки, прочетеното от книгите — всичко онова, за което може да се улови един човек, който се бори за своя живот. Времето, когато бе търсила успокоение, бе отстъпило място на недоверието и съмнението. Сега, напрегнала все сили и разум, тя изведнъж повярва в най-лошото. Ала вместо да се предаде и примири със съдбата си, Бети започна една наистина героична битка за всеки ден. Тя не искаше да умре. Смъртта, която като че ли дебнеше край нейното легло в най-дълбоките й съмнения бе прогонена с нечувано усилие на волята. Смъртта може би все още чакаше там, но Бети не я забелязваше. Тя искаше да живее и да се върне в Берлин, не искаше да умре в Ню Йорк. Цялата й душа се стремеше към Оливаер Плац. Беше дошла оттам и мечтаеше да се върне там.

Бети се нахвърли трескаво на всички вестници. Купи си карти на Германия и ги окачи на стената в спалнята си, за да следи настъплението на съюзниците. Всяка сутрин, след като прочетеше новините от фронта, тя придвижваше малко по-напред цветните топлийки върху картата. Нейната смърт и смъртта, покосяваща Германия; се надбягваха рамо до рамо. Бети бе изпълнена с желязна решимост да победи в това състезание. Всички я познаваха като човек с добра душа — сърцето й се разтапяше като масло на слънце. За приятелите си тя остана такава. Не можеше спокойно да наблюдава сълзи, без да се опита да ги спре. Но сега затвори сърцето си за гибелта на един народ и я възприемаше не като човешка трагедия, а като трагедия на големите числа. Бети не можеше да проумее защо немците не капитулират. Кан твърдеше, че с течение на времето е започнала да приема този факт като лична обида. Това бе непонятно за мнозина емигранти, особено за онези, които все още вярваха, че някой е измамил Германия. Те също недоумяваха защо ония оттатък не се предават. Те даже бяха готови да признаят невинността на обикновения човек, който не е могъл да постъпи другояче, защото е бил притиснат между подчинението и дълга. Но защо продължава да се сражава генералният щаб, макар че съзира безнадеждността на положението, никой не разбираше. Известно е, че генерален щаб, който не слага край на една изгубена война, от куп съмнителни герои се превръща в шайка убийци. Емигрантите бяха обърнали изпълнен с отвращение и ужас поглед към Германия, където малодушието, страхът и лъжегероизмът позволяваха появата на тази метаморфоза. Атентатът срещу Хитлер само го потвърди — срещу малцина смелчаци се бе изправило мнозинството себелюбиви и престъпни генерали, които се спасяваха от своя позор с лозунга „Битка до последна капка кръв!“, лозунг, който с нищо не заплашваше тях самите.

За Бети Щайн всичко това стана личен проблем. Сега тя разглеждаше войната само от една страна — дали ще успее да стигне до Оливаер Плац или не. Мисълта за пролятата кръв бе засенчена от цифрите на настъплението. Бети крачеше заедно със съюзниците. Събуждайки се, тя размишляваше къде ли се намират в тоя момент американците. За нея Германия бе намалила своите размери и вече се състоеше само от Берлин. След дълго търсене тя бе намерила една карта на Берлин. И тук отново видя войната с цялото й кръвопролитие и ужас. Бети страдаше, отбелязвайки районите на бомбардировките. Тя плачеше, възмущаваше се при мисълта, че в Берлин намъкват войнишки шинели дори и на децата и ги пращат на фронта. Като тъжна кукумявка тя вперваше в нас разширените си от ужас очи и не можеше да проумее защо нейният Берлин и нейните берлинчани не искат да капитулират и да изгонят паразитите, смучещи тяхната кръв.

— За колко време заминавате, Рос? — попита ме тя.

— Още не зная точно. За две седмици. Може би и повече.

— Ще ми липсвате.

— И вие на мен, Бети. Вие сте моят ангел-хранител.

— Ангел-хранител, чийто стомах се разяжда от рак.

— Вие нямате рак, Бети.

— Чувствувам го — прошепна тя. — Чувствувам как ме гризе нощем. Чувам го. Като копринена буба, която изгризва листа от черница. Трябва да се тъпча с храна, инак ще ме изяде твърде бързо. Ям по пет пъти на ден. Не бива да отслабвам. Трябва да напълнея малко. Как изглеждам?

— Блестящо, Бети. Имате здрав вид.

— Мислите ли, че ще успея?

— Какво, Бети? Да се върнете в Германия ли? Защо не?

