Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (19)

XVIII

Кан ме помоли да го придружа.

— Става въпрос за разбойническо нападение — поясни ми той — срещу един човек на име Хирш. Трябва да го направим заради доктор Грефенхайм.

— Онзи Хирш, който е измамил Грефенхайм ли?

— Същият — отговори гневно Кан.

— Онзи, дето твърди, че никога не е получавал нищо от Грефенхайм? И от когото Грефенхайм не е взел никакъв документ?

— Същият! Затова наричам нашето посещение разбойнически набег. Ако Грефенхайм имаше някаква разписка или поне писмо, щяхме да се обърнем към адвокат. Но той няма нищо. Нито грош, само своята почтеност. Освен това не може да продължи следването си поради липса на пари. Веднъж е писал на Хирш, ала не е получил отговор. Преди това е ходил лично при него. Хирш, изгубил търпение, учтиво го изгонил и заплашил, че ако дойде повторно, ще го даде под съд за изнудване. И ето че Грефенхайм бил обзет от добре познатия панически страх на емигрантите, че ще го изгонят от страната. Всичко това научих от Бети.

— Знае ли Грефенхайм за вашия план?

Кан се озъби в усмивка.

— Не — отговори той, — иначе би легнал пред вратата на Хирш, за да ни възпре. Вечният страх!

— А Хирш знае ли, че ще ходим при него?

Кан кимна.

— Аз го подготвих. С две телефонни обаждания.

— Той ще ни изхвърли. Или няма да си бъде в къщи.

Кан отново си показа зъбите. Когато се усмихваше по тоя начин, предпочитах да не бъда негов враг. А и походката му се променяше — вървеше по-бързо, с по-широка крачка, а чертите на лицето му бяха по-изопнати от друг път. Помислих си, че тъй трябва да е изглеждал във Франция.

— Хирш ще си бъде в къщи!

— Със своя адвокат, за да заплаши и нас със съд.

— Не ми се вярва — рече Кан и спря. — Лешоядът живее тук. Красиво е, нали?

Това бе една къща на Петдесет и четвърта улица. Червени пътеки, гравюри по стените, мъж, обслужващ асансьора, огледало в облицования с дървена ламперия асансьор, служителят с фрапантна униформа. Благоденствие средна ръка.

— На петнадесетия етаж! — каза Кан. — При Хирш!

Асансьорът се понесе нагоре.

— Не вярвам да е извикал адвокат — заяви Кан. — Заплаших го, че притежавам нови доказателства. Понеже е мошеник, Хирш ще поиска да ги види. А понеже все още не е получил американско гражданство, в него се таи частица от предишния страх и преди да се довери на адвокат, ще предпочете първо да разбере за какво става въпрос.

Кан позвъни. Отвори ни някакво момиче. То ни заведе в стая, обзаведена с мебели, копия в стил Луи XV, някои от тях с истинска позлата.

— Господин Хирш ще дойде веднага.

Господин Хирш бе трътлест около петдесетгодишен мъж, среден на ръст. Заедно с него в този позлатен рай влезе и едно овчарско куче. Съзирайки овчарката, Кан се усмихна.

— За последен път съм виждал тази порода в гестапо, господин Хирш — подхвърли той. — Там ги държат за лов на хора.

— Спокойно, Харо! — Хирш потупа кучето по гърба. — Вие искахте да говорите с мен. Но не ми казахте, че ще дойдете с друг човек. Разполагам с ограничено време.

— Това е господин Рос. Няма да ви задържам дълго, господин Хирш. Идваме по повод доктор Грефенхайм. Той е болен, няма средства и е принуден да напусне университета. Вие го познавате, нали?

Хирш не отговори. Продължаваше да гали кучето, което тихичко ръмжеше.

