Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (18)

XVII

— В същност аз съм благодетел на човечеството — заяви Силвърс, запали си една пура и доволно започна да ме наблюдава.

Готвехме се за посещението на милионера Фред Ласки. Този път нямахме намерение да окачваме картина в спалнята на госпожа Силвърс и да я представяме за нейна лична собственост, с която да се раздели след ожесточена борба, при условие че нейният мъж й обещае палто от норка и два тоалета от „Мейнбохър“. Тя се разделяше всеки път е любимата си картина, а от норката нямаше и следа. Нищо чудно — беше лято. Този път ставаше въпрос за превъзпитанието на един милионер-плебей в светски човек.

— Войната е като плуг — поучаваше ме Силвърс. — Тя преобръща земята и преразпределя капиталите. Старите милионери се разоряват, а на тяхно място се появяват безброй нови.

— Спекулантите, търговците, доставчиците — накратко: онези, които печелят от войната — подхвърлих аз.

— Печелят не само доставчиците на оръжие — продължаваше невъзмутимо Силвърс. — Също така доставчиците на униформи, параходи, хранителни продукти, коли. Целият свят печели от войната!

— Всички, с изключение на войниците!

— Та кой говори за тях?

Силвърс остави пурата и погледна часовника си.

— Той ще дойде след четвърт час. Първо ще изнесете две картини, а аз ще ви попитам за платното на Сисле. Тогава ще донесете картината, ще я поставите с лице към стената и ще ми прошепнете нещо. Аз няма да ви разбера и ще ви попитам нервно какво има. Вие ще кажете по-високо, че Сисле е запазен за господин Рокфелер. Разбрахте ли?

— Разбрах — отговорих аз.

След четвърт час дойде господин Ласки със съпругата си.

Всичко вървеше по мед и масло. Картината на Сисле — пейзаж — бе внесена в стаята. Прошепнах няколко думи на Силвърс и той сърдито ми заповяда да говоря по-високо, тук нямало никакви тайни.

— Какво? — попита той изненадано. — Не беше ли Моне? Вие се заблуждавате, той запази картината на Моне.

— Извинете, господин Силвърс, но се боя, че вие грешите. Записал съм го точно. Ето… — Извадих бележника с мушамена подвързия и му го показах.

— Прав сте — каза Силвърс. — В такъв случай нищо не може да се направи, господин Ласки. Запазеното си е запазено.

Хвърлих поглед към Ласки. Той бе сух, блед човечец, облечен в син костюм с кафяви обувки. Върху голото му теме бе зализан дълъг кичур коса, взет отстрани, който изглеждаше като залепен. Имаше вид на миниатюрно човече, което всеки миг може да бъде погълнато от яката си съпруга. Госпожа Ласки беше с една глава по-висока от него и два пъти по-дебела. Цялата бе окичена със сапфири.

Спрях нерешително за миг, бях хванал картината тъй, че да се види част от нея. Когато се обърнах, госпожа Ласки се хвана на въдицата.

— Но поне да я разгледаме разрешавате, нали? — изрече тя с дрезгав, скърцащ глас. — Или и това е резервирано?

Силвърс се преобрази.

— Разбира се! Моля за извинение, почитаема госпожо! Господин Рос, защо не ни показвате картината? — каза той с недоволен тон, обръщайки се към мен на ужасен френски. — Allez, vite, vite!^[1]

Приех изненадан вид и поставих платното на един от столовете. След това изчезнах в своя склад, който постоянно ми напомняше за Брюксел. Зачетох една монография за Дьолакроа и отвреме-навреме се вслушвах в разговора отвъд. Разчитах на госпожа Ласки. Тя правеше впечатление на човек, който непрекъснато смята, че другите накърняват интересите му и чиято защитна тактика е нападението, а не страданието. Явно тази дама се намираше в постоянна борба със собствените си представи за висшето общество в Бостън и Филаделфия, където жадуваше да бъде приета и да се наложи, за да може и тя за в бъдеще да се изказва язвително за новите членове на това общество.

