Ерих Мария Ремарк
Сенки в рая (26)

XXV

След седмица при мен дойде Таненбаум.

— Проверихме консултанта, когото бяхме ангажирали за нашия филм, Роберт. Не може да му се вярва. Запознат е с някои неща, но Холт вече не му се доверява. Вече няма доверие и на сценариста, защото онзи никога не е бил в Германия. Дяволска работа! И всичко стана заради вас — вайкаше се Таненбаум. — Вие объркахте всичко! Вие с вашата забележка за фуражката на шарфюрера! Ако не бяхте вие, у Холт нямаше да се породят никакви съмнения!

— Добре. Забравете думите ми.

— Как така? Вече изхвърлиха консултанта.

— Ангажирайте друг.

— Точно затова съм дошъл! Изпраща ме Холт. Иска да разговаря с вас.

— Глупости! Аз не подхождам за консултант на антинацистки филм.

— Не е вярно! Кой, ако не вие? Нима тук има някой, който да е бил в концлагер?

Вдигнах рамене.

— Какво искате да кажете?

— Не повече от онова, което знае всеки. Искам да кажа — всеки в Ню Йорк. По-точно в нашите кръгове. И за да бъда още по-точен — вашите познати.

— Е, и?

— Роберт, Холт се нуждае от помощ. Иска вие да му станете консултант.

Засмях се.

— Вие сте полудели, Таненбаум!

— Холт плаща прилично. И в края на краищата прави антифашистки филм. Тъй че това не бива да ви е безразлично.

Видях, че Таненбаум би ме разбрал донякъде само ако му разкажех нещо за себе си. Ала не изпитвах ни най-малко желание за това. Той нямаше да го проумее, защото имаше друг начин на мислене. Той чакаше мира, за да може отново да заживее мирно и тихо в Германия или в Америка, а аз очаквах мира, за да си отмъстя на виновните.

— Не желая да се занимавам с филми за нацисти — казах грубо аз. — Не смятам, че те са хора, за които трябва да се пишат сценарии. Смятам, че те трябва да се унищожават. А сега ме оставете на мира. Виждали ли сте Кармен?

— Кармен? За приятелката на Кан ли говорите?

— Говоря за Кармен.

— Какво ме интересува тя! Аз се безпокоя за нашия филм! Няма ли поне веднъж да се срещнете с Холт?

— Не — отрязах аз.

 

 

Вечерта получих писмо от Кан.

„Драги Роберт“ — пишеше той. — „Първо скръбната вест: Грефенхайм вече не е между живите. Голяма доза сънотворни таблетки. Съобщиха му от Швейцария, че жена му загинала при американска бомбардировка в Берлин. Това го сломи. Факта, че бомбардировката е била извършена от американски самолети, той не можа да приеме като съдбоносна случайност, а като убийствена ирония на съдбата. Отиде си от живота смирено и тихо. Може би си спомняте последния ни разговор за доброволната смърт. Грефенхайм твърдеше, че животните не познават самоубийството, понеже не са способни да изпитат безнадеждно отчаяние. Той бе на мнение, че доброволната смърт е един от най-великите дарове, тъй като е в състояние да сложи край на ада, това християнско оръдие за мъчения. Грефенхайм извърши това. Нямам какво да добавя. За него всичко е минало. А ние сме още живи и то все още ни предстои — без значение дали ще го наречем старост, смърт или самоубийство.

Нямам никакви новини от Кармен. Тя е твърде ленива, за да ми пише. Изпращам ви нейния адрес. Обяснете й, че е най-добре да се върне.

Adieu, Роберт.

 

 

Връщайте се по-скоро. Нашето трудно време тепърва започва! То ще настъпи, когато погледнем в небитието и рухнат дори илюзиите за мъст. Гответе се постепенно за този миг, та ударът да не бъде прекалено силен. Вече не сме тъй издръжливи. Особено на удари, идващи от неочаквана посока. Не само щастието има измерения, смъртта — също. Понякога се сещам за Таненбаум, групенфюрера от екрана. Може би това магаре е най-мъдрият измежду нас.