— Значи го познавате — продължи Кан. — Но не зная дали мен познавате. Името Кан е много разпространено, както и фамилията Хирш. Аз съм Кан, с прозвище Кан-гестапото. Може би сте чували за мен. Във Франция прекарах доста време в надиграване на гестапо. А в тая игра методите не винаги бяха позволени; естествено — и от двете страни, господин Хирш. И от моя страна. С това искам да кажа, че една овчарка в ролята на страж, както е в случая, буди у мен само смях. Още преди вашето куче да се докосне до мен, господин Хирш, то ще бъде мъртво. Не е изключено да го последвате и вие, но това не влиза в сметките ми. Ние сме тук, за да получим помощ за доктор Грефенхайм. Предполагам, че искате да му помогнете. Колко пари ще дадете за доктор Грефенхайм?

Хирш не откъсваше очи от Кан.

— И за кой дявол би трябвало да го сторя?

— Има много причини. Едната от тях се нарича милосърдие.

Известно време Хирш като че ли дъвчеше нещо, без да сваля поглед от Кан. След това измъкна от джоба на сакото си кафяв портфейл от крокодилска кожа, отвори го и извади от едната преградка две банкноти, наплюнчи пръст и ги преброи.

— Ето ви двадесет долара. Повече не мога да дам. При мен идват множество хора в подобно положение. Ако всички емигранти ви дадат такава сума, скоро ще съберете пари за следването на господин Грефенхайм.

Помислих, че Кан ще хвърли парите на масата, но той ги взе и ги пъхна в джоба си.

— Добре, господин Хирш — рече той. — В такъв случай ще трябва да ни дадете още деветстотин и осемдесет долара. Толкова е сумата, необходима на доктор Грефенхайм, за да живее много скромно, без да пие и пуши.

— Вие, изглежда, се шегувате. Нямам време за…

— Напротив, господин Хирш. И моля ви, не ми разправяйте, че в другата стая се намира вашият адвокат. Той не е там. А сега искам да ви разкажа нещо, което ще ви заинтересува. Вие все още не сте американски гражданин и се надявате да станете такъв догодина. Злословията по ваш адрес няма да ви бъдат от полза, в това отношение Съединените щати са доста педантични. Моят приятел Рос, който е известен журналист, и аз бихме желали да ви предпазим.

— Ще имате ли нещо против, ако съобщя на полицията? — попита Хирш, който очевидно бе взел някакво решение.

— Ни най-малко. Тъй ще можем веднага да им предадем нашите доказателства.

— Доказателства! В Америка изнудването се наказва много строго. Изчезвайте!

Кан седна на един от позлатените столове.

— Хирш, вие си мислите — рече той с променен глас, — че сте постъпили много хитро. Но се лъжете. Трябваше да върните парите на Грефенхайм. В моя джоб се намира петиция до имиграционните власти с молба да ви се откаже американско поданство. Подписана от сто емигранти. Има и друга петиция с молба да не ви се дава поданство заради вашите машинации с гестапо в Германия. Тя е подписана от шестима души и съдържа точно обяснение защо сте успели да изнесете от Германия повече пари от другите, посочено е и името на нациста, който ги е пренесъл в Швейцария. Освен това имам изрезка от лионски вестник, където пише за евреина Хирш, издал по време на разпит в гестапо местонахождението на двама бежанци, които впоследствие били разстреляни. Няма смисъл да протестирате, господин Хирш. Възможно е да не сте били вие, но аз ще твърдя, че сте вие.

— Какво?

— Аз ще свидетелствувам, че това сте били вие. Тук се знае какво съм вършил във Франция и на мен ще повярват повече, отколкото на вас.

Хирш гледаше Кан като хипнотизиран.

— Значи вие искате да дадете лъжливи показания!

— Лъжливи само по силата на примитивното тълкуване на правото, не и според принципа око за око, зъб за зъб. Както е в библията, Хирш. Вие погубихте Грефенхайм, ние ще погубим вас. При това ни е безразлично кое е истина и кое не. Вече ви казах, че съм понаучил нещичко от живота си сред нацистите.

— Значи и вие сте евреин?

— Както и вие, за жалост!

— И преследвате евреин?

За миг Кан млъкна изумен.

— Да — изрече той след малко. — Нали ви казах, че съм се учиш от гестапо. Освен това съм запознат с похватите на американските гангстери. А и имайте пред вид, господин Хирш, че до известна степен притежавам еврейска интелигентност.

