Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (33)

XXXII

Изведнъж всичко се завъртя стремително. Седмиците се топяха като снега по улиците. Известно време не чух нищо за Меликов. Ала една сутрин той се появи отново.

— Ти си на свобода! — зарадвах се аз. — Значи всичко мина?

Меликов поклати глава.

— Освободиха ме под гаранция. Делото ще се гледа по-късно.

— Има ли улики срещу теб?

— По-добре да не говорим за това. И по-добре да не разпитваш, Роберт. В Ню Йорк е най-сигурно, когато не знаеш нищо и не задаваш излишни въпроси.

— Добре, Владимир. Отслабнал си. Защо не те пуснаха по-рано?

— Нека това бъде последният ти въпрос. Повярвай ми, Роберт, така е по-добре. И ме избягвай.

— Не — възпротивих се аз.

— Да. А сега да пийнем водка. Мина цяла вечност, откакто съм пил за последен път водка.

— Не изглеждаш добре. Отслабнал и тъжен. Дано скоро всичко се промени.

— В затвора навърших седемдесет години. А и проклетото ми кръвно много се е покачило.

— Има лекарства.

— Роберт — изрече полугласно Меликов, — за тревогите лек няма. Не искам да свърша в затвора.

Замълчах. Отвън се чуваше капчукът.

— Не би ли могъл… — казах тихо аз. — Не можеш ли да направиш онова, което сторих аз в минута на опасност? Америка е огромна и регистрацията в полицията не е задължителна. Освен това всеки щат е самостоятелен и има собствени закони. Това не е предложение, просто мисля на глас.

— Не искам да ме преследват и издирват. Не, Роберт, трябва да опитам късмета си и да разчитам на помощта на хората, които ме измъкнаха сега. Да забравим всичко останало. — Лицето му се сгърчи в усмивка. — Да пием водка и да се надяваме на инфаркт, докато все още сме на свобода.

 

 

През март дъщерята на Фрислендер се сгоди за американец. А през април се омъжи за него. Фрислендер реши да даде два приема — единия като американец, другия като бивш емигрант. Той беше наистина твърдо решен все повече да се американизира и гледаше на брака на дъщеря си с чистокръвен, кореняк американец като значителна крачка в тази насока, но заедно с това искаше да покаже на нас — безотечествениците, че не се отрича от своя произход, въпреки че го премълчава. Поради тази причина бе организирано истинско сватбено тържество с роднините на мъжа, чистокръвни американци, и някои отбрани емигранти, които вече имаха поданство или бяха професори, и после още едно празненство за простосмъртните изгнаници и простолюдието. Нямах желание да ида на приема, обаче Наташа, водена от сляпата си страст към гулаша по сегедски, приготвен от готвачката на Фрислендер, настояваше да отида, надявайки се, че пак ще донеса в къщи пълна тенджера.

По думите на Фрислендер това бе нещо като прощална вечер и същевременно начало на нов живот.

— Скитничеството из пустинята се приближава към края си — заяви той.

— А къде е обетованата земя? — Подхвърли иронично Кан.

— Тук! — отвърна учудено Фрислендер. — Къде другаде?

— Значи това е празник на победата, така ли?

— Евреите не празнуват победи, господин Кан. Евреите празнуват своето избавление — поясни Фрислендер.

— Ще присъствуват ли младоженците? — попитах аз госпожа Фрислендер.

— Не. Те заминаха след сватбата за Флорида.

— За Майами?

— За Палм Бийч. В Майами не е толкова изискано.

Помислих си за техния зет; той беше банкер, неговите прадеди бяха пристигнали преди столетия от Англия с легендарното корабче „Мейфлауър“, този Ноев ковчег на американската аристокрация, който трябва да е бил десетина пъти по-голям от „Куин Мери“, за да побере всичките онези каторжници и пирати, чиито правнуци впоследствие твърдяха, че техните предци са дошли с него.

