Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Schatten im Paradies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Уфтак Музгашки (2014)

Издание:

Немска, първо издание

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Редактор: Надя Фурнаджиева

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректор: Олга Цанова

История

  1. — Добавяне

XVI

По обед се отбих при Кан. Той ме покани да хапнем заедно. Отидохме в някакъв китайски ресторант. Кан предпочиташе китайската кухня. Това негово увлечение се бе проявило още в Париж, но Париж бе беден на такива заведения в сравнение с Ню Йорк, тук имаше цял китайски квартал — Чайнатаун.

Пътувахме с автобус до „Мотстрийт“. Ресторантът се помещаваше в изба, до която водеха няколко стъпала.

— Чудно нещо — забеляза Кан. — Из Ню Йорк почти не се срещат китайки. Или се крият в домовете си, или китайците са разрешили проблема за партеногенезата. Деца — колкото щеш, а жени — много малко. А китайките са най-прекрасните жени в света.

— В романите.

— В Китай — възрази Кан.

— Били ли сте там?

— Да. Заминах през 1930. За две години.

— Но се върнахте. Защо?

Кан се разтресе от смях.

— Носталгия!

Поръчахме си пържени скариди.

— Как е Кармен? — попитах аз. — Тя изглежда като нещо средно между полинезийка и много светла китайка. В нея има някаква трагична екзотика.

— Родена е в Померания, в Рюгенвалде. Срещат се и такива парадокси. За щастие е еврейка, което й помогна да превъзмогне този комплекс.

— Изглежда така, сякаш е от Тимбукту или Хонконг.

— В интелектуално отношение си е чиста еврейка. Очарователна смес! Например мога горе-долу да си представя как ще реагирате вие в дадена ситуация или какво си мислите, а при Кармен не съм: в състояние. Тя ми е така съвършено чужда, че никога не зная какво мисли или как ще постъпи. Вие грешите, като смятате, че тя е рожба на Йокохама, Кантон или островите на подправките — нейният произход е много по-далечен. Тя е слязла при нас от лунните кратери, от праисторическите глъбини на чистата глупост, наивността и свещената простота, за която ние, останалите, отдавна сме изгубили представа. Тя е чиста както в първия ден на сътворението. Съвършеният образ на жена. Тя не си прави труд за нищо, тя не познава съмнението, тя съществува и това е всичко. Искате ли още една порция скариди? Превъзходни са!

— Добре.

— Глупостта е скъпоценен дар — продължи Кан. — Ала загубим ли я веднъж, никога не можем да я придобием пак! Тя закриля като шапка-невидимка. Глупостта изобщо не забелязва опасностите, пред които интелектът е безсилен. Някога се опитвах да оглупея изкуствено — цял курс изкарах. Упражнявах се и бях добре подготвен, инак някои от номерата ми във Франция щяха да свършат зле. Но всичко това, разбира се, е само жалък заместител на истинската, лъчезарна глупост, особено ако тя се съчетае с външност, на която би завидяла и самата Дузе[1], и на всичко отгоре принадлежи на еврейка. Много глупави евреи рядко се срещат — както белите врани.

— Заблуждавате се. Евреите са сантиментален, лековерен народ с артистични дарби и търговски нюх. Те са духовити, но далеч не винаги умни.

Кан се ухили.

— Аз казах: много глупави евреи. Такива, чиято глупост граничи с глупостта на Парсифал, почти със свещена простота.

Задавих се. Сравнението на Кармен с Парсифал или Лоенгрин ми се стори напълно неподходящо и въпреки това в него имаше зрънце истина. Обичах несравнимите сравнения и в Брюксел бях убивал понякога времето си да измислям какви ли не сравнения. Те и сега бяха в състояние да ме развеселят подобно на онзи свещен тласък, който според учението „дзен“ човек чувствува преди просветлението. Неочакваното сравнение винаги преминава пределите на човешката логика и граничи с космичното.

— А как се чувствувате иначе? — попитах аз. — Как върви търговията?

— Отегчавам се до смърт — отвърна Кан и се огледа.

