Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schatten im Paradies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Уфтак Музгашки (2014)

Издание:

Немска, първо издание

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Олга Цанова

История

  1. — Добавяне

IV

Лахман ми даде адреса на Хари Кан. Още във Франция бях чул за неговите легендарни подвизи. Той се бе появил в Прованс в ролята на испански консул по времето, когато немската окупация в тази област формално бе завършила и поставеното от Хитлер френско правителство във Виши с всеки изминат ден губеше влиянието си заради зверствата на германците.

Един прекрасен ден Кан се яви в Прованс под името Раул Тение с испански дипломатически паспорт. Никой не знаеше откъде е този паспорт. Някои говореха, че паспортът е френски с испански щемпел, удостоверяващ, че Кан е вицеконсул в Бордо, други разказваха, че са видели паспорта и той наистина бил испански. Самият Кан мълчеше и действуваше. Той притежаваше кола с дипломатически знак на радиатора, елегантни костюми и хладнокръвие, стигащо до наглост. Играеше ролята си така блестящо, че дори и емигрантите повярваха, че всичко това е така. А в действителност вероятно нищо не отговаряше на истината.

Кан кръстосваше страната. Най-пикантното в случая бе, че той пътуваше като представител на друг диктатор, който нямаше ни най-малко понятие за това. Кан се превърна в легендарен благодетел. Дипломатическият знак на колата до известна степен го закриляше. Наистина той имаше вид на евреин, но с присъщото си високомерие обясняваше това сходство със своята испанска кръв. А когато го спираха есесовски патрули и германски войници, се държеше така предизвикателно, че те веднага отстъпваха от страх да не бъдат нахокани от своите началници. Кан беше разбрал, че грубото държане импонира на немците и винаги имаше готов отговор. Освен това Испания и Франко се считаха за приятели на Хитлер. Тъй като всяка диктатура поражда страх и несигурност дори и в редиците на своите привърженици, особено сред подчинените, понеже превръща правото в субективно понятие, което може да се обърне срещу всекиго, ако делата му не са вече в съответствие с изменящите се идеи, Кан използуваше страхливостта, която заедно с жестокостта е логическа последица на всяка тирания.

Той беше свързан със Съпротивата. Вероятно нелегалните го бяха снабдили с пари, кола и най-вече с бензин. Кан имаше винаги достатъчно гориво, макар че по онова време бензинът беше много дефицитен. Той разнасяше позиви и първите нелегални вестници — малки памфлети от по две странички. Знаех за един случай, когато някакъв немски патрул го спрял и поискал да прегледа колата, в която имало нелегална литература. Кан вдигнал такъв скандал, че немците се оттеглили с подвита опашка. Но Кан не се успокоил, а ги последвал и се оплакал в най-близката комендатура — след като естествено се отървал от опасните пакети. Принудил германския офицер да се извини за глупостта на своите подчинени. Успокоен, Кан най-сетне си тръгнал, сбогувал се с фалангистки поздрав, в отговор на който прозвучало стегнатото „Хайл Хитлер“. Едва по-късно Кан открил, че е забравил в колата два пакета с памфлети.

Понякога той разполагаше и с непопълнени испански паспорти. С тях спаси живота на мнозина емигранти. Те успяха да преминат границата и да се скрият в Пиренеите. Това бяха хора, търсени от гестапо. Кан съумяваше да ги крие във френски манастири, докато се появеше възможност да ги прехвърли отвъд. Знаех за два случая, в които бе предотвратил връщането на емигранти в Германия. В единия от тях бе обяснил на фелдфебела, че Испания проявява особен интерес към пленника, тъй като знае чужди езици и иска да го използува като резидент на испанското разузнаване в Англия. Във втория случай бе действувал с коняк и ром, а след това заплашил охраната, че ще направи донесение срещу нея, задето приема подкуп.