Затворих книгата и извадих един малък натюрморт на Мане: божур във водна чаша. Мислено се върнах към времето, когато в Брюксел ми дадоха едно джобно фенерче, за да мога да чета нощем в моето скривалище. Бях обещал да използувам фенерчето само през нощта и само в мазето, което нямаше прозорци. Стаичката тънеше месеци наред в непрогледен мрак и единствената светлина, която познавах, беше бледата дрезгавина на нощта, когато напусках своя затвор и бродех безшумно като дух из залите. Благодарение на фенерчето, което накрая ми повериха, аз се върнах от призрачното царство на сенките в света на багрите. Нощем се спотайвах в стаичката си, която видях за първи път на топлата светлина на фенерчето. Наново изпитвах наслаждение от цветовете като човек, бил пълен далтонист, или като животно, което заради строежа на окото си възприема света само в различни нюанси на сивото. Спомних си, че едва сдържах сълзите си, когато видях първата офсетова репродукция на един Сезанов акварел — масива „Сен Виктоар“. Оригинала бях разглеждал в една от залите на музея само в измамния мрак на лунната нощ.

Гостите оттатък, изглежда, бяха решили да си тръгват. Внимателно поставих до стената мъничката картина на Моне, това късче от неговия прекрасен свят. Жаркият следобед, отстъпил преди малко пред нарисуваните капки роса върху белия божур и прозрачната вода в нарисуваната чаша, отново нахлу в стаичката през тесния висок прозорец. Изведнъж в мен като горещ гейзер заклокочи бурна радост, за миг всичко се смеси в съзнанието ми — вчерашният с днешния ден, мазето в Брюксел със склада у Силвърс. И от всичко това остана само окрилящото чувство, че съм още жив и че съществувам, а задълженията, обграждащи човешкия живот като стена, за секунда се свлякоха като стените на Йерихон, рухнали от тръбите на богоизбрания народ; и аз открих свободата, дивата соколова свобода, която ме остави без дъх, сякаш пред мен се откри един живот с вятър, слънце и гонени от вятъра облаци, живот, за чието съществуване не бях и подозирал.

При мен влезе Силвърс, обгърнат от аромата на своята „партагас“.

— Искате ли и вие пура? — попита възбудено той.

Отказах. Когато някой ми дължи пари, подобни предложения ми изглеждат съмнителни. Веднъж един тип бе решил, че, предлагайки ми пура, се е разплатил с мен. От Силвърс все още очаквах комисионната за мисис Уимпър. Още повече че в нейния дом над моята целомъдреност бе надвиснала опасност — затова, изразявайки се на жаргона на жиголо, аз исках да получа обезщетение. Имах намерение да поканя Наташа на вечеря в ресторант с климатична инсталация — сега бе мой ред да я заведа някъде. Бях нащрек със Силвърс, той вече ме беше излъгал, че познава мисис Уимпър, за да намали моите претенции. Нямаше да се учудя, ако заявеше, че комисионната влиза в заплатата ми, подобно на някои почтени фирми, които автоматически си присвояват правата за патент на работещите при тях изобретатели и в най-добрия случай им изплащат част от печалбата.

— Семейство Ласки полудя за Сисле — заяви благодетелят на човечеството. — Както и бе запланувано. Обясних им, че Рокфелер има оптация за една седмица, но положително ще пропусне срока, тъй като не очаква, че картината може да се продаде още на следващия ден. Госпожа Ласки веднага се запали да измъкне картината изпод носа на един Рокфелер.

— Евтини трикове — подхвърлих небрежно аз. — Винаги съм се чудил как вашите клиенти се хващат за тях.

— Защо?

— Защото не мога да си представя, че тия безсъвестни разбойници, които положително са забогатели не чрез благотворителна дейност, попадат в клопката.

— Много просто. Ако им паднем в ръцете, тези пирати сто на сто ще ни посрещнат с язвителна усмивка. Но изкуството не е тяхната стихия и те се чувствуват като акули в сладка вода. Те са несигурни и колкото по-изпечени са в своя бранш, толкова по-бързо се улавят и на най-простите номера. Разбира се, не бива да се забравя и влиянието на жените.