Освен обслужващия персонал, в ресторанта нямаше други китайци. Затова пък яки, обливащи се в пот бизнесмени се мъчеха непохватно да си служат с пръчици. Съблечените им сака висяха като призраци върху облегалките на столовете. Кан се хранеше с елегантните движения на високопоставен мандарин.

— Отегчавам се до смърт — повтори той. — Търговията върви добре. След няколко години бих могъл да стана старши продавач, след още няколко да купя дял от магазина, а после и целия магазин. Примамлива перспектива, нали?

— Във Франция би била примамлива.

— Но само като перспектива. Там безопасността бе най-голямото приключение, защото липсваше. Но между перспективата и действителността има огромна разлика. Често това са дори противоположни понятия. А когато човек е в безопасност, тази безопасност обръща към него истинското си лице: скуката. Знаете ли какво мисля? Че нашето дългогодишно катунарско съществуване е погубило способността ни да възприемем буржоазните идеали.

Засмях се.

— Не на всички. На повечето не. Мнозина скоро ще забравят скитническия живот. Представете си, че са накарали на цирковия трапец да работят хора, търгуващи с брашно и кърма за кокошки. Веднага щом им разрешат да слязат, те ще се върнат при своето брашно.

Кан поклати глава.

— Не всички. Емигрантите са много по-отровени от тези години, отколкото си мислите.

— Тогава ще се превърнат в отровени от живота търговци.

— А художниците? Писателите, артистите, които нямат възможност да творят? За това време те са остарели с по десетина години. На колко години ще станат, докато им разрешат да се върнат и започнат отново да работят?

Замислих се над неговите думи. Какво ли щеше да стане с мен?

 

 

Мисис Уимпър вече ме чакаше с готовия коктейл — този път налят в малка каничка. Значи нямаше да се налага шофьорът да го носи чаша по чаша. Поразтревожих се малко, защото в каната имаше не по-малко от шест до осем двойни коктейла.

За да се отърва по-бързо от възрастната дама, заговорих стегнато и делово:

— Къде да закача картината? Донесъл съм всичко необходимо, ще ви отнема само две минути.

— Хайде първо да помислим. — Мисис Уимпър, цялата в розово, посочи каничката. — Вашият коктейл с водка! Чудесен е! Да се поосвежим малко. Днес е тъй горещо.

— Не мислите ли, че мартинито е твърде силно за такава жега?

Тя се засмя.

— Не мисля. А и вие също, нали? Нямате вид на въздържател.

Огледах се наоколо.

— Не бихте ли желали да окачим картината ей тук? Мястото отсреща над канапето е подходящо.

— Тук има достатъчно картини. Кога бяхте за последен път в Париж?

Оставих се в ръцете на съдбата. Но след втория коктейл все пак станах.

— А сега на работа. Взехте ли някакво решение?

— Наистина не знам. Какво е вашето мнение?

Посочих стената над канапето.

— Това място е просто създадено за натюрморт с цветя. Картината прекрасно допълва обстановката, а и осветлението е добро.

Мисис Уимпър се изправи и тръгна пред мен — миниатюрна фигурка със сребристо-сини коси. Оглежда се някое време наоколо, след това отиде в съседната стая. Тук висеше нарисуван с маслени бои портрет на някакъв мъж, чиято долна половина на лицето се заемаше от издадена напред брадичка.

— Моят съпруг — съобщи мимоходом приличащата на кукла жена. — Почина през 1935 година. Инфаркт. Прекалено много работеше. Нямаше никога свободно време, затова пък сега има повече, отколкото трябва. — Тя се засмя мелодично. — Американците работят, за да умрат. В Европа не е така, нали?

— В момента не. Сега там умират повече мъже, отколкото в Америка.

Мисис Уимпър се обърна.

— Войната ли имате пред вид? Да оставим тази тема.

Минахме през още две стаи, след това се изкачихме по някакво стълбище. На стълбището висяха няколко картини на Ги. Бях взел със себе си натюрморта и чука и търсех подходящо място.

— Може би в моята спалня — небрежно подхвърли мисис Уимпър и тръгна напред.