Когато Кан изчезна от хоризонта, слуховете за него се разлетяха като ято гарги. Всеки разбираше, че тази едва ли не самостоятелна война може да завърши гибелно за Кан. С всеки изминат ден той ставаше все по-дързък, като че ли просто предизвикваше съдбата. И изведнъж настъпи затишие. Лично аз считах, че нацистите отдавна са го пребили до смърт в някой концлагер и че са го увесили на някоя кука, тъй както месарите окачат закланите животни — докато не чух от Лахман, че е успял да избяга.

Намерих го в един магазин, където по радиото тъкмо предаваха реч на президента Рузвелт. През отворената врата на улицата се разнасяше невъобразим шум. Пред витрината стояха хора и слушаха.

Опитах се да говоря с Кан. Беше невъзможно, трябваше да крещим. Разбирахме се със знаци. Той сви съжалително рамене, посочи радиоапарата и слушателите вън и се усмихна. Разбрах: държеше хората да чуят речта на Рузвелт, а и сам не искаше да я изпусне заради мен. Седнах до прозореца, извадих цигара и се заслушах. Слушах политика, който ни бе дал възможност да дойдем в Америка.

Кан беше слаб, тъмнокос мъж с големи и огнени черни очи. Бе млад, не повече от тридесетгодишен. Видът му не издаваше с нищо, че е човек, подложил се на такива рискове. По-скоро приличаше на поет, толкова замислено и открито бе неговото лице. Но Рембо и Вийон също бяха поети; а и само на поет можеше да дойде на ум онова, което бе извършил Кан.

Изведнъж високоговорителят замлъкна.

— Извинете ме — рече Кан. — Трябваше да чуя речта докрай. Видяхте ли хората на улицата? Една част от тях на драго сърце би убила президента, той има много врагове. Те твърдят, че Рузвелт е въвлякъл Америка във войната и той носи отговорност за американските загуби.

— За тези в Европа?

— Не само в Европа, а и в Тихия океан. В същност там японците го освободиха от тази отговорност. — Кан ме погледна по-внимателно. — Не се ли познаваме отнякъде? Може би от Франция?

Разказах му за моите неприятности.

— Кога трябва да изчезнете оттук?

— След две седмици.

— Накъде?

— Нямам представа.

— Мексико — рече той. Или Канада. В Мексико е по-лесно, тамошното правителство е по-благосклонно, то прие даже испанските réfugiés[1]. Можем да попитаме в посолството. Какви документи имате?

Казах му. Той се усмихна и лицето му се промени.

— Все едно и също — промърмори Кан. — Искате ли да запазите този паспорт?

— Принуден съм. Той е всичко, което имам. Ако си призная, че не е мой, ще ме пратят в затвора.

— Може и да не ви пратят. Но няма да имате и никаква полза от него. Зает ли сте тази вечер?

— Не, естествено.

— Елате тук в девет часа. Нужна ни е помощ. Има едно място, където ще я получим.

* * *

Кръглото лице с румени бузи, кръгли очи и разрошени коси сияеше като добродушна луна.

— Роберт — възкликна Бети Щайн. — Боже мой, откъде се взехте? И откога сте тук? Защо не съм чула нищо за вас? Трябваше да се обадите! Но вие, разбира се, имате друга, по-важна работа, отколкото да се сетите за мен. Типично за…

— Вие познавате ли се? — попита Кан.

Не можех да си представя, че има човек, участвуващ в преселението на народите, който да не познава Бети Щайн. Тя беше покровителката на емигрантите, тъй както по-рано в Берлин бе покровителствувала всички все още непреуспели артисти, художници и писатели. Любвеобилното сърце на тази жена бе отворено за всички, които имаха нужда от нея. Сърдечността й беше безгранична, понякога стигаше дори до добродушна тираничност. Хората или й принадлежаха изцяло, или ставаха нейни врагове.

— Разбира се, че се познаваме — обърнах се аз към Кан. — Не сме се виждали от няколко години и ето че още от прага ме посреща с упреци. Какво да се прави — славянска кръв!

— Да, аз съм родена в Бреслау — заяви Бети Щайн. — И все още се гордея с това.

— Срещат се и такива праисторически предразсъдъци — рече невъзмутимо Кан. — Добре че се познавате. Нашият приятел Рос се нуждае от помощ и съвет.