Огледах се. От самото начало почувствувах, че настроението е по-различно от друг път. Фрислендер организираше на всеки няколко месеца своите вечери за бежанци. Отначало го правеше с цел разпръснатата тълпа емигранти да има нещо като свой център. По-късно се оказа, че асимилацията протича нормално, както при всички малцинства — извършваше се едва във второто поколение. В първото хората все още държаха един за друг, а второто се разпиляваше на всички страни. Причините се криеха в недостатъчното владеене на езика, вкоренените навици и трудното приспособяване на възрастните хора към новия начин на живот. Децата, посещаващи американски училища, усвояваха без усилие обичаите на страната. Родителите — не. При цялата си благодарност към своята нова родина те се чувствуваха като в приятен затвор без стени, но никой не осъзнаваше, че сам си е издигнал всичките тия бариери. А Америка беше най-гостоприемната страна в света.

— Аз оставам тук — заяви Таненбаум, който отново се бе завърнал от Холивуд, за да играе ролята на есесовец в някакъв театър. — Това е единственото място, където не гледат на нас като на окупатори и натрапници. Във всички други държави беше тъй. Аз оставам тук.

Везел се вторачи в него.

— А ако не можете да си намерите повече работа? Вие имате силен акцент и след края на войната няма да има роли за вас.

— Напротив, едва тогава ще се разгърна истински.

— Да не сте велемъдър бог! — отряза го Везел.

— Вие също, Везел. За сега нали имам работа.

— Господа, моля ви — възкликна госпожа Фрислендер, — не се карайте! Сега, когато всички несгоди са зад нас!

— Така ли смятате? — попита Кан.

— Няма да е така, ако се върнете — каза Таненбаум. — Според вас как изглежда сега в Германия?

— Родината си е родина — рече Везел.

— И лайното си е лайно.

— Аз трябва да се върна — тъжно произнесе Франк. — Какво друго ми остава?

Това беше основният мотив на тази унила вечер, на която всички бяха дошли, изпълнени с мисли за бъдещето. Неочаквано се случи онова, което бе предсказал Кан. Решените да останат се измъчваха от неясното чувство, че са загубили нещо именно защото скоро щяха да имат възможност да се върнат. Перспективата да останат в Америка вече не им изглеждаше така блестяща както по-рано, въпреки че в същност нищо не се беше променило. А онези, които искаха да се върнат и през цялото време бяха виждали пред очите си Европа — родния стар континент, изведнъж усетиха, че ги очаква един опустошен континент с много проблеми, а не някакъв рай. Всичко беше като във влагомер — щом напред излезеше едната фигура, другата се връщаше. Трогателните илюзии, с които бяха живели, се спукаха като сапунен мехур. И едните, и другите се чувствуваха като дезертьори. Това беше последната им илюзия. Този път те дезертираха от самите себе си.

— Лизи иска да се върне — каза Кан. — Люси, другата близначка, иска да остане. Почти никога не са били разделени. Всяка смята другата за егоистка и приемат всичко много трагично.

Погледнах го. Не знаех какви са отношенията му с Лизи.

— Няма ли да склоните Лизи да остане? — попитах аз.

— Не. Великото преселение на народите започна — рече той със сарказъм. — И великото отрезняване.

— И за вас ли?

— За мен? — усмихна се Кан. — Аз ще се спукам като балон. Моето място не е нито тук, нито там. А вие?

— Аз ли? Не зная. Има достатъчно време за размисъл.

— Но нали откакто сте тук, мислите все за това, Роберт.

— Понякога колкото повече мислиш, толкова повече се объркваш. Ето защо не бива да си блъскаш излишно главата. Това само разваля и усложнява живота. Важните решения се вземат отведнъж.

— Да — повтори той. — Важните решения се вземат отведнъж. Вие сте прав.

Фрислендер ме дръпна настрана.

— Не забравяйте какво ви казах за немските акции. След примирието те ще се купуват на безценица. А после курсът им постоянно ще се покачва. Може да ненавиждате страната в политическо отношение, ала имайте доверие в нейната икономика. Това е нация на шизофреници. Кадърни индустриалци, учени и масови убийци.

