Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (20)

XIX

— Утре сутринта ще оперират Бети — съобщи ми Кан по телефона. — Тя много се страхува. Няма ли да я посетите?

— Разбира се. Какво й е?

— Още не се знае. Прегледаха я Грефенхайм и Равик. Операцията ще покаже дали туморът е доброкачествен, или не.

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Равик ще я наблюдава. Той е асистент в болницата „Маунт Синай“.

— Той ли ще я оперира?

— Не. Само ще присъствува на операцията. Не зная дали вече са му разрешили да оперира сам. Кога ще отидете при Бети?

— В шест, веднага след работа. Нещо ново около Хирш?

— Бях там. Всичко е наред. Грефенхайм вече получи парите. Да му ги връча бе по-тежко, отколкото да ги изтръгна от Хирш. Почтените хора понякога са в състояние да се превърнат в напаст божия. С мошениците поне знаеш как да се държиш.

— Вие ще дойдете ли у Бети?

— Току-що бях там. Преди това се борих в продължение на цял час с Грефенхайм. Насмалко да върне парите на Хирш, ако не го бях заплашил, че ще ги изпратя на „Сила чрез радост“^[1] в Берлин. Не искаше да приеме собствените си пари от ръцете на подлеца. А едва не умира от глад. Идете при Бети. Аз не мога да ида втори път. Толкова е изплашена. Освен това ще й се стори подозрително, ако я посетя още веднъж. Ще се наплаши повече. Идете и говорете с нея само на немски. Бети смята, че когато е болен, човек няма вече защо да говори на английски.

Отидох. Денят беше топъл и мрачен, а небето белезникаво-пепеляво. Бети лежеше, облечена в червен китайски пеньоар с цвят на сьомга; изглежда, бруклинският фабрикант го бе замислил като дреха на мандарин.

— Идвате тъкмо навреме за моята прощална трапеза — се провикна Бети. — Утре ще ме изпратят на ешафода.

— Но, Бети — укори я Грефенхайм. — Утре ще направим едно най-обикновено профилактично изследване.

— Гилотината си е гилотина — отвърна Бети с престорена, прекалено подчертана веселост. — Не е важно какво ще ти отрежат — ноктите на краката или главата.

Огледах се наоколо. Бети имаше десетина гости. Повечето познавах. Равик също беше тук. Бе седнал до прозореца и не откъсваше поглед от улицата. В стаята беше много задушно, въпреки това прозорците бяха затворени. Бети се страхуваше, че ако ги отворят, ще стане още по-горещо. Върху един скрин като огромна изморена муха бръмчеше вентилаторът. Вратата към съседната стая бе отворена. Близначките Колер поднасяха кафе и ябълков щрудел; в първия миг не ги познах. Бяха станали русокоси. Чуруликането им изпълни помещението, сякаш в него бяха влетели ято светли лястовички. Те бяха в добро настроение, пъргави като невестулки и носеха тесни къси поли и памучни раирани пуловери с къси ръкави.

— Много апетитно, нали? — забеляза Таненбаум.

Не разбрах веднага какво има пред вид — ябълковия щрудел или момичетата. Имаше пред вид момичетата.

— Много — съгласих се аз. — Дъхът ми секва при мисълта, че може да се започне връзка с близначки, особено ако си приличат толкова, както тези две момичета.

— Двойна гаранция — каза Таненбаум и разчупи на две едно парче щрудел. — Ако едната умре, ще можеш да се ожениш за другата. Рядко срещана възможност.

— Малко зловеща мисъл.

Хвърлих поглед към Бети, но тя не ни чуваше. По нейна молба близначките Колер бяха донесли в стаята гравюрите с изгледи от Берлин, които иначе висяха в антрето. Сега те стояха върху нощните шкафчета до леглото й.

— Не исках да кажа, че човек може да се ожени за близначките една след друга — казах аз. — Не съм и помислил за смъртта.

Таненбаум поклати глава, обкръженото му с черна растителност плешиво теме приличаше на лъскавия задник на павиан.

