Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (29)

XXVIII

— Роберт! — възкликна Меликов. — Вече си мислех, че ще останеш в Холивуд.

— Изглежда, всички са мислили така.

Меликов кимна. Лицето му имаше землист цвят.

— Болен ли си? — попитах аз.

— Защо? — Той се засмя. — А, да, ти идваш от Калифорния. Сега ще ти се струва, че всички нюйоркчани току-що са излезли от болница. Защо се върна?

— Аз съм мазохист.

— Наташа също смяташе, че няма да се върнеш.

— А какво смяташе?

— Че киното ще те погуби.

Не продължих да разпитвам. Посрещането ми не беше весело. Старата съборетина изглеждаше още по-прашна и мизерна отпреди. В един момент аз самият недоумявах защо се бях върнал. Улиците бяха мръсни, валеше дъжд.

— Трябва да си купя палто — рекох аз.

— Пак ли ще живееш тук? — попита Меликов.

— Да. Сега мога да наема някоя по-голяма стая. Имаш ли свободна стая?

— Стаята на Раул се освободи. Той напусна окончателно след вчерашния грандиозен скандал. Не зная дали познаваш последния му приятел.

— Нямаш ли друга стая?

— Да, на Лиза Теруел. Помина се преди седмица. Голяма доза сънотворни таблетки. Други свободни стаи няма, Роберт. Трябваше да ми пишеш. През зимата всички хотели са пълни.

— Не е толкова лесно да направиш избора си между един побъркан педераст и една кротка самоубийца. Е, добре, ще взема стаята на Лиза Теруел.

— Така си и помислих.

— Защо?

Меликов се разсмя.

— Не зная защо. През лятото сигурно би предпочел стаята на Раул.

— Мислиш, че сега се боя по-малко от смъртта ли?

Меликов пак се засмя.

— Не от смъртта, а от призраци. Кой в днешно време се бои от смъртта? Човешкият разум не може да осъзнае смъртта. Страхът от последния час — това е нещо друго. Е, Лиза имаше лека смърт. Когато я намерихме, изглеждаше с тридесет години по-млада.

— Колко годишна бе тя?

— Четиридесет и две. Ела, ще ти покажа стаята. По-чиста е от всички останали. Наложи се да я опушим със сяра. Освен това е слънчева. А през зимата изложението не е за пренебрегване. Дупката на Раул е мрачна.

Качихме се горе. Стаята беше на първия етаж. Човек можеше незабелязано да стигне до нея. Разопаковах куфара си. Сложих на различни места няколко раковини, които бях купил от един магазин в Лос Анджелос. Изгубили романтичния блясък на морските глъбини, тук те изглеждаха много самотни.

— Стаята е много по-уютна, когато не вали — забеляза Меликов. — Ще пийнем ли водка за ободряване?

— Дори и това не ми се иска. Ще поспя няколко часа.

— И аз. Остаряваме. Миналата нощ бях дежурен. С идването на зимата ревматизмът взе да се обажда. До вечерта ще се оправя, Роберт.

 

 

Следобед отидох при Силвърс. Той ме посрещна по-любезно, отколкото очаквах.

— Е, успяхте ли да свършите нещо? — попита той.

— Продадох една рисунка с въглен. За пет хиляди долара. Малката картина на Реноар.

Силвърс кимна.

— Добре — каза той за моя изненада.

— Какво става е вас? — заинтересувах се аз. — Обикновено като продаваме някоя картина, ми заявявате, че едва ли не се разделяте с живота си.

— Това е така. Най-добре е да запазиш всичко за себе си. Но войната върви към своя край, Рос.

— Още не.

— Така е. Един месец по-рано или по-късно — няма никакво значение. С Германия е свършено. А това, че нацистите хвърлят в боя и последния ненацист, е понятно — те се борят за своя живот. Както е обяснимо и друго — че германският генерален щаб ще се бие до последния войник заради своята кариера. Въпреки това с Германия е свършено. След няколко месеца всичко ще приключи. Разбирате какво значи това.

— Да — отговорих аз след кратко мълчание.

— Това означава, че скоро пак ще можем да ходим в Европа — продължи Силвърс. — А Европа сега е бедна. Ще могат да се купуват картини на безценица, ако се плаща в долари. Сега ясно ли ви е?