Салют, Роберт.“

 

 

Отидох на адреса, който ми бе дал Кан. Намерих малко и мизерно бунгало в Уестууд. Пред вратата растяха няколко портокалови дръвчета, а в градината зад къщата кудкудякаха кокошки. Кармен спеше на един шезлонг. Бе облечена с бикини, плътно прилепнали по тялото, и аз недоумявах защо Кан смята, че тя няма да има успех в Холивуд. Това беше най-красивото момиче, което бях виждал някога. Не някаква безцветна блондинка, а трагично видение, което кара дъха ти да секва.

— Я виж ти, Роберт — изрече тя без следа от изненада, след като внимателно я събудих. — Какво правите тук?

— Продавам картини. А вие?

— Някакъв идиот сключи договор с мен. Нищо не върша. Пръста си не помръдвам.

Предложих й да обядваме заедно. Тя отказа; твърдеше, че хазяйката й готвела добре. Със съмнение огледах не дотам спретнатата рижа хазяйка. Напомняше ми с нещо за кюфтета, кренвирши и консервирани зеленчуци.

— Яйцата се пресни — поясни Кармен и посочи кокошките. — Стават чудесни омлети!

Успях да я склоня да дойде с мен в „Браун Дерби“.

— Казват, че там гъмжало от кинозвезди — подхвърлих аз, за да събудя интереса й.

— И те са като всички хора.

Почаках, докато Кармен се облече. Походката й беше такава, сякаш цял живот е носила кошници върху главата си — библейска и невъзмутима. Не разбирах Кан, не проумявах защо не се е оженил за нея и не е заминал като търговски пътник при ескимосите заедно с нея. Бях чел, че ескимосите харесвали друг тип жени.

Когато таксито спря пред „Браун Дерби“, получих угризения на съвестта. Забелязах, че при вида на Кармен мъжете, облечени в костюми от соа-екрю, застиваха.

— Един момент — казах й аз. — Ще проверя дали има свободни места.

Кармен остана навън. В „Браун Дерби“ бе пълно със съблазнители, но имаше още няколко свободни маси.

— За съжаление всичко е заето — рекох аз, излизайки отново на улицата. — Ще имате ли нещо против, ако потърсим някой по-малък ресторант?

— Ни най-малко. Още по-добре.

Влязохме в един неголям, тъмен и празен ресторант.

— Как ви се струва Холивуд, Кармен? — запитах аз. — Тук не е ли много по-скучно, отколкото в Ню Йорк?

Тя вдигна към мен прекрасните си очи.

— Не съм се замисляла още за това.

— Намирам, че тук е отвратително и скучно — излъгах аз. — Радвам се, че скоро ще замина.

— Всичко зависи от това как се чувствуваш. В Ню Йорк нямах истински приятели. А тук имам своята хазяйка. Разбираме се чудесно. Приказваме си за всичко. Освен това обичам и кокошки. Те не са толкова глупави, както смятат повечето хора. В Ню Йорк никога не бях виждала жива кокошка. Тук вече зная техните имена и те идват при мен, когато ги повикам. А портокалите! Не е ли прекрасно, че можеш да ги откъснеш направо от дървото и да ядеш до насита?

Изведнъж проумях кое у Кармен покоряваше Кан. Той, изтънченият интелектуалец, у когото енергичността и умът — това толкова рядко съчетание — бяха в неразривно единство, бе пленен не само от наивността и очарованието на неподправената й глупост. Привличаха го, макар и да не съзнаваше това, първичната чистота и първичният покой на нейната невинна душа, която едва ли бе толкова невинна, тъй като бе трудно да се предположи, че в това съблазнително тяло може да се крие такава душа. Човек би могъл да си представи обрасла с парички и иглики идилична полянка в подножието на угаснал вулкан, но не и чисти помисли у издигащ високопарни лозунги саксонец в някое селце край Кьоцшенброда.

— Как открихте адреса ми? — попита Кармен, докато гризеше едно пилешко бутче.

— Получих писмо от Кан. А на вас не се ли е обаждал?

— Обади ми се — отговори с пълна уста тя. — Просто не зная какво да му пиша. Той е толкова сложен.

— Пишете му за вашите кокошки.

— Няма да го разбере.