— А за какво друго да се мисли? Нали когато обичаме някого, си мислим, че единият от нас ще умре преди другия и живият ще остане сам. Ако човек не разсъждава тъй, значи не обича истински. Това е големият първичен страх, наистина във видоизменен вид. Благодарение на любовта примитивният страх от смъртта се превръща в тревога за другия. Тази сублимация на страха прави любовта още по-мъчителна, тъй като страхът преминава у преживелия. — Таненбаум облиза захарта от пръстите си. — И за да не вървим сами и със страх по житейския си път, защото самотата е също мъка, най-разумният изход са близначките. Особено ако са толкова красиви, както двете Колер.

— Бихте ли се оженили за една от двете, без да избирате? — попитах аз. — Нали не можете да ги различите. Или ще хвърляте зарове?

Той ме изгледа през пенснето изпод рунтавите си вежди.

— Не се подигравайте на един нещастник — болен, плешив и юдей при това. Вие сте арийско чудовище, кацнало като бяла врана сред нас! Когато нашите прадеди са достигнали върховете на цивилизацията, вашите предци са седели по дърветата край Рейн и са серели в кожите си.

— Живописна картинка — казах аз. — Но да се върнем при нашите близначки. Защо не се отърсите от своя комплекс за малоценност и не се втурнете в атака?

Таненбаум ме гледа печално някое време.

— Тези момичета са предназначени за филмови продуценти — изрече след това той. — Холивудска стока.

— А вие не сте ли актьор?

— Аз играя нацисти, дребни нацисти, и не притежавам блясъка на звезда.

— Що се отнася до мен, аз разглеждам тоя въпрос от друга страна: с близначки е добре да се живее, а не да се умира. Ако се скараш с едната, можеш да идеш при другата. Ако едната сестра ти избяга, остава втората. Тук положително се крият чудесни възможности.

Таненбаум ме наблюдаваше с отвращение.

— Нима сте преживели последното ужасно десетилетие, за да ми говорите подобни пошлости? Нима не знаете, че бушува най-голямата война в историята на човечеството? Това ли е всичко, на което сте се научили от нея?

— Таненбаум — заговорих аз. — Вие бяхте този, който започна разговор за апетитни женски дупета, а не аз!

— Аз го казах в чисто метафизически смисъл. Говорех така, за да забравя трагичната дилема на този живот. Не вулгарно като вас, закъснял цвят на мушмула, описан във вашата Еда^[2] — констатира тъжно Таненбаум.

Една от близначките се приближи към нас с нов поднос щрудел. Таненбаум се оживи; не ме изпускаше от очи и изведнъж като че ли го осени някаква идея: той посочи едно парче сладкиш, а когато близначката го слагаше в чинията му и двете й ръце бяха заети, я плесна плахо по закръгления задник.

— Но, господин Таненбаум! — прошепна близначката и се захили. — Не тук! — След това се врътна кокетно и отмина.

— Е, метафизико! — казах аз. — Закъснял цвят на сухия кактус на талмуда^[3].

— Всичко, стана заради вас — заяви Таненбаум, объркан и развълнуван.

— Естествено! Все друг ви е виновен, стари развратнико! Само и само да не поемете отговорност върху себе си.

— Исках да кажа, че го дължа на вас! Тя не се разсърди, нали? Как смятате?

Таненбаум сякаш разцъфна. Той изпъна шия, а лицето му се обагри в ръждивочервен цвят, напомнящ желязо, лежало продължително време под дъжда.

— Вие допуснахте грешка, господин Таненбаум — казах аз. — Трябваше да направите малък знак с тебешир на полата, за да знаете коя от близначките прие вашия вулгарен опит за сближаване. Може би това не е по вкуса на другата и тя ще захлупи подноса със сладкиша и кафето върху главата ви, ако го повторите. Както виждате, двете близначки внасят в момента нови подноси с щрудел. Знаете ли кое от момичетата беше при нас? Аз не зная.

— Аз… Това беше… Не… — Таненбаум ме стрелна с ненавистен поглед и впи очи в близначките като заслепен. След това с нечовешки усилия наложи на лицето си сладникава усмивка. Вероятно мислеше, че ощипаната близначка също ще му отвърне с усмивка. Наместо това му се усмихнаха и двете. Таненбаум изруга през зъби. Оставих го и се върнах при Бети.