Спалнята й беше приказка в кремаво и златисто: широко легло в стил Луи XVI, застлано с брокатена покривка, красиви кресла, столове и черен лакиран скрин от епохата на Луи XV. Скринът бе богато украсен с позлата и имаше бронзови крачета. За миг забравих мрачните си предчувствия и възкликнах:

— Тук! Само тук! Над този скрин.

Мисис Уимпър не каза нито дума. Тя ме гледаше с премрежен, почти отсъствуващ поглед.

— Не сте ли на същото мнение? — попитах аз, допирайки картината до стената.

Тя не откъсваше поглед от мен и се усмихваше.

— Трябва ми стол — рекох аз.

— Вземете си — проговори най-накрая мисис Уимпър.

— Стол от епохата на Луи XVI?

Тя продължаваше да се усмихва.

— Защо не?

Взех един от столовете. Все още не беше разклатен. Внимателно се качих върху него и започнах да меря стената. Зад гърба ми не се чуваше никакъв звук. Определих височината, на която трябваше да се окачи картината, и допрях гвоздея до стената. Преди да го зачукам, се обърнах. Мисис Уимпър стоеше в същата поза, с цигара в ръка и ме наблюдаваше със странна усмивка. Почувствувах се неловко и започнах припряно да чукам. Гвоздеят се закрепи, взех натюрморта, който бях оставил върху скрина, и го закачих. След това слязох от стола и го оставих на мястото му. Мисис Уимпър продължаваше да стои неподвижно, вперила поглед в мен.

— Харесва ли ви? — попитах аз и прибрах инструментите. Тя кимна и ме поведе към стълбището. Въздъхнах с облекчение и я последвах. Тя се върна в първата стая и вдигна каната.

— Едно мартини за ободряване?

— С удоволствие — отговорих аз и реших, че при второто мартини за ободряване ще се измъкна под предлог, че отивам на погребение. Не се наложи да прибягна до лъжа. Странното неловко настроение продължаваше. Мисис Уимпър ме гледаше с невиждащи очи. Усмихваше се леко и аз не можех да разбера дали ми се надсмива, или не. И като стар мазохист реших, че ми се подиграва.

— Още не съм написала чека — рече тя. — Елате в някой от следващите дни, за да го получите.

— С удоволствие. Ще ви се обадя предварително по телефона.

— Можете да дойдете и направо. В пет часа съм винаги в къщи. И благодаря за рецептата.

Смутен излязох на горещата улица. Имах чувството, че много ловко се бяха подиграли с мен. При това ме бе изиграл човек, който според мен сам се намираше в смешно положение. Можех да си представя, че и следващия път не ме очаква нещо по-различно. Все пак не бях напълно сигурен, можеше да се случи и друго, но аз нямах желание да се убеждавам сам в това. Във всеки случай опасността за сега бе минала. Силвърс сигурно щеше сам да отиде за чека. Той нямаше да допусне да надзърна в картите му.

 

 

— Този път без кола? — попитах аз Наташа.

— Без кола, без шофьор, без водка и без настроение. Жегата е непоносима. В този хотел отдавна би трябвало да монтират климатична инсталация.

— Собственикът никога няма да го стори.

— Сигурно. Бандит такъв!

— Имам лед за Moscow Mule — обявих аз. — Бира с джинджифил, лимонов сок и водка.

Тя ме погледна с нежност.

— Нима ти си купил всичко това?

— Да. Вече съм изпил две мартини.

Тя се засмя.

— У мисис Уимпър ли?

— Да. Откъде знаеш?

— Носи й се славата.

— Защо? Заради коктейлите ли?

— И заради тях.

— Мисис Уимпър е стара пияница. Учудвам се, че всичко мина така гладко.

— Плати ли вече?

— Още не. Защо? Смяташ, че ще върне картината ли? — попитах аз, обезпокоен не на шега.

— Нямам пред вид това.

— Толкова ли много пари има, та купува, без да се замисля?

— Това не може да се отрече. А и обича младите мъже.

— Какво?

— Ти си й харесал.

— Наташа — започнах аз, — сериозно ли говориш? Да не си искала да ме свържеш с дъртата пияница?

Наташа се разсмя.

— Хайде, налей ми един Moscow Mule.