Бети впи жадно в мен обградените си с тъмни кръгове очи.

— Дали ще ни пуснат?

— Немците ли?

Бети кимна.

— Това ми дойде на ум тази нощ. Може би на границата ще ни арестуват и ще ни тикнат в някой концлагер.

— Изключено. Нали тогава те ще бъдат победени и няма да могат да издават заповеди и да се разпореждат. Тогава там ще заповядват американците, англичаните и руснаците.

— Руснаците ли? Те нямат ли концлагери? Нали те тогава ще бъдат в Берлин?

Устните й потреперваха.

— На ваше място сега не бих мислил за такива работи, Бети — казах аз. — Почакайте, докато свърши войната. След това ще видим как ще се развият събитията. Може би всичко ще бъде по-различно от онова, което си представяме днес.

— Какво? — попита боязливо Бети. — Вие смятате, че войната ще продължи, след като превземат Берлин? В Алпите? В Берхтесгаден?

Тя свързваше войната само със собствения си бързо отлитащ живот. Забелязах, че ме наблюдава и се овладях; болните са много по-проницателни от здравите.

— Вие сте на едно мнение с Кан — продума жално тя. — Другите емигранти се интересуват от победи и поражения, а аз мисля само за Оливаер Плац.

— А защо не, Бети? Преживели сте достатъчно изпитания. Сега спокойно можете да ограничите мислите си върху Оливаер Плац.

— Зная. Но…

— Не слушайте онези, които ви критикуват. Сега емигрантите са далеч от фронта и мнозина от тях изпадат в погрешната затворническа психоза. Колкото и грубо да звучи, техните разсъждения напомнят за разсъжденията на така наречените „кръчмарски политици“. Те са най-големите всезнайковци. Останете такава, каквато сте, Бети. Вече имаме един генерал Таненбаум с неговия кървав списък. Няма нужда от втори.

По прозорците плющеше дъжд. В стаята притъмня. Изведнъж Бети се изкиска.

— Този Таненбаум! Казва, че ако му дадат ролята на Хитлер, щял да го представи като жалък лъжежених — с неговия псевдонаполеонов кичур коса на челото и четчицата под носа. Съблазнител на стареещи дами!

Аз кимнах. Бях изморен от тези евтини емигрантски вицове. Не с вицове се ликвидира виновник за световна катастрофа.

— Таненбаум е неизчерпаем извор на хумор — казах аз. — Страшен шегаджия!

Изправих се.

— Довиждане, Бети! Ще се върна скоро. Дотогава ще сте забравили всички ужасни мисли, плод на богатата ви фантазия. И пак ще бъдете предишната Бети. Трябвало е да станете писателка. Бих искал да притежавам поне половината от вашата фантазия.

Бети прие думите ми така, както исках аз — като комплимент. Тъжните й питащи очи се оживиха.

— Чудесна идея, Рос! Но за какво бих могла да пиша? Та аз не съм преживяла нищо особено.

— За вашия живот, Бети. За вашия живот, посветен на всички нас.

— Знаете ли какво, Рос? Може наистина да опитам някога.

— Направете го.

— Но кой ще го прочете? И кой ще го отпечата? Нали знаете какво се получи с Молер? Той изпадна в отчаяние, защото никой в Америка не искаше да отпечата нещо негово. Заради това се обеси.

— Не мисля, Бети. По-скоро смятам, че се самоуби, понеже не можеше да пише тук — изрекох бързо аз. — Това е нещо съвсем различно! Молер не можеше да пише тук, силите му се изчерпаха. През първата година, когато все още кипеше от възмущение и гняв, той пишеше. Но след това настъпи затишие. Опасността бе преминала, думите на възмущение се повтаряха, необогатени от нови лични впечатления, после се превърнаха в скучно роптание, а оттам в безсилно примирение. Бе спасил живота си, това не му стигаше, както на повечето от нас. Той искаше много повече и това го погуби.

Бети слушаше внимателно. Очите й вече не бяха пълни с безпокойство.

— Също като Кан? — попита тя.

— Като Кан ли? Какво общо има Кан с това?

— Не зная. Хрумна ми просто ей така.

— Кан не е писател. Той е пълна противоположност на Молер — човек на действието.

— Именно — каза нерешително Бети. — Но може би греша.

— Сигурно грешите, Бети.

Но докато слизах по тъмното стълбище, вече не бях толкова сигурен в това. На, входа срещнах Грефенхайм.

— Как е тя! — попита той.

— Зле — отговорих аз. — Давате ли й лекарства за успокояване на болката?

