Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (10)

IX

Работата ми при Силвърс отначало се състоеше в това да съставя каталог на всички продадени картини и да отбележа върху фотокопията имената на предишните им собственици.

— Най-трудно е да се извърши експертизата — поясни Силвърс — Човек не знае произхода на всички картини. Те са като аристократи, родословната им линия трябва да се проследи до художника, който ги е нарисувал. И тази линия трябва да е непрекъсната, от църквата Х до кардинал А, от колекцията на княз У до каучуковия магнат Рабинович или до автомобилния крал Форд. Пропуските са недопустими.

— Но нали става въпрос за известни картини!

— Може и да е така, но първото фотокопие е направено едва в края на деветнадесети век, а и далеч не всички старинни рисунки имат гравюри, с които може да се сравнят. Нерядко се разчита само на предположения. — Силвърс се усмихна сатанински. — И на изкуствоведите.

Аз подредих снимките на купчина. Най-отгоре лежаха цветни фотокопия на Мане — малки натюрморти: божури във водна чаша. От цветовете и водата лъхаше и се излъчваше поразителен покой и вътрешна енергия, които бяха плод на неговото въображение. Сякаш художникът бе сътворил тези цветя за първи път и като че ли те не бяха съществували на този свят преди него.

— Харесват ли ви? — попита Силвърс.

— Прекрасни са.

— По-хубави от розите на Реноар, които висят на отсрещната стена?

— Това са съвсем различни неща — отвърнах аз. — Тук едва ли може да се говори за по-хубаво.

— Може. Ако си търговец.

— Мане е запечатал живота в мига на неговото сътворение, а Реноар — в мига на пълния му разцвет.

Силвърс поклати глава.

— Добре казано. Били ли сте някога писател?

— Само незначителен журналист.

— Както изглежда, имате данни да пишете за живопис.

— За такова нещо разбирам твърде малко от изкуство.

На лицето на Силвърс отново се появи сатанинската усмивка.

— Смятате, че хората, които пишат за картини, разбират повече? Ще ви издам една тайна. За картините не може да се пише, както и изобщо за изкуството. Всичко, което се пише, служи на една цел — да просвещава пълните невежи. За изкуството не може да се пише. То може само да се чувствува.

Не отвърнах нищо.

— И да се продава — добави Силвърс. — Сигурно си го помислихте, нали?

— Не — отговорих аз и не излъгах. — Но защо тогава смятате, че имам данни да пиша за картини? Защото не може да се напише нищо ли?

— Може би това е по-добре, отколкото да си някакъв незначителен журналист.

— А може би не. Може би е по-добре да си дребен, но честен журналист, отколкото високопарен фразьор, пишещ за изкуството.

Силвърс се разсмя.

— Вие притежавате качеството, присъщо на мнозина европейци — да стигате до крайности в мисленето си. Или това е характерно качество на младостта? Но вие не сте вече толкова млад. Между вашите екстремни мнения има хиляди варианти и нюанси. А и самите предпоставки не са верни. Знаете ли, аз исках да стана художник. И станах такъв. Рисувах с целия си ентусиазъм и въпреки това бях незначителен художник. Сега съм търговец на картини. С целия присъщ на тази професия цинизъм. Променило ли се е нещо? Нима съм предал изкуството, понеже не рисувам повече слаби картини, или съм го предал, понеже ги продавам? — Силвърс ми предложи пура. — Размишления в един летен следобед в Ню Йорк — каза той. — Опитайте тази пура. Тя е най-леката от всички хавански, които се продават. Пушите ли пури?

— Все още не съм голям познавач в тази област. Свикнал съм да пуша всичко, което ми попадне в ръцете.

— Щастливец!

Вдигнах изненадано глава.

— Това е ново за мен. Не знаех, че такова нещо може да се нарече щастие.

— Всичко все още ви предстои — изборът, наслаждението и умората. Накрая остава само умората. Колкото по-ниско е стъпалото, от което започваш своя път, толкова по-късно идва, умората.

— Значи според вас трябва да започнем от варварството?

— Ако е възможно.

Изведнъж се ядосах. Бях виждал достатъчно варвари. Мразех подобни салонни схващания за естетиката, те бяха подходящи за по-спокойни времена. Парфюмираните празни приказки не ми допадаха дори и за осем долара на ден. Показах на Силвърс купчината снимки.

— Да се даде преценка за картините на имперсионистите е, изглежда, по-лесно, отколкото за ренесансовите платна — забелязах аз. — Разликата е няколко столетия. Дега и Реноар са доживели до Първата световна война, а Реноар е живял даже и след нея.

— Независимо от това вече се появиха достатъчно фалшификации на техни картини.

— Излиза, че единствената гаранция е внимателната експертиза.

Силвърс се усмихна.