— Рос?

— Да, Бети, Рос — казах аз.

— Той мъртъв ли е?

— Да, Бети. Аз го наследих.

— Разбирам.

Обясних й положението си. Тя веднага се въодушеви от идеята да направи нещо за мен и започна да обсъжда различните възможности с Кан, който като герой от Съпротивата се ползуваше тук все още с голямо уважение. През това време аз се огледах наоколо. Стаята беше голяма, но всичко в нея вече бе пригодено към характера на Бети. По стените с кабърчета бяха набодени снимки — портрети с възторжени посвещения. Четях имената, някои от тези хора вече не бяха между живите. Шестима не бяха успели да се измъкнат от Германия, един се бе върнал там.

— Защо и портретът на Форстер е в траурна рамка? — запитах аз. — Нали е жив.

— Защото се върна в Германия. — Бети се обърна към мен. — И знаете ли защо се върна?

— Защото не е евреин и изпитваше носталгия — рече Кан. — И не знаеше английски.

— Защото в Америка не правят любимата му салата — съобщи тържествуващо Бети. — Това му навяваше тъга.

Наоколо се разнесе приглушен смях. Емигрантските вицове ми бяха добре познати — те бяха смесица от ирония и отчаяние. Имаше цяла серия за Гьоринг, Гьобелс и Хитлер.

— Защо тогава не снехте портрета му? — попитах аз.

— Защото въпреки това го обичам и защото е голям артист.

Кан се засмя.

— Бети както винаги е обективна — забеляза той. — Когато един ден всичко свърши, тя ще бъде първата, която ще каже за нашите бивши приятели, които междувременно са написали по някоя друга антисемитска книжка в Германия и са станали оберщурмбанфюрери, че са го сторили само за да спасят евреите и да предотвратят най-ужасното. — Той я потупа по месестия врат. — Не съм ли прав, Бети?

— Ако другите са свини, това не значи, че и ние трябва да се държим свински — възрази язвително Бети.

— Точно на това разчитат и те — отговори невъзмутимо Кан. — Тъй както в края на войната ще разчитат, че след последния залп американците веднага ще изпратят влакове със сланина, масло и месо за бедните германци, които просто искаха само да ги унищожат.

— А какво биха направили немците, ако спечелеха войната? И те ли щяха да раздават сланина? — попита някой и се закашля.

Не отговорих. Тези разговори ми бяха омръзнали. Продължих да разглеждам снимките.

— Покойниците на Бети — рече някаква дребна, много бледа жена, която седеше на една пейка под портретите. — Този тук е Хастенекер.

Спомних си за Хастенекер. Французите го бяха интернирали заедно с други емигранти, които бяха успели да заловят. Той беше писател и знаеше, че ако попадне в ръцете на гестапо, е загубен. Знаеше също, че лагерите ще се претърсват от служители на гестапо. Когато германците се намираха само на няколко часа път от лагера, той се самоуби.

— Познатото френско равнодушие — изрече с горчивина в гласа Кан. — Те наистина не ти желаят злото, но човек загива от тяхното милосърдие.

Спомних си, че Кан бе накарал коменданта на един лагер да освободи петима емигранти. Той не го оставил на мира, докато офицерът, след като дълго прикривал своята нерешителност с думи за офицерската чест, не отстъпил. През нощта той пуснал бежанците, които инак щели да загинат. Това станало по-трудно, отколкото всеки друг път, защото в лагера имало и неколцина нацисти. Отначало Кан убедил коменданта да освободи нацистите, защото в противен случай гестаповците щели да го арестуват след огледа на лагера. След това използувал освобождаването на нацистите, за да упражни натиск над коменданта. Заплашил го, че ще съобщи за случая във Виши. Той наричаше това „морално изнудване на етапи“. Изнудването излезе резултатно.

 

 

— Как успяхте да се измъкнете от Франция? — попитах аз Кан.