— Няма да ти дам нито капка. Първо ми отговори.

— А тя хареса ли ти?

Погледнах я втрещено.

— Ето, виждаш ли — каза тя. — Мисис Уимпър обича младите мъже. А ти си й харесал. Не те ли покани на някое от нейните партита?

— Още не. За сега ме покани да отида за чека — заявих мрачно аз. — Но може би и това ще стане.

— Непременно! — Наташа ме наблюдаваше. — Тогава ще покани и мен.

— Толкова ли си сигурна? Изглежда, имаш опит, та знаеш всичко предварително. Нима е толкова агресивна?

— Не — отвърна сухо Наташа. — Дай ми една водка.

— А защо не мартини с водка?

— Защото не пия мартини. Имаш ли други въпроси?

— Много. Не съм свикнал да търгуват с мен като с жиголо.

Не видях как плисна водката в лицето ми, само почувствувах, че се стича по брадата ми. Наташа посегна към бутилката с побледняло лице и огромни очи. Аз бях по-бърз, грабнах шишето, проверих дали е запушено добре и го запратих на канапето, по-далеч от нея. Тя се хвърли към него. Аз я хванах здраво, блъснах я в ъгъла, стиснах с желязна длан двете й ръце и дръпнах роклята й.

— Не ме докосвай! — изсъска Наташа.

— Не само ще те докосвам, дяволско изчадие, но и ще те обладая със сила — тук, веднага, тъй че…

Тя се изплю в лицето ми и ме ритна. Аз стиснах краката й с колене и я блъснах назад. Тя направи опит да се освободи, но се спъна и едва не падна. Повалих я обратно, на канапето, мушнах коляното си между нейните крака и отметнах нагоре полата й.

— Пусни ме, ти си полудял! — изшептя тя изведнъж с висок и чужд глас. — Пусни ме или ще крещя.

— Викай колкото си щеш — изхриптях аз. — Сега ще ти дам да разбереш, проклета вещице!

— Идват хора! Не виждаш ли, идват хора! Пусни ме, звяр такъв, скот, пусни ме…

Тя се бе стегнала цялата, свита на кълбо, за да не е под мен. Усетих как всичките й мускули се напрегнаха и краката й се притиснаха плътно и силно към моите, сякаш не аз я бях стиснал, а тя мен, за да не мога да проникна в нея. Забелязах, че под полата си няма нищо. Аз пак я притиснах към дивана, почувствувах космите на венериния й хълм и разкопчах панталона си. Лицето й бе съвсем близо до моето, тя не откъсваше от мен неспокойните си очи.

— Пусни ме! — прошепна тя. — Не тук, само не тук, пусни ме, не тук, само не тук…

— А къде, проклета развратнице? — изскърцах със зъби аз. — Махни си ръката или ще я счупя, тук ще те…

— Не тук, не тук — прошепна тя със същия висок и чужд глас.

— А къде?

— В твоята стая, не тук, в твоята стая.

— За да избягаш и после да ми се подиграваш?

— Няма да избягам, няма да избягам. Само не тук, обещавам ти, няма да избягам, любими…

— Какво? — стреснах се аз.

— Пусни ме, обещавам ти, няма да избягам. Само ме пусни, идват хора…

Пускам я. Ставам. Очаквам, че ще ме блъсне настрани и ще побегне. Но тя дръпва полата си надолу и се изправя.

— Оправи се — прошепва тя.

— Кое?

— Това! — Тя показва панталона ми.

Оправям се. Тя става. Аз не свалям поглед от нея. Сега може да мине покрай мен; но аз все още мога да я задържа.

— Ела! — казва тя.

— Къде?

— В твоята стая.

Следвам я, после минавам пред нея: изкачвам се бързо и неочаквано предпазливо по скърцащото стълбище, по сивата пътека, покрай табелката: „Мисли!“, на втория етаж, където е моята стая. Спирам пред вратата.

— Можеш да си идеш, ако желаеш — казвам аз.

Тя ме отстранява и рязко отваря вратата.

— Ела — казва тя.

