Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (3)

II

Моят английски бързо напредваше и след две седмици вече притежавах познанията на петнадесетгодишен юноша. Сутрин прекарвах по няколко часа с граматика в ръка сред червения плюш на хотел „Рубън“, а следобед използувах всяка предложена ми възможност за устна практика. Действувах без срам и стеснение. Когато забелязах, че след десетте дни, прекарани с Меликов, придобих руски акцент, веднага се насочих към гостите и служителите на хотела. Последователно усвоявах най-различни акценти — немски, еврейски, френски, а накрая, когато бях твърдо убеден, че при чистачките и камериерките съм попаднал на истински американки, заговорих с трудния бруклински акцент.

— Трябва да си намериш някоя млада американка — ме посъветва Меликов, с когото през това време бях преминал на „ти“.

— От Бруклин ли? — попитах аз.

— По-добре от Бостън. Там говорят най-правилно.

— А защо не някоя учителка от Бостън? Би било още по-целесъобразно.

— За нещастие този хотел е истински кервансарай. Тук акцентите се носят във въздуха като тифусни бацили, а ти, уви, долавяш само патогенното, а не и нормалното. Може би любовта ще ти помогне.

— Владимир — рекох аз, — светът и без това се променя прекалено бързо за мен. С всеки изминат ден моето английско „аз“ остарява с по една година и за мое най-голямо съжаление светът на това „аз“ губи своя чар. Колкото повече разбирам езика, толкова по-бързо изчезва тайнствеността. Още няколко седмици и двете ми „аз“ ще се уравновесят. Американското ще стане точно толкова трезво, колкото и европейското. Дай ми време! Остави произношението ми на мира. Не искам да изгубя така бързо второто си детство.

— Не се безпокой. За сега умственият ти кръгозор е като на меланхоличен зарзаватчия, като на Анибале Балбо, зарзаватчията на ъгъла. Ти даже вече си служиш с неговите италиански думички и те плуват като късчета месо из твоята английска минестроне^[1].

— А има ли изобщо истински кореняци американци?

— Разбира се. Но от нюйоркското пристанище тук нахлуват тълпи от емигранти — ирландци, италианци, германци, евреи, арменци и още куп други. Както се казва у вас: „Тук отново си човек, тук можеш да бъдеш човек.“^[2] Тук си емигрант, тук можеш да бъдеш емигрант. Тази страна е основана от емигранти. Отърси се от европейските си комплекси за малоценност. Тук отново си човек, а не измъчен къс месо, залепен за един паспорт.

Вдигнах поглед от шахматната дъска.

— Имаш право, Владимир — изрекох бавно. — Но да видим докога ще продължи така.

— Не вярваш ли, че е задълго?

— Как да вярвам?

— В какво вярваш в същност?

— В това, че всичко върви от зле на по-зле — отговорих аз.

 

 

Някакъв непознат човек закуцука през фоайето. Ние седяхме в полумрак и аз не го виждах съвсем ясно, ала странното му куцукане в три четвърти такт ми направи впечатление и смътно ми напомни за някого.

— Лахман — промълвих полугласно.

Мъжът се спря и погледна към мен.

— Лахман! — повторих аз.

— Името ми е Мертън — каза той.

Аз запалих лампата. От жалкия полилей, един от най-лошите модели в стил „сецесион“, се процеждаше печална жълтеникавосиня светлина.

— Господи, Роберт — възкликна той изненадано. — Ти си жив? А аз си мислех, че отдавна си загинал!

— Същото си мислех и за теб! Познах те по походката.

— По моето куцукане в ритъма на хорей ли?

— По валсовата ти стъпка, Курт. Познаваш ли Меликов?

— Разбира се, че го познавам.

— Да не би да живееш тук?

— Не. Но наминавам понякога насам.

— И сега се казваш Мертън?

— Да. А ти?

— Рос. Само собственото ми име е непроменено.

— Ето че се срещнахме — изрече Лахман с лека усмивка.

И двамата се умълчахме. Познатата тягостна пауза при среща на емигранти. Не знаеш за кого можеш да попиташ. Не знаеш кой вече не е между живите.

— Чувал ли си нещо за Кон? — попитах аз след малко. Това също беше стар метод. Отначало предпазливо задаваш въпроси за хора, които не са толкова близки на събеседника ти.

— Той е в Ню Йорк — отвърна Лахман.

— И той ли? Как е успял да се добере дотук?

— А всички ние как попаднахме тук? Благодарение на стотици случайности. Никой от нас не беше включен в съставения от американците списък на изтъкнати интелектуалци, които трябваше да бъдат спасени.

Меликов отново угаси лампата и извади една бутилка изпод тезгяха.