Исках да си вървя. Не можех да понасям подобни ситуации, смесица от сладникава сантименталност и истински, голям страх. Повдигаше ми се от тях. Ненавиждах този неизкореним копнеж, тази фалшива носталгия, които, дори и превърнали се в омраза и отвращение, винаги си намираха някакво оправдание и се появяваха отново. Прекалено много разговори бях изслушал вече, започващи с думите, че „не всички германци са такива“, фраза, за която всеки знаеше, че е вярна и която след това осъществяваше прехода към обичайното пустословие за добрите времена в Германия преди идването на нацистите. Разбирах доброто и наивно сърце на Бети, обичах я, ала въпреки това не бях в състояние да я слушам. Влажните очи, картините от Берлин, родният език, в който се вкопчваше в големия си страх пред утрешния ден — всичко ме трогваше до сълзи. Но ми се струваше, че подушвам миризмата на примирението и безсилния бунт, който, уверен в немощността си, още преди да е избухнал, въпреки искрените подбуди, се свежда само до празни приказки и красиви жестове. Отново се почувствувах като пленник, макар че никъде около мен нямаше телени мрежи, пак се озовах в мъртвешката обител на спомените, на призрачната и безпредметна омраза.

Огледах се. Изглежда, бях дезертьор, щом исках да избягам, щом не исках да живея в тая атмосфера, макар да знаех, че е преситена с тежки страдания и непосилни загуби, загуби на мълчаливо изчезнали близки, загуби, които бяха твърде големи, за да се измъчваме от безплодни мисли за тях. Това водеше до самоунищожение. Изведнъж разбрах защо искам да си тръгна. Аз не желаех да участвувам в техния безсилен призрачен бунт, а после да изпадна в примирение, понеже едното водеше другото след себе си. И без това постоянно се намирах в опасна близост до тях. Не исках след дългите години на очакване един прекрасен ден да установя, че от чакането и безполезната борба със сенките съм се превърнал в никому ненужна вещ. Исках сам да намеря своето възмездие и да отмъстя; не с плач и протести, а със собствените си ръце. Но за да успея, трябваше да се държа колкото може по-далеч от стената на вопли и оплаквания край водите вавилонски.

Бързо се огледах, сякаш ме бяха уловили на местопрестъплението.

— Рос — каза Бети. — Колко е хубаво, че дойдохте. Прекрасно е да имаш толкова приятели.

— Вие сте като родна майка за всички емигранти, Бети. Без вас щяхме да бъдем жалки бездомници.

— Как се чувствувате при търговеца на картини?

— Много добре, Бети. Скоро ще мога да изплатя част от дълга си на Фрислендер.

Тя повдигна от възглавницата трескавото си лице и ми намигна.

— Не бързайте. Фрислендер е богат човек. Тия пари не му трябват. Можете да му ги върнете, след като всичко свърши. — Тя се засмя. — Радвам се, че сте добре, Рос! Малцина от нас могат да се похвалят със същото. Не бива да боледувам дълго. Другите имат нужда от мен. Не е ли така?

Излязох навън с Равик. На вратата видях Таненбаум. Той нерешително местеше поглед от едната близначка към другата. Лисото му теме блестеше. Той пак ме ненавиждаше.

— Скарахте ли се с него? — попита Равик.

— Не. Дребна схватка за развлечение. Не ме бива за посещения при болни. Губя търпение и се ядосвам. После се сърдя на себе си, но друг не мога да стана.

— С повечето от нас е тъй. Човек се чувствува виновен, че е здрав.

— А аз се чувствувам виновен, че другият е болен.

Равик се спря на стълбите.

— Нали все още не сме се побъркали?

— Нима всеки от нас не е малко смахнат?

Той се усмихна.

— Зависи до каква степен потискаме чувствата си. Сдържаните хора са изложени на най-голяма опасност. Онези, които изливат всичко, са почти неуязвими.