— Експертизата или усетът. Трябва да се познават стотици картини. Да се гледат постоянно. В продължение на много години. Да се гледат, изучават, сравняват. И пак да се гледат.

— Това звучи чудесно — казах аз. — Но защо тогава много директори на музеи грешат в своите преценки?

— Някои го правят умишлено. Ала това бързо се разчу ва. Други наистина грешат. Питате: защо? Ето че стигнахме до разликата между директор на музей и търговец на картини. Директорът купува рядко, и то с парите на музея. Търговците купуват често, но винаги със собствени средства. Не мислите ли, че има голяма разлика? Ако търговецът допусне някаква грешка, губи своите пари. А директорът на музей не губи и петаче от заплатата си. Неговият интерес към картината е от чисто академично естество, този на търговеца — от финансово. Антикварят има по-остър поглед, защото рискува повече.

Гледах този изискано облечен човек. Неговите костюми и обувки бяха от Лондон, ризите му притежаваха парижки шик. Той имаше грижливо поддържана външност и ухаеше на френски одеколон. Струваше ми се, че ни разделя стъкло; чувах го, но така, сякаш се намираше някъде далеч. Светът, в който той, изглежда, живееше, бе умиротворен свят на главорези и разбойници — бях сигурен в това, но разбойници и главорези, които бяха елегантни и не така опасни. Всичко казано от него бе вярно и в същото време абсолютно невярно. Всичко беше представено в някакъв почти нереално изопачен вид. На пръв поглед Силвърс изглеждаше спокоен и много самоуверен, но аз имах чувството, че всеки момент може да се превърне в безскрупулен гешефтар, който не би се поколебал да мине и през трупове. Неговият свят витаеше във въздуха, бе образуван от сапунените мехури на благозвучни фрази и съмнителни познания за произведенията на изкуството, докато в същност бе запознат само с техните цени. Защото човек, който наистина обича картините, не ги продава, мислех си аз.

Силвърс погледна часовника си.

— Да свършваме за днес. Време е да отида в клуба.

Не се учудих, че бърза за своя клуб. Това напълно съвпадаше с моите представи за неговия нереален живот зад стъклената стена.

— Ние с вас ще намерим общ език — каза той и оглади с ръка ръбовете на панталона си. Хвърлих поглед към обувките му. Всичко по него бе малко по-елегантно, отколкото трябваше. Обувките бяха малко по-остри и малко по-светли. Десенът на костюма му беше по-фрапантен от необходимото, а вратовръзката — прекалено шарена и луксозна. Той също плъзна поглед по моя костюм.

— Не е ли твърде плътен за нюйоркското лято?

— Когато е много горещо, свалям сакото.

— Тук не е удобно да правите това. Купете си костюм от тропикал. Американската конфекция е много добра. Даже и милионерите рядко си шият дрехи по поръчка. Купувайте от магазина на братята Брук. А ако искате нещо по-евтино — от „Браунинг енд Кинг“. За шестдесет долара ще купите нещо напълно прилично.

Силвърс извади от джоба на сакото си пачка банкноти. Още по-рано бях забелязал, че няма портфейл.

— Ето — рече той и ми подаде една банкнота от сто долара. — Смятайте ги за аванс.

 

 

Банкнотата сякаш изгаряше джоба ми. Имах още време да отида при „Браунинг енд Кинг“. Разхождах се по Пето авеню и славех името на Силвърс в безмълвна молитва. Бих предпочел да не харча парите и да износвам стария си костюм, но това бе невъзможно. След няколко дни Силвърс щеше да ме попита за костюма. Така или иначе, след всичките лекции за картините като най-добро капиталовложение аз самият бях удвоил днес своя капитал, без да купувам картина на Мане.

След известно време свих по Петдесет и четвърта улица. Малко по-надолу се намираше магазинче за цветя, в което се продаваха много евтини орхидеи; може би не съвсем свежи, но това не се забелязваше. Предния ден Меликов ми бе дал адреса на фирмата, в която работеше Наташа Петровна. В спора между мислите ми не можех да взема никакво решение. Ту смятах Наташа за празна, надъхана с шовинизъм модаджийка, ту — себе си за недодялан грубиян. Сега, изглежда, в живота ми се бе намесил бог, което се потвърждаваше от банкнотата в джоба ми. Купих две орхидеи и ги изпратих на Наташа. Струваха само пет долара, но имаха вид на по-скъпи, което също изглеждаше някак уместно за случая.

В магазина „Браунинг енд Кинг“ си избрах един лек сив костюм. Трябваше да се поправи само панталонът.

— Утре вечер ще бъде готов — каза продавачът.

— Не мога ли да го получа днес?

— Вече е късно.

— Трябва ми за тази вечер — настоях аз.