 

 

— Трябва да ходя на снимки — каза Наташа. — Ела с мен! Ще свърша бързо.

— След колко време?

— След час. Не повече. Защо? Скучно ли ти е там?

— Съвсем не. Исках само да зная кога ще вечеряме: преди или след снимките.

— После. Тогава ще имаме много време. А сега след половин час трябва да бъда в ателието. В същност толкова ли е важно това? Или си получил комисионната за мисис Уимпър?

— Още не. Затова пък получих десет долара от братята Лоуи за един съвет. Те купиха една китайска бронзова статуетка за двадесет долара. И сега изгарям от желание да прахосаме заедно тези пари.

Тя ме погледна нежно.

— Ще ги прахосаме. Още тази вечер.

В ателието бе хладно, прозорците бяха затворени, а климатичната инсталация работеше. У мен отново се породи чувството, че се намирам в подводница. Останалите, изглежда, не забелязваха нищо; явно още не бях свикнал.

— През август ще стане още по-горещо — изрече за утеха фотографът Ники, подрънквайки с гривната си.

Включиха прожекторите. Освен Наташа, тук бе и мургавата манекенка, която бях видял миналия път. И бледият чернокос специалист по лионски коприни. Той ме позна.

— Войната е към края си — каза той меланхолично и изморено. — Още една година и ще забравим за нея.

— Вярвате ли?

— Имам новини оттам.

— Така ли?

В призрачната бяла светлина на прожекторите, която заличаваше всички взаимоотношения и правеше по-отчетливи всички пропорции, това наивно предсказание внезапно ме изпълни с нещо като вяра — може би човекът наистина знаеше повече от другите. Въздъхнах дълбоко. Разбирах, че Германия се намира в тежко положение, ала въпреки това не можех да повярвам, че войната някога ще свърши, също както не можех да си представя смъртта. Хората говорят за смъртта, знаят, че е неизбежна, но никой не вярва в нея, понеже тя се намира отвъд житейските представи и е обусловена от самия живот. Човешкият разум не може да проумее смъртта.

— Наистина! — уверяваше ме бледият мъж. — Повярвайте ми! Догодина отново ще можем да внасяме лионска коприна.

Обхвана ме необичайно вълнение. Този извънвременен вакуум, в който живеехме ние, емигрантите, изведнъж изчезна. Дори и нелепото споменаване на лионската коприна бе уместно. Невидимите часовници наново затиктакаха, забиха камбани, спрялата кинолента пак се завъртя; тя се въртеше все по-бързо и по-бързо, назад и напред, с лудешка непоследователност, като неудържимо развиваща се макара. Разбрах, че въпреки всички съобщения във вестниците никога не бях вярвал сериозно, че войната някога ще свърши. Но даже и това да станеше, то тогава автоматически щеше да настъпи нещо друго, още по-страшно. Твърде много бях свикнал с този начин на мислене. Бледият човечец, за когото краят на войната бе свързан единствено с вноса на коприна от Лион — ни повече, ни по-малко, тъкмо с тази своя идиотска фраза ме убеди много повече във възможността войната някога да свърши, отколкото двамина фелдмаршали и един президент. Коприна от Лион — насладата от живота, който нямаше повече от какво да се страхува!

Появи се Наташа. Тя носеше плътно прилепнала бяла вечерна рокля с голо рамо, дълги бели ръкавици и диадемата на императрица Йожени от „Ван Клееф и Арпълс“. Това направо ми нанесе удар в сърцето. Всичко изплува в съзнанието ми. Предната нощ и това ярко осветено, почти нереално видение с хладни рамене в изкуствено охладеното ателие; вълнението, което изпитах при мисълта за края на войната, и дори диадемата, блестяща в косите на Наташа, изведнъж ми се стори като символ, който можеше да увенчава Статуята на свободата в нюйоркското пристанище.