— Ща запомня думите ви — казах аз. — Какво й е на Бети?

— Трябва да я отворим. Преди операцията е трудно да се каже.

— Приключихте ли с всички изпити?

— Да.

— Вие ли ще оперирате Бети?

— Да.

— Довиждане, Равик.

— Сега се казвам Фрезенбург. Това е истинското ми име.

— А аз все още се казвам Рос. Това е неистинското ми име.

Той се засмя и си тръгна с бързи крачки.

 

 

— Оглеждаш се, сякаш съм скрила някъде детски труп — упрекна ме Наташа.

— Стар навик. Не мога тъй бързо да се отърся от него.

— Често ли си бил принуден да се криеш?

Погледнах я удивено. Що за безсмислен въпрос! Все едно да ме беше попитала: „Често ли си бил принуден да дишаш?“ После ми дойде на ум, че тя нямаше никаква представа за живота, който бях водил, и това, странно защо, ме изпълни с топло чувство на радост. Слава богу, помислих си аз, че нищо не знае.

Наташа стоеше пред широкия прозорец на стая с нисък таван. На ярката светлина фигурата й изглеждаше тъмна и аз не трябваше да й давам обяснения, да се чувствувам като бежанец. Прегърнах я и я целунах.

— Колко са топли раменете ти от слънцето — промълвих аз.

— Вчера се нанесох тук. Хладилникът е пълен. Можем цял ден да не излизаме навън. Днес е неделя, забрави ли?

— Не съм. Има ли в хладилника и нещо за пиене?

— Две бутилки водка. И две шишета обезмаслено мляко.

— Можеш ли да готвиш?

— Горе-долу. Мога да пека стек на грил и да отварям консерви. Освен това имаме купища плодове и салата и радио. Можем да започнем живота си на порядъчни филистери.

Наташа се засмя. Аз я държах в обятията си и не се смеех. Нейните думи ме улучваха като меки стрели, стрели с гумени накрайници, с каквито стрелят децата с въздушните си пистолети. Те не причиняват болка, ала човек все пак ги усеща.

— Такъв живот не е за теб, нали? — попита Наташа. — Прекалено е еснафски.

— Напротив, това е най-голямото приключение, което може да преживее човек в наши дни — възразих аз, вдъхвайки аромата на косите й, ухаещи на кедър. — Всеки счетоводител преживява днес толкова приключения, колкото крал Артур в древността. Бих могъл седмици наред да слушам радио, да пия бира и да усещам еснафския уют като пурпурна мантия на раменете си.

— Гледал ли си някога телевизия?

— Много рядко.

— Така си и мислех. Скоро би ти дотегнало. А от пурпурната мантия биха те засърбели раменете.

— Днес всичко ми е все едно. Знаеш ли, че това е първият ден, в който не се шляем из разни кръчми и хотели?

Тя кимна.

— Нали ти казах преди известно време. А ти се усъмни, че Фрейзър има някаква връзка с жилището.

— Аз се съмнявам и сега. Но ми е все едно.

— Поумняваш. Успокой се. Нямаш никакво основание за подозрения.

Огледах жилището. Бе малък апартамент на петнадесетия етаж и се състоеше от всекидневна, спалня, кухня и баня. Не беше достатъчно елегантен за Фрейзър. Холът и спалнята имаха големи прозорци, откриващи внушителен изглед към Ню Йорк — от Петдесет и седма улица до Уолстрийт, небостъргачите и наредените къщи в низините до тях.

— Харесва ли ти тук? — попита Наташа.

— Тук е тъй, както би трябвало да се живее в Ню Йорк. Много светлина, простор и градът като на длан. Ти си права, би било безумие, ако днес мръднем от тук.

— Иди да вземеш неделните вестници. Павилионът е на ъгъла на улицата. Тогава ще имаме всичко необходимо. А аз през това време ще се опитам да сваря кафе.

Запътих се към асансьора.

На ъгъла купих неделните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Херълд Трибюн“, всяко от по няколкостотин страници. Запитах се дали хората по времето на Гьоте не са били по-щастливи, макар Че само богатите и образованите са четели вестници. Стигнах до извода, че онова, което човек не знае, не може да го направи нещастен — доста скромен резултат от разсъжденията ми.

