Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schatten im Paradies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Уфтак Музгашки (2014)

Издание:

Немска, първо издание

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Олга Цанова

История

  1. — Добавяне

XXIV

В „Градината на аллах“ имаше плувен басейн и множество малки бунгала, които се даваха под наем. В тях живееха по един, по двама или по няколко души. Настаниха ме в едно, което вече се обитаваше от някакъв артист. Всеки от нас имаше самостоятелна стая, а банята беше обща. Хотелът приличаше на комфортен цигански табор. Всичко ми изглеждаше непривично, но се чувствувах добре. Първата вечер актьорът ме покани в стаята си. Имаше уиски и калифорнийско вино и постоянно прииждаха все нови и нови познати на съседа ми. Атмосферата бе много непринудена, всеки, който желаеше да се изкъпе, скачаше в зеленикавосинята вода, за да се освежи. Аз играех познатата си роля на експерт от Лувъра. Тъй като не бях сигурен докъде се разпространяват клюките, счетох за най-правилно да остана верен на тази версия и в личния си живот; в края на краищата Силвърс ми плащаше именно заради това.

През първите дни нямах никаква работа. Картините, които Силвърс бе изпратил от Ню Йорк, още не бяха пристигнали. Шляех се из „Градината на аллах“, ходех с моя съсед Джон Скот на плаж и слушах неговите поучения за живота в Холивуд.

Още в Ню Йорк постоянно ме преследваше мисълта за нереалността на всичко край мен, тъй като тая огромна страна водеше война, но войната не се чувствуваше — между Америка и фронтовете се простираше половината свят, обаче тук, в Холивуд, тя изглеждаше като литературна категория. И тук имаше тълпи полковници и капитани, които се перчеха със своите униформи, ала никой от тях нямаше и капка понятие от истинската война. Това бяха кинополковници, кинокапитани, кинорежисьори и кинопродуценти, получили един прекрасен ден чин полковник за нещо си, свързано по един или друг начин с военните филми; те не знаеха за военното дело повече от това, че фуражката не трябва да се сваля, когато се козирува. В Холивуд войната се бе преобразила в нещо като „Див Запад“ и човек имаше чувството, че статистите от военните филми носят униформите си и вечер. Действителност и илюзия се сливаха в толкова съвършено единство, че се спояваха в нова субстанция — тъй както медта и цинкът се спояват с месинг, създаващ илюзия за злато. При това в Холивуд бе пълно с изтъкнати музиканти, поети и философи, но също така и с мечтатели, сектанти и мошеници. Той приемаше всички, ала онзи, който не съумяваше да се спаси навреме, губеше собственото си „аз“, независимо дали го съзнаваше, или не. Изтърканата фраза, че човек може да продаде душата си на дявола, получаваше в Холивуд реален смисъл. Наистина тук в месинг се превръщаха само медта и цинкът, затова тъй често се надаваха сърцераздирателни вопли.

 

 

Седяхме в пясъка на плажа в Санта Моника. Тихият океан диплеше пред нас своите сиво-зелени вълни. До нас крещяха деца. А зад нас в дървена будка варяха омари. По плажа с горд вид се разхождаха статисти с надеждата, че ще ги открие някой talentscout[1] или бъдещ асистент-режисьор. Всички келнерки в заведенията чакаха големия си час: те изразходваха тонове грим и червило, ходеха с тесни панталони или къси поли. Като в игрална зала над всичко витаеше атмосферата на очакване на голямата награда — да получиш роля във филм.

— Таненбаум? — попитах аз с известно съмнение в гласа, вглеждайки се в един тип с карирано сако, който застана срещу слънцето и закри хоризонта.

— Лично той — с достойнство отвърна изпълнителят на роли на нацисти. — Отседнали сте в „Градината на аллах“, нали?

— Откъде знаете?

— Там е убежището на всички емигранти-актьори.