— Лионска коприна — забеляза бледият мъж до мен. — Последният ни топ.

— Така ли?

Не свалях очи от Наташа. Тя стоеше тиха и много съсредоточена на бялата светлина и ми приличаше на крехко и прелестно копие на гигантската статуя, която осветява със своя факел бушуващите вълни на Атлантика, безстрашна жена, но не като величествения й праобраз — хибрида между Брунхилда и някоя сърцата френска сергиджийка, — а по-скоро като излязла от горите Диана, войнствена и настъпателна. Но и тази Диана бе опасна — прелестна, ала готова да брани своята свобода.

— Как ви харесва ролсът? — попита някой, който бе седнал до мен.

Огледах се.

— Ваша ли е колата?

Мъжът кимна. Бе висок, тъмнокос и по-млад, отколкото бях предполагал.

— Фрейзър — представи се той. — Наташа искаше да ви доведе още преди няколко дни.

— Нямах време — казах аз. — Много ви благодаря за поканата.

— Днес ще наваксаме пропуснатото — отвърна той. — Вече говорих с Наташа. Ще отидем в „Лухов“. Познат ли ви е този ресторант?

— Не — отговорих изненадано аз. Смятах да ходим в „Морският цар“ и не бях очарован от перспективата да не бъда насаме с Наташа. Но не знаех как да се измъкна. Щом Наташа бе приела, не можех да откажа, без да изпадна в глупаво положение. Не бях напълно сигурен дали е дала съгласието си, не бе изключено да е искала да ме запознае с един „мистър Уимпър“. Предпочитах да умра, но да не встъпя в съглашение с този господин. Нека сам да си търси своя Силвърс!

— Е, добре, до скоро виждане.

Не ми се искаше да приема покана от него и Наташа. Изглежда, Фрейзър бе свикнал да му се подчиняват. И въпреки, че не го изрази гласно, то се почувствува по неговия вежлив, ала нетърпящ възражения маниер.

Срещнах Наташа, когато подреждаше куфарчето си.

— И диадемата ли ще вземеш със себе си? — попитах аз.

— Не се ползувам до такава степен с доверието им. Вече я предадох. Един служител на „Ван Клееф“ ще я върне в магазина.

— А ние ще ходим в „Лухов“.

— Да. Нали така си пожелал.

— Аз ли? — възкликнах изненадано. — На мен ми се искаше да прахосам моите десет долара с теб в „Морският цар’’. А ти си приела поканата от собственика на ролс-ройса.

— Аз ли? Та той дойде при мен и каза, че се е уговорил с теб.

— Той се уговори с мен, но едва след разговора с теб.

Тя се изсмя.

— Какъв мошеник!

Погледнах я втрещено. Не знаех дали да й вярвам, или не. Ако говореше истината, се бях хванал на въдицата по най-глупавия начин, което за мен — ученика на Силвърс — бе непростимо. Но и не можех да си представя, че Фрейзър би направил подобен номер. Нямаше такъв вид.

— Е, да вървим — каза Наташа. — Твоите десет долара ще похарчим утре.

Ролс-ройсът ни чакаше на отсрещната страна на улицата пред един железарски магазин. Качих се в колата с противоречиви чувства, които ме ядосваха, защото бяха детински. Фрейзър пресече улицата с нас. След прохладата на ателието вечерният зной почти ни зашемети.

— Догодина ще искам да монтират в колата климатична инсталация — каза Фрейзър. — Вече са изобретени, но още не се произвеждат. Войната има предимство.

— Войната ще свърши идното лято — казах аз.

— Сигурен ли сте? — попита Фрейзър. — В такъв случай сте осведомен по-добре от Айзенхауер. Една водка? — Той отвори добре познатия ми бар.

— Много ви благодаря — отговорих навъсено аз. — Прекалено горещо е за водка.

За щастие ресторант «Лухов» не бе далеч. Вече се подготвях да бъда печен на бавен огън както от Наташа, така и от Фрейзър, от когото сега можех всичко да очаквам. За моя изненада «Лухов» се оказа немски ресторант. Отначало реших; че по погрешка съм попаднал отново в немския квартал на града. Това не би ме учудило — този ролс ми носеше нещастие.