Взирах се във ведрото небе, в което кръжеше самолет, и се отърсвах от мислите си като от бълхи. После се поразходих по Второ авеню. Вляво се намираше месарницата на някакъв баварец, до него магазинът за деликатеси на тримата братя Щерн.

След това отново свих по Петдесет и седма улица и се изкачих до петнадесетия етаж с някакъв педераст, който ми се представи като Джеспър. Джеспър бе риж, носеше карирано спортно сако и имаше бял пудел на име Рене. Покани ме на закуска. Измъкнах му се изпод носа, значително развеселен, и натиснах копчето на звънеца. Наташа ме посрещна полугола, с тюрбан на главата и кърпа около бедрата.

— Великолепно! — извиках аз и захвърлих вестниците върху един стол в антрето. — Одеянието ти напълно подхожда на характеристиката на този етаж!

— Каква характеристика?

— Която ми даде Ник, продавачът на вестници. Той твърди, че тук някога е имало публичен дом.

— Аз пак се изкъпах — прекъсна ме Наташа. — Този път със студена вода. Ти къде се изгуби? От „Таймс скуеър“ ли взе вестниците?

— Не, докоснах се до един чужд за мен свят, света на хомосексуалистите. Знаеш ли, че тук гъмжи от такива типове?

Тя кимна и хвърли кърпата на пода.

— Зная. И това жилище принадлежи на един педераст. Само че той е по-различен. Да се надяваме, че сега най-сетне ще се успокоиш.

— Затова ли ме посрещна в този тоалет?

— И през ум не ми е минало. Но според мен това не би ти навредило, нали?

 

 

Лежахме на кревата. След кафето пихме бира. Освен това бяхме поръчали в магазина на братята Щерн пушено месо, салам, сирене и чер хляб. В Америка е достатъчно да завъртиш един телефон, за да се сдобиеш с всичко. Дори и в неделя. При това продуктите се доставят в жилището, трябва само да открехнеш вратата и да получиш поръчката. Прекрасна страна, стига да си от миропомазаните, върху които се излива божията благодат.

— Обожавам те, Наташа — промълвих аз. Тъкмо бях отказал да облека червената копринена пижама на непознатия собственик на апартамента, която тя ми хвърли. — Обожавам те. И това е вярно, както е вярно, че съществувам. Ала няма да облека това чудо.

— Но, Роберт! Та тя е изпрана и изгладена, а Джери е много чистоплътен човек.

— Кой?

— Джери. Нали и в хотела спиш на чаршафи, в които бог знае кой се е въргалял.

— Правилно. И все пак ми е неприятно. А и там е някак по-друго. Аз не познавам хората, спали в хотела.

— Но ти не познаваш и Джери.

— Познавам го чрез теб. Едно е да ядеш кокошка, която не си виждал никога, друго — кокошка, която си хранил и къткал.

— Жалко! Така бих искала да те видя с червена пижама. Ала сега ми се приспа. Ще ме оставиш ли да дремна един час? Съвсем съм отмаляла от салам, бира и любов. А ти прегледай вестниците.

— Далеч съм от тая мисъл. Ще лежа до теб.

— Смяташ ли, че ще мога да заспя тъй? Едва ли!

— Хайде да опитаме. Може да подремна и аз.

След няколко минути Наташа вече спеше дълбоко. Дълго време я наблюдавах, но мислите ми блуждаеха някъде надалеч. Климатичната инсталация бръмчеше едва доловимо, а отдолу долитаха приглушени звуци от пиано. Репетираше някой, който не умееше да свири, но точно това неумение ме върна в моето детство, в горещите летни дни, когато в жилището ни се процеждаха нерешителни бавни звуци на пиано от друг етаж, а пред прозореца шумоляха лениво полюшвани от вятъра кестени.