— По дяволите! Мислех, че най-сетне съм се отървал от тях. И вие ли живеете в хотела?

— Нанесох се днес по обед.

— Днес по обед! Значи преди два часа. И вече се разхождате по брега на Тихия океан без вратовръзка, с яркочервено копринено шалче, огненорижа коса и жълто спортно сако на карета? Моите почитания!

— Човек не бива да губи време. Виждам, че сте тук със Скот.

— Вие познавате и Скот?

— Разбира се. Вече два пъти съм бил тук. Веднъж като шарфюрер, втория път като щурмбанфюрер.

— Правите главозамайваща кариера. Сега какъв сте? Щурмбанфюрер?

— Групенфюрер.

— Започнаха ли снимките? — попита Скот.

— Още не. През идната седмица. Сега изпробваме костюмите.

Изпробваме костюмите, повторих на ум аз. Онова, за което не смеех да си помисля и което напразно исках да прогоня от сънищата си, тук се бе преобърнало в маскарад. Не свалях очи от Таненбаум и изведнъж ме обзе усещането за огромно облекчение. Гледах неспокойния сребристосив океан, вълните от живак и олово, напиращи към хоризонта, и този смешен човек, за когото световната катастрофа се заключаваше само в проби на костюми, грим и някакъв сценарий. И ми се стори, че над главата ми се разкъса покров от тежки облаци. Може би, мислех си аз, може би съществува и такова състояние, когато вече не приемаш нещата сериозно! Дори и да не стигна до проби на костюми и филми, може би миналото ще престане да тегне над мен като огромен глетчер, който всеки миг може да ме погребе под снега!

— Кога напуснахте Германия, Таненбаум? — попитах аз.

— През тридесет и четвърта.

Имах намерение да му задам още няколко въпроса, но после размислих. Исках да разбера дали е загубил някого — близки, които не са успели да се измъкнат от Германия или са били убити. Допусках, че е тъй, но не можех да го питам. А и ми се щеше да го чуя само за да установя дали е превъзмогнал миналото си дотолкова, та да изпълнява без душевни сътресения ролите на хората, които са били убийци на неговите близки. Ала всякакви въпроси бяха излишни. Фактът, че играеше нацист, бе достатъчен отговор.

— Радвам се, че се видяхме, Таненбаум — рекох аз.

Той ме стрелна с подозрителен поглед.

— Отношенията ни не са такива, че да си правим комплименти — каза той.

— Наистина се радвам — повторих аз.

 

 

Силвърс разгърна някаква тайнствена дейност, която не доведе до никакъв резултат. След няколко дни той смени тактиката и премина към директно настъпление. Въртеше телефони на продуценти и режисьори, с които се бе запознавал преди време чрез други клиенти, и ги канеше да разгледат картините. Ала се случи обичайното: хора, които в Ню Йорк едва ли не със сълзи на очи го бяха молили да ги посети, сега в Лос Анджелос си спомняха с големи усилия за него, а когато ги канеше да разгледат платната, се оказваше, че нямат време.

— Дявол да ги вземе тия варвари — ръмжеше Силвърс още след първата седмица. — Ако нещата не се променят, ще се върнем в Ню Йорк. Що за хора живеят в „Градината на аллах?“

— Не са клиенти за вас — отвърнах аз. — Най-много да купят някоя малка картина или литография.

— Като няма риба, рак. Нали донесохме две малки картини на Дега и две рисунки с въглен на Пикасо? Вземете ги и ги окачете в стаята си. И организирайте едно коктейл-парти.

— За моя или за ваша сметка?

— Разбира се, че за моя. Не носите ли в тая глава нещо друго освен пари?

— Нямам ги в джобовете, затова ги държа в главата си.

Силвърс махна с ръка. Не му беше до шеги.

— Направете опит в хотела. Може би ще уловите някоя дребна рибка, щом като не можем да хванем щука.

