Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (35)

XXXIV

Не беше толкова просто, както мислеше Фрислендер. Минаха повече от два месеца, докато всичко се уреди. Въпреки трудностите това беше най-лекият период в живота ми от години насам. Онова, което ме бе измъчвало през цялото това време, не бе изчезнало, дори ме терзаеше с нова сила, но беше поносимо, защото сега имах цел и вече не се чувствувах безпомощен. Бях взел решение и с всеки изминат ден ми ставаше все по-ясно, че друг път за мен няма. Не се и опитвах да мисля за бъдещето. Аз трябваше да се върна, а всичко останало щеше да се разреши там. Кошмарите продължаваха да ме преследват. Те се появяваха даже по-често от преди и бяха все по-страшни. Сънувах, че се намирам в Брюксел и пълзя в някаква шахта, която ставаше все по-тясна и по-тясна, докато се събуждах с вик. Виждах пред себе си лицето на човека, който ме бе скрил и когото отведоха в лагер заради това. Години наред това лице се явяваше в сънищата ми мъгливо и като че ли забулено с някакъв воал, сякаш ужасният страх ми пречеше да разгледам чертите му. Сега изведнъж го видях ясно — изморените очи, сбръчканото чело и меките ръце. Събуждах се потресен, ала не така объркан и с мисълта за самоубийство, както по-рано. Събуждах се, изпълнен с горест и жажда за отмъщение, но не вече пребит и смазан, а приведен сякаш за скок и съсредоточен, обзет от огромно нетърпение и смътното съзнание, че съм още жив и мога сам да се разпореждам със съдбата си. Това вече не бе усещането за безнадежден край, не, това бе усещане за безнадеждно начало. Безнадеждно, защото никой и нищо не можеше да се върне. Онези, които бяха измъчвани, убивани и изгаряни, си бяха отишли безвъзвратно и никой не бе в състояние да поправи или измени стореното. В същност все още можеше да се измени нещо, но тук не ставаше въпрос за мъст, макар че това чувство приличаше на мъст и имаше същите примитивни корени като нея. Това бе чувство, присъщо само на човека: че едно престъпление не бива да остане ненаказано, защото иначе всички морални устои биха рухнали и на земята би се възцарил пълен хаос.

 

 

Бе странно, но тези последни месеци въпреки всичко бяха някак безтегловни. Цялата призрачност и нереалност, с която беше свързан престоят ми в Америка, внезапно отстъпи място на една спокойна, вълшебна картина. Като че ли мъглата се разсея, цветовете заблестяха отново — една идилия в златистото сияние на залязващото слънце, спокоен мираж на шумния град. Навярно съзнанието за близката раздяла преобразяваше и идеализираше всичко. Раздялата е съществувала винаги, мислех си аз, и животът, пълен с разлъки, за миг ми се стори сходен с мечтата за вечен живот, само дето заменяше живота на простосмъртния със съществуване, пълно с блажени мъртъвци. Всяка вечер в Америка бе за мен последна.

Реших да кажа едва в последния момент на Наташа, че заминавам. Чувствувах, че се досеща, но не казваше нито дума, а аз предпочитах да ме обвинят в дезертьорство и предателство, отколкото да се измъчвам от една безкрайна раздяла с упреци, обиди, одобрявания и други усложнения. Аз просто не бях в състояние да го направя. Всичките ми сили бяха подчинени на една цел и не можех да се лиша от тях, да ги прахосам в безплодна скръб, спорове и обяснения.

Това бяха светли дни, изпълнени с любов, както кошер с пити мед. Май преминаваше в лято, до нас стигнаха първите съобщения от Европа. Сякаш се отвори от дълго време зазидана гробница. Ако по-рано често бях избягвал новините или ги бях регистрирал само с повърхностния слой на своето съзнание, за да не ме извадят от равновесие, то сега жадно ги поглъщах. Те бяха свързани с целта, която непрекъснато ме гризеше: да замина. За всичко друго оставах сляп и глух.

— Кога заминаваш? — попита ме ненадейно Наташа.

Замълчах за секунда.