— А аз бих опитал. Или му пишете каквото и да е. Сигурно ще се зарадва, ако получи писмо от вас.

Тя поклати глава.

— С хазяйката ми е много по-лесно. Кан има такъв труден характер. Никога не мога да го разбера.

— А как ви потръгна с киното, Кармен?

— Прекрасно. Получавам заплата и нищо не върша. Сто долара седмично! Къде другаде ще ми дадат толкова? При Фрислендер получавах шестдесет и трябваше да работя по цял ден. Освен това тоя неврастеник постоянно ми крещеше, щом забравех нещо. Госпожа Фрислендер също ме мразеше. Не, тук ми харесва повече.

— А Кан? — попитах аз, след като се позамислих малко, макар и да ми беше вече ясно, че разговорът ни е излишен.

— Кан ли? Той няма нужда от мен.

— А ако все пак сте му нужна?

— За какво? Да ядем сладолед и да зяпаме улицата? Никога не съм знаела за какво да говоря с него.

— Въпреки всичко може би сте му необходима, Кармен. Няма ли да се върнете?

Тя ме погледна със своите печални очи.

— Да се върна при Фрислендер? Той и бездруго вече си има нова секретарка, която да тормози. Това би било лудост! Не, не, ще остана тук, докато в студиото има глупаци, които ми плащат за нищо.

Погледнах я и предпазливо попитах.

— Как се казва вашият режисьор?

— А, той ли? Силвио Колеман. Виждала съм го само веднъж, и то за пет минути. Смешно, нали?

— Чух, че това е доста често срещано явление — казах успокоен аз. — Дори се е превърнало в правило.

 

 

Мислех върху писмото на Кан. То ме развълнува. Спах зле, защото очаквах някой от ужасните кошмари. Бях очаквал съня още в нощта, след като бях видял есесовците от филма, но за мое учудване той не се яви и спах спокойно. Сега си блъсках ума дали причината не бе, че силният първоначален шок от костюмите на есесовците бе преминал и бе останал само срамът от истеричната ми реакция. Мислех върху думите на Кан за съдбоносния удар. Тази нощ не биваше да реагирам тъй бурно, трябваше да запазя силите си за после, когато над мен щеше да надвисне ураганът на жестоката действителност. Може би животът в Холивуд щеше да ми помогне да свикна с тази мисъл. Да свикна дотолкова, че дребните, измамливи удари, които съдбата щеше да ми нанесе, да предизвикат у мен обратна реакция, защото всичко тук бе бутафория. Трябваше да внимавам да не се превърна в неврастеник, който се разтреперва още при вида на униформа. В ранната утрин, когато се разхождах по пижама под шумолящите палми и високото чуждо небе, тая мисъл ми се стори като странен и неочакван, ала може би единствено правилен изход.

 

 

Таненбаум дойде по обед.

— Какво почувствувахте, когато за пръв път се снимахте във филм за нацисти? — попитах го аз.

— Нощем не можех да спя. Но после свикнах. Това е най-лесният начин.

— Да — казах аз. — Така е.

— По-друго щеше да е, ако играех в пронацистки филм, което, разбира се, е изключено. Мисля, че подобни филми няма да се появят никога повече. Особено след като славата на тия свини се разнесе. — Таненбаум оправи носната си кърпичка с червен кант, която се подаваше от джобчето на спортното му сако. — Холт разговаря тази сутрин със Силвърс. Той няма нищо против да работите предиобед при нас като консултант. Казва, че сте му необходим главно следобед и вечер.

— Холт да не ме е купил вече от него? — попитах аз. — Говори се, че подобни сделки ставали с холивудските звезди.

— Не, разбира се. Той се осведоми само защото спешно сте му необходим. Вие сте единственият човек, който е бил в концлагер.

Трепнах.

— Може би за това разрешение Силвърс му е пласирал някоя картина с маслени бои?

— Това не зная. Холт разгледа вчера платната на Силвърс. Харесаха му много.

Видях Холт да се разхожда в пладнешкия зной около басейна, облечен в зелени панталони и шарена хавайска риза. Забелязвайки ме, режисьорът размаха и двете си лапи.

— Хелоу, Роберт.