Поканих Скот, Таненбаум и неколцина техни познати. „Градината на аллах“ се славеше със своите партита. Скот ми каза, че понякога продължавали до зори. Отчасти от предвидливост, отчасти на шега поканих и Силвърс. Той си придаде учуден вид и надменно отказа. Такива увеселения били за дребни хорица и под достойнството му.

Партито започна многообещаващо. Пристигнаха десетина души повече от поканените, а в десет часа неканените гости станаха към двадесет. Моят алкохол привърши и се преместихме в едно от бунгалата. Някакъв белокос, червендалест мъж, когото всички наричаха Еди, поръча сандвичи, кюфтета и планини от кренвирши. В единадесет часа дотолкова се бях сприятелил е дузина непознати хора, че започнахме да се наричаме по име. В същност това стана доста късно, на парти обикновено хората се сближават много по-рано. Около полунощ няколко души цопнаха в басейна, а други бяха блъснати вътре, което се считаше за много изискана шега. В осветената зеленикаво-синя вода плуваха момичета по сутиени и гащи. Те бяха много млади и красиви, ето защо всичко изглеждаше като невинно забавление. Над целия този шум тегнеше някаква странна стерилност. В тоя час, когато в Европа отдавна вече спяха, тук компанията бе обкръжила рояла и пееше сантиментални каубойски песнички.

Постепенно изгубих контрол над себе си. Светът около мен се залюля и аз го оставих да се върти. Не исках да бъда трезвен. Ненавиждах нощите, когато се събуждах сам и не знаех къде се намирам; те бяха твърде близо до кошмарите, от които не можех да се отърся. Бавно потъвах в тежко, ала не и неприятно опиянение, пред очите ми проблясваха кафяви и златисти светлини.

На другата сутрин нямах представа как съм се прибрал в стаята си. Скот ме осведоми за всичко.

— Вие продадохте двете картини, които висяха тук, Роберт — каза той. — Ваши ли бяха?

Огледах се. Главата ми бучеше. Двете картини на Дега ги нямаше.

— На кого ги продадох? — попитах аз.

— Мисля, че на Холт. На режисьора, който снима филма с Таненбаум.

— Холт? Нямам и понятие. Господи, трябва да съм бил ужасно пиян.

— Всички бяхме пили повечко. Прекрасно парти! А и вие бяхте чудесен, Роберт!

Вдигнах недоверчив поглед.

— Не се ли държах като последен глупак?

— Не, това беше Джими. Той винаги плаче, когато се напие. Вие бяхте на ниво. Нима сте били пиян, когато продадохте картините? Не ви личеше.

— Трябва да съм бил. Нищо не си спомням.

— И за чека ли не помните?

— Какъв чек?

— Но Холт ви даде веднага чек.

Изправих се и затърсих из джобовете си. Действително намерих сгънатия чек. Вперих очи в хартията.

— Холт беше направо поразен. Вие говорихте изумително за изкуството. Той беше така очарован, че веднага взе картините със себе си.

Доближих чека до светлината. След това се засмях. Бях продал картините с петстотин долара по-скъпо, отколкото ги бе оценил Силвърс.

— Я виж ти! — обърнах се към Скот. — Продал съм ги на безценица.

— Наистина ли? Ама че работа! Не вярвам Холт да ви ги върне.

— Няма нищо — казах аз. — Така ми се пада.

— Ще имате ли неприятности?

— Не много. Заслужавам си го. А рисунките на Пикасо? И тях ли продадох?

— Какво?

— Другите две картини.

— Това не знам. Какво ще кажете да се изкъпем в басейна? Чудесно средство срещу махмурлук.

— Нямам бански костюм.

Скот ми донесе четири костюма.

— Изберете си. Ще закусите ли или направо ще обядвате? Часът е един.