— По нормалния тогава път — фантастичния. Гестапо започна да се досеща за някои неща. Един прекрасен ден моето нахалство и съмнителната ми титла на вицеконсул престанаха да помагат. Арестуваха ме и ме накараха да се съблека. Искаха да установят по изпитания начин дали съм евреин, тоест дали съм обрязан. Аз отказвах, докато можех, обяснявах, че хиляди християни, в Америка почти всички мъже, са обрязани. Колкото повече претексти търсех, толкова по-доволно се хилеха ловците. Бях в техните ръце. Доставяше им удоволствие да ме наблюдават как се мятам като див звяр в мрежа. Най-накрая, когато отчаяно млъкнах, командирът, бивш гимназиален учител с очила, кресна цинично: „А сега, проклета еврейска свиньо, си смъкни панталона, покажи си обрязания…! След това ще го отрежем и ще ти го дадем да го изплюскаш!“ Подчинените му, хубави руси мъже, се захилиха с въодушевление. Аз се съблякох и те се вцепениха: аз не бях обрязан. Баща ми бе прогресивен евреин и бе сметнал, че този обичай не е необходимо да се спазва в умерения климатичен пояс.

Кан се усмихна.

— Разбирате номера. Ако се бях съблякъл веднага, това нямаше да им направи особено впечатление. А така те загубиха ума и дума и до известна степен се смутиха.

— Защо не го казахте веднага? — попита гимназиалният учител.

— Кое?

— Че не сте такъв.

— За мой късмет в това време се появиха двама от нацистите, освободени по мое нареждане. Те се готвеха да се върнат в Германия. Ето ви още един от онези фантастични случаи, без които отдавна бихме загинали. Нацистите се заклеха във всичко свято, че съм им помогнал и че съм приятел на Германия. Това реши въпроса. Тъй като си придадох заканителен вид и млъкнах, а после споменах между другото и няколко имена, те не сториха онова, от което се страхувах — не ме предадоха на по-висша инстанция. Бояха се да не ги наругаят заради това недоразумение. Даже ми бяха благодарни, когато обещах да забравя за случилото се, и с облекчение ме пуснаха да си вървя. Аз избягах много далеч, чак до Лисабон. Човек трябва да знае кога не бива повече да рискува. Това е особено чувство, подобно на първия лек пристъп на стенокардия. И по-рано сърцето ти се е стягало, но това усещане е по-различно и човек трябва да му обърне внимание. Следващият пристъп може да се окаже смъртоносен.

Седяхме на тъмно в неговия магазин.

— Ваш ли е магазинът? — попитах аз.

— Не. Работя тук. От мен излезе добър продавач.

— Напълно ви вярвам.

Навън пулсираше нощта на големия град, изпълнен със светлини и хора. Като че ли невидимата витрина ни предпазваше не само от шума — намирахме се сякаш в пещера.

— На тъмно даже и цигарата не доставя удоволствие — промълви Кан. — Щеше да бъде прекрасно, ако в мрака не усещахме и болка. Нали?

— Болката се усилва, защото и страхът на човек нараства. Страх от кого?

— От самия себе си. Но това са измислици. Би трябвало да се страхуваме само от другите.

— Още една измислица.

— Не — рече спокойно Кан. — Така се считаше до 1918. От 1933 знаем, че не е така. Културата е тънък слой, дори дъждът е в състояние да го измие. На това ни научи народът на поетите и мислителите. Считаха го за високоцивилизован, а той надмина Атила и Чингис хан, обръщайки се с възторг към варварщината.

— Мога ли да запаля лампата? — попитах аз.

— Разбира се.

Погледнахме се, премигайки, когато върху нас се изля безмилостната електрическа светлина.

— Странно, къде ли не те отвежда съдбата — рече Кан, като извади малък гребен и се среса на път. — Главното е да започнеш отначало, където и да попаднеш. А не да чакаш. Някои — той махна с ръка — чакат. Какво? Да се върне времето назад заради тях? Бедните! А с какво се занимавате вие? Намерихте ли си вече някаква работа?

— Подреждам склада в един антикварен магазин.