— В началото на юли — промълвих след това. — Откъде знаеш?

— Не от теб. Защо не ми каза?

— Разбрах го едва вчера.

— Лъжеш.

— Да — отговорих аз. — Лъжа. Не исках да ти казвам.

— Можеше спокойно да ми кажеш. Защо не?

Не отговорих веднага.

— Трудно ми е — продължих след малко.

Тя се разсмя.

— Защо? Ние бяхме известно време заедно, ала не сме си създавали никакви илюзии. Просто всеки използуваше другия. А сега ще се разделим. Е, и какво от това?

— Аз не съм те използувал.

— А аз — да. И ти също. Не лъжи! Не е нужно.

— Зная.

— Не е зле да престанеш да лъжеш. Поне накрая.

— Ще се опитам.

Наташа мигом впери очи в мен.

— Значи си признаваш?

— Не мога нито да призная, нито да отрека. Мисли си каквото си искаш.

— Тъй е по-лесно, нали?

— Не е толкова лесно. Аз заминавам, това е истина. Дори не съм в състояние да ти обясня защо. Единственото, което мога да ти кажа, е, че все едно съм длъжен да замина на фронта.

— Длъжен?

Мълчах измъчен. Трябваше да издържа до края.

— Нямам какво да добавя — рекох аз. — Ти си права, ако изобщо може да се говори за право. Аз съм всичко онова, което изреди — лъжец, мошеник, егоист. А, от друга страна, не съм такъв. Кой би могъл да определи тия неща в ситуация, в която истината граничи с лъжата?

— И кое е по-важно за теб?

— Това, че те обичам — изрекох с усилие аз. — Ала сега не е време да ти го казвам.

— Не — промълви тя неочаквано нежно. — Сега не е време, Роберт.

— Защо? — възразих аз. — За това винаги е време.

Виждах, че Наташа страда и това ми причиняваше болка, сякаш бях порязал ръката си с остър нож. Така ми се искаше всичко да бъде иначе, но разбирах, че в мен говори само жалкият ми егоизъм.

— Все едно — каза тя. — Означавали сме един за друг по-малко, отколкото ни се е струвало. И двамата сме лъгали.

— Да — отвърнах покорно.

— През това време аз бях и с други. Ти не беше единственият.

— Зная, Наташа.

— Знаеш ли?

— Не — отрекох бързо. — Не знаех. Никога не бих повярвал.

— Можеш да вярваш. Истина е.

Разбрах, че това е отчаян изход за нейната гордост. Дори и в този миг не и вярвах.

— Вярвам ти — казах аз.

Тя вирна брадичката си още по-високо. Обичах я много, когато беше такава. И аз бях отчаян, но нейната мъка бе по-силна. Онзи, който остава, винаги се чувствува по-зле, даже и ако му отстъпваш оръжието, за да нанесе той удара.

— Обичам те, Наташа. Бих искал да го разбереш. Не заради мен. Заради теб.

— А защо не заради теб?

Отново бях допуснал грешка.

— Нищо не мога да направя — казах аз. — Нима не виждаш?

— Ние ще се разделим като чужди хора, които случайно са извървели заедно част от своя път, но никога не са се разбирали. А и как бихме могли да се разберем?

Очаквах, че Наташа пак ще ме нападне за моя немски характер, ала тя се досещаше, че чакам това. Не знаеше само едно — че аз нямаше да й възразя. И се отказа.

— Добре че стана така — рече тя. — И бездруго смятах да те напусна. Не знаех как да ти кажа.

Разбрах какво трябва да отговоря. Но не можех.

— Искала си да ме оставиш? — попитах все пак.

— Да. Отдавна. Твърде дълго бяхме заедно. Връзки като нашата трябва да бъдат кратки.

— Да — съгласих се аз — Благодаря ти, че бе търпелива. Инак щях да загина.

Наташа се обърна.

— Защо пак лъжеш?

— Не лъжа.

— Думи, думи. Винаги си говорил много! И все на място.

— Но не и сега.

— Но не и сега ли?