— Хелоу, мистър Холт.

Холт ме потупа по рамото — жест, който ненавиждах.

— Още ли ми се сърдите за картините? Ще оправим тая работа.

Слушах мълчаливо. Най-накрая той стигна до същината на въпроса. Искаше да прегледам сценария за евентуални грешки и да стана един вид консултант по костюмите и режисурата, за да се избегнат неточности.

— Това са две различни задачи — рекох аз. — Какво ще стане, ако сценарият се окаже невъзможен за филмиране?

— Ще го преработим. Но първо го разгледайте. — Холт беше леко запотен. — Само че това трябва да стане бързо. Утре искаме да започнем с най-важните кадри. Бихте ли могли да хвърлите един поглед на сценария още днес?

Не отговорих. Холт извади от чантата си някакъв пакет.

— Сто и тридесет страници — каза той. — Работа за два-три часа.

Погледнах към жълтата папка. Наистина не можех да се реша, ала след това се овладях.

— Петстотин долара — заяви Холт. — За мнение от няколко страници.

— Почтено предложение! — потвърди Таненбаум.

— Две хиляди — отсякох аз. Ако ще се продавам, то поне да платя дълговете си и да сложа някой и друг долар настрана.

Холт едва не се разплака.

— Изключено — заяви той.

— Отлично — казах аз. — За мен така е още по-добре. Повярвайте ми, ужасно неприятно ми е да си спомням за онова време.

— Хиляда — отстъпи Холт. — Само заради вас.

— Две хиляди. Смешна сума за човек, който колекционира картини на импресионисти!

— Това не е почтено — рече Холт. — Парите плащам не аз, а студиото.

— Толкова по-добре.

— Хиляда и петстотин — процеди през зъби Холт. — И триста долара седмично като консултант.

— Добре — съгласих се аз. — И кола, докато работя като консултант. И още едно условие — да бъда свободен следобед.

— Какъв договор! — възкликна Таненбаум. — Като на кинозвезда.

Холт не обърна внимание на думите ми. Знаеше, че вече имам известна представа за хонорара на звездите.

— Добре, Роберт — заяви делово той. — Оставям ви сценария. Започвайте веднага, работата не търпи отлагане.

— Само след като получа аванс от хиляда долара, Джо — отговорих му сърдечно аз.

 

 

— Щом ще бъдете на мое разположение само половин ден, аз, разбира се, съм принуден да намаля заплатата ви — забеляза Силвърс. — Да кажем, наполовина. Това е почтено, не намирате ли?

— Днес вече няколко пъти чух думата „почтено“ — отвърнах аз. — И все не на място.

Силвърс протегна краката си на светлосиния диван.

— Считам предложението си не само за почтено, но и за великодушно. Давам ви възможност да спечелите добри пари в друг бизнес. Вместо да ви уволня, се съгласявам да работите при мен само половин ден. Би трябвало да сте ми благодарен.

— За съжаление не съм! — заявих аз. — По-добре ме уволнете. Ако желаете, можем да сключим следния компромисен договор: по-ниска заплата, но затова пък дял от печалбата.

Силвърс ме разглеждаше като някакво рядко насекомо.

— Вие нямате понятие от търговия! — заяви презрително той. — От комисионните ще умрете от глад.

Той се нервираше всеки път, когато някой не му вярваше, че продажбата на картини изисква едва ли не божествена гениалност.

— Аз се застъпвам за вас, настоявам да ви дадат някаква работа в киното, а вие…

— Господин Силвърс — спокойно го прекъснах аз, — хайде да оставим това. Нали искате да продавате картини не на мен, а на моя клиент Холт. Нямам нищо против да представите пред него цялата работа като огромна услуга от ваша страна и съм сигурен, че той с благодарност ще продължи да купува от вас. Но не бих желал да изисквате от мен признателност за нещо, за което по-скоро би трябвало да ми благодарите вие. Чудесно е, че ме научихте на едно: целта на всеки добър търговец е не само да одере кожата на клиента, но и да го накара да му бъде признателен за това. Вие сте голям майстор в бизнеса си, но мен оставете на мира.

Лицето на Силвърс изведнъж се сбръчка. Като че ли за няколко секунди той остаря с двадесет години.