— Полицията в Америка…

— И от полицията в Америка сме научили нещичко — прекъсна го Кан. — Даже доста неща! Тъй че ще минем и без нея. Документите в моя джоб са достатъчни, за да ви унищожат. Не е необходимо да ви вкарват в затвора. Стига и това да ви изпратят в някой лагер за интернирани.

Хирш вдигна ръка.

— За тази цел е нужен някой друг, а не вие, господин Кан. И други доказателства, а не вашите лъжливи обвинения.

— Сигурен ли сте? — попита Кан. — По време на война? За някакъв си роден в Германия самозван емигрант? Какво толкова ще ви се случи — само ще ви затворят в лагер за интернирани. А това е хуманно заведение. За да ви изпратят там, не са необходими чак толкова причини. А дори и да избегнете лагера, какво ще стане с вашето поданство? Всяко съмнение, всяка клюка могат да изиграят решаваща роля.

Ръката на Хирш се вкопчи конвулсивно в нашийника на кучето.

— А вие? — изрече тихо той. — Какво ще стане с вас, ако всичко излезе наяве? Какво ще се случи с вас? Изнудване, лъжесвидетелство…

— Зная какво предвижда законът — отговори Кан. — Но ми е все едно. Пет пари не давам! Пет пари не давам за нищо! За вас, мошениците с прекрасни блянове за бъдещето! На мен ми е все едно, ала вие не сте в състояние да го разберете. Защото сте ушен глист! И във Франция ми беше все едно. Смятате ли, че инак бих си правил труда? Аз не съм абстрактен човеколюбец, Хирш! И ми е все едно какво ще стане с мен! Каквото и да предприемете срещу мен, аз няма да хукна при съдията! Ще ви довърша сам. И това няма да ми е за пръв път. Та какво знаете вие за истинското отчаяние? Нима все още не сте разбрали колко е евтин човешкият живот в наши дни? — Лицето на Кан се изкриви в гримаса на отвращение. — Но защо да стигаме дотам? Няма да загубите кой знае колко. Ще върнете малка част от парите, които сте присвоили, нищо повече.

Отново ми се стори, че Хирш беззвучно дъвче нещо.

— Не държа пари в къщи — процеди най-после той.

— Може да ми дадете и чек.

Внезапно Хирш пусна кучето.

— Куш, Харо! — извика той, отваряйки една врата. Овчарката изчезна през нея. Хирш затвори вратата.

— Най-сетне! — каза Кан.

— Няма да ви дам чек — заяви Хирш. — Нали разбирате защо?

Наблюдавах го с интерес. Отначало не вярвах, че ще отстъпи толкова бързо. Може би Кан бе прав — неосъзнатият страх от тълпата, съчетан с осъзнатото чувство за вина, бяха лишили Хирш от самоувереността му. Изглежда, той съобразяваше бързо и действуваше също така бързо — само ако не бе решил да ни изиграе някой номер.

— Утре ще дойда пак — каза Кан.

— А документите?

— Ще ги унищожа утре пред очите ви.

— Ще дам парите само срещу документите.

Кан поклати глава.

— За да разберете имената на онези, които са готови да свидетелствуват против вас ли? Изключено!

— Кой ще ми гарантира, че ще унищожите истинските документи?

— Аз — отвърна Кан. — Моята дума е достатъчна гаранция.

Хирш отново задъвка беззвучно.

— Добре — промълви той полугласно.

— Утре по същото време. — Кан стана от своя позлатен стол.

Хирш кимна и изведнъж целият се обля в пот.

— Синът ми е болен — прошепна той, — единственият ми син! А вие… Би трябвало да се засрамите! — каза той неочаквано. — Аз съм отчаян, а вие!…

— Надявам се, че синът ви ще оздравее — отвърна спокойно Кан. — Доктор Грефенхайм положително може да ви насочи към най-добрия лекар.

Хирш не отговори. На лицето му бе изписана странна смесица от омраза и болка; омразата бе застинала в очите. Сега ми се стори по-приведен отколкото в началото, но аз неведнъж се бях убеждавал, че болката при загуба на пари може да бъде така силна, както и истинското страдание. Не беше изключено Хирш да открива някаква тайнствена връзка между болестта на сина си и своята подлост спрямо лекаря Грефенхайм. Може би затова бе отстъпил тъй бързо и това безсилие усилваше омразата още повече. Колкото и да бе необяснимо, аз почти го съжалих.