— Какво ще кажете за сърнешко печено с боровинки? — попита Фрейзър. — И картофени палачинки?

— В Америка има ли боровинки?

— Има нещо подобно. Cranberries. Обаче в «Лухов» все още се намират консервирани боровинки от Германия. Там ги наричат «прайселберен», което значи прайселски ягоди, нали? — попита любезно и ехидно Фрейзър.

— Възможно е — отвърнах аз. — Отдавна не съм бил в Германия. През това време са се променили доста неща. Може би и боровинките вече имат друго име, ако «прайселска ягода» се е сторило някому недостатъчно арийско.

— Защо? Та прайселска звучи почти като пруска! — Фрейзър се засмя.

— Какво ще пием, Джек? — прекъсна го Наташа.

— Каквото искаш. Може би господин Рос желае една бира? Или рейнско вино? Тук все още има достатъчно вино.

— Бих предпочел бира. Повече подхожда на атмосферата в ресторанта.

Докато Фрейзър разговаряше с келнера, аз се огледах наоколо. Заведението бе смесица от баварска кръчма в псевдонароден стил и обикновена рейнска винарна, като притежаваше нещо от духа на берлинския «Хаус Фатерланд». Залата беше претъпкана. Оркестърът свиреше салонна музика и народни песни. Имах чувството, че Фрейзър ненапразно е избрал този ресторант. Аз трябваше да се пека на емигрантския огън и за да запазя донякъде своето достойнство, вече се виждах принуден да защищавам изкусно маловажни особености на омразното ми отечество срещу нападките на тоя американец — една изключителна низост, тъй като много ловко ме караше да се чувствувам съпричастен в престъпленията на тази разбойническа раса. Ето как се сразяват съперниците, помислих си аз.

— Какво ще кажете за предястие от млади херинги? — осведоми се Фрейзър. — Тук те са много вкусни. И глътка немска хвойнова ракия, която все още може да се намери в «Лухов».

— Великолепна идея! — съгласих се аз. — За жалост тези деликатеси са противопоказни за здравето ми.

Както очаквах, Наташа тутакси ми нанесе флангов удар, като поиска херинги с червено цвекло, друг немски специалитет. Оркестърът изпълняваше най-сладникавите и идиотски немски песнички, които бях чувал някога. Цареше типична провинциално-туристическа атмосфера и тя оказваше върху мен странно въздействие, защото част, от гостите се отнасяше сериозно към нея и я считаше за много поетична. Учудваше ме толерантността на американците. Виното ме настрои по-миролюбиво и аз започнах да се възхищавам с лек сарказъм на Фрейзър. Той ме попита дали би могъл да ми помогне с нещо и така отново ме сложи на емигрантския огън, представяйки се за скромен бог-отец от Вашингтон, който на драго сърце би отстранил някои мои затруднения, ако стане нужда. Аз от своя страна отговорих с възторжена ода за Америка и заявих, че сърдечно му благодаря за грижите, но че при мен всичко е наред. Чувствувах се ужасно, при все че не отдавах никакво значение на твърде живия интерес на Фрейзър към моите документи, още повече че не знаех дали действително е влиятелен, или само си придава важност.

Печеното и картофените палачинки бяха много вкусни. Разбрах защо заведението е препълнено: вероятно бе единственото по рода си в Ню Йорк. В тоя момент се ненавиждах, че не ми достига чувство за хумор, за да се насладя на създалата се ситуация. Наташа като че ли нищо не забелязваше. Сега тя пожела пудинг с малинов сироп. Не бих се учудил, ако ни предложеше да изпием по чаша кафе със сладкиши в кафене «Хинденбург». Не беше изключено да ми се сърди, задето с тъпотата си съм я вкарал в това положение. Едно бе ясно: тя не излизаше за първи път с Фрейзър и той правеше всичко възможно, за да ми го покаже. А аз пък знаех, че съм за последен път в неговата компания. Нямах желание всеки американец да ми натяква, че би трябвало да съм му благодарен за това, че ми е разрешено да живея в Америка. Бях благодарен на правителството, но не и на Фрейзър, който не си бе помръднал пръста за мен.