Не ми трябваше толкова спешно, ала изведнъж ми се прииска да го получа колкото може по-скоро. Беше минало безкрайно много време, откакто бях имал възможност да си купя нов костюм, и внезапно ми хрумна глупавата мисъл, че новата дреха символизира края на моя бездомен емигрантски живот и началото на едно спокойно и установено буржоазно съществуване.

— Опитайте се да направите нещо — помолих аз.

— Ще видя в работилницата.

Стоях между дългите редици от закачени костюми и чаках. Костюмите сякаш маршируваха срещу мен от всички страни, като армия от автомати, в които най-сетне бе достигнат върхът на съвършенството — пълното изключване на човека. Продавачът, истински анахронизъм сред тях, се провираше между безмълвните редици.

— Ще стане. Елате към седем часа да си получите костюма.

— Много ви благодаря.

Прекрачих една ивица прашна слънчева светлина и излязох на горещата улица.

Вървях по Трето авеню. Лоуи старши подреждаше витрината на магазина. Застанах пред стъклото в цялото великолепие на новия си тропикал. Лоуи облещи очи като бухал нощем и ми махна с един свещник да вляза при него.

— Прекрасно — рече той. — По всичко личи, че това е първият плод на вашата дейност във висшите сфери на мошеничеството.

— Не, това е плод на аванс — от човека, на когото ме препоръчахте вие, господин Лоуи.

Лоуи се захили.

— Нов костюм. Tiens!^[1]

— И дори ми останаха пари. Силвърс ме насочи към магазините на братя Брук. Но аз направих по-скромен избор.

— Имате вид на изискан авантюрист.

— Сърдечно ви благодаря. Аз съм си такъв.

— Изглежда, че прекрасно се разбирате със Силвърс — изръмжа Лоуи и закрепи един великолепен току-що боядисан ангел от осемнадесети век на парче генуезко кадифе. — Даже се учудвам, че изобщо се появявате при нас, дребните риби.

Мълчаливо го наблюдавах. Нисичкият дебеланко ревнуваше, макар че самият той ме бе препоръчал на Силвърс.

— Повече ли щеше да ви допадне, ако бях ограбил Силвърс? — попитах аз.

— Между това да го ограбиш и да му целуваш задника има известна разлика! — Лоуи помести един френски стол, на който само половината от единия му крак бе оригинална. Обзе ме топло чувство. Отдавна никой не бе изпитвал към мен симпатия, без да иска нещо в замяна. В същност не толкова отдавна, констатирах аз, след като поразмислих. Светът е пълен с добри хора, но ние ги забелязваме едва когато изпаднем в беда, и това компенсира до известна степен трудните мигове в нашия живот. Забележителен баланс, който кара човек в минути на отчаяние дори да повярва в един много далечен, безличен и автоматичен бог, седящ пред командно табло. Но само в мигове на отчаяние — единствено тогава.

— Какво сте ме зяпнали така? — попита Лоуи.

— Вие сте прекрасен човек — отвърнах аз. — За мен сте като роден баща!

— Какво?

— Шегувам се.

— Какво? — повтори Лоуи. — Значи всичко ви е наред, щом се шегувате и приказвате щуротии. Е, какво, толкова ли ви харесва при паразита? — Той избърса прашните си ръце с една кърпа. — Сигурно там не се занимавате с такава черна работа, а? — Той хвърли мръсната кърпа зад някаква завеса върху куп японски дърворезби в рамки. — При него е по-добре от тук, а?

— Не — отговорих аз.

— Пак празни приказки!

— Просто там е по-различно, господин Лоуи. Но какво значение има всичко това, щом имам възможност да гледам прекрасни картини. Те не са паразити!

— Те са жертви — изрече с неочаквано спокоен глас Лоуи старши. — Представете си как биха се чувствували, ако бог ги бе дарил с разум! Та тях ги продават като роби — на търговци на оръжие, на производители на пушки и бомби. За своите омърсени с човешка кръв пари тези негодници си купуват картини, изпълнени с небесен покой.

Погледнах го.

— Е, добре — каза Лоуи. — Тази война е различна. Но по какво се различава тя от другата за тия разбойници? Тяхната цел е да спечелят пари, а къде и как — това не е важно. Можете да приказвате каквото искате. Ако трябва, те и на дявола… — Лоуи се запъна. — Юлиус идва — прошепна дебелото човече. — Боже мой, със смокинг! Всичко е загубено!

Лоуи младши не бе облечен със смокинг. Зададе се по улицата, озарена от последните мръсножълти лъчи на слънцето, умирисан на бензин и изгорели газове. Беше със семпъл следобеден костюм — тъмно сако е цвят маренго^[2], раиран панталон, бомбе и за мое учудване — със светлосиви старомодни гамаши. Разглеждах го с умиление, не бях виждал гамаши от времето преди Хитлер.

— Юлиус! — възкликна Лоуи старши. — Ела, не отивай там! За последен път ти казвам: спомни си поне за благочестивата си майка!