— Да — отговорих аз, този път учудено.

— Ще бъде по-разумно да се купува не тук, а в Европа. Затова е целесъобразно да намалим нашите запаси. Трябва да внимаваме, в такива случаи се печели, но може и да се загуби.

— За това се досещам даже и аз.

— След Първата световна война положението беше подобно. Ала тогава не знаех нищо и допуснах много грешки. Не бива да ги повтарям. Тъй че, ако не сте сключили дадена сделка, защото не сте се споразумели за цената, трябва да отстъпите. Мотивирайте се с това, че клиентите, които плащат в брой, получават отстъпка. Казвайте, че искаме да купим някаква голяма колекция и ни трябват налични пари.

Изведнъж се развеселих. Чистата проба деловитост, непомрачена от празни приказки за морал, понякога ми влияеше благотворно, особено когато Силвърс хладнокръвно превръщаше световни катастрофи в дебит и кредит. Сякаш някакви храбри джуджета командуваха самия бог.

— Ще се наложи естествено да намалим и вашите комисионни.

Тъкмо това бях очаквал. То бе като последната най-необходима подправка към дадено ястие, нещо като чесъна към овнешкото рагу.

— Естествено — отвърнах весело аз.

 

 

Не се решавах да се обадя на Наташа и все го отлагах. През последните седмици нашата връзка се заключаваше в абстрактни, едва ли не въображаеми отношения. Всичко се ограничи с няколко поздравителни и обикновени картички, но даже и в тях се долавяше неискреност. Когато не бяхме заедно, просто нямаше какво да си кажем и тъй бе навярно и с двама ни. Не знаех какво ще стане, ако й позвъня по телефона. Бях толкова несигурен, че дори не й съобщих за пристигането си. Смятах да го направя, ала после се отказах. Седмиците и месеците в Холивуд се бяха изнизали като странен сън и бе започнало да ми се струва, че нашата връзка бе възникнала случайно и бе приключила безболезнено.

Отидох при Бети и се изплаших, когато я видях. Беше отслабнала с десетина килограма. Големите й очи горяха на сбръчканото лице. Единствено от тях все още лъхаше живот. Спаружената кожа висеше, костите на скулите стърчаха, от което лицето й изглеждаше огромно.

— Имате здрав вид, Бети.

— Много съм отслабнала, нали?

— Сега са на мода слабите жени.

— Бети ще надживее всички ни — каза Равик, който влезе от тъмната гостна.

— Но не и Рос — промълви Бети с призрачна усмивка. — Какъв цветущ вид има. Почернял и просто пращи от здраве.

— След две седмици от слънчевия загар няма да остане и следа, Бети. В Ню Йорк е зима.

— Аз също бих искала да ида в Калифорния — рече тя. — Сега, през зимата, климатът там трябва да се отразява добре на здравето. Но Калифорния е толкова далече от Европа!

Огледах се наоколо. Стори ми се, че от гънките на завесите се разнася миризма на смърт. Наистина тя не бе тъй силна, както вонята от купищата трупове в крематориумите. Там всичко бе по-иначе: кръвта беше вече съсирена и към сладникавата миризма, съпътствуваща разложението, се примесваше и острият, слабо отровен дъх на останалия в белите дробове въздух. А тук миризмата бе топла, блудкава, но и сладникава; да се отървеш от нея бе възможно само за няколко минути, ако се отвореха прозорците и се напръскаше с лавандулова вода — след това тя отново се появяваше. Тази миризма ми беше добре позната. Смъртта не дебнеше вън под прозорците, а беше проникнала в стаята — наистина се спотайваше все още из ъглите, но вече чакаше.

— Тук се мръква толкова рано — каза Бети. — И нощите са безкрайно дълги.

— Тогава не гасете лампата нощем — рече Равик. — Когато не работи, човек може и да не обръща внимание кога е ден и кога нощ.

— Така и правя. Боя се от тъмнината. В Берлин никога не съм изпитвала подобен страх.

— Било е отдавна, Бети. Човек се променя. Беше време, когато и аз се страхувах да се събудя на тъмно.

Тя впи в мен блестящите си огромни очи.

— Още ли се страхувате?

— Тук, в Ню Йорк — да. В Калифорния се боях по-малко.

— Защо? Какво правехте там? Сигурно не сте оставали нощем сам?

