Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schatten im Paradies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Уфтак Музгашки (2014)

Издание:

Немска, първо издание

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Олга Цанова

История

  1. — Добавяне

XXX

Египетската котка продадох на един холандец. В деня, в който получих чека, поканих Кан в ресторант „Вуазен“.

— Нима имате толкова пари? — попита той.

— Просто се опитвам да следвам античните образци — отвърнах аз. — В древността хората са изливали на земята малко вино, преди да пият от него, принасяйки дар на боговете. Поради същата причина и аз ходя в скъпи ресторанти. И тъй като вече споменахме за вино — ще изпием бутилка „Шевал блан“. Във „Вуазен“ все още се намира от него. Съгласен ли сте?

— Разбира се. А последната глътка ще излеем на чиниите си, за да не разгневим боговете.

Ресторантът беше пълен. Във война заведенията често са претъпкани с посетители. Всеки иска да вземе нещо от живота, дори и когато е извън опасност. Парите се харчат по-лесно, сякаш в мирно време бъдещето на всички хора е осигурено.

Кан поклати глава.

— Днес не съм на себе си, Рос. Получих писмо от Кармен. Най-после! Смята, че е по-добре да се разделим. Като приятели. Не сме се разбирали. Забранява ми да й пиша. Има ли си някого там?

— Погледнах го озадачено. Изглежда, тази история го бе засегнала дълбоко.

— Не забелязах нищо такова — отговорих аз. — Тя живее доста скромно със своята хазяйка в Уестууд, сред кокошки и кучета. Видях я няколко пъти. Беше доволна от живота си, нищо не можах да направя. Не мисля, че си има приятел.

— Как бихте постъпили вие? Щяхте ли да заминете за Калифорния? Щяхте ли да я върнете? А тя би ли се съгласила да замине оттам?

— Не вярвам.

— И аз. Какво да направя?

— Да чакате. И да не й пишете. Може би ще се върне сама.

— Смятате ли?

— Не — казах аз. — Толкова ли държите на нея?

Той помълча известно време.

— Не би трябвало. Отначало не държах на нея, беше само леко увлечение, но изведнъж всичко се промени. Знаете ли защо?

— Защото иска да се разделите. За какво иначе?

На лицето му се появи меланхолична усмивка.

— Просто, нали? И въпреки това не сме в състояние да го разберем, когато се случи.

Спомних си за Наташа. Нима не ми се бе случило същото е нея? А не продължаваше ли и в момента? Отхвърлих натрапчивата мисъл, чудех се какво да кажа на Кан. Цялата тая история никак не му подхождаше. Нито Кармен, нито създалата се ситуация, нито неговата меланхолия. Всичко беше смешно, несвойствено за него и затова криеше опасност. Ако същото се бе случило с някой надарен с фантазия поет, щеше да изглежда смешно, ала понятно. А за Кан бе непонятно. Изглежда, в началото бе подирил спасение в едно същество, което с контраста между трагичната си красота и флегматична душа бе представлявало една забавна интелектуална игра за него. Фактът, че изведнъж бе започнал да възприема станалото като нещо сериозно, беше съдбоносен знак за собственото му крушение.

Кан вдигна чашата си.

— Колко малко можем да кажем за жените, когато сме щастливи, нали? И колко много, когато не е тъй.

— Прав сте. Мислите ли, че ще бъдете щастлив с Кармен?

— Смятате, че не си подхождаме? Правилно. Ала хората, които са родени един за друг, по-лесно могат да се разделят. Също като тенджерата и похлупака, направени по мярка — те се отделят без трудност. Но ако капакът не отговаря на тенджерата и трябва да се набие с чук в нея, то при опит да ги отделиш много лесно нещо може да се счупи.

— Думи, думи — казах аз. — Колко са относителни. Една мъдрост винаги може да се изтълкува и така, и иначе.

Кан се овладя.

— Както и всичко в живота. Да забравим за Кармен. Изглежда, просто съм преуморен. Краят на войната наближава, Роберт.

— Затова ли сте изморен?

— Не. Но как ще бъде занапред? Замисляли ли сте се какво ще правите в бъдеще?

— Та кой ли би могъл да знае? Трудно ми е да си представя, че войната може да свърши. И с какво ще се занимавам след нея.

— Тук ли смятате да останете?

