Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (6)

V

Адвокатът ме накара да чакам цял час. Допусках, че това е стара тактика, принуждаваща клиента да стане по-отстъпчив. За какво ли му беше моята отстъпчивост? Прекарах времето, като разглеждах двамата посетители в приемната. Единият от тях дъвчеше дъвка, другият правеше опити да покани секретарката на кафе през обедната почивка. А тя само се подсмиваше. Мъжът имаше изкуствена челюст и на късото му дебело кутре с изгризан нокът блестеше малък пръстен с брилянт. Срещу бюрото на секретарката, между две цветни гравюри, изобразяващи сцени от нюйоркските улици, висеше табелка в рамка с една единствена дума: „Think!“^[1] Неведнъж бях забелязвал този кратък призив да се мисли. В коридора на хотел „Рубън“ той бе окачен на доста неподходящо място — пред тоалетната. Това беше единствената проява на прусащина, която бях видял в Америка.

Адвокатът беше плещест, с широко плоско лице и носеше очила със златни рамки. Гласът му бе изненадващо висок. Той знаеше това, ето защо се опитваше да говори по-тихо, едва ли не шепнешком.

— Емигрант ли сте? — прошепна той, без да откъсва поглед от препоръчителното писмо, което явно му бе написала Бети.

— Да.

— Евреин, разбира се.

Аз замълчах и той вдигна глава.

— Евреин? — повтори той нетърпеливо.

— Не.

— Какво? Не сте ли евреин?

— Не — рекох учудено. — Защо питате?

— С немци, които искат да живеят в Америка, но не са евреи, не се занимавам.

— А защо?

— Не съм длъжен да ви обяснявам, мистър.

— Положително. Но защо трябваше да чакам цял час, за да ми го съобщите?

— Госпожа Щайн ме е осведомила неправилно.

— Изглежда, немските евреи са по-човечни от американските — забелязах аз хапливо. — А сега един контравъпрос: Вие евреин ли сте?

— Аз съм американец — отговори адвокатът по-силно отпреди и с по-висок глас. — И нямам намерение да се застъпвам за нацисти.

Засмях се.

— За вас май всеки немец е нацист?

Гласът отново стана по-силен и по-висок.

— Във всеки случай у всеки немец се крие потенциален нацист.

Засмях се повторно.

— А у всеки евреин — потенциален убиец.

— Какво?

Гласът му се извиси до фалцет. Посочих табелката с думата „Think!“. Бе същата, както в приемната, само че със златни букви.

— Или във всеки велосипедист — добавих аз. — Между другото това е стар виц от 1919 година. Когато някой твърдеше, че за войната са виновни евреите, другият му отговаряше: „И велосипедистите.“ Ако го попитаха: „Защо пък велосипедистите?“, отговорът гласеше: „А защо пък евреите?“ Но това беше през 1919. Тогава на хората в Германия все още им разрешаваха да мислят, макар и да имаха неприятности.

Очаквах, че адвокатът ще ме изхвърли. Вместо това на лицето му изведнъж грейна широка усмивка и то стана още по-широко.

— Не е лош — каза той с по-нисък глас. — Не го знаех.

— Остарял е — отвърнах аз. — Сега в Германия не се разказват вицове, сега там се стреля.

Адвокатът отново стана сериозен.

— Ние имаме пагубна слабост към вицовете — рече той. — Въпреки това аз оставам на същото мнение.

— А аз на противното.

— Можете ли да докажете, че сте прав?

— По-лесно от вас. Евреите напуснаха Германия, защото бяха принудени — иначе щяха да ги подложат на гонения. Това обаче още не означава, че биха избягали, ако не ги преследваха. А неевреите, които напуснаха Германия, го направиха, защото ненавиждаха режима.

— С изключение на шпионите и провокаторите — каза сухо адвокатът.

— Шпионите и провокаторите притежават винаги първокачествени документи.

Той не обърна внимание на последните ми думи.

— И така, вие считате, че не всички евреи били противници на нацисткия режим. А не е ли това доказателство за вашия антисемитизъм?