— Не, сам бях. Просто забравих за този страх, Бети.

— Така е най-добре — каза Равик.

Бети ми се закани е костеливия си пръст и се усмихна. В усмивката и имаше нещо зловещо, защото увисналата кожа се разтягаше, сякаш под нея се движеха невидими юмруци.

— Само като го погледнеш — възкликна тя и се взря в мен с трескавите си кръгли очи — и виждаш, че е щастлив.

— Кой ли би могъл да бъде щастлив днес, Бети — рекох аз.

— Аз открих — щастлив е този, който е здрав. Само че човек не го забелязва, докато не се разболее. И пак го забравя, щом оздравее. Само когато умираш, можеш да го осъзнаеш напълно.

Бети се изправи. Гърдите й висяха като празни торби под широката шарена нощница от изкуствена коприна.

— Всичко останало е безсмислица — рече тя, задъхвайки се, е дрезгавия си глас.

— Не мога да повярвам, Бети — казах аз. — Та вие имате толкова хубави спомени. На колко хора сте помогнали. А имате и толкова приятели!

Бети се замисли за миг. След това ми направи знак да се приближа. Аз пристъпих неохотно, защото от нея се носеше мирис на ментови таблетки и смърт.

— Все ми е едно — прошепна тя. — Идва момент, в който всичко ти става безразлично. Повярвайте ми!

От сивата всекидневна се появи нюйоркската близначка.

— Днес Бети не е в настроение — каза Равик и стана. — Cafard. С всекиго се случва. При мен понякога продължава със седмици. Довечера ще намина пак. Ще направим една безболезнена инжекция.

— Cafard — измърмори Бети. — Лицемерие. Всеки път, когато произнасяме тази дума, ни се струва, че сме във Франция. Колко е ужасно дори да си го представиш! Изглежда, че човек може да бъде по-нещастен, отколкото си мисли. Не е ли така, Равик?

— Да, Бети. И с щастието е така. Тук не ви следи гестапо.

— Следи ме. Един.

Равик се усмихна.

— Той следи всички нас, но е много муден и често ни губи от погледа си.

Равик си тръгна. Близначката разпръсна няколко снимки върху одеялото на Бети.

— Оливаер Плац, Бети. Преди нацистите!

Болната изведнъж се оживи.

— Наистина ли? Откъде ги имаш? Очилата ми! Само като си помисля! И моята къща ли се вижда?

Близначката й донесе очилата.

— Моята къща я няма тук — разочарова се Бети. — Снимката е правена от другата страна. Ето дома на доктор Шлезингер. Може да се прочете даже името му. Разбира се, че снимките са правени преди нацистите. Инак табелката нямаше да я има.

Сега беше най-подходящият момент да си тръгна.

— Довиждане, Бети — казах аз. — Трябва да си вървя.

— Няма ли да останете още малко?

— Пристигнах днес и още не съм разопаковал багажа си.

— Как е сестра ми? — попита близначката. — Остана сама в Холивуд. А аз веднага се върнах.

— Мисля, че е добре.

— Тя обича да послъгва — каза близначката. — Веднъж вече ми скрои тоя номер. Всичко беше лъжа. Наложи се да заемем пари от Фрислендер, за да се върнем.

— Защо не поработите още като секретарка при Фрислендер, докато сестра ви изпрати пари за път?

— Има да чакам, докато цъфнат налъмите! А междувременно и на мен би могло да ми се усмихне щастието.

Бети следеше нашия разговор с нескрит страх.

— Ти няма да заминеш никъде, Лизи, нали? — проплака тя. — Аз не мога да остана сама! Какво ще правя тогава?

— Никъде няма да замина.

Близначката, която, както за първи път чух, се казваше Лизи, ме изпрати до коридора.

— Голямо тегло е с нея — прошепна тя. — Не умира и това си е. А пък отказва да постъпи в болница. И аз ще се разболея покрай нея. Равик иска да я изпрати в болница, но тя казва, че предпочита да умре, отколкото да иде там. Ала не умира.