— Така — промълви той. — Да ви оставя на мира. А какво получавам аз от живота? Вие си организирате партита на моя сметка. Вие сте с двадесет и пет години по-млад от мен, а аз кисна тук, в този хотел, и дебна клиентите като стар паяк. Отнасям се към вас като към свой син, а вие се ядосвате, когато точа о вас притъпените си нокти. Излиза, че даже не мога да се пошегувам!

Погледнах го проницателно. Беше ми познат неговият номер със смъртта, болестите и това, че никой не може да вземе със себе си на оня свят даже и най-малката картинка. Затова е по-добре да ги продаваме на симпатични клиенти тук, на земята, та дори и на загуба, докато все още имаме дни — а те са броени. Нали самият аз бях подредил шишенцата с лекарства, когато Силвърс, изтощен и блед — вярната му жена бе гримирала внимателно лицето му в землист цвят, — легна в своята синя пижама на кревата, за да продаде „на загуба“ една отвратителна цапаница, изобразяваща огромен мъртъв жокей и неговия кон, на някакъв петролен магнат в Тексас. На мен ми бе хрумнало да сменя обичайната червена пижама на Силвърс със синя, понеже синият цвят подчертаваше още по-ярко болезнената му бледност. Аз бях прекъснал на два пъти деловите разговори, за да му донеса лекарството, което в същност беше водка — пак моя идея, вместо заплануваното от Силвърс уиски — водката не мирише, а истинският тексасец би подушил уискито от двадесет метра. Най-накрая Силвърс с умиращ глас ми продиктува условията на договора, от който спечели двадесет хиляди долара. Чувайки сумата, аз разтворих, както обикновено, широко очи в знак на безмълвен протест, но след това покорно кимнах. Познавах нескончаемите номера на Силвърс, наричани от него „художествено пускане прах в очите“, ала тази горчива нотка в неговия глас и истинските следи от изтощение върху лицето му бяха нови за мен.

— Да не би да не ви понася климатът? — попитах аз.

— Какъв ти климат! Загивам от скука. Представете си — започна той, — поканвам от скука едно момиченце, с което се запознах на басейна — едно такова русичко, хубавко, глупавичко създание на деветнадесет години, тук човек трябва да внимава с възрастта — тия пиленца уверяват, че са вече пълнолетни, а майката дебне зад вратата, за да те изнуди — и тъй, аз я каня на обед и тя идва. Поръчваме шампанско, скариди със сос, бифтек — всичко се сервира горе в апартамента. Идва весело настроение, аз забравям за свря безрадостен живот, отиваме в спалнята и какво мислите?

— Тя се разкрещява от прозореца, че я изнасилват: „Полиция! Полиция!“

Силвърс се замисли за миг.

— И това ли се случва?

— Моят съсед Скот ми каза, че това е един от най-евтините номера за печелене на пари.

— Я виж ти! Не, не беше така. За жалост. Случи се нещо много по-лошо.

— Сигурно е поискала пари. Това винаги потиска хората, свикнали да ги обичат заради самите тях — подметнах ехидно аз.

— Още по-лошо.

— Хиляда. Това е вече безсрамие.

Силвърс махна с ръка.

— Тя наистина поиска нещо, но не беше това. — Той се повдигна от своя светлосин диван, изкриви уста и заговори с настръхнала брада и тъничко детско гласче: „Какво ще ми подариш, ако дойда при теб в креватчето…“ А след това от него се изтръгна като бомбен взрив: „Daddy“^[1].

С възхищение слушах неговия разказ, имитацията му на детския гласец беше просто великолепна.

— Daddy! — възкликнах аз. — Както ние в Европа казваме „папа“. Тежък удар, когато си над петдесет. Но тук в тази дума не влагат нищо оскърбително. В Америка казват на тридесетгодишни мъже ласкаво „daddy“, тъй както наричат деветдесетгодишни старци „darling“ или „girl“^[2]. Америка е млада страна и боготвори младостта.

Силвърс ме изслуша с вид на човек, ранен в корема и измъчван от жажда. После поклати глава.