— Може би. Но не само за моя. Това схващане не е лично мое. Така мислят моите еврейски приятели.

Изправих се. Глупавата игра на думи ми беше омръзнала. Няма нищо по-изморително от това, когато някой държи да покаже на другите колко е умен. Особено когато не е.

— Имате ли хиляда долара? — попита адвокатът с широкото лице.

— Не — отвърнах рязко аз. — Нямам и сто.

Той ме остави да стигна почти до вратата и чак тогава ми зададе въпроса:

— И как смятате да ми платите?

— Моите познати искат да ми помогнат, но аз ще предпочета да ида в лагер за интернирани, отколкото да поискам от тях такава сума.

— Били ли сте вече в лагер?

— Да — отвърнах ядосано аз. — Даже и в Германия. Но там те носят друго име.

Вече очаквах, че този многознайко ще започне да ми разяснява, че в немските концлагери се намират и криминални престъпници, което наистина бе така. Тогава не бих се овладял. Но този път не познах. Зад гърба на адвоката нещо изскърца и се чу меланхоличното „ку-ку, ку-ку“. Кукането прозвуча дванадесет пъти. Това беше шварцвалдски часовник с кукувичка, звук, който не бях чувал от детството си.

— Колко мило — забелязах саркастично аз.

— Подарък на жена ми — отвърна леко смутен адвокатът. — Сватбен подарък.

Въздържах се да го запитам дали и в часовника не се крие потенциален антисемит. Но изведнъж ми се стори, че в лицето на кукувичката се бях сдобил с неочакван съюзник. Адвокатът каза почти добродушно:

— Ще направя за вас, каквото мога. Обадете ми се вдругиден по телефона.

— А хонорарът?

— Ще поговоря за това с госпожа Щайн.

— Бих предпочел да зная предварително.

— Петстотин долара — рече той. — Ако желаете, може и на части.

— Мислите ли, че ще успеете да постигнете нещо?

— Удължаване на визата сигурно. След това ще трябва пак да се водят преговори.

— Благодаря — промълвих аз. — Ще ви се обадя вдругиден.

„Ама че дявол“, възкликнах неволно, слизайки с малкия асансьор на този тесногръд дом. Някаква жена с шапка, прилична на лястовиче гнездо, и бузи, от които се посипа пудра, когато асансьорът внезапно спря, ме изгледа възмутено. Бях вперил очи някъде над нея и си придадох възможно най-безразличен вид. Вече ми бяха казали, че жените в Америка за щяло и нещяло викат полиция. „Think!“ — бе написано върху махагоновата табелка в асансьора, която висеше над главата с поклащащите се жълти къдрички и неподвижното лястовиче гнездо.

Асансьорните кабини винаги са ме изнервяли. Те нямат втори изход и е трудно да се избяга от тях.

Като младеж обичах самотата. Но годините на гонения и скитания ме научиха да изпитвам страх от нея. Не само защото ме принуждаваше да мисля и с това ми навяваше тъга, а и защото бе опасна. Когато човек е принуден постоянно да се крие, той предпочита тълпата. Тя го кара да се чувствува анонимен.

Излязох на улицата и тя ми се стори като прегръдката на хиляди безименни приятели. Улицата беше широко отворена, пълна с входове и изходи, с потайни кътчета и тесни пресечки и най-важното — бе пълна с хора, между които човек можеше да се изгуби.

* * *

— Принудени от обстоятелствата, ние по неволя приехме манталитета и логиката на престъпниците — обърнах се аз към Кан, с когото обядвах в една пицерия. — Вие може би по-малко от другите. Вие нападахте и отвръщахте на удара с удар, а ние само подлагахме гръб, за да ни бият. Смятате ли, че някога ще преодолеем това?

— Страха от полицията едва ли. Той е напълно естествен. Всеки порядъчен човек се бои от полицията. Причината за този страх се крие в недостатъците на нашия обществен строй. А другото? То зависи от самите нас. И ако някъде по земята има място, където човек може да се освободи от тези страхове, то това място е тук. Америка е основана от емигранти. И всяка година хиляди хора получават тук гражданство. — Кан се засмя. — Каква страна! Достатъчно е да отговорите утвърдително на два въпроса и всеки ще ви смята за чудесен човек. „Обичате ли Америка?“ „Да, това е най-прекрасната страна на света.“ „Искате ли да станете американец?“ „Да, разбира се, че искам.“ И ето че вече ви тупат по рамото и ви намират за човек на място.