— Какво бихте казали за една последна чашка в «Ел Мороко»?

Само това ми липсваше! И бездруго достатъчно дълго се бях чувствувал като досаден емигрант. Не бих се изненадал, ако Наташа приемеше. Тя обичаше «Ел Мороко». Ала Наташа отказа.

— Изморена съм, Джек — рече тя. — Днес имах напрегнат ден. Закарай ме до в къщи.

Излязохме в задушната нощ.

— Не искаш ли да вървим пеша? — попитах я аз.

— Но аз ще я откарам — възрази Фрейзър.

Бях очаквал това. Той искаше да ме свали и след това да склони Наташа да продължи с него до «Ел Мороко» или до дома му. Кой знае? Пък и какво ме засягаше всичко това? Имах ли някакви права над Наташа? Що за дума бе изобщо «права»? Ако съществуваше нещо от този род, може би по-скоро Фрейзър имаше права над нея, а аз бях натрапникът? Натрапник, който на всичко отгоре се и обижда.

— Ще се качите ли и вие? — попита не твърде любезно Фрейзър.

— Живея недалеч оттук. Мога да стигна и пеш — отвърнах неохотно аз. Не ми оставаше нищо друго, иначе рискувах да се окажа в унизителната роля на беден роднина, от когото човек не може да се отърве.

— Глупости! — възрази Наташа. — Да вървиш пеш в тая жега! Откарай ни до къщи, Джек. Той живее само на няколко крачки оттам.

— Добре.

Качихме се в колата. На Джек не му оставаше нищо друго, освен да се опита да свали първо мен, но не го стори. Беше достатъчно умен, за да предположи, че Наташа ще се възпротиви. Пред дома й той слезе от ролса и невинно се сбогува:

— Беше много приятна вечер! Ще я повторим някога.

— Много ви благодаря. С най-голямо удоволствие.

За нищо на света, заклех се мислено аз, докато гледах как Фрейзър целува Наташа по бузата.

— Лека нощ, Джек — рече тя. — Съжалявам, че не мога да ти правя компания, но съм капнала от умора.

— Друг път. Лека нощ, darling.

Това беше прощалният му изстрел. Darling, разсъждавах аз, в Америка тази дума означава нищо и всичко. Тъй се нарича телефонистката, която не си виждал, darling се нарича и жената, без която не можеш да живееш. Тоя път Фрейзър постави майсторски бомба със закъснител.

Стояхме един срещу друг. Знаех, че ако сега се покажа ядосан, ще загубя всичко.

— Много очарователен мъж — рекох аз. — Наистина ли си така изморена, Наташа?

Тя кимна.

— Наистина. Беше скучно, а Фрейзър е отвратителен тип.

— Не мисля. Беше мило от негова страна да ни заведе заради мен в немски ресторант. Толкова внимателни хора рядко се срещат.

Наташа ме погледна.

— Darling — рече тя и тази дума ме прониза като внезапен зъбобол. — Няма нужда да бъдеш джентълмен. Доста често съм се отегчавала от джентълмени.

— И тази вечер ли?

— И тази вечер. Какво си мислеше, когато прие тая глупава покана?

— Аз ли?

— Да, ти! Остава да кажеш, че аз съм виновна.

Насмалко щях да го кажа. За щастие се сетих за един съвет от баща ми, който ми бе дал на моя седемнадесети рожден ден: «Сега навлизаш в епохата на жените» — ми беше казал той. — Запомни едно — само безнадеждният кретен се стреми да докаже на жените, че е прав и да разсъждава логично в отношенията си с тях.“

— Аз съм виновен — рекох, пламнал от гняв. — Можеш ли да ми простиш, че излязох такъв идиот?

Тя ме изгледа подозрително.