Станах. Навън ме посрещна мирна картина. Водата блестеше, в басейна плуваха няколко момичета, мъже в удобни дрехи бяха насядали в шезлонги, четяха вестници, пиеха портокалов сок или уиски и лениво разговаряха. Познах беловласия мъж, у когото бяхме вечерта. Той ми махна. Други трима мъже, за които не можех да си спомня, също ме поздравиха. Неочаквано се сдобих е цял куп добри приятели, без да ги познавам. Алкохолът се оказа по-ефикасно средство за сближаване от интелекта и животът изведнъж ми се стори без проблеми — небето беше безоблачно, а това кътче, далеч от сложните взаимоотношения и черната бурна Европа, бе истински рай. Така изглеждаше само на пръв поглед. Без съмнение тук също господствуваха змиите, а не пеперудите. Но даже тази илюзия ми се струваше толкова невероятна, сякаш ме бяха пренесли сред южноморската идилия на остров Таити, където не ми оставаше нищо друго, освен да забравя миналото и собственото си, сраснало с мен, убийствено „аз“ и да открия пътя към моето някогашно „аз“, намиращо се отвъд горчивия опит и цялата мръсотия на изминалите години. Може би тоя път наистина ще се избавя от всичко, помислих си аз, скачайки в синьо-зелената вода, и ще започна нов живот, ще отхвърля от себе си плановете за отмъщение, които ми тежат като войнишка раница, натъпкана с олово.

 

 

Гневът на Силвърс се изпари, щом му връчих чека.

— Трябваше да поискате хиляда долара повече — заяви той.

— Поисках с петстотин долара повече, отколкото ми бяхте поръчали. Ако желаете, мога да върна чека и да ви донеса картините.

— Това не е в стила на един Силвърс. Продаденото си е продадено! Дори и когато губя.

Той се бе изтегнал на един светлосин кожен диван край прозореца, от който се виждаше басейнът на хотела.

— Имам клиенти за рисунките на Пикасо — подхвърлих аз, — но, както виждам, е по-добре да си ги продадете сам. Не искам да ви разорявам само защото погрешно тълкувам определените от вас цени.

Силвърс неочаквано се усмихна.

— Вие нямате чувство за хумор, драги Рос. Продавайте колкото си щете! Не виждате ли, че изпитвам професионална ревност. Вие вече продадохте две картини, а аз още нито една.

Огледах го. Беше облечен още по-холивудски от Таненбаум и това сигурно имаше своето значение. Сакото на Силвърс бе английско, докато Таненбаум носеше конфекция. Затова пък обувките на Силвърс бяха крещящо жълти, а коприненото му шалче в цвят цинобър — твърде фрапантно. Разбрах накъде клони разговорът — Силвърс не искаше да ми плати комисионна. Аз и не бях очаквал. Затова не се изненадах, когато ми поръча да му представя в най-скоро време сметката за коктейла.

Следобед пристигна Таненбаум.

— Обещахте на Холт да дойдете днес в студиото — съобщи ми той.

— Така ли? — учудих се аз. — Какво ли съм ви наприказвал?

— Бяхте в блестящо настроение. И продадохте на Холт две картини. Днес щяхте да го посъветвате какви рамки да вземе.

— Но картините са с рамки!

— Вие казахте, че това са стандартни рамки. Вместо тях трябвало да купи старинни рамки от осемнадесети век, тогава платната щели да станат три пъти по-ценни. Елате с мен. Да видите поне веднъж в живота си едно филмово студио.

— Добре.

В главата ми все още цареше пълен хаос. Тръгнах с него, без много да му мисля. Таненбаум караше стар шевролет.

— Къде сте се научили да шофирате? — попитах аз.

— В Калифорния. Тук човек има нужда от кола. Разстоянията са твърде големи. За няколко долара можете да си купите автомобил.

— Искате да кажете: няколкостотин, нали?

Таненбаум кимна. Минахме през някаква порта в испански стил, пред която стояха полицаи.

— Тук затворът ли е? — попитах аз, когато колата спря.