Сетих се за адвоката, от чийто кабинет идвах.

— Ку-ку — отвърнах на Кан.

— Какво ви става?

Разказах му за заключителния епизод от моето посещение при адвоката.

— Този невъзпитан юдей-щурмовак се държа с мен като с прокажен.

Кан изпадна във възторг.

— Ку-ку! — смееше се той. — Затова пък е поискал от вас само петстотин долара! По този начин ви се е извинил! Харесва ли ви пицата?

— Харесва ми. Като в Италия е.

— По-хубава, отколкото в Италия. Ню Йорк е италиански град. Освен това е и испански, еврейски, унгарски, китайски, африкански и най-вече германски град.

— Германски?

— И още как! Идете някой път на Осемдесет и шеста улица, там гъмжи от толкова бирарии „Хайделберг“, кафенета „Хинденбург“, от нацисти и немско-американски клубове, гимнастически дружества, от хорови капели, изпълняващи „Слава на героя в лавров венец“ и маси за постоянните посетители с черно-бели-червени знаменца. Забележете, не черно-червени-златни, а именно черно-бели-червени^[2]!

— Без пречупени кръстове?

— Не ги демонстрират открито. Инак немците в Америка са често по-лоши и от тамошните. Далеко от Германия, те виждат любимата си родина през златистата мрежа на сантименталността, макар че на времето са я напуснали, защото съвсем не е била толкова мила — забеляза насмешливо Кан. — Трябва да ги чуете само как приказват за патриотизъм и се наливат с бира, как пеят рейнски песни и говорят с умиление за фюрера.

Погледнах го.

— Какво има? — попита Кан.

— Нищо — изрекох с усилие. — И всичко това съществува тук?

— Американците са великодушни. Те не вземат тези неща за сериозни. Въпреки войната.

— Въпреки войната — повторих аз. Ето още едно нещо, което не можех да разбера. Тази страна бе разделена от своите войни посредством океани и половината земно кълбо. Нейните граници никъде не се допираха с границите на вражески държави. Не я бомбардираха. Никой не стреляше.

— Войните се изразяват в това, че армиите преминават съседни, вражески граници — казах аз. — Къде са тези граници? В Япония и Германия. Затова войната изглежда тук толкова нереална. Виждаш войници, но не виждаш ранени. Вероятно остават там. Или може би американците нямат ранени?

— Имат. И убити също.

— Въпреки това войната изглежда недействителна. Като че ли нищо не е истина.

— Истина е. И още как!

Погледнах улицата. Кан проследи погледа ми.

— Е, градът все същият ли е? Не се ли е изменил сега, когато говорите много по-добре английски?

— В първите дни той бе за мен живописно платно и пантомима, а сега придоби вече релефност — притежава издатини и вдлъбнатини. Градът заговори и аз разбирам някои неща. Но не толкова много. Това усилва усещането за нереалността на положението. Преди всеки шофьор на такси бе за мен сфинкс, продавачът на вестници — световна загадка. И досега виждам във всеки келнер един малък Айнщайн, но един Айнщайн, когото вече разбирам — стига в момента да не говори за физика и математика. Магията остава, докато нищо не ти трябва. Поискаш ли каквото и да е, започват трудностите и се сгромолясваш от висините на философския си унес до нивото на умствено изостанал десетгодишен хлапак.

Кан си поръча двойна порция сладолед.

— Фъстъчен и лимонов — извика той след келнерката.

Това беше втората му порция.

— В Америка има седемдесет и два вида сладоледи — съобщи той с мечтателен израз на лицето. — Разбира се, не в тази барака, а в магазините на Джонсън и в дрогериите. Вече опитах около четиридесет вида! Тази страна е рай за любителите на сладолед. За мой късмет — аз съм ненаситен сладоледо-поклонник. Тази разумна държава изпраща кораби, пълни със сладолед и бифтеци, даже на своите войници, сражаващи се на бог знае кой коралов остров срещу японците.