— Така ли смяташ наистина? Или това е поредната ти клопка?

— И едното, и другото, Наташа.

— И едното, и другото?

— Та какво друго би могло да се очаква? Аз съм тъй идиотски объркан само защото те обожавам.

— Не личи много-много.

— Не е и необходимо. Нескриваното благоговение е като дог с течащи лиги. Моето преклонение пред теб се изразява в обърканост, безпочвена омраза и явен инат. Ти ме побъркваш. Повече, отколкото искам.

Лицето й се измени.

— Бедничкият! — рече тя. — Аз дори не мога да те заведа горе. Съседката ми ще припадне. А като се свести, ще подслушва зад вратата. Невъзможно е.

Бих дал всичко на света, за да бъда с нея, въпреки това внезапно ме обзе радост, че е невъзможно. Значи бе невъзможно и за други. Прегърнах я през раменете.

— Но ние имаме толкова много време — промълви тя. — Безкрайно много време. Утре, вдругиден, седмици, месеци и все пак ни се струва, че тук, сега, заради тази неудачна вечер е пропаднал целият ни живот.

— За мен ти все още си с диадемата от „Ван Клееф“. Искам да кажа, сега пак си с нея. В „Лухов“ почти не я виждах. Там тя приличаше на фалшив тенекиен венец от деветнадесети век.

Наташа се засмя.

— Там не можеше да ме понасяш, нали?

— Да.

— И аз теб. Никога вече няма да се впускаме в подобни експерименти. Все още сме твърде близо до омразата.

— Не е ли винаги тъй?

— И слава богу! Инак животът би бил прекалено сладникав.

Помислих си, че този свят има нужда от малко повече такъв сироп. Но не го казах на глас. Едно от моите проклети качества бе, че вечно клонях към евтини обобщения.

— Медът е по-добър от сиропа! — рекох аз. — Ти ухаеш на мед. А и днес се появи пред мен в толкова различни образи. Не забравяй, аз съм начинаещ в областта на модата — все още я приемам сериозно и вярвам в нея. Дори и когато си с диадема, наета за една вечер.

Наташа ме дръпна във входа.

— Целуни ме! — прошепна тя. — И ме обичай! Аз имам нужда от много обич! А сега си върви! Върви! Или ще смъкна роклята си.

— Смъкни я. Никой няма да те види.

Наташа ме изблъска на улицата.

— Върви си! Ти си виновен за всичко! Върви си!

Тя тръшна вратата зад гърба ми! Тръгнах бавно през задушната влажна нощ към спирката на метрото. В носа ме удари вонята на изгорели газове, сякаш в подземието тлееше купчина въглища. Гарата беше оскъдно осветена. Влакът изскочи с бясна бързина от мрака и спря с грохот. Вагонът бе почти празен. В единия ъгъл седеше възрастна жена, а диагонално от нея — някакъв мъж. Седнах на другия край на вагона и ние се понесохме под земята на този чужд град. Настъпи един от миговете, когато имената, които човекът е дал на вещите, се губят, когато те внезапно се изправят пред нас с цялата си враждебност и ужасяваща първична отчужденост, без воала на илюзиите. Всички връзки се разпадаха. Всички имена губеха смисъл. Оставаше само един криещ заплахи свят, свят без имена и затова пълен с безименен страх, който дебнеше от всеки ъгъл. Той не се нахвърляше, не нанасяше удари, не нападаше, но бе по-опасен, защото дебнеше безмълвно.

Погледнах през прозореца — покрай мен бягаше чуждата тъма. След това впих очи в мъждиво осветения влак, в който като призрачни прилепи пърхаха наоколо чужди вече представи — един силует, една обронена глава, малко топлина, едно рамо — езиче на пламък от един друг, безименен свят, което приличаше на волтова дъга, на мост, издигнат над бездната. Но този мост не бе в състояние да преведе човек отвъд безграничното отчуждение и безнадеждната самота — не безобидната и сантиментална, а абсолютната безчовечна самота, в която човек е първата, последната и най-самотна искрица живот.