— Днес не ми се говори за това.

— Виждате ли? А мен постоянно ме измъчва тая мисъл. След войната емигрантите ще изтрезнеят. Последната им опора беше извършената спрямо тях несправедливост. И изведнъж тази опора вече няма да я има. Те ще могат да се върнат. За какво? Къде? И кому са нужни? Не, връщане назад няма.

— Мнозина ще останат тук.

Кан махна с ръка в знак на несъгласие.

— Имам пред вид чувствителните, а не търгашите.

— А аз имам пред вид всички — възразих аз. — И търгашите.

Кан се усмихна.

— Наздраве, Роберт. Днес приказвам само глупости. Хубаво е, че сте тук. Радиоапаратите са добри оратори, ала лоши слушатели. Можете ли да допуснете, че ще завърша дните си като търговски представител на фирма за радиоапарати?

— Защо не? — казах аз. — Но защо като представител? Станете собственик на фабриката.

Той ме измери с поглед.

— Мислите ли, че е възможно?

— В същност не съм сигурен.

— Ето, виждате ли.

Кан се засмя.

— Виното свърши — забелязах аз. — Забравихме да принесем последната капка в дар на боговете. Може би там се крие причината за никому ненужната меланхолия. Какво ще кажете за порция сладолед? Нали много го обичате!

Той поклати глава.

— Всичко е измама, Роберт. Илюзия за лек живот. Самоизмама. Отказах се да се преструвам пред себе си на шут, гастроном и мошеник. Скоро ще стана просто стар евреин.

— Стар? На тридесет и пет години?

— Евреите са винаги стари. Те са стари по рождение. Всеки от тях е белязан е печата на двехилядолетни гонения — от деня на рождението си.

— Искате ли да вземем една бутилка водка и да я изпием в приказки за живота?

— Уви, евреите не са пияници. По-добре да се прибера в своята стая над магазина, а утре ще се присмивам сам на себе си. Лека нощ, Роберт.

— Ще ви изпратя — казах аз, разтревожен не на шега.

След приятната топлина в ресторанта навън ни посрещна пронизващ студ. В тая ветровита нощ дрогериите и закусвалните се взираха в нас с безжалостните си неонови очи.

— В някои ситуации героичната самота изглежда нелепа — казах аз. — Вашата студена стаичка…

— Там е даже прекалено топло — прекъсна ме Кан. — Както навсякъде в Ню Йорк.

— Ню Йорк е топъл и студен — както тази проклета неонова светлина, особено когато се скиташ сам из улиците и зъбите ти тракат от студ. Защо не дойдете в плюшеното фоайе на хотел „Рубън“? Сред хомосексуалисти, сутеньори, самоубийци и лунатици човек се чувствува по-сигурно от където и да е другаде. Бъдете разумен и елате с мен.

— Утре — рече Кан. — Днес имам среща.

— Глупости.

— Истина е. С Лизи Колер. Сега вярвате ли ми?

С едната от близначките, помислих аз. Защо не? Странно, струваше ми се, че тя е още по-неподходяща от Кармен. Лизи беше красива, къщовница, имаше нужда от ласки, както заблудила се котка, и бе много по-умна от Кармен, ала внезапно, в тая леденостудена нощ ме осени мисълта защо Кан не може без Кармен — със своята абсолютна безсмисленост връзката с нея сякаш изключваше безмислеността на емигрантското съществуване.

Кан плъзна поглед по улицата, изпълнена с червените стопове на колите, които като разхвърляни въглени напразно се опитваха да стоплят мрака.

— Тази призрачна война с невидими ранени и невидими убити, с беззвучни бомби и неми гробища от другата страна на земята се приближава към своя завършек. Какво ще остане в крайна сметка? Сенки, сенки… Самите ние сме само сенки.

Стигнахме до магазина за радиоприемници. Апаратите блестяха на лунната светлина като войници-автомати от някаква бъдеща война. Вдигнах глава. Прозорецът на Кан светеше.

— Не се оглеждайте като разтревожена квачка — каза той. — Виждате, че съм оставил лампата да гори. Не мога да влизам в тъмна стая.

Сетих се за близначката, която също изпитваше страх от стаята си. Може би наистина бе горе и решеше косите си. Но аз знаех, че не е така, и тава само усили у мен усещането за пълна безнадеждност.