— Да — потвърдих с горчивина аз. — И често всичките тия качества са събрани в една личност.

— Нали ви казах: шизофреници. Бъдете и вие шизофреник — натрупайте състояние и презирайте нацистите.

— Не звучи ли твърде прагматично?

— Наричайте го както желаете. Но защо да позволим на концерните, измъчили до смърт работниците-роби, да спечелят луди пари?

— Те тъй или иначе ще ги спечелят — казах аз. — И пари, и всякакви почести, ордени, пенсии и милиони. Не напразно съм роден там. Нали видяхме какво стана след Първата световна война. А вие ще се върнете ли, господин Фрислендер?

— За нищо на света! Сделките си мога да уреждам и по телефона. Ако ви трябват пари, на драго сърце ще ви заема хиляда долара. С тях отвъд океана можете да започнете всичко, каквото си пожелаете.

— Благодаря. Може би ще приема предложението.

За миг ми се стори, че за хилядна от секундата в салона стана късо съединение, ала светлината сякаш не угасна, а само примигна и веднага след това отново пламна ярко и спокойно. В този миг едно тревожно и смътно желание, примесено със страх и неосъществимост, внезапно се превърна в реалност. Нямах намерение да върша гешефти с парите, предложени ми от Фрислендер. Това беше шанс да се върна — средствата, които ми бяха необходими, даже повече от необходимите, предостатъчни, за да стигна до страната, която в сънищата ми бе пропълзявала като буреносен облак към мен. Стоях под полилея и гледах втренчено пред себе си като слепец, невиждащ нищо друго освен някакво неясно, размазано светло петно.

Беше ми нужно време, за да се съвзема. Струваше ми се, че над главата ми се е развихрил смерч. Всичко край мен се завъртя, светлини и сенки, а отнякъде долиташе гласът на Кан:

— Готвачката ви приготвя гулаша. Вземете го от кухнята и да бягаме оттук. Искате ли?

— Какво? Да бягаме ли? Кога?

— Когато пожелаете. Ако искате, веднага.

— А, така ли! — Сега вече разбрах за какво говори Кан. — Не мога веднага. Трябва да уредя още някои неща. Налага се да остана, Кан.

Исках да събера мислите си и щях да го сторя най-добре сред общата бъркотия. А и не бях в състояние да разговарям с Кан, точно в тоя момент не можех. Всичко беше толкова смътно, ново и с призрачна големина.

— Добре — рече Кан. — Аз тръгвам. Не издържам повече в тази каша от вълнение, сантименталност и неизвестност. Стотици заслепени птици започват отведнъж да се блъскат в пръчките на своя кафез и внезапно откриват, че те вече не са от стомана, а от варени спагети. И птиците не знаят дали да запеят от радост, или от мъка. Някои вече зачуруликаха — добави мрачно той. — Скоро ще разберат, че няма за какво да се радват и че са лишени от последната си илюзия: романтичната носталгия и романтичната омраза. Разрушеното не може да се мрази. Лека нощ, Роберт.

Кан беше страшно пребледнял.

— Може би ще намина по-късно край вас — казах аз, изплашен от вида му.

— Не го правете. Ще си легна. С две хапчета за сън. Не се страхувайте — додаде той, забелязвайки изражението ми. — Няма да правя глупости. Приятно прекарваме на този провален празник на победата. Лека нощ, Роберт.

— Лека нощ, Кан. Утре ще ви се обадя.

— Добре.

Имах лошо предчувствие и исках да го последвам, ала бях твърде объркан от цялото това безсмислено, печално тържество и от последните думи на Кан. Останах и равнодушно слушах Лахман, който ми обясняваше, че сигурно оздравявал, както сам се изрази, защото от един месец имал връзка с някаква вдовица — наистина една не твърде сериозна, но затова пък напълно нормална връзка.

— Всичко ще мине като лош сън — говореше ми той, тъй опулил очи, че се виждаше белтъкът им.

— А католическата професия? — попитах аз. — Търговията с молитвени броеници и фигурки на светци?