 

 

Помислих дали да не отида при Кан. Не му носех радостна вест, а не исках и да го лъжа. Странно защо се опитвах да отложа телефонния разговор с Наташа. В Калифорния почти не бях мислил за този момент. Там имах чувството, че нашата връзка е такава, каквато бе изглеждала и на двама ни в началото: безболезнена и лишена от всякаква сантименталност. Ето защо би трябвало да ми бъде много лесно да се обадя на Наташа и да изясня какви са отношенията ни сега. Никой от нас нямаше право да упреква другия, ние не бяхме обвързани е никакви задължения. И въпреки това решението ми да й се обадя тегнеше като мрачен облак, облак, който все повече натежаваше. Струваше ми се, че съм загубил нещо невъзвратимо, че съм сторил нещо непоправимо заради собственото си безразсъдство и нехайство, нещо, което нямаше да се върне никога повече. Внуших си, че Наташа едва ли не е умряла, и с приближаването на вечерта смътният страх се усилваше. Съзнавах, че на тая необоснована мисъл ме бе навело посещението у Бети, ала не можех да се избавя от нея.

Най-накрая набрах номера толкова решително, сякаш беше въпрос на живот или на смърт. Чух сигнала и вече знаех, че там няма никого. Започнах да звъня през десет минути. Опитвах се да си втълпя, че Наташа може би просто е излязла или е отишла на снимки. Но това не ме успокояваше, въпреки че, откакто бях превъзмогнал себе си и се бях обадил, паническият ми страх бе започнал да изчезва. Мислех за Кан и Кармен, за Силвърс и неговото злополучно приключение, мислех за Бети и за това, че всичките ни гръмки фрази за щастие бледнеят пред думата „болест“. Помъчих се да си спомня за малката мексиканка в Холивуд, за това, че има безброй жени, много по-красиви от Наташа. Ала всичките тези мисли ми помагаха само за едно — да събера кураж за следващото обаждане. След това започнах старата игра — още две обаждания и край, но не издържах и позвъних още три-четири пъти.

И изведнъж чух нейния глас. Вече дори не вдигах слушалката до ухото си, а я държах на коленете си.

— Роберт — промълви тя. — Откъде се обаждаш?

— От Ню Йорк. Пристигнах днес.

Наташа помълча, след това попита:

— Това ли е всичко?

— Не, Наташа. Кога мога да те видя? Обаждах се вече двадесетина пъти и се отчаях. Телефонът ти звъни някак особено безнадеждно, когато не си в къщи.

Тя се засмя тихо.

— Току-що се прибрах.

— Хайде да вечеряме заедно — казах аз. — Мога да те заведа в „Павилиона“. Не казвай „не“. Можем да хапнем и сандвичи в някоя закусвалня. Както ти пожелаеш.

Със страх зачаках нейния отговор, боях се от дълги, досадни обяснения защо не сме се обаждали един на друг, от ненужни, но напълно понятни упреци, от целия гръм и трясък, който можеше да провали нашата среща.

— Добре — каза тя. — Ела да ме вземеш след един час.

— Боготворя те, Наташа! Това са най-прекрасните думи, които съм чувал, откакто заминах от Ню Йорк.

Почаках на телефона. В мига, в който произнесох тези думи, вече знаех какво ще отговори тя. Всеки удар би ме заварил незащитен. Но Наташа замълча. Чух тракването на телефонната слушалка. Наташа не реагира. Почувствувах облекчение и разочарование. В този миг може би предпочитах скандал с викове и оскърбления. Спокойствието й ми се стори подозрително.

Намирах се в стаята на Лиза Теруел и се обличах. Вечер тук миришеше по-силно на сяра и лизол. Помислих си дали да не сменя още веднъж стаята. В атмосферата, оставена от Раул, щеше да ми бъде по-леко да се подготвя за борбата, която навярно ми предстоеше. Сега се нуждаех от невъзмутимо спокойствие и то в никакъв случай не биваше да изглежда изкуствено, инак бях загубен. Раул с отвращението си към жените беше по-надеждна опора от Лиза, за която смятах, че е умряла от някакво разочарование. За миг през главата ми дори мина мисълта да спя преди срещата с някоя жена, за да не се разтреперя, щом видя Наташа. В Париж имах един познат; той винаги ходеше в публичен дом, преди да се срещне с жената, с която искаше да се раздели, но след това отново изгубваше ума си по нея. Тутакси отхвърлих тази мисъл, освен това не знаех нито един публичен дом в Ню Йорк.

— Да не отиваш на погребение? — попита ме Меликов. — Ще пийнеш ли една чаша водка?