— Нима в Ню Йорк ще стане още по-студено? — попитах аз.

— Много по-студено — отговори Кан.

 

 

Наташа носеше обеци с големи рубини, огърлица от рубини и диаманти и великолепен пръстен.

— Пръстенът е четиридесет и два карата — ми прошепна фотографът Хорст. — В същност ни трябваше голям звездообразен рубин, но такива не могат да се намерят. Няма ги дори при „Ван Клееф и Арпълс“. Искаме да заснемем и ръцете й. Цветно. А рубинът може да се ретушира допълнително и да се направи дори по-красив, отколкото е в действителност — добави той със задоволство. — В днешно време всичко е чист монтаж.

— Така ли? — попитах аз и погледнах към Наташа. Озарена от сиянието на рубините, облечена в бяла сатенена рокля, тя седеше спокойно под ярката светлина на прожекторите. Нищо не напомняше за онази Наташа, която бе лежала предната нощ до мен и извита като лък, бе крещяла дрезгаво: „Още, още! Разкъсай ме на парчета! Още…“

— Разбира се — продължи Хорст. — Жените, както и политиците, все по-често прибягват към монтажа. Фалшиви бюстове, гумени подплънки за задниците, грим, изкуствени мигли, перуки, изкуствени зъби — всичко това е измама. Като прибавим и мекото нагласяне на фокус, неконтрастните лещи, умелите светлинни ефекти — и годините се стопяват като захар в кафе. Voilà. А политиците? Болшинството от тях почти не могат да четат и пишат. За тази цел си имат дребни, умни евреи, които им пишат речите, референти, които им подхвърлят по някоя и друга духовитост, автори за книгите си, съветници зад гърба, артисти, които ги учат на добри маниери, и понякога грамофони, говорещи вместо тях. — Хорст се изправи и с един скок се върна при апарата си. — Така е добре, Наташа. Задръж за миг!

Наташа слезе от подиума и от светлия си ореол и се превърна от кралица в окичена с бляскави бижута съпруга на търговец на оръжие.

— Ей-сега ще се преоблека — каза тя. — Остана ли нещо от гулаша?

Поклатих глава.

— Ядохме три дни от него. Вчера вечерта изстъргахме и последните остатъци от тенджерата. Трябва ли да вземеш накити със себе си?

— Не. Русият младеж отсреща е от „Ван Клееф“. Той ще ги занесе във фирмата.

— Добре. В такъв случай можем да идем където пожелаем.

— Трябва да ми направят още една снимка. С пролетен костюм. Господи, колко съм гладна!

Бръкнах в джоба си. Нейните внезапни пристъпи на глад ми бяха познати. Наташа страдаше от болест, обратна на диабета, с ужасното име „хипогликемия“. При тази болест съдържанието на захар в кръвта намаляваше по-рязко от нормалното, в резултат на което Наташа внезапно можеше да изпита остър глад. Когато живеехме на Петдесет и седма улица, често се събуждах с предчувствието, че в апартамента са се вмъкнали крадци, и я заварвах пред хладилника: гола, чародейно озарена от лампичката на хладилника, тя дъвчеше в захлас студен котлет, с парче сирене в другата си ръка.

Извадих от джоба си пакетче, увито в пергамент.

— Ето ти малко тартар-бифтек — казах аз. — Колкото да ти залъже глада.

— С лук ли?

— С лук и чер хляб.

— Ти си ангел! — възкликна Наташа, премести малко огърлицата си да не й пречи и се зае с бифтека. Бях свикнал да нося такива пакетчета винаги със себе си, когато ходехме на места, където за няколко часа — особено в обичайното време за хранене — не можеше да се намери нищо за ядене, например на кино или театър. Те ми спестяваха доста неприятности. Щом я обземеше пристъп на остър глад и нямаше под ръка поне залък хляб, Наташа ставаше много раздразнителна. Тя не бе в състояние да се овладее, това беше като пристъп на лудост. Просто усещаше глада по-силно от другите хора, сякаш през целия ден бе постила. Най-често в джоба на сакото си носех и малко шишенце, побиращо две големи глътки водка. С хапка тартар-бифтек се получаваше почти царски пир, макар че водката естествено не беше студена. Този урок по предвидливост ми преподаде човекът, от когото бях получил паспорта. „Телесният комфорт е по-важен от душевния — ми беше пояснил той. — Достатъчно е малко старание и човекът до теб е вече щастлив.“