 

 

— Не съм сигурен дали синът му е наистина болен.

— Мисля, че не лъже. Един евреин не си позволява мрачни шеги за сметка на своето семейство.

Кан ме погледна развеселено.

— Аз дори не съм сигурен дали изобщо има син — каза той.

Излязохме на улицата, където беше задушно като в пералня.

— Смятате ли, че утре Хирш ще ни създаде трудности? — попитах аз.

— Мисля, че не. Хирш се бои за своето американско поданство.

— В същност защо ме взехте със себе си? Та аз по-скоро ви пречех. Пред свидетел Хирш бе принуден да се държи по-предпазливо. Без мен сигурно щяхте да успеете по-лесно.

Кан се засмя.

— Възможно е. Затова пък външността ви много ми помогна.

— Защо?

— Защото изглеждате като буреносен гой^[1]! Знаете ли какво означава това? Изглеждате такъв, какъвто си представят ариеца недъгавите и чернокоси фашисти от правителството в Германия. Евреин с евреин лесно се разбират и никога не се отнасят с достатъчна сериозност един към друг. Но ако се появиш с такъв типичен ариец като вас, всичко се променя. Допускам, че здравата изплашихте Хирш.

Сетих се, че неотдавна бях принуден по неволя да защищавам Германия от Фрейзър, а сега ме използуваха за плашило като нацист. В какви ли не положения може да изпадне човек. Знаех, че не ми достига чувство за хумор, но в подобни случаи съвсем го загубвах. Изведнъж се почувствувах тъй, сякаш върху главата ми бяха излели нощно гърне.

Кан не забелязваше нищо. Той крачеше с пружинираща походка през неподвижния зной на летния ден като ловец, съгледал дивеч.

— Най-сетне някакъв проблясък в скучното ми ежедневие! — възкликна той. — Вече щях да полудея! Не съм свикнал със сигурността. Може би в това отношение съм безнадеждно покварен.

— Защо не се запишете доброволец? — запитах сухо аз.

— Опитах се. Нали знаете, че не ни вземат. Ние сме „чужденци от вражеска страна“. Погледнете легитимацията си!

— Нямам такава. Аз съм още едно стъпало по-ниско. Но с вас положението е друго. Във Вашингтон сигурно знаят за подвизите ви във Франция.

— Знаят и затова ми се доверяват още по-малко. Подозират ме в двойна игра. Този, който е бил в състояние да извършва толкова дръзки постъпки, сигурно е имал и специални връзки — така мислят в учрежденията. Не бих се изненадал, ако ме арестуват. — Кан се засмя. — Ние живеем в епоха на криви огледала. За жалост това е тема за писателите, не за хора като мен.

— Наистина ли бяхте събрали подписи на емигранти срещу Хирш?

— Разбира се, че не. Затова и поисках само хиляда долара, а не цялата сума. Нека Хирш си мисли, че евтино се е отървал.

— Според вас той счита, че е сключил изгодна сделка, така ли?

— Да, бедни ми Рос — рече съчувствено Кан. — Така е устроен светът.

 

 

— Бих искал да заминем за някое тихо кътче — споделих с Наташа. — В някое европейско селце или на брега на езеро, където човек не започва веднага да се поти.

— Аз нямам кола. Да се обадя ли на Фрейзър?

— В никакъв случай!

— Не е задължително да идва с нас. Просто ще ни услужи с колата си.

— И това не искам. По-добре е да пътуваме с метрото или с автобус.

— Къде?

— Точно така — къде ли? Изглежда, през лятото този град има двойно повече жители, отколкото обикновено!

— И навсякъде е адска жега. Бедният Рос!

Ядосано се извърнах към Наташа. Днес за втори път ме наричаха „бедният Рос“.

— Хайде да идем в „Клойстърс“, където са изложени килимите с еднорогите. Още не съм ги виждал. А ти?