Внезапно се стреснах. И аз бях заспал. Внимателно станах и отидох в съседната стая, за да се облека. Дрехите ми бяха разхвърляни из стаята. Събрах ги, след това застанах до прозореца и зареях поглед в непознатия град, лишен от всякакви спомени и традиции. Лишен от спомени. Той бе нов, устремен целият в бъдещето. Дълго стоях и мислех за различни неща. Пианото отново задрънка, но този път упражняваха сонатина от Клементи, а не етюда от Черни. След това някой засвири бавен блус. Застанах в средата на стаята, откъдето можех да виждам Наташа. Тя спеше върху одеялото — гола, с ръка, заровена в косите, и обърната настрани глава. Обичах я много. Обичах нейната безрезервност. Тя съумяваше да се отдаде цялата, но никога не бе в тежест и изчезваше още преди да си го усетил. Пак се върнах до прозореца и отново се загледах в белия каменен, почти ориенталски пейзаж, тази смесица от Алжир и Луната. Вслушвах се в нестихващия уличен ромон и наблюдавах как дългата редица от светофари на Второ авеню превключва автоматично от зелено на червено и пак на зелено. В тая равномерност имаше нещо успокояващо, ала едновременно с това и нещо нечовешко, сякаш градът вече се управляваше от роботи. Но мисълта за роботите не ме изплаши. Върнах се в средата на стаята и открих, че щом се обърна, мога да виждам Наташа и в едно огледало отсреща в спалнята. От тази странна игра на отражения след известно време ме побиха тръпки — като че ли двамата бяхме изгубили реалните си черти, а мен ме бяха увесили в някаква кула между две огледала, които си разменяха появилите се в тях изображения, докато те се изгубеха в безкрая.

Наташа се размърда, въздъхна и се обърна по корем. Хрумна ми да занеса в кухнята подноса с консервите от бира, книжните салфетки, салама и хляба, но се отказах. Нямах намерение да блесна с домакинските си способности. Дори не сложих водката в хладилника, нали знаех, че се изстудява друга бутилка. Мислех за тази ежедневна обстановка, която ме бе трогнала толкова необичайно — да се върнеш в къщи и да завариш някого, който те очаква и сега спи до теб, доверчиво и без страх. Преди доста време бях преживял нещо подобно, ала тогава покоят се оказа призрачен. Не исках да си спомням за миналото, преди да се върна в Европа. Знаех, че тия мисли са много опасни; сякаш вървях по тясна пътечка без перила, с дълбока пропаст отстрани. Там няма място нито за ирония, нито за разсъждения, а трябва само безпаметно да вървиш напред. Разбира се, при добро желание можех и да танцувам по тази пътечка, но при всяка погрешна стъпка ме дебнеше не по-малка опасност, отколкото въжеиграчите в цирка.

Погледнах към Наташа. Обичах я много, но без каквато и да е сантименталност. Докато това чувство се запазеше, се намирах до известна степен в безопасност. Можех да скъсам безболезнено с нея. Гледах красивите рамене и прелестната ръка и правех безшумни заклинателни знаци: „Остани с мен, чуждоземно създание! Не ме изоставяй, преди да те изоставя аз! Бъди благословено ти, въплъщение на необуздания покой!“

— Какво правиш? — попита Наташа.

Отпуснах ръце.

— Нима ме виждаш? — учудих се аз. — Нали лежиш по корем.

Тя посочи едно огледалце, което стоеше върху нощното шкафче до радиото.

— Опитваше се да ме омагьосаш ли? — продължи тя. — Или животът край домашното огнище вече ти омръзна?

— Нито едното, нито другото. Няма да мръднем от тази крепост, която е на границата между магическата омая на отколешното блудство и съседството на хомосексуализма! Най-много следобед да се разходим по Пето авеню като всички порядъчни американци, потомци на първите преселници, дошли с „Мей флауър“. Но после начаса ще се върнем при нашето радио, стековете на грил и любовта.

Не излязохме на разходка даже и следобед. Вместо това отворихме прозорците за един час и в стаята нахлу знойният въздух. После отново включихме климатичната инсталация, за да не се изпотим, докато се любим. Когато денят преваляше, имах чувството, че сме живели почти цяла година в безтегловния покой на някакво безвъздушно пространство.