Той погледна сервитьорката така, като че ли му носеше светия Граал.

— Фъстъчен нямаме — каза тя. — Донесох ви ментов и лимонов. Окей?

— Окей.

Келнерката се усмихна.

— Колко апетитни са тук жените — забеляза Кан. — Апетитни като всичките седемдесет и два вида сладолед, взети заедно. Една трета от доходите си харчат за козметика. Иначе между другото няма да си намерят работа. Вулгарните, неизбежни закони на природата тук не се вземат под внимание. Младостта е всичко, а там, където си е отишла, я връщат по изкуствен начин. Този факт също се отнасяше към вашата глава за нереалния свят.

Гласът на Кан ме успокояваше. Разговорът течеше леко.

— Вие, разбира се, знаете „Следобедът на един фавн“^[3] — каза Кан. — Това тук е друг Дебюси — „Следобедът на един любител на сладолед“. Такива следобеди са ни много необходими. Те лекуват наранената душа. Не намирате ли?

— В антикварното магазинче аз преживявам нещо подобно — „Следобедът на един китайски мандарин малко преди да го обезглавят“.

— По-добре прекарвайте следобедите си с някоя млада американка. Ще разбирате само половината от онова, което ви бърбори, и без да напрягате много въображението си, ще се върнете в пълните със загадки дни на вашето юношество. Всичко, което човек не разбира, е забулено в тайна. Житейският ви опит няма да смъкне булото на очарованието, тъй като ви липсва съвършеното познаване на езика, и вие ще реализирате една малка човешка мечта — да изживеете още веднъж миналото, притежавайки мъдростта на зрял човек и възвърнатия възторг на младостта. — Кан се засмя. — Не пропускайте случая! С всеки изминат ден нещо от него си отива. Колкото повече думи разбирате, толкова по-малко ви остава от очарованието. Тукашните жени са за вас все още презморски видения, обгърнати с екзотика и загадки. Но с всяка нова, научена от вас дума тези видения ще придобиват все поясните черти на прелестен бонбон, превърнал се във вманиачена домакиня. Пазете своята възвърната младост, останете си по-дълго десетгодишен юноша. За жалост бързо ще остареете, след една година ще сте вече на тридесет и четири!

Кан погледна часовника си и махна на сервитьорката с престилка на синьо-бели райета.

— Последна порция! Сладолед с ванилия!

— Имаме и бадемов.

— Тогава и бадемов! И малко малинов! — Кан хвърли поглед към мен. — Аз също реализирам една своя юношеска мечта. Само че по-обикновена — да ям сладолед колкото ми се ще. Тук за първи път в живота си имам тази възможност. За мен това е символ на свобода и безгрижие. А това, както знаете, са понятия, в които отвъд бяхме престанали да вярваме. Как сме се сдобили с тях тук, е без значение.

Аз замижах срещу наситената с прах светлина на пълната с автомобили улица. Бръмченето на моторите, звукът от плъзгащите се автомобилни гуми се сливаха в монотонен шум, който ме унасяше.

— Какво смятате да правите сега? — ме попита след известно време Кан.

— Да не мисля за нищо — изрекох аз. — Докато мога.

 

 

Лоуи старши слезе при мен в мазето, намиращо се под улицата. В ръцете си държеше бронзова скулптура.

— Как смятате, какво е това?

— А какво трябва да бъде?

— Фигурка от епохата Чжоу. Или Шан. Патината изглежда добра, нали?

— Купихте ли я?

Лоуи се захили.

— Не бих го сторил без вас. Донесе я един човек. Чака горе в магазина. Иска за нея сто долара. Значи ще я даде за осемдесет. Струва ми се евтина.

— Прекалено евтина дори — отговорих аз и разгледах статуетката. — Мъжът търговец ли е?

— Не изглежда такъв. Млад човек, твърди, че е наследил скулптурата, а сега му трябвали пари. Оригинална ли е?