— И аз. Но вечер музеите са затворени. За емигранти — също.

— Понякога наистина ми идва до гуша да бъда емигрант — казах аз още по-раздразнено. — Днес бях целия ден емигрант. Първо със Силвърс, после с Кан. Какво ще кажеш, ако сега бъдем просто хора.

Тя се засмя.

— Когато човек вече не се грижи за хляба и подслона си, той престава да бъде просто човек, мили мой Валден, Русо и Торо. Дори и любовта води до катастрофи.

— Любовта не е катастрофална, ако хората я възприемат като нас.

— Как я възприемаме ние?

— Като всечовешка, а не индивидуална.

— Мили боже! — възкликна Наташа.

— Ние я възприемаме като необятно море. А не като отделна вълна. Нали това имаш пред вид? Или греша?

— Аз ли? — попита учудено Наташа.

— Да, ти. С многобройните си приятели.

— Как мислиш, една чаша водка няма ли да ме довърши? — попита тя след кратка пауза.

— Няма. Даже и в тази задушна дупка.

Безпричинно озлобен, взех от Меликов, който беше на смяна, бутилка водка и две чаши.

— Водка? — изненада се той. — В тая жега? Ще има буря. Дяволски задух. Да имахме поне една каквато и да е климатична инсталация. Тия вентилатори само разбъркват въздуха като тесто.

Върнах се при Наташа.

— Преди да се скараме, Наташа — рекох аз, — да помислим къде можем да идем. По-добре е да се спори на хладно. Отказвам се от европейското село и езерото. Освен това имаме пари. Силвърс ми плати комисионна.

— Колко?

— Двеста и петдесет долара.

— Ама че скъперник! — възмути се тя. — Трябвало е да ти даде петстотин.

— Глупости. Той ми обясни, че в същност не ми дължи нищо, понеже познавал мисис Уимпър. Ето кое ме вбеси, а не сумата. Сумата ми се видя напълно прилична. Но не мога да търпя, когато ми правят подаръци.

Наташа остави чашата си.

— Винаги ли си проявявал нетърпимост към подаръците?

— Не зная — отвърнах изненадано. — Вероятно не. Защо питаш?

Тя ме погледна внимателно.

— Мисля, че преди няколко седмици това щеше да ти бъде безразлично.

— Смяташ ли? Може би. Липсва ми чувство за хумор, сигурно там е причината.

— Не, ти имаш чувство за хумор в излишък. Навярно ти е изменило само днес.

— Кой би могъл да остроумничи в такава жега?

— Фрейзър — отвърна Наташа. — Той е извор на остроумие даже в такова време.

През мозъка ми прелетяха рой мисли, но не изрекох онова, което исках да кажа. Вместо това спокойно забелязах:

— Той много ми хареса. Мога да си представя, че прелива от чувство за хумор. И онази вечер бе изключително забавен.

— Налей ми още половин чаша — помоли ме Наташа. Тя ме наблюдаваше с усмивка.

Мълчаливо напълних чашата й до половината.

Тя стана и ме погали.

— Къде искаш да идем? — попитах аз.

— А ти? — попита тя.

— Не мога да те завлека в стаята си. Пълно е с народ.

— Завлечи ме в някой прохладен ресторант.

— Добре. Но не при рибите в „Морският цар“. В едно малко френско ресторантче на Трето авеню. В „Бистрото“.

— Там скъпо ли е?

— Не и за човек, който има в джоба си двеста и петдесет долара. Подарени или не, важното е, че ги има.

Очите й плувнаха в нежност.

— Правилно, darling — рече тя. — По дяволите моралът!

Аз кимнах, обзет от чувството, че току-що съм избягнал няколко опасности.

Когато излязохме от ресторанта, вече се святкаше. Поривите на вятъра вдигаха и носеха прах и късчета хартия.

— Започва! — казах аз. — Трябва по-скоро да хванем такси.

— Защо? В такситата вони на пот. Нека да вървим пеш.

— Ще вали. А ти нямаш нито шлифер, нито чадър. Ще се изсипе проливен дъжд.

— Толкоз по-добре. И бездруго смятах тази вечер да измия косата си.