— Даже и водка не ми се ще — отвърнах аз. — Работата е толкова сериозна. В същност не чак толкова. Просто не бива да допускам грешки. Как изглежда Наташа?

— По-добре от когато и да е! Жал ми е за теб, но е така.

— Ти ли си дежурен тази вечер?

— Цяла нощ, до седем часа сутринта.

— Слава богу! Adieu, Владимир, не можеш да си представиш що за идиот съм. Защо не й се обаждах и не й пишех по-често? А даже се гордеех е това!

Излязох в студената нощ, изпълнен със страх, надежда, добри намерения, разкаяние, лъжи и стратегически планове, облякъл новото си палто.

Припламна светлина, чух звука на асансьора.

— Наташа — казах бързо аз. — Дойдох тук изпълнен със смущение, разкаяние, надежда, лъжи и стратегически планове. Ала в мига, в който се появи на вратата, забравих всичко. Остана само едно: Не мога да разбера как съм могъл да се разделя с теб.

Прегърнах я и я целунах. Усетих, че се отдръпна, и я притиснах още по-силно. Тя се остави в ръцете ми, но в момента, в който я пуснах, се освободи от прегръдката и рече:

— Изглеждаш много смутен и отслабнал.

— Хранех се само с треволяци и диетични храни. Отвреме-навреме в неделя или в празник си позволявах по една голяма порция салата.

— А мен ме канеха на гала вечери в „Туенти уан“ и „Павилиона“. Напълняла ли съм?

— Бих искал да е тъй. Тогава щях да имам повече от теб. Ала за жалост не си.

Нарочно не обърнах внимание на изречението за гала вечерите, което очевидно бе насочено срещу мен. Аз наистина се смутих от шеметната радост и пламенност, от внезапния трепет, когато я притиснах в обятията си. Тя не обличаше почти нищо под роклята си и винаги, щом я докоснех, чувствувах гладкото й, топло и възбуждащо тяло. Отдавна не бях мислил за това, но сега само тази мисъл ми се въртеше в главата.

— Не ти ли е студено? — попитах глупаво аз.

— Имам топло палто. Къде ще отидем?

Съзнателно не споменах „Туенти уан“ и „Павилиона“. Нямах желание да чуя още веднъж, че е била там всеки ден и вече не й се ходи в тези заведения.

— Може би ще идем в „Бистрото“?

„Бистрото“ беше, малко френско ресторантче на Трето авеню. Там бе двойно по-евтино, отколкото другаде.

— „Бистрото“ не работи — каза Наташа. — Собственикът му го продаде и замина за Европа, за да присъствува на тържественото влизане на де Гол в Париж.

— Така ли? Успя ли да замине?

— Изглежда е заминал. Френските емигранти са обзети от треска да си заминават. Боят се, че ще закъснеят и ще ги сметнат за дезертьори. Да отидем в „Кок д’ор“. Той прилича на „Бистрото“.

— Добре. Надявам се, че собственикът му е все още там. Нали и той е французин.

Ресторантът беше уютен.

— Ако желаете вино, имаме превъзходно анжу розе — предложи собственикът.

— Добре.

Изгледах го със завист. Той беше емигрант от друг тип, не като нас. Той можеше да се върне. Неговата родина беше окупирана и щеше да бъде освободена. А моята не.

— Почернял си — забеляза Наташа. — Какво прави там? Нищо или и това е много?

Тя знаеше, че съм работил при Холт, но нищо повече. Обясних й с какво се бях занимавал, за да избегна поне за четвърт час ненужните въпроси.

— Трябва ли пак да се върнеш там? — попита тя.

— Не, Наташа.

— Ненавиждам зимата в Ню Йорк.

— Аз я ненавиждам навсякъде с изключение в Швейцария.

— Бил си там на планина?

— Не, в затвора, защото нямах документи. Но в затвора беше топло. Прекарах там няколко хубави седмици. Гледах снега, обаче не ме принуждаваха да го газя. Това е единственият отоплен затвор, в който съм бил.

Наташа изведнъж избухна в смях.

— Никога не съм сигурна дали лъжеш, или не.

— Само така може да се разказва за неща, които и досега считаш за ужасна несправедливост. Всъщност това е много старомодно понятие. Няма несправедливости, а само малшанс.