— За сега не. Ала скоро ще й потрябват.

Вървях по мократа от дъжда улица. Недалеч от магазина, където работеше Кан, свих. Отначало смятах да отида направо на Петдесет и седма улица, но след това реших да се отбия при него.

Той беше в магазина.

— Кога заминавате за Холивуд?

— След два дни.

— Може би там ще срещнете Кармен.

— Кармен ли?

Кан се засмя.

— Някакъв асистент-режисьор — дребна риба — й предложил да работи при него като дебютант. За три месеца. По сто долара на седмица. Но скоро пак ще се върне тук. Кармен е антиталант.

— С желание ли замина?

— Не. Прекалено е инертна. Наложи се да я увещавам.

— Защо?

— За да не си помисли, че е пропуснала нещо. Иначе може цял живот да ме упреква. А така след три месеца ще го разбере сама. Прав ли съм?

Не отговорих. Кан беше раздразнен.

— Не съм ли прав! — попита повторно той.

— Надявам се. Тя е много красива и аз не бих рискувал.

Той пак се засмя малко неестествено.

— Защо? В Холивуд има хиляди като нея. И много от тях са талантливи. Тя дори не знае английски! Погрижете се за нея, когато пристигне там.

— Разбира се, Кан. Доколкото човек може да се погрижи за едно хубаво момиче.

— С Кармен е лесно. Тя проспива повечето време.

— На драго сърце ще го сторя. Но самият аз не познавам никого в Холивуд. Може би само Таненбаум.

— Тогава я водете отвреме-навреме на ресторант. И я убедете да се върне в Ню Йорк, след като договорът изтече.

— Добре. А какво ще правите вие, докато я няма?

— Каквото съм правил винаги.

— Какво?

— Нищо. Ще продавам радиоапарати. Какво друго мога да правя? Ентусиазмът, предизвикан от факта, че си жив, е като шампанското. Щом отвориш бутилката, шампанското бързо изветрява. Добре че почти никой не се замисля за тия неща. Желая ви щастие, Рос! И не ставайте актьор! И без това сте вече такъв!

 

 

— Когато се върнеш, нашето кукувиче гнездо високо сред облаците ще стане пак гнездо на един меланхоличен педераст — каза Наташа. — Връща се след седмица. Тази вест пристигна днес сутринта с писмо на фина сива хартия, ухаещо на „Джоки Клъб“.

— Откъде е писмото?

— Защо изведнъж се заинтересува за това?

— Просто зададох този идиотски въпрос, за да скрия объркването си.

— От Мексико. Там също е настъпил краят на една голяма любов.

— Какво значи „там също“?

— И този въпрос ли е, за да скриеш объркването си?

— Не. Това е въпрос, предизвикан от интереса ми към развитието на човешките отношения изобщо.

Наташа подпря глава на ръката си и погледна в огледалото — очите ни се срещнаха.

— Защо проявяваме по-голям интерес към човешкото нещастие, отколкото към щастието? Нима сме толкова завистливи същества?

— Положително. А освен това щастието е скучно, нещастието не е.

Тя се засмя.

— Има нещо вярно в думите ти. За щастието можеш да говориш най-много пет минути. Няма какво да кажеш, освен че си щастлив. А за нещастието може да се разказва по цели нощи. Така ли е?

— Това важи за по-малкото нещастие — изрекох колебливо аз. — Не за истинското.

Наташа не сваляше поглед от мен. Ивицата светлина от хола падаше косо в очите й и те изглеждаха необикновено светли и прозрачни.

— Много ли си нещастен, Роберт? — попита тя, а очите й не ми даваха покой.

— Не — отвърнах аз след кратко мълчание.

— Добре че не каза: много съм щастлив. Обикновено нямам нищо против лъжата. Самата аз измислям умели лъжи. Но понякога не мога да я понасям.

— Тъкмо мислех колко бих искал да бъда щастлив — казах аз.

— Ала не си. Ти не можеш да бъдеш щастлив като другите.

Все още се гледахме очи в очи. Струваше ми се по-лесно да отговарям на отражението й в огледалото, отколкото като я гледах пред себе си.

— Неотдавна ти вече ме пита за това.

— Тогава ти излъга. Изплаши се да не вдигна скандал и искаше да го избегнеш. Аз нямах ни най-малко намерение да ти правя сцени.