— Ще станеш вир-вода, Наташа.

— Роклята ми е от найлон. Няма нужда от гладене. В ресторанта беше дори студено. Хайде да тръгваме! Ако завали по-силно, ще се скрием във входа на някоя къща. Ама че вятър! Как духа! Вълнуващо, нали?

Движехме се плътно до сградите. Внезапно всичко около нас пламна в мълнии — нагоре по небостъргачите, сякаш светкавиците възникваха в хаоса от тръби и в мрежата от кабели под земята. Веднага след това рукна дъжд — едри тъмни капки, разпилени по асфалта, които се виждаха, преди да ги усетим върху кожата си.

Наташа изложи лицето си на дъжда. Устата й бе полуотворена, очите й — със спуснати клепачи.

— Дръж ме здраво! — извика тя.

Бурята бушуваше все по-силно. Тротоарите изведнъж опустяха. Във входовете на къщите се тълпяха хора, отвреме-навреме нечия фигура пробягваше приведена покрай сградите, които блестяха под сребристата пелена на плющящия дъжд, превръщащ асфалта в кипящо, плитко, тъмно езеро, в което се изсипваха прозрачни копия и стрели.

— Боже мой! — ненадейно възкликна Наташа. — Та ти си с новия си костюм!

— Твърде късно забеляза! — казах аз.

— Мислех само за себе си. Аз съм почти гола. — Тя запретна роклята си. Бе с бели пликчета и без чорапи, а в белите й лачени сандали с високи токове се изливаха струи вода. — Но ти. Ти си с новия си костюм, който дори още не е платен.

— Твърде късно се сети — повторих аз. — Освен това мога да го изсуша и изгладя. Между другото костюмът ми е вече платен. Тъй че спокойно можем да се отдадем на несдържания си възторг от природните стихии! По дяволите костюмът, символ на еснафщината! Хайде да се изкъпем във водоскока пред хотел „Плаза“.

Тя се засмя и ме дръпна в един вход.

— Така ще спасим поне подплатата и росера^[2]. Те не могат да се изгладят. Бурите са по-често срещано явление, отколкото новите костюми. А възторгът може да се проявява и на сухо. Виж светкавиците! Съвсем се захлади! Това е от вятъра!

Колко е практична, без да губи усета си за красота, помислих си аз и целунах топлото й малко личице. Бяхме застанали между витрините на два магазина. В единия бяха изложени корсети за възрастни, по-пълни дами, а от другата страна се намираше магазин за декоративни животни. Цяла една стена се заемаше от осветени аквариуми със зеленикава, мека като коприна вода и рибки в тях. Като дете и аз бях развъждал рибки и сега познах някои видове. Колко странно чувство изпитах — изневиделица пред очите ми сякаш проблясна частица от моето детство, появи се безмълвно от един свят, намиращ се отвъд всички познати хоризонти, обгърнато от мълниени пламъци, ала недокоснато от тях, съхранило се такова, каквото е било, като че ли някакъв добър вълшебник не бе позволил на това детство да остарее, да се изцапа с кръв и да се разруши. Бях прегърнал Наташа и усещах топлината на нейното тяло, но в същото време някаква част от мен бе безкрайно далеч оттук, тя бе наведена над един забравен кладенец, в който отдавна вече не шумеше вода, и се вслушваше внимателно в едно минало, което ми бе станало чуждо и затова ми се струваше особено пленително. Дни край потоци, в гори, край брега на едно малко езерце, над което трептяха водни кончета, вечери в градини с надвиснал над оградите люляк — всичко това безшумно премина пред очите ми като ням филм.

— Какво би казал, ако имах такъв ханш? — попита Наташа. Обърнах се. Тя гледаше към витрината с корсетите. На черен манекен, каквито използуват шивачките, бе нахлузена огромна ризница, която би станала даже на валкирия.

— Ти имаш прекрасна фигура — възразих аз. — И изобщо нямаш нужда от корсет, въпреки че не си като ония мършави жирафи, които се разхождат наоколо.

— Чудесно. Дъждът спря. Едва-едва капе. Хайде да тръгваме.