Тръгвам подире й, затварям вратата, но не я заключвам. Изведнъж усещам, че настъпва обратна реакция, облягам се на стената с чувството, че се намирам в асансьор, падащ стремително надолу, а в същото време някой ме тегли нагоре. Пред очите ми притъмнява, като че ли някой излива в черепа ми кофа с вода; водата бълбука и аз се опирам с ръце о стената, за да не падна.

После видях Наташа, легнала на кревата.

— Защо не идваш?

— Не мога.

— Какво?

— Не мога.

— Не можеш ли?

— Не — процедих аз. — Тая проклета стълба!

— Какво общо има тук стълбата?

— Не зная. Като някакъв проклет coitus interruptus.

— Какво?

— Не мога, това е всичко. Изхвърли ме, ако искаш!

— От собствената ти стая?

— Тогава ми се смей колкото щеш.

— Защо да ти се смея?

— Не знам. Чувал съм, че в такива моменти се подигравали на мъжете.

— На мен не ми се е случвало досега.

— Още едно основание за смях.

— Не искам — рече Наташа.

— Защо стоиш?

— Искаш ли да си ида?

— Не.

До този момент тя лежеше неподвижно, а сега се облегна на лакътя си и ме загледа.

— Чувствувам се ужасно — казах аз.

— А аз не — отвърна Наташа. — Как смяташ, къде е причината?

— Не зная. Думата „любими“ ме довърши.

— Мислех, че стълбата е виновна?

— Тя също. А и това, че ти изведнъж се съгласи.

— Не биваше ли да се съгласявам?

Погледнах я безпомощно.

— Не ме питай, Наташа. Всичко се насъбра.

Странен диалог водехме — без да се помръднем, гласовете ни звучаха монотонно и безизразно.

— Имаш ли баня? — попита тя.

— Не. Има в коридора, през три врати.

Тя се изправи много бавно, прокара ръка по косите си и се запъти към вратата. Когато минаваше покрай мен, Наташа ме докосна — гледаше нейде пред себе си. Почувствувах съприкосновението на нейното тяло, отделих се от стената и я прегърнах. Тя понечи да се освободи. Тялото й бе толкова младо и топло. И гъвкаво, сякаш държах в ръцете си пъстърва. В същия миг отново ме обзе предишното желание. Прегърнах я силно.

— Нали не ме искаш — прошепна тя, извърнала лице настрани. Ръцете й, сгънати в лактите, бяха притиснати до тялото. Аз я вдигнах и понесох към леглото. Беше по-тежка, отколкото си мислех.

— Искам те! — изрекох сподавено аз. — Искам теб и само теб, искам те повече от всичко, искам да проникна в теб, да се слея с теб!

Лицето й бе точно над моето и виждах очите й: безкрайно блестящи и неподвижни, чувствувах гърдите й и усетих, че прониквам в нея.

— Тогава ме вземи! — изсъска тя, без да затваря очи. — Вземи ме и ме смачкай, накъсай ме на парчета, да, да. По-дълбоко в мен, да, разпни ме, влез в мен, ела, аз те посрещам, ела, ела… Какво ромони там? Не е ли извор? Ушите ми са изпълнени с неговия ромон… Аз идвам, аз се разкъсвам… Дъжд, дъжд… Той ромони, ромони, ромони…

Гласът й ставаше все по-тих, мълвеше несвързани, неразбираеми слова, след това премина в шепот и съвсем заглъхна.

Изведнъж Наташа отвори очи, протегна се, измърмори нещо, притвори очи и пак ги отвори.

— Заваля ли? — попита тя.

Засмях се.

— Още не. Може би ще завали през нощта.

— Захладня. Къде е банята?

— През три врати.

— Мога ли да облека твоята хавлия?

Подадох й хавлията. Тя свали всичко освен обувките си. Събличаше се бавно, без да ме поглежда. Не се смущаваше. Не беше толкова слаба, колкото бях предполагал. Преди малко го бях почувствувал, а сега го виждах.

— Ти си красива — промълвих аз.

Наташа вдигна поглед.

— Не съм ли твърде дебела?

— Боже мой, не.

— Добре — рече тя. — В такъв случай виждам нашето бъдеще в розово. Обичам да ям. А през целия си живот съм гладувала. Заради професията си — добави тя. — Само затова.