— Не, Наташа. Сега не намирам думи. Тъжно ми е и се чувствувам безпомощен.

— Пак думи.

Тя стана и посегна към роклята си.

— Обърни се — каза тя. — Не искам да ме гледаш повече така.

Наташа обу чорапите и обувките си. Аз гледах навън. Прозорците бяха отворени, на улицата беше топло. Някой разучаваше на цигулка „La Paloma“, правеше една и съща грешка и неуморно повтаряше първите осем такта. Чувствувах се отвратително и в главата ми беше пълен хаос. Само едно ми бе ясно — дори и да останех, това щеше да бъде краят на нашата връзка. Чух как Наташа облича зад мен полата си.

Обърнах се, когато изскърца вратата, и станах.

— Не ме изпращай — каза тя. — Остани тук. Искам да си тръгна сама. И не идвай повече. Никога. Никога повече!

Останах в стаята. Взирах се в бледото й, безизразно лице, очите, втренчени някъде над мен, устните и ръцете й. Тя дори не ми кимна, вратата още не беше затворена, а нея вече я нямаше.

Не се втурнах след нея. Не знаех какво да сторя. Стоях и гледах в една точка.

Все още можех да я догоня, ако вземех такси. Вече бях до вратата, когато размислих и се върнах. Разбрах, че е безполезно. Постоях още малко прав, не ми се сядаше. Накрая слязох във фоайето. Меликов беше там.

— Не изпрати ли Наташа? — учуди се той.

— Не. Пожела да си иде сама.

Той ме изгледа.

— Всичко ще се оправи. До утре ще забрави.

Обзе ме някаква безумна надежда.

— Мислиш ли?

— Разбира се. Ще си лягаш ли? Или ще пийнем още по една водка?

Надеждата не ме напускаше. Нали до заминаването ми имаше още две седмици. И изведнъж тъгата ми се превърна в необяснима радост. Имах чувството, че ако сега пия с Меликов, утре Наташа ще ми се обади или ще дойде при мен. Просто не беше възможно да се разделим така.

— Добре — съгласих се аз. — Да пийнем. Какво става с твоя процес?

— След една седмица започва. Остава ми да живея още една седмица.

— Защо?

— Ако ме тикнат за дълго в затвора, няма да го преживея. Аз съм на седемдесет години и съм прекарал два инфаркта.

— Познавах един, който оздравя в затвора — додадох предпазливо аз. — Никакъв алкохол, лек физически труд на чист въздух, редовен живот. И сън нощем, а не през деня.

Меликов поклати глава.

— Всичко това е отрова за мен. Ще видим. Не си струва да се измъчваме с ненужни мисли.

— Да — съгласих се аз. — Не си струва. Ех, да можеше така човек!

Не пихме много. И двамата имахме чувството, че имаме да си кажем много неща, и се настанихме по-удобно, сякаш разговорът щеше да продължи до късно през нощта. Ала после се оказа, че няма за какво да си говорим, и се умълчахме. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Не бива да питам Меликов за процеса, мислех аз, но в същност причината не бе там. Най-после станах.

— Неспокоен съм, Владимир. Ще ида да се разходя из града, докато се изморя.

Той се прозина.

— А аз ще си легна, въпреки че не след дълго сигурно ще имам достатъчно време да се наспя.

— Смяташ ли, че ще те осъдят?

— Всеки може да бъде осъден.

— Без доказателства?

— За всичко могат да се намерят доказателства. Лека нощ, Роберт. Трябва да се пазим от спомените. Ти знаеш това, нали?

— Да, зная. Даже съм го изпитал на гърба си. Инак отдавна нямаше да съм жив.

— Спомените са дяволски тежък товар. Особено ако си в затвора.

— И това ми е известно, Владимир. На тебе също нали?

Той вдигна рамене.

— Така мисля. Но когато човек остарява, често забравя всичко. Или забраненото ненадейно изплува в съзнанието. Спомням си неща, за които не съм се сещал от четиридесет години. Странна работа!

— Приятни ли са?