— Глупости! Това е полицията на студиото. Грижи се ателиетата да не се задръстят от зяпачи и кандидати да опитат късмета си в киното.

Минахме край селище на златотърсачи, после край улица с кръчми като в Дивия Запад. След тях видяхме танцова зала. Цялата тая бутафория под открито небе правеше странно впечатление. Повечето къщи се състояха само от фасади, сякаш Много акуратно и методично са били разрушавани от снаряди и бомби.

— Това са терените за снимки на открито — поясни Таненбаум. — Тук се заснемат стотици каубойски филми, уестърни с почти еднакви сюжети. Понякога дори не сменят и актьорите. Но кой ще го забележи.

Спряхме пред огромен павилион. По стените му на няколко места бе изписано с червена боя „Студио 5“. Над вратата светеше червена лампа.

— Ще трябва малко да почакаме — каза Таненбаум. — В момента се снима. Как ви харесва тук?

— Много ми харесва — отвърнах аз. — Напомня ми до известна степен на цирк или цигански табор.

Пред Студио 4 видях каубои и неколцина души с дрехи от пуританската епоха: жените с дълги рокли и широкополи шапки, мъжете с бради и рединготи. Почти всички бяха гримирани, което на слънчевата светлина изглеждаше някак неестествено. Освен тях видях и коне и един шериф, който пиеше кока-кола.

Червената лампа над Студио 5 угасна и ние влязохме вътре. След ярката дневна светлина в първия миг нищо не можах да различа. После изведнъж се вцепених. Отсреща се зададоха двадесетина есесовци. Неволно се обърнах, за да побягна, и се блъснах в Таненбаум, който вървеше подир мен.

— Кино — рече той. — Почти като наяве, а?

— Какво?

— Казвам, че добре са го направили.

— Да — отвърнах с усилие аз и за секунда се подвоумих дали да не го ударя през лицето.

На заден план над главите на есесовците се виждаше наблюдателна кула, а пред нея — ограда от бодлива тел. Забелязах, че дишам тежко и гърдите ми издават хрипове.

— Какво ви е? — попита Таненбаум. — Изплашихте ли се? Нали знаете, че участвувам в антифашистки филм?

Кимнах и се постарах да се успокоя.

— Бях забравил — промълвих аз. — След снощната вечер главата ми все още не е съвсем бистра. В такъв момент всичко забравяш.

— Е, да, разбира се! Трябваше да ви напомня.

— Защо? — изрекох аз, все още запъвайки се. — Нали сме в Калифорния. Изплаших се само в първия миг.

— Ясно, ясно. И аз бих реагирал тъй. Даже ми се е случвало вече — първия път. Но след това естествено се свиква.

— Какво?

— Казвам, че се свиква — повтори Таненбаум.

— Наистина ли?

— О, да!

Обърнах се и пак погледнах ненавистните ми униформи. Насмалко не повърнах. Обзе ме безразсъдна ярост, но напусто — наоколо нямаше никого, върху когото да я излея. Сега схванах, че тукашните есесовци говорят на английски. Въпреки това не можех да се успокоя. Гневът се уталожи, огромният страх изчезна, ала в мен остана усещането, сякаш бях получил силен гърч. Всички мускули ме боляха.

— Ето го и Холт! — възкликна Таненбаум.

— Да — продумах аз, без да откъсвам очи от телената мрежа на концлагера.

— Хелоу, Роберт!

Холт беше с тиролска шапка и гамаши. Не бих се учудил, ако видех на гърдите му пречупен кръст. Или жълта еврейска звезда.

— Не знаех, че вече сте започнали снимките — каза Таненбаум.

— Само отпреди два часа. От обед. Привършихме за днес. Какво ще кажете за един скоч, Роберт?

Вдигнах ръка.

— Още не смея след снощното пиянство.

— Именно затова. Клин клин избива. Това е най-доброто лекарство.

— Тъй ли? — рекох разсеяно аз.