Чаках да видя как Наташа отново ще изпревари годишните времена с един сезон. В ателието почти не се виждаха кожени палта, а само няколко жакета от астраган, които вече се опаковаха от стажантките. При Хорст беше май. Вълнени костюми в светли тонове: кобалтово синьо, цветът на водата в Нил, царевично жълто, пясъчен цвят и разни други примамливи имена. Май, мислех аз. През май войната трябва да свърши. А после? — беше попитал Кан. А после? — питах се аз и гледах Наташа, която излезе иззад паравана, облечена в къс костюм — тайор с развяващ се шифонов шал, слаба и пристъпваща някак неуверено, сякаш краката й бяха прекалено дълги. Къде ли ще бъда през май? Времето отново се разпиля, като че ли бях изпуснал кесия с домати, и пред очите ми пак се завъртя абсурдният калейдоскоп. „Ние сме непригодни за нормален живот! — бе казал Кан. — Можете ли да си представите мен като агент на фирма за радиоапарати, със семейство, което гласува за демократите, заделящ пари за черни дни и мечтаещ да стане църковен настоятел на своята епархия? Ние не сме годни за нищо, а и мнозина от нас пострадаха от съдбата, сякаш станаха жертва на експлозия. Една част се отърва с леки рани, други даже извлякоха облаги, трети се превърнаха в инвалиди, а ранените, за които най-вече става въпрос, няма никога да могат да стъпят на краката си и в края на краищата ще загинат.“ Май четиридесет и пета година! А може би юни или юли! Времето, което през всичките тези години се бе влачило тъй мъчително, като че ли изведнъж полетя с бясна скорост.

Взирах се в Наташа, която стоеше върху подиума, окъпана цялата в светлина — леко приведена напред, обърната в профил към мен, навярно леко понамирисваща на лук, тя беше като фигура на богиня върху носа на невидим кораб, който се носеше в морето от светлина в надпревара с времето.

Внезапно всички прожектори угаснаха. Разсеяната и слаба светлина на обикновените лампи в ателието едва си пробиваше път през измамливата мъгла.

— Край! — извика Хорст. — Прибираме! Стига за днес!

Наташа се приближи до мен, съпроводена от шумоленето на разпръснатата по пода копринена хартия и картонени кутии. Беше с наетото от фирмата кожено палто и рубинените обеци.

— Не можех иначе — рече тя. — Задържах ги за тази вечер. Утре ще ги върна. Често съм го правила. Русият младеж знае. Прекрасни са.

— А ако ги изгубиш?

Наташа ме изгледа така, сякаш си бях позволил някаква цинична забележка.

— Всичко е застраховано — отвърна тя. — „Ван Клееф и Арпълс“ са застраховали всички вещи, които ни заемат.

— Чудесно — побързах да кажа аз, за да не ме упрекне в еснафщина, както често в подобни случаи. — Това решава въпроса за тази вечер. Ще вечеряме в „Павилиона“.

— Но само нещо леко, Роберт! Нали вече ядох тартар-бифтек.

— Ще си поръчаме вечеря, достойна за мошеници и фалшификатори — каквато не са сънували даже и царете на еснафския свят!

Запътихме се към вратата.

— Господи! — възкликна Наташа. — Ролсът ме чака, съвсем го забравих.

Спрях като закован.

— И Фрейзър ли е там? — попитах недоверчиво.

— Не, разбира се. Той замина днес. Каза ми, че ще изпрати колата, защото мислеше, че ще свършим късно. А аз забравих.

— Отпрати го.

— Но, Роберт, той така или иначе е вече тук. Нали и преди се возехме често в колата. Няма нищо лошо в това!

— В мен закипя еснафската ми кръв — отвърнах аз. — Преди беше друго. Сега те обичам, станах дребен капиталист и съм в състояние да платя едно такси.

— А на мошениците и фалшификаторите не подхожда ли повече ролс-ройс?

— Идеята е много примамлива и не мога да реша веднага. И все пак да вземем такси, за да не се разкайваме после. Вечерта е приятна, сякаш подрънкват ледени звънчета. Кажи на шофьора, че искаме да се разходим в гората или просто да повървим пеш.