— Американска водка — обяви той. — Нещо като калифорнийско бордо или бургундско от Сан Франциско. Или рейнско вино от Чили. Салют! Едно от предимствата на емиграцията е, че човек е принуден много често да се сбогува, а после може да отпразнува всяка нова среща. Това създава илюзия за дълголетие.

Нито Лахман, нито аз отговорихме. Меликов беше от друго поколение — поколението от 1917 година. Онова, което все още ни причиняваше пареща болка, за него се бе превърнало вече в спомен.

— Салют, Владимир — казах аз, за да наруша мълчанието. — Защо не сме се родили йоги?

— Аз бих се задоволил и с по-малко — да не се раждам евреин в Германия — заяви Лахман-Мертън.

— Вие сте авангардът на космополитите — отвърна невъзмутимо Меликов. — И се дръжте както подобава на истински пионери. След време ще ви издигнат паметници.

— Кога? — попита Лахман.

— Къде? — попитах аз. — В Русия ли?

— На луната — каза Меликов и се запъти към администрацията.

— Шегобиец — рече Лахман, поглеждайки след него. — За него ли работиш?

— Какво?

— Момичета. При случай малко морфин и други от тоя род. Също и обзалагания, предполагам.

— Затова ли си тук?

— Не. Луд съм по една жена. Представи си — тя е на петдесет години, от Пуерто Рико, католичка и без една нога. Премазала я кола. Има нещо с някакъв мексиканец. Явен сутеньор. За пет долара би се съгласил даже сам да ни постеле леглото. Но тя не иска. Категорично. Вярва, че бог ни гледал от облак в небето. Нощем също. Казах й, че бог е късоглед. Отдавна. Не помага. Но пари взема. И обещава. А след това се смее. И пак обещава. Какво ще кажеш? Затова ли дойдох в Америка? Безнадеждно положение!

Лахман имаше комплекс за малоценност, защото бе куц. Разправяше, че по-рано бил страхотен женкар. Някакви есесовци чули за това и го замъкнали в любимата си кръчма в Берлин — Вилмерсдорф, за да го кастрират. Но полицията им попречила — това станало през 1934 година. Лахман се отървал само с няколко белега и разтрошен крак, който обаче не заздравял правилно. Оттогава куцаше и имаше предпочитания към жени с малки телесни недъзи. Всичко друго му беше безразлично, стига жената да имаше дебел, здрав задник. Даже във Франция при изключително тежки условия Лахман бе продължил да робува на своята ловджийска страст. Той твърдеше, че в Руан имал връзка с някаква жена с три гърди, които отгоре на това били на гърба й. В сравнение с нея Венера би му се сторила жалък урод, тъй като дамата от Руан нямало защо да се обръща — всичко, що радвало окото му, се виждало веднага.

— На всичко отгоре и твърди като камък! — с възхищение си спомняше той. — Горещ мрамор!

— Ти никак не си се изменил, Курт! — рекох аз.

— Човек изобщо не се променя. Въпреки хилядите клетви, които си даваме. Понякога, когато нямаме почва под краката си, сме готови да го сторим. Но щом отново си поемем дъх, забравяме всичко. — И Лахман си пое дъх. — Какво е това в същност — героизъм или идиотизъм?

Забелязах, че сбръчканото му сиво чело е покрито с едри капки пот.

— Героизъм — казах аз. — В нашето положение трябва да се кичим с най-положителните епитети. Започнеш ли прекалено да се ровиш в душата си, скоро се натъкваш на решетка, която води към смрадливи канали, пълни с нечистотии.

— И ти си си останал същият — Лахман-Мертън изтри потта с измачкана носна кърпа. — Все още обичаш да философствуваш, а?

— Не мога да отвикна. Това ме успокоява.

Лахман неочаквано се захили.

— Дава ти усещане за евтино превъзходство, това е всичко.

— Превъзходството не може да бъде евтино.

Лахман замълча.

— Защо да спорим? — въздъхна след това той и извади от джоба на сакото си някакво увито в копринена хартия пакетче.

— Броеница. Осветена лично от папата. Чисто сребро и слонова кост. Как мислиш, това може ли да я накара да омекне?

— От кой папа?

— Пий! Та от кой друг!

— По-добре щеше да бъде Бенедикт XV.

— Какво? — Той ме изгледа явно объркан. — Нали Бенедикт не е жив. Какви ги разправяш?

— Затова пък щеше да има по-развито чувство за превъзходство. Както всички мъртъвци. И не толкова евтино.

— А, така ли било! Още един шегобиец! Бях забравил. Последния път, когато те…

— Спри! — прекъснах го аз.

— Какво?

— Спри, Курт! Не бива!