— Стара рецепта! — Холт ме потупа по рамото.

— Може би — съгласих се аз. — Сигурно сте прав.

— Ето, така ми харесвате!

Излязохме навън, минавайки край група разговарящи есесовци. Преоблечени артисти, повтарях си мислено аз, но все още разумът ми не можеше да го побере. Напрегнах всички сили.

— Фуражката на онзи мъж — казах, посочвайки един шарфюрер — не е като на истинските есесовци.

— Наистина ли? — с тревога в гласа запита Холт. — Сигурен ли сте?

— Да. За жалост.

— Трябва веднага да проверим това. — Холт се обърна към някакъв младеж със зелени очила. — Къде е консултантът по костюмите?

— Ще го потърся.

Консултант по костюмите, мислех аз. Отвъд океана те все още убиват, а тук ролите им се изпълняват от статисти. Но нима всичко, което се бе случило през последните единадесет-дванадесет кървави години, не бе само бунт на статисти, които искаха да се представят за герои, а останаха банда вулгарни палачи?

— Кой е ваш консултант? — попитах аз. — Истински нацист?

— Не зная със сигурност — отвърна Холт. — Във всеки случай е специалист. По дяволите, ако заради някаква въшлива шапка ще трябва да заснемем цялата сцена още веднъж!

Влязохме в столовата. Холт поръча уиски със сода. Вече не се учудвах, че келнерките са много красиви и с грижливо поддържана външност. Вероятно всички те дебнеха случая, когато ще ги открият за киното.

— Исках да ви попитам нещо за картините на Дега — започна след кратко мълчание Холт. — Оригинални са, нали? Не ми се сърдете, но ме предупредиха, че имало цял куп фалшиви.

— Нямам причини да ви се сърдя, Джо. Имате право да се интересувате. Картините не носят саморъчния подпис на Дега, а само червен печат с името му. Предполагам, че това ви смущава?

Холт кимна.

— Това е печатът на неговото ателие. Картините са намерени и подпечатани след смъртта на Дега. За това има специални книги с репродукции. Господин Силвърс, който пристигна в Холивуд с мен, ги взе със себе си и с удоволствие ще ви ги покаже. Защо да не го посетите? Свършихте ли работата си тук?

— Свършвам след час. Но аз ви вярвам, Роберт.

— Често пъти самият аз не си вярвам, Джо. Хайде да се срещнем в шест часа пред хотел „Бевърли Хилс“! Тогава ще се уверите със собствените си очи. Освен това Силвърс ще ви даде удостоверение за покупката и паспортите на картините. Такъв е редът.

— Добре.

 

 

Силвърс ни прие, седнал на светлосиния си диван. Като го гледаше, човек не можеше да предположи, че идването му в Холивуд досега му носеше загуба. Държеше се много самоуверено, накара ме да изготвя документа, потвърждаващ покупката, и прибави към него паспортите и снимки на двете картини.

— Получили сте двете картини почти даром — заяви надменно той. — Господин Рос, моят сътрудник от Лувъра, в същност не се занимава с продажба. Бях му казал цените, на които аз самият съм купил платната. Станала е грешка. Той не е знаел, че това не са продажните цени, и ви ги е дал на цените отпреди една година. Ако ги бях купил сега, трябваше да платя най-малко петдесет процента повече.

— Искате да анулирате покупката ли? — попита Холт.

Силвърс махна с ръка.

— Продаденото си е продадено. Просто исках да ви поздравя. Сключихте много изгодна сделка.

Силвърс стана по-любезен и поръча кафе с коняк.

— Правя ви едно предложение — каза той. — Ако сте съгласен, ще откупя от вас двете картини с двадесет процента надбавка. Веднага. — Той бръкна в джоба си, като че ли се готвеше да извади чековата си книжка.