— Къде? На Второ авеню ли?

— На Трето.

— Същата работа. Никакви перспективи. Опитайте се да се захванете с нещо частно. Ако щете, продавайте камъни или фуркети. И аз работя допълнително. Самостоятелно.

— Искате да станете американец?

— Исках да стана австриец, после чех. Уви, немците завзеха и двете страни. След това поисках да стана французин — със същия успех. Сега ми е интересно дали германците няма да окупират и Америка.

— А на мен ми е интересно на коя ли граница ще ме отпратят след десет дни.

Кан поклати глава.

— Още нищо не се знае. Бети ще ви осигури препоръки от трима видни емигранти. Фойхтвангер също не би ви отказал, но неговата препоръка няма особена стойност. Има твърде леви убеждения. Наистина Америка е в съюз с Русия, но не дотам, че да одобрява комунизма. Хайнрих и Томас Ман се ценят високо, но още по-добре е да ви препоръчат американци. Познавам един издател, който иска да публикува мемоарите ми. Аз, разбира се, никога няма да ги напиша, но мога да му го кажа и след две години. Той проявява интерес към емигрантите. Може би надушва печалба. Изгодата, съчетана с идеализъм, е най-надеждната комбинация. Ще му се обадя утре. Ще му кажа, че сте един от онези, които съм измъкнал от Гюр.

— Аз съм бил в лагера в Гюр — казах аз.

— Наистина? Избягахте ли?

Кимнах.

— Подкупих охраната.

Кан се оживи.

— Чудесно! Ще намерим и неколцина свидетели. Бети познава куп хора. Не си ли спомняте за някого, който да е дошъл в Америка?

— Господин Кан — рекох аз. — За нас Америка беше обетована земя. В Гюр не можехме и да мечтаем за нея. Освен това не взех със себе си никакви документи.

— Няма значение. Все нещо ще намерим. Най-важното за нас е да удължат престоя ви. Поне с няколко седмици. Или месеца. За това ни е необходим адвокат, тъй като имаме малко време. Тук има много емигранти, които преди са били адвокати. Бети ще уреди тоя въпрос. Трябва ми обаче американски адвокат, защото времето е недостатъчно. Бети ще помогне и тук. Имате ли пари?

— За десетина дни.

— Те ще са необходими на вас самия. Ще трябва да съберем сумата, която ще поиска адвокатът. Мисля, че няма да бъде много голяма. — Кан се усмихна. — За сега емигрантите все още са сплотени. Бедата споява по-силно от сполуката.

Погледнах към Кан. Бледото му изпито лице изглеждаше необикновено посърнало.

— Вие имате едно преимущество пред мен — промълвих аз. — Вие сте евреин. Според жалката доктрина на ония там не принадлежите към тяхната нация. А аз не съм удостоен с тази чест. Аз принадлежа към тях.

Кан се извърна към мен.

— „Моят народ“[2]? — В гласа му прозвуча ирония. — Сигурен ли сте в това?

— А вие не сте ли?

Кан ме наблюдаваше мълчаливо. Почувствувах се неловко.

— Говоря глупости! — казах аз накрая, за да наруша мълчанието. — Надявам се че всичко това няма никаква връзка с нас.

Кан продължаваше да ме наблюдава.

— „Моят народ“… — подзе той, но тутакси спря. — Май и аз започвам да дрънкам глупости. Елате! Хайде да направим нещо нееврейско — да изпием една бутилка ракия.

Не ми се пиеше, но не можех и да откажа. Кан изглеждаше напълно спокоен и уравновесен, но също така спокоен бе изглеждал в Париж и Йозеф Бер, когато, капнал от умора, отказах да пия с него цяла нощ, а на сутринта го намерих обесен в неговата мизерна хотелска стаичка. Хората без корени бяха много неустойчиви и случайностите играеха за тях решаваща роля. Ако Стефан Цвайг и жена му бяха имали възможност да поговорят с някого, дори и само по телефона, в онази нощ в Бразилия, когато сложиха край на живота си, то нещастието може би нямаше да се случи. Но Цвайг се намираше в чужбина и сред чужди хора, а освен това бе направил съдбоносна грешка — беше написал своите спомени, вместо да бяга от тях като от чума. Те го погубиха. Ето защо аз се боях от спомените, докато бях осъден на бездействие. Знаех, че трябва да направя нещо, исках да действувам и това ми тежеше като воденичен камък — но първо трябваше да свърши войната и аз трябваше да се върна в Европа.