— Отчасти. Тъкмо това е странното. Приятните спомени стават неприятни, защото са минало, а лошите са хубави, защото също няма да се върнат. Според теб може ли да се живее в затвора с този товар?

— Да — отговорих аз. — Спомените помагат да се убие времето. Ако мислиш за тях така, както сега.

Скитах из града, докато капнах от умора. Минах край къщата на Наташа, спрях пред няколко телефонни кабини, ала не й се обадих. Имам още две седмици, успокоявах се аз.

Винаги е най-трудно да се преживее първата нощ, понеже в подобни ситуации тя изглежда близко до смъртта. Но какво исках в същност? Една еснафска трогателна раздяла с целувки на стълбата на мръсния параход? Обещания да си пишем? Не бе ли по-добре така? Как го каза Меликов? Не бива да мъкнем спомените със себе си. Те са тежък багаж, ако не си толкова стар и те не са единственото, което ти остава. Не живей със спомените, а ги дръж по-далеч от себе си, за да не те удушат като лиани в девствен лес. Наташа постъпи правилно. Защо не направех и аз като нея? Защо блуждаех като сантиментален ученик, облечен в дрипите на сълзлив копнеж и малодушие, и не можех да взема най-сетне някакво решение? Усещах меката нощ, чувствувах диханието на огромния град, обаче вместо да крача безпътно из живота и да се оставя на течението, аз се лутах като в лабиринт от огледала, търсех изход и постоянно се озовавах пред собствения си образ. Минах покрай витрините на „Ван Клееф“, не исках да ги гледам, но се насилих да спра пред тях. Взирах се в скъпоценностите на мъртвата императрица и си представях как изглеждаше Наташа с тях — взети под наем бижута на взета под наем жена в свят, където царуват фалшът и измамата. По-рано се наслаждавах с ирония на фалшивото си благополучие. Сега гледах блестящите предмети и не проумявах дали не се готвех да допусна голяма грешка и да разменя трохите на отлитащото щастие срещу няколко овехтели, смешни предразсъдъци, които нямаше да доведат до нищо друго, освен до донкихотовски бой с вече несъществуващи вятърни мелници. Гледах втренчено скъпоценностите и не знаех какво да правя. Бях убеден само в едно: трябва някак си да се изплъзна от ноктите на тази нощ. Вкопчих се като в спасителен пояс в мисълта, че имам още две седмици време в Ню Йорк, че съществува утре и вдругиден. Трябваше да изкарам само тази нощ. Но как, след като точно нея нощ можех да намеря Наташа. След като тя чакаше да й се обадя. Стоях шепнех: „Не, не!“, повтарях тази дума безкрайно, действително я шепнех, изричах я на глас тъй, че да я чувам добре. Беше ми се случвало и друг път и понякога ми бе помагало — да си говоря сам, сякаш убеждавам дете, твърдо и настойчиво: „Не, не, не!“ и „Утре, утре, утре“! Повтарях го монотонно, като че ли се заклевах или хипнотизирах някого: „Не, не! Утре, утре!“, докато не усетих, че вълнението ми се притъпи и съм в състояние да продължа пътя си — отначало бавно, след това почти тичешком. Задъхвайки се, стигнах до хотела.

Повече не видях Наташа. Може би и двамата очаквахме, че другият ще се обади. Неведнъж ми се искаше да я потърся, ала всеки път си внушавах, че е безполезно. Не можех да прескоча сянката, която ме съпровождаше навсякъде, и непрекъснато си повтарях, че е по-добре да погребеш нещо, както си е било, отколкото да се ровиш в рани със съзнанието, че това няма да доведе до нищо. Понякога ми се струваше, че Наташа ме е обичала по-силно, отколкото е искала да признае. Тогава дъхът ми секваше и ме овладяваше безпокойство, но тези чувства потъваха в общото вълнение, което нарастваше с всеки изминат ден. Когато вървях по улицата, неволно я дирех с очи, но нито веднъж не я срещнах. Успокоявах се с най-глупави мисли, в това число и с идеята да се върна в Америка. Осъдиха Меликов на една година затвор. Последните си дни в Ню Йорк прекарах сам. Силвърс ми даде петстотин долара премия.