— Е, добре — Лахман се поколеба за миг. След това желанието му да си излее душата надделя. Той разви светлосинята фина хартия. — Малко маслинено клонче от дърветата на Гетсиманската градина. С печат и писмено удостоверение за автентичност. Нима и то няма да подействува? — Лахман не откъсваше умоляващия си поглед от мен.

— Сигурно ще подействува. Нямаш ли шише йорданска вода?

— Не.

— Тогава напълни едно.

— Какво?

— Напълни едно. Навън има кран. Сипи вътре и малко прах, за да изглежда по-истинско. Никой не може да провери. Нали вече имаш удостоверения за броеницата и клончето, не бива да липсва и йорданска вода.

— Но не и в бутилка от водка!

— Защо не? Отлепи етикета. Бутилката има напълно ориенталски вид. Твоята пуерториканка положително не пие водка. Най-много да пие ром.

— Уиски. Странно, нали?

— Ни най-малко.

Лахман се замисли.

— Шишето ще трябва да се запечата, така ще изглежда по-достоверно. Имаш ли восък за печат?

— Още нещо? Виза и паспорт? Откъде да имам восък?

— Понякога човек има най-невероятни неща. Аз например години наред мъкнех със себе си една заешка лапичка.

— Може би Меликов има.

— Вярно! Нали постоянно запечатва колети. Как не се сетих!

Лахман закуцука навън.

 

 

Облегнах се назад. Беше съвсем тъмно. Сенките и призраците се втурнаха през светлата врата навън, в нощния мрак. В отсрещното огледало едно мътно сиво петно напразно се мъчеше да придобие сребрист блясък. Плюшените кресла изглеждаха виолетови и за миг ми се стори, че върху тях има засъхнала кръв. Страшно много кръв. Къде бях виждал толкова много кръв? Кръвта на труповете в малка сива стаичка, зад чиито прозорци сияеше величествен залез, от който всички предмети вътре бяха станали някак безцветни — сиво-черни, тъмночервени, почти виолетови. Такова бе даже и лицето на човека до прозореца. Внезапно той се обърна и лицето му се озари от лъчите на умиращото слънце, едната половина пламна огненочервена, а другата остана в сянка. И се чу гласът му, изненадващо висок и писклив, с лек саксонски акцент: „Продължавай! Следващите!“

Аз се обърнах и отново запалих лампата. Бяха минали години, докато свикна пак да спя на тъмно, а когато сънят ме обореше, се стрясках от ужасни кошмари. Даже и сега нощем загасях лампата неохотно и не обичах да спя сам.

Станах и излязох навън. Лахман стоеше заедно с Меликов на малкия тезгях до входа.

— Готово! — тържествуващо произнесе той. — Виж! Владимир намери стара руска монета и с нея ще запечатаме тапата. Древнославянски писмени знаци! Кой ще се усъмни, че не са го напълнили гръцки монаси в някакъв манастир край река Йордан!

Гледах капещия восък, светлочервен от пламъчето на горящата свещ, поставена върху дървения плот. Какво става с мен, мислех аз. Та нали всичко е минало! Аз съм спасен! Там, навън, кипи животът! Спасен! Но дали бях спасен? Дали бях избягал от тях? И от сенките?

— Ще изляза за малко — казах аз. — Главата ми гъмжи от английски думи. Трябва да я поизпразня! Servus!

 

 

Когато се върнах, Меликов бе постъпил на смяна. Той изпълняваше всевъзможни длъжности — понякога беше дневен портиер, понякога нощен, а едновременно с това вършеше разни дребни услуги. Тази седмица работеше като нощен портиер.

— Къде е Лахман? — попитах аз.

— Горе, при своята любима.

— Мислиш ли, че днес щастието ще му се усмихне?

— Не. Тя ще го заведе на вечеря заедно с мексиканеца. Ще му позволи да плати. Винаги ли е бил такъв?

— Да. Само че е имал по-голям късмет. Той твърди, че е започнал да харесва сакати и изроди, откакто куца. По-рано имал нормален вкус. Може би е толкова деликатен, та се срамува от красиви жени. Кой знае…

През вратата се промъкна нечия сянка. Това бе стройна, доста висока жена с дребно лице. Беше бледа, със сиви очи и тъмноруси коси, които приличаха на боядисани. Меликов стана.

— Наташа Петровна — каза той. — Кога се върнахте?

— Преди две седмици.

Изправих се. Жената беше висока почти колкото мен. Носеше плътно прилепнал костюм и изглеждаше много слаба. Говореше припряно с твърде висок и дрезгав глас на пушачка.

— Чашка водка — попита Меликов. — Или уиски?

— Водка. Но само една глътка. След малко трябва да тръгвам. На снимки.

— Толкова късно?