С любопитство чаках как ще реагира на тоя мошенически номер Холт. Той реагира правилно. Поясни, че е купил картините, защото са му харесали, и желае да ги задържи. Още повече — даже искал да се възползува от правото на предимство, което съм му дал снощи за двете рисунки на Пикасо и да купи и тях.

Погледнах го изумено; не си спомнях да съм му обещавал такова право, ала ми се стори, че в очите на Холт се появи алчен блясък. Явно беше схватлив.

— Оптация? — попита ме Силвърс. — Нима сте му дали оптация?

Аз също схващах бързо. Не бяхме споменавали за оптация. Вероятно Холт лъжеше. Дано не помнеше точните цени.

— Така е — казах аз. — Оптация до тази вечер.

— Цената?

— Шест хиляди долара.

— За едната? — попита Силвърс.

— За двете — отговори Холт.

— Вярно ли е? — попита рязко Силвърс.

Наведох глава. Сумата бе с две хиляди долара повече от цената, която бе определил Силвърс.

— Вярно е — потвърдих аз.

— Вие ме разорявате, господин Рос — омекна неочаквано Силвърс.

— Препихме — оправдах се аз. — Не съм свикнал да пия толкова.

Холт се засмя.

— Веднъж така загубих на трик-трак двадесет хиляди долара — каза той. — Добър урок получих.

При думите „двадесет хиляди долара“ в очите на Силвърс за миг проблесна същото пламъче, което бях забелязал преди това в погледа на Холт.

— Нека това да ви бъде за урок, Рос — заяви той. — Вие сте експерт, а не търговец. Вашето царство са музеите!

При тия думи трепнах.

— Възможно е — рекох след това и обърнах поглед към необятната синева на вечерта, из която притичваха белите фигури на последните тенисисти. Басейнът беше празен, затова пък край малките кръгли масички бяха насядали много хора на чаша освежително питие, а от съседния бар долиташе приглушена музика. Внезапно изпитах унищожителна тъга по Наташа, по моето детство, по отдавна забравените младежки мечти, по моя погубен живот — в тоя момент повярвах, че няма да мога да понеса всичко това. С отчаяние разбрах, че никога не ще се избавя от миналото и подчинявайки се на мрачните закони на безсмислието, ще продължа да съсипвам печалния остатък от своя живот. Нямаше спасение, чувствувах аз, и всичко, на което можех да се надявам, бе този оазис, този миг на затишие в света, свличащ се като сипей малко по малко в пропастта. Оставаше ми само едно — да се радвам до болка на този дар, да го чувствувам с всичките си сетива, защото тази тишина бе мимолетна и по някаква зла ирония на съдбата щеше да свърши за мен, щом светът отново си поемеше дъх и се заловеше с приготовленията за победния пир. Тогава щеше да започне моят самотен поход срещу врага, поход, който щеше да ме доведе до гибел, но от който не можех да се откажа.

— Е, добре, господин Холт — каза Силвърс и небрежно пъхна в джоба си втория чек. — Позволете ми още веднъж да ви поздравя! Положихте добро начало на една прекрасна колекция. Четири произведения на двама велики майстори! При удобен случай ще ви покажа няколко пастела на Пикасо. Сега нямам време. Канен съм на вечеря. Слухът за моето пристигане вече се разнесе. А ако не се видим тук, може да се срещнем по-късно в Ню Йорк.

Мислено му изръкоплясках, макар и да не помръднах. Знаех, че не е канен никъде на вечеря. Но знаех и друго — Холт очакваше, че Силвърс ще се опита да му пробута някоя по-скъпа картина. А Силвърс бе отгатнал неговите мисли и затова смени тактиката. Това повторно убеди Холт, че е сключил изгодна сделка. Според израза на Силвърс, той беше вече узрял.

— Горе главата, Роберт — ме утешаваше Джо. — Ще дойда да прибера картините утре вечер.

— Добре, Джо.

Бележки

[1] Търсач на таланти (англ.). — Б.пр.