— Както желаеш — рече колебливо тя и направи една крачка.

— Стой! — извиках аз. — Размислих. Прости ми, Наташа. Онова, което ти доставя удоволствие, е по-важно от пропития със солната киселина на ревността морал. Да тръгваме!

Наташа седеше до мен като някаква чудновата птица.

— Не свалих грима си — поясни тя. — Щеше да ми отнеме много време, пък и щях да умра от глад. Освен това в студиото човек не може да се разгримира спокойно. Размазваш всичко, след това го избърсваш с колдкрем и изглеждаш като проскубана кокошка.

— Не изглеждаш като проскубана кокошка — възразих аз, — а като гладна райска птица, долетяла тук незнайно откъде. Или като нагиздена за жертвоприношение девойка от неизвестно племе в Тимбукту или Хаити. Една жена колкото повече променя външността си, толкоз по-добре. Аз съм старомоден поклонник на жената и гледам на нея като на някакво екзотично същество, появило се при нас от джунглата и девствените лесове. И съм враг на жената, равноправна другарка или търговски партньор.

— Значи си варварин!

— По-скоро безнадежден романтик.

— А аз? Изглеждам ли достатъчно варварски? Изкуствени мигли, театрален грим, чужди скъпоценности, нова прическа и наето за една вечер палто — това достатъчно ли е за твоята фалшификаторска същност?

Засмях се. Тя не знаеше, че живея под чуждо име и с чужд паспорт и смяташе всичко за шега.

— Хорст ми изнесе цяла лекция, която разшири моя кръгозор. За жените и политиците. Оказва се, че имало даже изкуствени бюстове, зъби, коси и задници.

— И при политиците ли?

— Политиците използуват дори фалшиви убеждения. Фалшиви бюстове, на които се проливат крокодилски сълзи. И това далеч не е всичко. Почакай, докато дойде денят да се разплащаме с фалшиви пари!

— Нима не го вършим постоянно?

Улових ръката й.

— Може би. Но търговските хитрини трябва винаги да се ценят високо. В древността лъжата не е била считана за порок, а е била отъждествявана с ума. Спомни си за хитреца Одисей. Колко е хубаво да седя с теб тук, под многобройните светлини, в обкръжението на келнери с плоски ходила и да те наблюдавам как поглъщаш този стек. Обожавам те, Наташа, заради много неща. Едно от тях е, че се храниш с апетит във века, когато диетата е най-важното нещо на този огромен сит остров, намиращ се между двата океана и гладуващия свят. Жените тук изпитват страх дори от листо салата, хранят се като зайците, докато в същото време цели континенти гладуват. А ти имаш смелостта да се нахвърлиш с остър нож върху този порядъчно голям „шатобриян“. Удоволствие е да те гледам как се храниш. А с другите жени човек напразно плаща куп пари — те само разчоплят яденето с вилицата и оставят всичко в чинията си. Просто ти иде да ги удушиш от яд в някоя тъмна алея. А ти…

— Кои други жени? — прекъсна ме Наташа.

— Няма значение кои. Огледай се наоколо! Този прекрасен ресторант е пълен с такива. Те ядат салата, пият кафе и правят сцени на мъжете си само защото просто обезумяват от глад. Това е единственото изстъпление, на което са способни. В леглото са толкова студени, сякаш сърцата им са от лед. Докато ти…

Тя се засмя.

— Престани!

— Нямах намерение да се впускам в подробности, Наташа. Просто исках да възпея твоя отличен апетит.

— Зная, Роберт. И съм поласкана. Но прекрасно зная и още нещо — ти обичаш да съчиняваш оди и химни, когато мислиш за друго.

— Какво? — изненадах се аз.

— Да — рече тя. — Ах ти, фалшификатор, двуличник и измамник такъв! Аз не те питам какво ти тежи и какво искаш да забравиш, но го зная. — Наташа нежно ме погали по ръката. — Живеем в безумно време, нали? За да оцелеем, сме принудени да преувеличаваме или подценяваме някои неща. Не е ли тъй?

— Може би — отвърнах предпазливо аз. — Но на нас дори не ни се налага да вършим всичко това сами, проклетото време го прави заради нас.

Тя се засмя.