— Има време. За сега не бързам. Аз съм най-добрият търговски пътник на фирмата. Чуждата вяра дава по-голяма свобода за действие. А това помага извънредно много в бизнеса. Хората ми вярват повече, защото не съм католик.

— Значи няма да се върнеш, така ли?

— След няколко години може би. На гости. Има време, много време.

Изгледах го със завист.

— С какво си се занимавал по-рано? — заинтересувах се аз. — Преди нацистите.

— Бях студент и син на заможни родители. Но не се научих на нищо.

Не можех да го питам какво е станало с родителите му, ала много ми се искаше да разбера какви мисли го занимаваха. Кан ми беше споменал веднъж, че евреите не са отмъстителен народ, може би в думите му имаше зрънце истина. Били неврастеници и тяхната омраза бързо се превръщала в смирение, дори и в разбиране на врага, само и само да запазят добрия тон. Както всяко крайно и обобщаващо твърдение, и това беше вярно само до известна степен. И все пак бях го запомнил. Евреите не са отмъстителен народ, понеже са твърде културни и възвишени. А аз не съм такъв, мислех аз. Аз бях самотен и се чувствувах като пещерен човек. Обаче в мен имаше нещо, което не можех да превъзмогна, което ме бе завладяло тъй силно, че при всеки опит да го заобиколя или избегна ме обливаха вълни — внезапни, неспокойни, непоносимо горещи. Като че ли чувах непонятния зов на кръвта си и разбирах, че той ще ме доведе до гибел. Борех се срещу него, опитвах се да избягам от него и понякога ми се струваше, че почти успявам. Но тогава наново се появяваше някакъв спомен, някой кошмар или както сега — възможността да се доближа до тази безмълвно чакаща съдба и всички илюзии за опасение изчезваха като омазан от градушка рояк пеперуди. Отново ми стана ясно, че това чувство е вътре в мен и че съм длъжен да му се подчиня. То бе в кръвта ми и жадуваше за кръв. На светло можех да се шегувам с него и да му се надсмивам, ала то оставаше в душата ми и нощем мълчаливо си наваксваше онова, което вярвах, че съм пропъдил през деня.

— Бъдете малко по-весел, господин Роберт — обърна се към мен госпожа Фрислендер. — Та това е последната ни емигрантска среща.

— Последната?

— Скоро всички ще се пръснем. И ще престанем да бъдем ахасфери.

Вдигнах изумен поглед към тая славна дебела жена. От кого ли бе чула това? И внезапно, без причина се развеселих. Забравих Кан и собствените си мисли, взирах се в руменото лице — олицетворение на чиста и добродушна глупост — и изведнъж прозрях колко нелеп бе този празник на скръбта и радостта с неговото наивно великолепие и трогателно вълнение.

— Имате право, госпожо Фрислендер — казах аз. — Нека да се порадваме още малко един на друг, преди да се разпилеем на всички страни. Нашата обща съдба е като съдбата на войниците след войната. Скоро те пак ще бъдат приятели, но не и фронтови другари, и всеки ще поеме своя път както преди. Ето защо преди раздялата да се порадваме още веднъж на онова, което сме били и не сме били един за друг.

— Това исках да кажа! Тъкмо това! Рози вече приготви вашия последен гулаш. Със сълзи на очи. Цяла тенджера.

— Прекрасно! Ще ми липсва много.

Все повече се развеселявах. Може би в моето ведро настроение имаше и частица отчаяние, ала кога ли не ме бе съпътствувало отчаянието. Струва ми се, че вече не може да се случи нищо лошо, също и с Кан. Всичко досега бе било толкова очевидно — толкова много трудности, сътресения и недоизказани мисли, че в тоя момент и най-малкото нещастие ми се струваше просто невъзможно.

Взех тенджерата с гулаша и си тръгнах е чувството, което изпитва всеки човек, смъкнал от плещите си планина от олово. Внезапно усетих прилив на живителни сили, отвъд всичко онова, което можеше да се случи и навярно щеше да се случи.