— И тогава не съм те излъгал — възразих почти машинално аз и веднага съжалих. За жалост в годините на скитания бях развил някои способности, необходими, за да оцелея, но неподходящи за личния ми живот. Едно от тези правила гласеше: „Никога не признавай, че си излъгал!“ Това бе добър принцип в борбата с властите, но не и в отношенията с любимата жена, въпреки че и там имаше повече предимства, отколкото недостатъци.

— Не съм те излъгал — повторих аз. — Просто се изразих неумело. Ние сме възприели от романтичното столетие множество понятия, които сега са изменили своето значение. Към тях спада и понятието за щастие. Колко лесно е било да си щастлив на времето! И под щастие се е разбирало истинското щастие! Не говоря за писателите или за фалшификаторите на монети, които с майсторските си лъжи са съумявали да объркват цели епохи; даже и велики хора са се хипнотизирали от фалшивата позлата на блестящото нереално кълбо, наречено „щастие“, и са го считали за универсален лек. Онзи, който обичал, бил щастлив, а този, който бил щастлив, бил истински щастлив.

Наташа сне поглед от очите ми и се протегна.

— Да, професоре — промърмори тя, — сигурно това е много умно, но не смяташ ли, че едно време всичко е било по-просто?

— Навярно е било.

— Цялата работа е там как се възприема животът. Какво значи истина? Чувствата нямат нищо общо с истината.

Засмях се.

— Разбира се, че не.

— Вие обръщате всичко надолу с главата. Колко хубаво е било в древността, когато неистината не е била наричана лъжа, а фантазия и когато за чувствата се е съдело по тяхната сила, а не по абстрактни морални норми. Любопитна съм какъв ли ще се върнеш от това гнездо на измамата — Холивуд! Там ще проглушат ушите ти с благозвучни изтъркани фрази, все едно че животът е рай.

— Откъде знаеш? Била ли си там?

— Да — отговори Наташа. — За щастие се оказах нефотогенична.

— Ти — нефотогенична?

— Да. Както се казва в такива случаи.

— А в противен случай щеше ли да останеш там?

Тя ме целуна.

— Разбира се, мой немски Хамлет. Всяка жена, която твърди обратното, лъже. Мислиш, че моята професия е толкова възвишена, че не бих могла да се откажа от нея? Всичките тлъсти богаташки, които съм принудена да лъжа, че моделите за стройни фигури подхождат и на тях! И кльощавите тъпачки, които не се решават да си намерят любовник, а и ония, които не могат и изливат злобата си върху беззащитните хора!

— Ако можеше да дойдеш с мен.

— Но не мога. Започва зимният сезон, а и пари нямаме.

— Ще ми изневеряваш ли?

— Естествено — рече тя.

— Това естествено ли е?

— Аз не ти изневерявам, когато си тук.

Погледнах я. Не бях сигурен дали наистина мисли онова, което казва.

— Когато някой го няма, започва да ти се струва, че той вече никога няма да се върне — каза Наташа. — Не веднага след заминаването му, ала много скоро.

— Колко скоро?

— Откъде да знам? Не ме оставяй сама и никога няма да ти се наложи да задаваш такива въпроси.

— Тъй е по-удобно — рекох аз.

— По-просто — поправи ме тя. — Щом до теб има някой, нямаш нужда от друг. А щом го няма, настъпва самотата. А и кой ли би могъл да понесе самотата? Аз не мога.

— Толкова бързо ли се стига дотам? — продължих да разпитвам аз, вече малко разтревожен. — Просто сменяш единия с друг?

Наташа се засмя.

— Не, разбира се. Не е така. Сменя се не един с друг, а самотата с несамотата. Може би мъжете могат да живеят сами, но жените не.

— И ти не можеш да бъдеш сама?

— Не се чувствувам добре, когато съм сама, Роберт. Аз съм като бръшляна. Щом остана сама, започвам да пълзя по пода и увяхвам.

— Дори за две седмици?

— Кой знае колко време няма да те има. Никога не съм вярвала на дати. Особено на дати за връщане.

— Няма що, чудесни перспективи!

Тя рязко се обърна и ме целуна.

— Нима предпочиташ някоя сълзлива глупачка, която заплашва да иде в манастир?

— Когато съм тук, не, но когато заминавам, бих предпочел такава глупачка.

— Човек не може да получи всичко от живота.

— Това е най-тъжната сентенция, която съществува на света.

— Не най-тъжната, а най-мъдрата.

Знаех, че играем на война, ала върховете на стрелите в тази игра не бяха тъпи. Думите се забиваха дълбоко под кожата.