— Не мислиш ли, че го вършим, за да запазим у себе си макар и една частица индивидуалност, която времето инак би заличило?

— Ти ме плашиш! Докъде стигнахме в разговора! Ти изведнъж се превърна в сфинкс или говорещ папагал от бреговете на Амазонка. Като прибавим искрящите ти накити и изрисуваното ти като на индиански воин лице, ми приличаш на делфийски оракул в девствените гори на Суматра. О, Наташа!

— О, Роберт! Ти, любителю на многословието! Не ти вярвам, обаче ми е приятно да те слушам. Не знаеш ли колко безполезни са тези фрази? Жените обичат безпомощни мъже. Това е тяхната съкровена тайна.

— Капан, с който правят мъжете безпомощни.

Тя замълча. Странно, колко чужда ми се струваше с този грим, макар да знаех, че тъкмо той я променя. Най-лесно е да те излъжат и най-лесно — да повярваш, помислих аз, погледнах я и в миг пожелах да бъдем сами.

— Аз съм многословен, понеже не разбирам от жени — казах в заключение аз. — Ала с тебе съм щастлив. Може да крия нещо и сред цялата тая нищета, от която не мога да избягам, въпреки че чувам само нейното призрачно ехо, да искам да запазя само няколко трохички щастие за себе си, единствено за себе си. Та аз не отнемам нищо от никого, не стрелям по никого и не крада от никого. Всичко това може да е тъй, Наташа, но все пак чувствата ми нямат нищо общо с действителността, защото не са неин плод, а са един отделен свят; както скъпоценните камъни на твоите уши са изгубили всякаква връзка е недрата на черната и тежка земя, която ги е създала. Те просто съществуват и аз съм щастлив с теб. Обяснението беше прекалено дълго, ала трябва да ми простиш, тъй като все пак съм журналист, макар и бивш, човек на фразите, който дори е припечелвал от тях. Това не се забравя много лесно.

— А нима сега си друг?

— Изгубих дар слово. Английски зная точно толкова, че да мога да разговарям, френски — дотолкова, че да мога да пиша, от немските вестници съм прокуден. Нищо чудно, че фантазията ми избуява като бурен и разцъфва с романтични цветове. При обикновени условия не бих станал такъв анахроничен псевдоромантик.

— Така ли мислиш?

— Не съвсем. И все пак има нещо вярно в това.

— Псевдоромантици няма, Роберт — промълви Наташа.

— Има. В политиката. И те причиняват чудовищни злини. Един такъв сега седи в бункера си край Берлин.

Изпратих Наташа до дома й. За щастие ролс-ройса го нямаше, тя го беше освободила. Не бих се изненадал, ако беше задържала колата.

— Не се ли учудваш, че ролсът не е тук? — попита тя.

— Не — отговорих аз.

— Очакваше да го видиш, нали?

— Също не.

— А какво очакваше?

— Че ще дойдеш с мен в хотел „Рубън“.

Стояхме във входа на къщата, в която живееше Наташа. Беше тъмно и студено.

— Жалко, че вече не разполагаме с апартамента, нали?

— Да — отвърнах аз и се загледах в чуждото лице с изкуствени мигли.

— Ела с мен горе — прошепна тя. — Но ще трябва да се любим мълчаливо.

— Не — отказах аз. — Ела с мен в хотела. Там няма да е необходимо да пазим тишина.

— Защо не ме заведе в хотела направо от „Павилиона“?

— Не зная.

— Не ме ли искаше?

— Не зная. И да, и не.

— Защо?

— Може би защото беше толкова чужда. Не зная. А сега те искам именно защото си чужда.

— Само затова ли?

— Не.

— Потърси такси. Аз ще те чакам тук.

Забързах към ъгъла на улицата. Беше много студено. Мисълта, че Наташа ме чака в тъмния вход, ме вълнуваше. Усещах, че всяка фибра в гърдите ми трепери. Дотичах до следващия ъгъл, намерих такси и се върнах с него пред къщата. Наташа бързо излезе от входа. Не си казахме нито дума. Почувствувах, че и тя трепери. Уловихме се за ръце и ги притиснахме силно една в друга, но те продължаваха да треперят. Слязохме от таксито, залитайки. Не ни видя никой. Сякаш за първи път бяхме заедно.