— Може би ще се видим в Париж — каза той — През есента смятам да отида там, искам да купя някои неща. Пишете ми.

Улових се за тези думи и обещах да му се обадя. Утешавах се с факта, че той ще дойде в Европа и то по такъв приятен повод. Сега Европа не ми се струваше така зловеща, както преди.

 

 

Когато се върнах в Европа, се сблъсках с чужд за мен свят. Намерих музея в Брюксел, обаче никой не можа да ми каже какво се бе случило през тези години. Все още помнеха името на моя спасител, но нито един човек не знаеше какво е станало с него. Търсих го в продължение на няколко години. Търсих го и в Германия. Дирех убийците и баща си. Често се сещах с болка за думите на Кан, той се оказа прав. Най-тежкото разочарование настъпи след връщането, това беше връщане в чужда страна, където ни посрещнаха равнодушие, скрита омраза и малодушие. Никой не си спомняше за своето членство в партията на варварите. Никой не поемаше отговорност за онова, което беше вършил. Аз не бях единственият под чуждо име. Появиха се хиляди, сменили навреме своите паспорти — емиграцията на убийците. Окупационните власти проявяваха добра воля, ала бяха безсилни. Те бяха длъжни да се обръщат за справки към немските си сътрудници, които сигурно се страхуваха от възмездие или мислеха за своя кодекс на честта, стараейки се да не „измърсят собственото си гнездо“. Не можах да открия човека от крематориума, никой не се сещаше за неговото име, никой не си спомняше за делата му, а мнозина дори бяха забравили за съществуването на концлагери. През цялото това време се натъквах на стени от мълчание, страх и отрицание. Опитваха се да го обяснят с факта, че народът бил преуморен, че самият той бил дал много жертви през войната. Всеки бе преживял достатъчно страдания, за да се занимава с чуждите. Немците не са нация на революционери. Те бяха нация, изпълняваща заповеди. Заповедта заместваше тяхната съвест. Тя стана най-обичаното извинение. Онзи, който действуваше по заповед, се освобождаваше от всяка отговорност.

Трудно ми е да опиша всичко, с което се занимавах през тия години. А и не съм имал намерение да разказвам за него в своите бележки. Странното бе, че с течение на времето започнах все по-често да си спомням за Наташа. В мислите ми нямаше нито съжаление, нито разкаяние, ала едва в този миг осъзнах какво е представлявала тя за мен. Тогава не го бях съзнавал, но сега, когато всичко или се отрече от мен, или се сля в поток от огорчения, рухнали илюзии и лутания, ми ставаше все по-ясно каква роля бе изиграла тя в моя живот. Като че ли от златоносната руда бе изтръгнат чистият метал. Тези мисли не ми помогнаха да преодолея разочарованието, ала затова пък започнах да виждам нещата по-отчетливо и да се дистанцирам от тях. Колкото повече онова време се отдалечаваше от мен, толкова по-силно ставаше убеждението, че Наташа е била най-важното явление в моя живот, а аз не съм знаел това. Не изпитвах нито сантименталност, нито съжаление, че съм го проумял твърде късно. Дори ми се струваше, че ако го бях осъзнал още тогава, Наташа сигурно щеше да ме напусне. Тъкмо тая моя независимост, извоювана благодарение на несериозното ми отношение към нея, я бе задържала толкова дълго при мен. Понякога си мислех, че можех да остана в Америка, ако предварително знаех какво ме очаква в Европа. Но това бяха мисли, които идваха и отлитаха като вятъра, те не пораждаха нито сълзи, нито отчаяние — знаех, че едното бе невъзможно без другото и животът ми в Америка нямаше да бъде същият. Връщане назад няма, нищо не стои на едно място — нито ти, нито другият до теб. Онова, което остана, бяха редките вечери, изпълнени с тъга, тъгата на всеки човек, съзнаващ, че всичко е преходно, а той е единственото живо същество, което го знае, както знае и друго — че това е неговата утеха, макар и да не разбира защо.