— Ако можех, бих останал тук — рекох аз. — Да пътувам сега за Холивуд ми се струва нелепо. Но ако не замина, след седмица ще остана без пукнат грош, Силвърс ще наеме друг на мое място.

Ненавиждах се за тия си думи. Не трябваше да се впускам в обяснения, не исках да изпадам в положението на съпруг под чехъл. Наташа е хитра, помислих с горчивина, тя бе избрала мястото на битката. И сега трябваше да се сражавам не на нейна, а на своя територия, което криеше опасности. Някога един бикоборец ми беше казал това.

— Няма как, ще трябва да се примиря със съдбата си — казах аз през смях.

Тези думи не й харесаха, но не ми възрази.

— Вече е есен — промълви тя, сменяйки светкавично настроението си. Познавах тази нейна черта. — А през есента човек не бива да остава сам. И бездруго действува тягостно.

— За теб е вече зима, Наташа. Нали си винаги с един сезон напред. Помниш ли какво ми каза — че зимната мода и виелиците са в разгара си.

— Винаги ще намериш какво да отговориш — каза враждебно тя. — Винаги намираш изход.

— Само за едно нещо не мога да намеря изход — изрекох аз. — За теб!

Лицето й се промени.

— Иска ми се това да е истина.

— Истина е. Действително не виждам изход. А и как да го видя?

— Ти винаги си пълен с планове за бъдещето. И не обичаш изненадите. А аз ги обичам. Защо си такъв?

— Изненадите в моя живот винаги са свършвали зле. Само ти правиш изключение. Ти си изненада, която никога няма да се превърне в навик.

— Ще останеш ли тази нощ тук?

— Ще остана дотогава, докато ми се наложи да тичам за гарата.

— Защо ще тичаш? Можеш да си вземеш такси.

Тази нощ спахме малко. Събуждахме се и се любехме, после заспивахме, притиснати един в друг, отново се събуждахме, приказвахме си и пак се любехме или просто чувствувахме топлината на нашите тела и тайната на кожата, сближаваща и разделяща завинаги хората. Изнемогвахме от опитите си да разкрием тази тайна, викахме, тъй както се подвиква на конете, за да напрегнат все сили, но тия викове, изплували нейде от глъбините на подсъзнанието, бяха безполезни; ние се ненавиждахме и се обичахме, ругаехме се като каруцари, за да проникнем по-дълбоко един в друг, да освободим мозъка си от всички изкуствено издигнати прегради, да се доближим до тайната на вятъра, морето и света на животните, обсипвахме се с жаргона на проститутки й нежните слова на влюбени, а после лежахме, изтощени и успокоени, в очакване на дълбоката кафяво-златна тишина на пълната забрава, когато дори и думите костват много усилия и когато няма нужда от думи — те са някъде далече, разхвърляни като камъни след проливен дъжд — ние чакахме тази тишина и тя идваше при нас, беше до нас и ние я чувствувахме: тази тишина, в която се превръщаш в дихание, но не бурно, а почти недоловимо, едва повдигащо гърдите. Чакахме тази тишина, потъвахме в нея и Наташа веднага се унасяше в сън. А аз я гледах и дълго не заспивах. Гледах я с тайното любопитство, което винаги съм изпитвал към всички спящи, сякаш тя знаеше нещо, което щеше да остане скрито за мен. Гледах спокойното й лице с дългите ресници, което ми бе отнела призрачната магия на съня, което вече ме бе забравило и за което вече не съществуваха предишните клетви, викове и възторзи; за това лице аз вече не бях тук, можех да умра до него, без то да разбере. Гледах жадно и с лек страх тази чужда жена, която ми бе станала най-близка, и внезапно разбрах, че само мъртвите ни принадлежат изцяло, защото само те не могат да избягат. Всичко останало в нашия живот пулсира, сменя се и си отива, изчезва и появило се отново, вече не е същото. Само мъртвите оставаха верни. И в това бе тяхната сила.

Вслушвах се във вятъра, който на тая височина почти винаги бродеше между сградите. Страхувах се да заспя, пропъждах миналото и се взирах в лицето на Наташа — между веждите й се бе появила лека бръчка. И както го разглеждах, за миг ми се стори, че още малко и ще открия нещо, което прилича на непозната и окъпана в мека светлина стая, за чието съществуване не съм и подозирал. Изведнъж ме обзе тихо, възторжено чувство, сякаш пред погледа ми се откриха далечни простори. Затаил дъх, аз предпазливо се приближавах към тях, ала в мига, когато направих последната крачка, всичко отново изчезна и аз заспах.