— Цялата вечер. Фотографът е свободен само вечер. Рокли и шапки. Малки шапки. Съвсем мънички.

Едва сега забелязах, че и Наташа Петровна е с шапка; това беше по-скоро черна баретка, почти незабележима, леко накривена на една страна.

Меликов отиде за водката.

— Вие не сте американец? — попита момичето.

— Не. Германец.

— Ненавиждам германците!

— Аз също — отвърнах аз.

Тя ме погледна с изненада.

— Не го схващайте като лична обида.

— И вие също.

— Аз съм фрнцузойка. Трябва да разберете. Войната…

— Разбирам — казах равнодушно. Не за първи път ме караха да се чувствувам отговорен за прегрешенията на режима в Германия. С течение на времето човек претръпва. И аз бях интерниран известно време във френски лагер, ала не намразих французите. Но беше излишно да го обяснявам. Примитивните хора, които са в състояние само да мразят или само да обичат, са за завиждане.

Меликов се върна с бутилка и три миниатюрни чашки, които напълни догоре.

— За мен не — казах аз.

— Обидихте ли се? — попита момичето.

— Не. Просто сега не ми се пие.

Меликов се усмихна.

— Наздраве — рече той и вдигна чаша.

— Дар от боговете! — възкликна момичето и пресуши на един дъх своята.

Почувствувах се като глупак, загдето бях отказал, но сега беше вече късно.

Меликов вдигна шишето.

— Още по една, Наташа Петровна?

— Merci, Владимир Иванович. Стига ми. Трябва да тръгвам. Au revoir.

Тя ми подаде ръка.

— Au revoir, monsieur.

Имаше силна десница.

— Au revoir, madame.

Меликов я изпрати до вратата и се върна.

— Ядоса ли те?

— Не.

— Не й обръщай внимание. Тя ядосва всички. Без да иска.

— Не е ли рускиня?

— Рускиня е. Но е родена във Франция. Защо?

— Живял съм известно време с руснаци. Забелязах, че жените се заяждат с мъжете просто от любов към спорта.

Меликов се ухили.

— Не виждам нищо лошо в това да извадиш един мъж от равновесие. Понякога даже е полезно. По-добре, отколкото да лъскаш сутрин с горд вид копчетата на униформата му и ботушите, с които после ще тъпче ръчичките на еврейски деца.

Вдигнах рамене.

— Предавам се! Изглежда, днес емигрантите са в немилост. Дай ми по-добре водката, от която преди малко се отказах.

— Добре.

Меликов се ослуша.

— Това са те!

Стъпки идеха по стълбите. Чух един изключително мелодичен, дълбок женски глас. Бяха пуерториканката и Лахман. Тя вървеше напред, без да се интересува дали той смогва да се движи заедно с нея. Жената не куцаше и по походката й не се забелязваше, че има протеза.

— Отиват да вземат мексиканеца — прошепна Меликов.

— Бедният Лахман — казах аз.

— Беден ли? — учуди се Меликов. — Той просто иска това, което му липсва.

Засмях се.

— Единственото, което никога не губим, нали?

— Беден е онзи, който престане вече да иска.

— Така ли? — казах аз. — Мислех, че тогава човек е помъдрял.

— Аз съм на друго мнение. В същност какво ти е днес? Жена ли ти трябва?

— Не. Просто съм изморен от преживените опасности — отвърнах захилено. — Това състояние би трябвало да ти е познато от младежките години.

— Ние бяхме неразделни. А ти за разлика от мен не се интересуваш много от другите емигранти.

— Нямам желание да си спомням.

— Това ли е всичко?

— А и не ми се ще да потъна в атмосферата на невидим затвор. Твърде добре я познавам.

— Значи искаш да станеш американец?

— Не искам нищо. Просто искам най-сетне да бъда нещо. Ако ми позволят.

— Големи думи.

— Човек трябва сам да си дава кураж — казах аз. — Никой друг няма да го направи.

Изиграхме още една партия шах. Аз загубих. След това започнаха да се връщат другите обитатели на хотела и Меликов трябваше да им дава ключовете и да разнася из стаите бутилки и цигари. Останах на мястото си. Какво ставаше наистина с мен? Реших да кажа на Меликов, че искам да си взема отделна стая. Сам не знаех защо, ние не си пречехме и на Меликов му беше все едно дали ще живея при него, или не. Но изведнъж ми се стори, че е много важно да спя отново сам. В Елис Айлънд бях принуден да спя в една зала с другите, във френския лагер беше същото. Знаех, че щом се озова пак сам в стая, ще започна да си спомням за времена, които предпочитах да забравя. Не можех да направя нищо, не бях в състояние да се избавя завинаги от тези спомени.