Прибрах се в хотела, който ми се стори още по-печален от преди. Седнах в старомодното фоайе, за да почакам Меликов. Не забелязах никого наоколо, но изведнъж дочух нечие хълцане. В единия ъгъл, до подставката с декоративни растения седеше жена. В сумрака едва след известно време успях да разпозная Наташа Петровна.

Сигурно и тя чакаше Меликов. Плачът й ми късаше нервите. Бях леко замаян от алкохола, затова изчаках малко, преди да ида при нея.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попитах аз.

Тя не отговори.

— Случило ли се е нещо? — продължих аз.

Наташа поклати глава.

— Защо трябва да се е случило нещо?

— Но вие плачете.

— Е, и? Нима това доказва, че е станало нещо?

Втрещих поглед в нея.

— Трябва да има някаква причина, за да плачете.

— Така ли? — попита тя изведнъж неприязнено.

Бих си тръгнал на драго сърце, но мозъкът ми беше размътен.

— Обикновено човек има причина — казах аз след кратко мълчание.

— Така ли? Не може ли да се плаче без причина? Нима за всичко винаги трябва да има някаква причина?

Не бих се учудил, ако Наташа ми заявеше, че само тъпите германци намират причина за всичко. Даже го очаквах.

— На вас не ви ли се случва? — попита тя вместо това.

— Мога да си го представя.

— Значи не ви се е случвало?

Можех да й обясня, че за жалост винаги съм имал премного основания за сълзи. Представата за това, че може да се плаче безпричинно, просто от мирова скръб или меланхолия, произлизаше от друг, по-чувствителен век.

— Не ми е било до сълзи — казах аз.

— Разбира се! Че защо да плачете!

— Извинете ме — промърморих аз и се наканих да си тръгна. Само това ми липсваше — нападките на една ридаеща жена!

— Зная — изрече с горчивина в гласа тя. — Сега е война и е смешно да се плаче за глупости. Но аз си рева ей така. Плача, макар и някъде да се водят стотици сражения.

Спрях се.

— Разбирам ви. Какво общо има това с войната? Дори и някъде да убиват стотици хиляди хора — ако си порежеш пръста, от това болката няма да намалее.

Защо ли приказвам такива глупости? Защо не оставя тази истеричка на мира? Да си хленчи колкото си иска. Защо не си тръгвам? Тези мисли минаваха през главата ми, но продължавах да стоя, като че ли тя бе последният човек на земята. И изведнъж разбрах всичко — аз просто не исках да остана сам.

— Всичко е безполезно — промълви Наташа. — Всичко, каквото и да правим. Всички ние трябва да умрем и никой няма да избегне смъртта.

О, господи! Само това липсваше!

— Да, но има различни нюанси — казах аз. — И един от тях е в продължение на колко време можем да избягваме смъртта.

Тя не отговори.

— Искате ли да пийнете нещо? — я попитах аз.

— Не мога да понасям кока-кола! — отвърна тя. — Що за напитка е това!

— А водка?

Наташа вдигна глава.

— Водка ли? Тук не може да се намери водка, щом Меликов го няма. А къде е той в същност? Защо го няма?

— Не зная. Но водка имам в стаята си. Мога да я донеса.

— Ето една разумна идея — рече Наташа Петровна. След това добави: — Как не ви хрумна по-рано?

Тези думи ми напомниха за всички руснаци, които бях срещал през живота си.

Взех останалата водка и тръгнах с нежелание надолу. Може би Меликов скоро ще се върне и ще поиграя с него шах, докато се успокоя. От Наташа Петровна не очаквах твърде много.