— Вярваш ли в малшанса?

— Не, Наташа. Не, когато съм близо до теб.

— С много жени ли спа в Калифорния?

— С нито една.

— Разбира се, че не. Бедният Роберт!

Погледнах я. Мразех да ме нарича така. Разговорът потръпна в съвсем нежелана насока. Трябваше колкото може по-скоро да спя с нея. Всичко останало бяха празни приказки. Трябваше да се срещна с нея в хотела и веднага да я замъкна в стаята на Лиза Теруел. Тук беше опасно дори да се спомене за такова нещо. Ние преливахме от остроумие и любезност, които бяха като бомби със закъснител. Бях сигурен, че и тя чака да й задам същия въпрос.

— Климатът в Холивуд не предразполага към подобни развлечения — казах аз. — Кара те да се чувствуваш изморен и безразличен.

— Затова ли ми се обаждаше толкова рядко? — попита тя.

— Не, не затова. Аз не мога да пиша писма. Животът ми се е подреждал винаги така, че никога не съм знаел на кого да пиша. Всички имахме временни адреси, които постоянно се сменяха. Винаги съм живял само с настоящето — миг за миг. Никога не съм имал бъдеще и не съм могъл да си го представя. Мислех, че и ти си такава.

— Откъде знаеш, че не съм?

Замълчах.

— Хората се срещат отново и всичко си е както преди — забелязах аз.

— Та нали ние самите искаме така.

Попадах все по-дълбоко в капана. Трябваше незабавно да се измъкна от него.

— Не — възразих. — Аз не искам.

Тя ме стрелна с бърз поглед.

— Не искаш ли? Нали току-що сам го каза.

— Това е друго. По-рано не съм го знаел. А сега зная.

— Кое е друго?

Това беше вече разпит. Не можех да събера мислите си, объркваха се. Сетих се за мъжа, който ходеше в публичен дом преди срещата с любимата си. Трябваше и аз да го направя, тогава много неща щяха да бъдат по-ясни. Бях забравил или никога не се бях замислял за чара на Наташа. В началото на нашата връзка бе било иначе и странно защо в Холивуд си спомнях най-често именно за това начало. Ала в мига, в който видях отново Наташа, моето чувство избликна с нова сила. Сега се стараех да не я гледам от страх да не се издам. При това даже не знаех какво бих могъл да издам. Просто ми се струваше, че ще й остана завинаги подвластен, ако ме разгадае. Наташа далеч не беше използувала всичките си козове. Тя чакаше удобен момент да ми съобщи, че има връзка с друг или най-малкото че е спала е някого. Аз исках да предотвратя тия признания. Изведнъж почувствувах, че е свръх силите ми да ги изслушам, макар и да се бях въоръжил с контрадовод: щом някой признава нещо, значи не го е извършил.

— Всичко се е изменило, Наташа. Как да ти го обясня? Важните неща, които идват неочаквано, не могат да се обяснят толкова лесно. Щастлив съм, че сме пак заедно. Времето, в което бяхме разделени, изчезна като дим.

— Така ли мислиш?

— Да.

Тя се засмя.

— Така е по-удобно, нали? Сега трябва да се прибера. Капнала съм от умора. Подготвяме пролетната колекция.

— Зная. Ти винаги си с един сезон напред.

Пролет, помислих си аз. Какво ли ще ми се случи тогава? Погледнах собственика с черните мустаци. Дали в Париж ще го привлекат под отговорност за дезертьорство? А какво ще стане с мен? Нещо заплашително се затягаше като обръч край мен. Още малко — и щях да се задуша. Това, което бях чакал толкова време, внезапно ми се стори само като отсрочка преди екзекуция. Вдигнах очи към Наташа. В този миг тя слагаше с хладен и невъзмутим вид ръкавиците си. Видя ми се безкрайно далеч. Исках да кажа една дума, която да разсее всички недоразумения, но не ми идваше нищо на ум. Мълчаливо крачех до нея. Беше много студено, вятърът вдигаше снежни вихри. Намерих такси. По пътя не проронихме нито дума.

— Лека нощ, Роберт — рече тя.

— Лека нощ, Наташа.

Бях радостен, че тази нощ на смяна е Меликов. Имах нужда не от водка, а от някого, който да не ме разпитва за нищо, а просто да е до мен.