— Да, това е китайски бронз. Но не от епохата Чжоу или Хан. По-скоро е от Тан или още по-нова — от Сун или Мин. Копие от епохата Мин, направено по древна скулптура. Изработката не е много прецизна. Маските Дао Дзи са изпълнени неточно, а и спиралите не подхождат — в този вид са започнали да ги използуват едва след династията Хан. От друга страна, декорът е копие от епохата Шан — сгъстен, опростен и силен. Но ако изображението на росомаха и основният орнамент датираха от същия период, те щяха да бъдат значително по-ясни и релефни. Освен това тук виждам и няколко по-дребни извивчици, които не се срещат по автентичните древни статуетки.

— А патината! Та тя е много красива.

— Господин Лоуи — заявих аз, — без съмнение патината е доста стара. Но върху нея липсват малахитови наслагвания. Имайте пред вид, че китайците още през епохата Хан са копирали и заравяли в земята фигурки. Патината по тях е винаги превъзходна, макар и да не са създадени през епохата Чжоу.

— Каква е цената на фигурката?

— Двадесет-тридесет долара, но вие разбирате от тези неща по-добре от мен.

— Ще се качите ли? — попита Лоуи и в сините му очи се появи кръвожаден блясък.

— Необходимо ли е?

— Няма ли да ви достави удоволствие?

— Кое? Да изоблича някакъв дребен мошеник? Защо? А и той едва ли е такъв. Кой в наше време разбира наистина от древни китайски статуетки?

Лоуи ме стрелна с бърз поглед.

— Без намеци, господин Рос!

Нисичкият дебеланко затропа нагоре по стълбите — кривокрак и енергичен. Стълбата се затресе под крачките му. От стъпалата се посипа прах. За миг се видяха само развяващите се крачоли на панталона му и обущата, туловището на мъжа бе вече в магазина. Сякаш по стълбата се качваше не Лоуи старши, а задницата на изкуствен вариететен кон.

След няколко минути краката отново се появиха. А после видях и бронзовата фигурка.

— Купих я! — заяви Лоуи. — За двадесет долара. В края на краищата и Мин не е лош.

— Никак не е лош — отвърнах аз. Знаех, че Лоуи е купил скулптурата само за да ми покаже, че все пак разбира нещо. Ако не от китайско изкуство, то поне от търговия. Сега шишкото ме наблюдаваше.

— Колко време смятате да работите още тук?

— Въобще ли?

— Да.

— Това зависи от вас. Искате да си отида ли?

— Не, не. Но не можем да ви държим и вечно. Нали скоро ще привършите работата си в мазето. С какво сте се занимавали по-рано?

— С журналистика.

— Не можете ли да се върнете към тази професия?

— С моите знания по английски?

— Доста добре сте го научили.

— Но, господин Лоуи! Та аз не мога да напиша дори и едно писмо без грешки.

Лоуи почеса замислено плешивата си глава със статуетката. Ако тя беше от епохата Чжоу, вероятно не би го сторил.

— Разбирате ли нещо от живопис?

— Малко. Колкото от бронзови фигурки.

Той се подсмихна.

— Все пак по-добре от нищо. Ще поразпитам тук-там. Може би някой от моите колеги има нужда от помощник. В момента търговията върви наистина криво-ляво, сам виждате как е при нас. Но с картините положението е друго. Особено с импресионистите. Старите картини днес нямат никаква стойност. С една дума — ще видим.

Лоуи отново затропа по стълбата.

Довиждане, мазе, казах си аз на ум. За кратко време ти бе моята втора тъмна родина. Прощавайте, позлатени лампи от края на деветнадесети век, прощавайте, шарени везби от 1890 година, мебели от епохата на краля-буржоа Луи Филип, прощавайте, вази от Персия, и вие, леконоги танцьорки от гробниците на династията Тан, прощавайте, теракотни коне и всички останали безмълвни свидетели на отдавна отшумели цивилизации! Аз ви обикнах от все сърце и прекарах сред вас своето американско юношество — от десетата до петнадесетата си година! Поздравявам ви като неволен представител на едно от най-презрените столетия, аз — един закъснял гладиатор без оръжие, попаднал на арена, която е пълна с хиени, чакали и толкова малко лъвове. Поздравявам ви като човек, който ще се радва на живота, докато не го разкъсат.