Няма нищо по-потискащо от миналото, помислих си аз и погалих с прощален поглед аквариумите.

— Виж, маймуни! — възкликна Наташа и посочи към вътрешността на магазина, където в голяма клетка върху един дънер се премятаха две неспокойни дългоопашати маймуни. — Ето ги истинските емигранти! В клетки! Е, вие не сте я докарали още дотам.

— Така ли? — рекох аз.

Наташа ме изгледа.

— Та аз не зная нищо за теб — каза тя. — Пък и не искам да зная. Според мен е отегчително да си опяваме един другиму своите проблеми и истории. Ще почнем да се прозяваме от скука. — Тя хвърли още един поглед на корсета за някоя Брунхилда. — Колко бързо лети времето! Скоро тази ризница ще ми бъде по мярка и в кой ли женски клуб ще членувам! Понякога се събуждам с такъв ужасен страх. А ти?

— И аз.

— Наистина ли? Нямаш вид на страхливец.

— Ти също, Наташа.

— Хайде да вземем от живота всичко, което можем!

— Та нали тъкмо това правим.

— Искам повече! — Тя се притисна до мен и аз я почувствувах цялата — от главата до петите. Роклята й бе като бански костюм. Косите й висяха на мокри кичури, а лицето й беше много бледо.

— След няколко дни ще имам друга квартира — прошепна Наташа. — Тогава ще можеш да идваш при мен и няма да висим по хотели и кръчми. — После се засмя. — Жилището е и с климатична инсталация.

— Да не би да се местиш в ново жилище?

— Не. Апартаментът е на мои приятели.

— Фрейзър? — попитах аз, изпълнен с лоши предчувствия.

— Не, не е на Фрейзър. — Наташа отново се засмя. — Няма да те правя повече на жиголо, освен ако не е в интерес на нашия комфорт, Роберт.

— Аз и без това вече станах жиголо — казах аз. — Танцувам с оловни обувки върху въжето на морала и затова често падам от него. Да бъдеш порядъчен емигрант е трудна професия.

— Тогава бъди непорядъчен — посъветва ме тя и тръгна пред мен.

Беше се захладило и тук-таме между облаците вече поглеждаха звезди. Асфалтът блестеше от отраженията на фаровете, колите сякаш се плъзгаха по черен лед.

— Изглеждаш приказно — промълвих аз. — Струва ми се, че съм се озовал в бъдещето, на някакъв плаж с прелестна, марсианка. Защо моделиерите не измислят рокли, прилепнали към тялото като твоята?

— Вече са ги измислили — отвърна Наташа. — Просто още не си ги виждал. Почакай, може би ще попаднеш на някой бал в залите на „Сосайъти“.

— Сега се чувствувам като на бал — казах аз и я дръпнах в един тъмен вход. Тя миришеше на дъжд, вино и чесън.

Когато стигнахме до дома й, дъждът бе престанал напълно. Обратния път до хотела изминах пеш. Край мен непрекъснато спираха таксита, предлагащи да ме откарат. А само преди час нямаше нито едно. Пиех от хладния въздух, сякаш бе вино, и си спомнях за отминалия ден. Усещах, че някъде се таи опасност, но тя не ме заплашваше отвън, а бе вътре в мен. Чувствувах се тъй, като че ли незабелязано бях прекрачил някаква тайнствена граница и се бях озовал в територия, управлявана от сили, които ми бяха неподвластни. За сега нямах особени причини за тревога, но аз сам бях попаднал в мрежите на някакъв объркан свят, където се почитаха ценности, които до този момент не бяха били меродавни за мен. Много неща, които до неотдавна нямаха значение за мен, сега добиха стойност. Преди се смятах за саможивец, вече бях само отчасти такъв. Какво се случи с мен, питах се аз. Та нали не съм влюбен? Знаех, че аутсайдерът също може да се влюби, дори понякога в неподходящ обект, само защото самият той има толкова крещяща нужда от любов, че не е важно върху кого ще излее чувствата си. Знаех и друго: на пътя ми дебнеше опасност внезапно да се окажа в плен и да загубя всякаква ориентация.