— За съжаление всичко беше иначе. Искаше ми се да се зашлевя, че не си държах езика зад зъбите, но може ли един търговец да мълчи! В своето смущение я попитах какво има пред вид. Разбирате ли, аз наистина бях готов да платя, и то напълно прилично, известен съм с това. Разстрои ме само думата „daddy“, тя прозвуча за мен като „дядо“. Но момичето реши, че съм скъперник, и ми заяви с тенекиения си кукленски гласец, че щом ще спинка с такъв старец — точно така се изрази: „да спинка с такъв старец“, — то поне трябва да измъкне нещо от него. При „Бълъкс Уилшир“ видяла едно палто от истинска камилска вълна и би било…

Гласът на Силвърс секна.

— И как постъпихте вие? — полюбопитствувах аз.

— Като всеки джентълмен! Платих и я изхвърлих.

— Пълната такса?

— Дадох й всичко, което имах под ръка.

— Не е много приятно, но ви разбирам.

— Вие изобщо не ме разбирате! — извика раздразнено Силвърс. — Това не е финансов, а психологически шок. Помислете: някаква си малка уличница да те нарече дърт козел! А и как ли бихте могли да ме разберете? Вие сте едно от най-безчувствените същества, които съм виждал.

— Така е. Освен това има неща, които могат да разберат само хора от едно и също поколение — например разликата във възрастта. И колкото повече остарява човек, толкова по-голямо значение придобива разликата. Осемдесетгодишните старци смятат седемдесет и осем годишните за хлапаци. Странно явление!

— Странно явление! Това ли е всичко, което можете да кажете?

— Разбира се — отговорих аз предпазливо. — Нима очаквате от мен да приема сериозно тази глупава случка, господин Силвърс?

Той бе готов да избухне, но в очите му на антиквар внезапно проблесна искрица надежда, сякаш професор Макс Фрислендер бе провъзгласил за оригинал притежаваната от него съмнителна картина на Питер де Хоох.

— Това звучи смешно, когато става въпрос за човек като вас — продължих аз.

Силвърс се замисли.

— Но какво ще стане, ако тази история се повтори? Естествената последица е импотентност. Още този път имах чувството, че някой ми е излял кофа ледена вода… — Той се запъна.

— … върху главата — добавих аз.

— Върху члена — завърши срамежливо той. — Какво да правя с този страх?

— Има два начина — казах аз след кратък размисъл. — Единият е да се напиете и след това — в атака като хусар. Недостатъкът на този начин е, че мнозина мъже стават импотентни, когато са пияни, следователно съществува двоен риск. Вторият е старата тактика на автомобилен състезател след катастрофа — веднага да се качи на друга кола и да продължи състезанието. Така не му остава време за шок.

— Но аз преживях шок!

— Само си внушавате, господин Силвърс. Мисълта за евентуален шок е плод на вашата фантазия, това е всичко.

В очите му се появи нещо като благодарност.

— Смятате ли?

— Сигурен съм.

Силвърс започна видимо да се успокоява.

— Странно — изрече той след известно време — как неочаквано всичко може да изгуби смисъл — успехът, положението, парите — само от една глупава дума на някаква си хлапачка! Сякаш всички по света тайно са станали комунисти.

— Какво?

— Искам да кажа, че в крайна сметка всички хора са равни пред съдбата и никой не може да избяга от нея.

— А, това ли! — казах аз. — Значи смятате, че самото време е комунистическо, не се интересува от пари и положение в обществото, а просто събира ден по ден, година по година, без да пита дали си светец, или подлец. Хубава мисъл, господин Силвърс, макар и да не е съвсем нова.

— За един антиквар е недопустимо да изказва съвсем нови мисли — захили се Силвърс. Явно се беше оправил от удара. — На никого не му се ще да вярва, че остарява. Разбира го, но не му се вярва.

— А вие? Сега повярвахте ли? Как стои въпросът с моето уволнение?

— Да оставим всичко да си върви по старому. Достатъчно е да бъдете на мое разположение вечер.

— С допълнително заплащане след седем часа.

— Ще получавате предишната си заплата. И никакви надбавки! В момента печелите повече и от мен!

— Господин Силвърс, вие преодоляхте шока! Напълно!