Поклоних се на всички страни, благослових предметите надясно и наляво от мен и погледнах часовника си. Моят работен ден бе свършил. Над покривите аленееше залезът и рекламите започваха да мъждеят с бледа оскъдна светлина. А от ресторантите се носеше приятната миризма на мазнина и лук.

 

 

— Какво става тук? — попитах аз Меликов, когато се върнах в хотела.

— Раул е решил да се самоубие.

— Откога?

— От днешния следобед. Загуби Кики, който му е приятел вече четири години.

— В този хотел май доста се плаче — забелязах аз, вслушвайки се в приглушеното хлипане, достигащо от плюшеното фоайе, където бяха растенията. — И не знам защо — винаги под палмите.

— Във всеки хотел се плаче много — поясни Меликов.

— И в „Риц“ ли?

— В „Риц“ плачат, когато падне курсът на акциите. А при нас — когато човек внезапно осъзнае, че е безнадеждно сам, въпреки че дотогава не го е вярвал.

— Кола ли е прегазила Кики?

— Още по-лошо. Сгодил се е. За някаква жена. За Раул този факт е трагедия. Ако беше избягал с някой хомосексуалист, то поне щеше да остане в своя кръг. Но с някаква си жена! Представителка на вражеския лагер! Това е предателство. Оскърбление на най-светите чувства. По-лошо от самата смърт!

— Бедните педерасти! Трябва да се бият на два фронта — срещу конкуренцията на мъже и жени.

Меликов се подсмихна.

— Преди малко Раул избълва цяла поредица от забележителни сентенции за слабия пол. Най-обикновената от тях звучеше така: „Тюлени с одрана кожа.“ Изказа се доста грубо и за така боготворената в Америка украса на жените — големия бюст: „Увиснало кравешко виме“ — каза с погнуса той — „на изродени самки.“ Това бе най-деликатното сравнение. Всеки път, когато си представи, че главата на Кики почива върху едно такова виме, Раул издава отчаян вопъл. Добре че дойде. Трябва да го заведем до стаята му. Не може да остане тук. Помогни ми. Този дебелак тежи сто килограма.

Приближихме се до ъгъла с палмите.

— Той ще се върне, Раул — прошепна Меликов. — Всеки човек може да сгреши. Кики ще се върне. Успокойте се.

Направихме опит да го повдигнем. Той се притисна в мраморната масичка и захленчи. Меликов продължаваше да го увещава настойчиво:

— Трябва да поспите, след това всичко ще се оправи. Той ще се върне, Раул. Често съм бил свидетел на подобни случаи. Ще се върне!

— Опозорен! — скръцна със зъби Раул.

Докато го вдигахме наново, той ме настъпи. Стокилограмов топуз!

— Я внимавайте, проклета бабишкеро! — изругах аз.

— Какво?

— Същото. Хленчите като някоя сълзлива дъртачка!

— Аз — дъртачка? — възмути се Раул. От изненада бе дошъл на себе си.

— Господин Рос не искаше да каже точно това — го успокояваше Меликов.

— Напротив, точно това исках да кажа.

Раул прекара длан по очите си. Ние го гледахме, очаквайки истеричен писък.

— Аз — жена! — каза той вместо това с много тих глас. Види се, беше смъртно обиден. — Аз — жена!

— Той не рече това — излъга Меликов. — Той каза: като баба.

— Ето как всички те изоставят — подхвърли Раул и се изправи сам.

Заведохме го без усилие до стълбите.

— Няколко часа сън — увещаваше го настоятелно Меликов. — Една или две таблетки секонал и ободрителен сън. После чаша силно кафе. След това всичко ще изглежда много по-просто.

Раул не отговори. Той се чувствуваше изоставен и от нас, от целия свят.

— Защо обръщаш толкова внимание на тоя тлъст кретен? — попитах аз.

— Той е най-добрият ни наемател. Държи две стаи с баня.