Юлиус бавно прекрачи прага.

— За майка си си спомням — каза той. — А ти не можеш да ме разколебаеш, еврейски фашист такъв!

— Юлиус, не говори така! Не съм ли ти желал винаги доброто? Нима не се грижех за теб тъй както може да се грижи само по-голям брат! Нима не те гледах, когато боледуваше. Ти…

— Ние сме близнаци — забеляза Юлиус, обръщайки се към мен. — Както вече ви казах, брат ми е с три часа по-голям от мен.

— Понякога, три часа могат да значат повече от цял живот. Ти винаги си бил мечтател, от друг свят, аз трябваше постоянно да бдя над теб. Юлиус, знаеш, че винаги съм ти мислил само доброто, а сега се държиш с мен като със заклет враг.

— Защото искам да се женя.

— Защото искаш да се ожениш за някаква си неверница. Погледнете го; господин Рос, просто да те хване жал, сякаш не е евреин, а християнин и се кани да ходи на хиподрума. Юлиус, Юлиус, опомни се! Почакай! Иска да направи предложение по всички правила като истински търговски съветник. Упоили са те с любовно биле, спомни си за Тристан и Изолда и за нещастието, което ги сполетяло. Вече наричаш, родния си брат фашист само защото иска да те предпази от погрешна крачка. Намери си някоя порядъчна еврейка, Юлиус.

— Не искам порядъчна еврейка. Искам да се оженя за жената, която обичам.

— Любов-мюбов, що за дума! Виж се на какво приличаш. Искал да й направи предложение. Погледнете го, господин Рос!

— Не мога да ви помогна е нищо — отвърнах аз. — И аз съм с нов костюм. Костюм на истински авантюрист. Нали така беше, господин Лоуи.

— Това беше шега!

Скоро разговорът навлезе в по-спокойна фаза. Юлиус си взе обратно думите „еврейски фашист“ и ги смени е „ционист“, а малко по-късно нарече брат си дори „семеен фанатик“. В разпаления спор Лоуи старши допусна тактическа грешка. Той заяви, че и аз не бих се оженил непременно за еврейка.

— Защо не? — отвърнах аз. — Когато бях на шестнадесет години, баща ми ме посъветва да си взема за жена еврейка. Иначе, смяташе той, от мен нямало нищо да излезе.

— Виждаш ли! — извика Юлиус.

Спорът се разгоря с нова сила. Но благодарение на своята настойчивост Лоуи старши взе връх над лиричния и мечтателен Юлиус. Не бях и очаквал друго. Ако Юлиус беше твърдо решен да се ожени, не би се появил тук със семплия костюм, а веднага би отишъл при своята богиня с жълти чорлави коси — боядисани, както смяташе Лоуи старши. Не беше чак толкова трудно да го разубедят да не бърза с предложението.

— Нищо няма да загубиш — увещаваше го Лоуи старши. — Просто ще премислиш всичко още веднъж.

— А ако се появи някой друг?

— Никой няма да се появи, Юлиус. Нима напразно си вече тридесет години в бранша. Не сме ли твърдили хиляди пъти пред нашите клиенти, че някой друг иска да купи предмета — и това винаги е било номер. Юлиус, хайде, иди и съблечи това циркаджийско сако.

— Няма — заяви Юлиус с неочаквана твърдост. — Така съм се облякъл и така ще изляза.

Лоуи старши се изплаши от нови усложнения.

— Добре, да излезем — каза той с готовност. — Къде да отидем? На кино? Дават филм с Полет Годар.

— На кино ли? — Юлиус плъзна обиден поглед по своето сако цвят маренго. В киното е тъмно и никой нямаше да види новия му костюм.

— Добре, Юлиус. Да отидем тогава в ресторант, в най-скъпия. Да си поръчаме разкошна вечеря. С предястие! Кълцан пилешки чер дроб, а за десерт мелба с праскови. Където искаш, там ще идем.

— Във „Вуазен“ — заяви решително Юлиус.

Лоуи старши преглътна за миг.

— Добре, значи във „Вуазен“. — Той се обърна към мен. — Господин Рос, елате с нас. Днес и без това сте така елегантен. Какво е това в пакета?

— Старият ми костюм.

— Оставете го тук. По-късно ще си го вземете.

В хотела се върнах към десет часа.

— Пристигна някакъв пакет за теб — каза Меликов. — Изглежда, че е бутилка.

Разопаковах я.

— Боже мой! — възкликна Меликов. — Истинска руска водка!

Погледнах опаковката. Нямаше никаква бележка. Само бутилка.

— Видя ли, че шишето е наченато? — попита Меликов. — Не съм аз. Така пристигна.

— Зная — отвърнах аз. — Изпити са две доста големи чаши. Е, ще си налеем ли? Ама че ден!