Когато застанах до масичката, тя сякаш се бе преобразила. Сълзите бяха изчезнали, лицето й бе напудрено и тя даже се усмихваше.

— Как така пиете водка? — ме попита Наташа. — Нали във вашата родина не я обичат?

— Известно ми е — отвърнах аз. — В Германия се пие бира и ракия. Но аз съм забравил своето отечество и не пия нито бира, нито ракия. Но не съм и голям любител на водката.

— А какво пиете?

Що за идиотски разговор, си помислих аз и казах:

— Каквото има. Във Франция пиех вино.

— Франция… — промълви Наташа Петровна. — В какво я превърнаха немците!

— Аз нямам нищо общо с тая работа. По това време бях интерниран във френски лагер.

— Естествено. Като враг.

— Преди това бях в немски концлагер. Също като враг.

— Не разбирам.

— И аз — отвърнах ядно. Днес е злополучен ден, помислих си аз. Въртя се в някакъв омагьосан кръг и не мога да изляза от него.

— Искате ли още една чашка? — попитах след малко. Наистина нямаше какво да си кажем.

— Благодаря, по-добре не. Пих и преди това доста.

Замълчах. Чувствувах се ужасно — бях един блуждаещ, бездомен клетник.

— Тук ли живеете? — попита Наташа Петровна.

— Да. Временно.

— Тук всички живеят временно, но някои остават завинаги.

— Възможно е. И вие ли сте живели в хотела?

— Да. После се преместих. Понякога ми се струва, че щеше да бъде по-добре, ако не си бях тръгвала оттук. И щеше да бъде по-добре, ако не бях идвала в Ню Йорк.

Бях твърде изморен, за да задавам повече въпроси. Освен това вече знаех прекалено много чужди съдби — необикновени и банални, за да изпитвам някакво любопитство. А и човек, който хленчи за това, че е дошъл в Ню Йорк, не можеше да ме заинтригува. Той принадлежеше към друг свят, свят на сенки.

Наташа Петровна се изправи.

— Трябва да си тръгвам.

Изведнъж ме обзе паника.

— Няма ли да почакате Меликов? Той трябва да се върне всеки момент.

— Не вярвам. Дойде Феликс, неговият заместник.

Сега и аз видях дребния плешив човечец. Той стоеше пред вратата и пушеше.

— Благодаря за водката — каза Наташа и ме погледна със сивите си прозрачни очи. — Странно, понякога е нужно толкова малко, за да ти олекне. Дори само да поговориш с човека, когото изобщо не познаваш.

Тя ми кимна и си тръгна. Беше още по-висока, отколкото предполагах. Токчетата й почукваха силно и енергично по дъсчения под, сякаш Наташа искаше да стъпче нещо под краката си. Тези бързи крачки като че ли не подхождаха на гъвкавата, тънка и леко полюляваща се фигура.

Запуших бутилката и отидох на вратата при Феликс, заместника на Меликов.

— Как сте, Феликс? — го попитах аз.

— Горе-долу — отвърна той и погледна недружелюбно към улицата. — Как да съм?

Усетих прилив на необуздана завист към този човек, като го гледах как си пуши спокойно. В този миг огънчето на неговата цигара се превърна в символ на всичкия мир по света.

— Лека нощ, Феликс — промълвих аз.

— Лека нощ. Желаете ли нещо? Вода или цигари?

— Не. Благодаря ви, Феликс.

Отворих вратата на стаята си. Като огромна вълна срещу мен се надигна цялото минало. Сякаш ме бе очаквало. Хвърлих се на леглото и вперих поглед в сивия правоъгълник на прозореца. Бях безпомощен. Съзирах пред себе си множество лица, но между тях вече не откривах някои от познатите ми образи, зовях беззвучно за мъст и разбирах, че е напразно, исках да удуша някого, но не знаех кого. Оставаше ми само да чакам. След това забелязах, че ръцете ми са мокри от сълзи.

Бележки

[1] Бежанци (фр.). — Б.пр.

[2] Думи на Хитлер. — Б.пр.