— След малко ще си поръчаме разкошна вечеря. С всевъзможни предястия и най-фантастичния десерт.

— Вече внимавам да не стана бъчва. Иначе ще ме изхвърлят. Тъй че няма защо да се безпокоиш.

— Аз не се безпокоя, Наташа.

Тя взе моя сапун и чантата си, отдаде ми чест и излезе. Лежах и не мислех за нищо. И на мен ми се струваше, че е валяло. Знаех, че не е така, но въпреки това се приближих до прозореца и погледнах навън. Прозорецът гледаше към задния двор, от каменното пространство нагоре пълзяха горещ въздух и вонята от кофите за смет. Валяло е само в нашата стая, помислих си аз и се втренчих в голата крушка, висяща от тавана. След известно време Наташа се върна.

— Обърках стаята — рече тя. — Помислих, че е след една врата.

— Там имаше ли някой?

— Не. Беше тъмно. Нима хората в хотела не заключват вратите си?

— Някои не. Нямат нищо за крадене.

Наташа ухаеше на сапун и одеколон. Откъде ли бе взела одеколона? Това бе загадка за мен. Може би го държеше в чантата си. Или някой бе оставил своя в банята и тя го бе използувала.

— Мисис Уимпър — започна Наташа — обича младите мъже, но само толкоз. Приятно й е да разговаря с тях, това е всичко. Ще го запомниш ли веднъж завинаги?

— Да — отговорих не много убедено аз.

Наташа разресваше косата си на ярката светлина в голата стая, застанала пред жалкото огледало над умивалника.

— Мъжът й е умрял от сифилис. Не е изключено да е заразена и тя — добави Наташа.

— Освен това има рак, краката й се потят и през лятото се мие само с мартини — казах аз.

Тя се засмя.

— Не вярваш ли? В същност защо пък да вярваш?

Аз станах, взех четката от ръцете й и я целунах.

— Ще има ли някакво значение за теб, ако ти призная, че се разтрепервам само като те докосна?

— Преди не беше така — отвърна Наташа.

— Но сега е.

Тя се облегна на мен и промърмори:

— Бих те убила, ако не беше тъй.

Свалих й хавлията и я пуснах на пода.

— Ти имаш най-дългите крака, които съм виждал — казах аз и загасих лампата. Както я държах в прегръдките си, я поведох пипнешком към леглото. В мрака виждах само бледата й кожа и черните ями на устата и очите.

— Бавно — шепнеше Наташа, — искам много бавно… Лежахме, плътно притиснати един до друг, и усещахме как срещу нас се надига тъмна, огромна вълна, как ни залива. Лежахме още дълго време така и дишахме тежко, и чувствувахме другите, по-малки вълни, които се разливаха в нас, а после някъде дълбоко почувствувахме още едно леко движение, почти неразличимо от нашето дихание.

Наташа се помръдна.

— Имаш ли цигари?

— Да. — Подадох й цигара и видях лицето й на пламъчето от кибрита. Бе спокойно и невинно. — Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах аз. Тя кимна. Видях това по движението на горящата й цигара.

— Само не водка.

— Нямам хладилник, затова всичко е топло. Мога да взема нещо от администрацията.

— Не може ли да го донесе някой друг?

— Долу е само Меликов.

В тъмнината звънна смехът на Наташа.

— Той и бездруго ще ни види, като слизаме — рече тя.

Не отговорих. Първо трябваше да свикна с тази мисъл.

Наташа ме целуна.

— Запали лампата — каза тя. — Ще пощадим чувството ти за приличие. Освен това и огладнях. Хайде да идем в „Морският цар“.

— Пак ли там! Не искаш ли да отидем в друг ресторант?

— Получи ли вече комисионната за мисис Уимпър?

— Още не.

— Тогава отиваме в „Морският цар“.

Наташа скочи от леглото и запали лампата. После прекоси гола стаята и взе хавлията.

Станах и се облякох. След това седнах пак на кревата и я зачаках.

Бележки

[1] Елеонора Дузе — известна драматична актриса. — Б.пр.