Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (8)

VIII

Нужникът беше претъпкан със скелети. Имаше дълга опашка и оттам викаха на тези отвътре да побързат. Някои от чакащите лежаха на земята и се превивала от болки. Други се влачеха страхливо покрай стените и се облекчаваха, щом не можеха да се сдържат повече. Един мъж стоеше прав като щъркел със свит мършав крак, подпрял ръка върху стената на бараката, със зяпнала уста, вторачен в далечината. Остана така за малко, после рухна мъртъв. Понякога ставаше така: скелети, които едва можеха да пълзят, внезапно се изправяха мъчително, стояха няколко мига с отворени очи прави и падаха мъртви, като че последното им желание на земята е било още веднъж да се изправят като хора.

Лебентал прескочи внимателно мъртвия скелет и се отправи към входа. Веднага започна оживено кудкудякане. Чакащите помислиха, че иска да ги пререди. Задърпаха го назад и го заудряха с мършавите си юмруци. Но никой не смееше да си остави реда; другите нямаше да го допуснат пак на мястото му. Въпреки всичко скелетите успяха да съборят Лебентал и започнаха да го тъпчат с крака. Това не му причини особена пакост; те нямаха сили.

Той се изправи. Не беше искал да ги мами. Търсеше Бетке от транспортната група. Бяха му казали, че Бетке бил дошъл насам. Почака малко пред изхода и то достатъчно далеч от ругаещата редица. Бетке беше клиент за зъба на Ломан.

Той не дойде. Пък и Лебентал не разбираше какво може да търси в този въшлив нужник. Наистина и там се правеше търговия, но един туз като Бетке имаше съвсем други възможности.

В края на краищата Лебентал се отказа да чака и тръгна към бараката за миене. Тя беше едно по-малко помещение непосредствено до нужника, с дълги циментови корита, над които минаваха водопроводни тръби с малки дупчици. Около тях се тълпяха цели гроздове от затворници; повечето, за да пият вода или да пълнят тенекиените си кутии. Водата беше винаги недостатъчна, за да може човек наистина да се измие, а ако някой се съблечеше, за да опита, трябваше постоянно да се опасява, че в това време ще му откраднат нещата.

Умивалнята беше вече място за по-изискана черна борса. В нужника се продават преди всичко корички хляб, отпадъци или по няколко фаса. Умивалнята пък беше място за малките капиталисти. Там идваха даже хора от трудовия лагер.

Лебентал се промъкваше бавно навътре.

— Какво имаш? — попита го някой.

Лео хвърли поглед към него. Беше някакъв дрипав едноок затворник.

— Нищо.

— Имам моркови.

— Не ми трябват. — В умивалнята Лебентал доби внезапно по-решителен вид, отколкото когато и да било в барака 22.

— Глупак.

— Ти си глупак!

Лебентал познаваше някои от търговците. Щеше да се пазари за морковите, ако не търсеше Бетке. Предложиха му също кисело зеле, един кокал и няколко картофа на безбожни цени, но той отказа и отиде по-нататък. В най-далечния ъгъл на бараката забеляза едно момче с женствени черти, което като че не беше оттука. То лакомо ядеше нещо от една консервена кутия и Лебентал видя, че не поема само водниста супа, а дъвче. До него стоеше добре охранен затворник на около четиридесет години, който също не прилягаше за това място. Без съмнение беше от аристокрацията на лагера. Неговата гола, мазна глава лъщеше, а едната му ръка се плъзгаше бавно по гърба на момчето. Косата на младежа не беше остригана, а беше вчесана добре на път. То не беше и мръсно.

Лебентал се обърна. Беше разочарован и искаше да се върне при продавача на морковите, но изведнъж видя Бетке, който нахално се промъкваше към ъгъла, където стоеше момчето. Лебентал се изпречи на пътя му, но Бетке го отстрани и се изправи пред момчето.

— Така, тука си се скрил а, Лудвиг, курва такава! Пипнах ли те!

Момчето само се пулеше и гълташе бързо. Не му отвърна нищо.

— С този проклет плешив кашавар — допълни Бетке жлъчно.

Кашаварът не обърна никакво внимание на Бетке.

— Яж, мойто момче — каза той лениво на Лудвиг. — Ако си гладен, мога да ти дам още.

Бетке почервеня. Той удари с юмрук консервената кутия. Съдържанието се плисна в лицето на Лудвиг. Едно парче картоф падна на пода. Два скелета се хвърлиха върху него, грабнаха го и се сбиха. Бетке ги отритна.

— От мене не получаваш ли достатъчно? — попита той.

Лудвиг държеше кутията с две ръце, здраво притисната до гърдите си. На лицето му беше изписан страх и той поглеждаше ту Бетке, ту плешивия.

— Изглежда, че не — обърна се кухненският бик към Бетке. — Не се безпокой — каза той после на момчето. — Продължавай да ядеш, а ако не си се наял, има още. Аз няма да те бия.

Изглежда, Бетке понечи да се хвърли върху плешивия, но не посмя. Не знаеше какви покровители има той. В лагера тези неща бяха извънредно важни. Ако плешивият беше под пълната закрила на кухненския капо, едно сбиване би завършило зле за Бетке. Кухнята имаше блестящи връзки и се знаеше, че тя прави сделки с лагерния старши и разни есесовци. Бетке, напротив, не се ползуваше с доверието на собствения си капо. Знаеше, че той не би направил много за него; беше му дал твърде малко подкупи. Лагерът беше пълен с такива интриги. Ако не внимаваше, Бетке можеше направо да загуби службата си и да стане отново прост затворник. Тогава край на доходните сделки извън лагера и пътуванията до гарата и склада.

— Какво значи това? — запита той плешивия по-спокойно.

— Тебе какво те засяга?

Бетке преглътна.

— Засяга ме! — и се обърна към момчето. — Не ти ли набавих и дрехи.

Докато Бетке говореше с плешивия, Лудвиг продължи бързо да яде. Сега той пусна кутията на земята, шмугна се неочаквано между двамата и се промъкна към изхода. Неколцина скелети се боричкаха вече за кутията, за да я оближат.

— Ела пак — извика кашаварът на момчето. — При мене винаги има достатъчно.

Той се разсмя. Бетке се беше опитал да задържи младежа, но се бе спънал в скелетите на пода. Изправи се ядосан, като ги настъпи по протегнатите към кутията ръце. Един от скелетите изписка като мишка. Другият избяга с кутията.

Кашаварът започна да си свирука валса „Рози от юг“ и мина предизвикателно бавно покрай Бетке. Имаше корем и беше добре угоен. Дебелият му задник се люшкаше. Почти всички затворници в кухнята бяха добре охранени. Бетке плю след него. Плю обаче така внимателно, че улучи само Лебентал.

— Ето те и тебе — каза той грубо. — Какво искаш? Ела с мен. Отде знаеш, че съм тук?

Лебентал не отговори на нито един въпрос. Беше дошъл по работа; нямаше време за излишни обяснения. Разполагаше с двама сериозни клиенти за зъба на Ломан: Бетке и началникът на една от външните групи. И двамата имаха нужда от пари. Началникът беше влюбен в някоя си Матилда, която работеше във фабриката, дето работеше и той, и с която срещу заплащане можеше от време на време да се среща насаме. Тя тежеше близо сто килограма и му изглеждаше неземно хубава; в лагера на постоянния глад теглото беше мярка за красота. Той беше предложил на Лебентал няколко килограма картофи и половин килограм мазнини. Лебентал беше отказал и сега се поздравяваше за това. Беше направил светкавично равносметка за предишната сцена и сега очакваше от развратния Бетке повече. Ненормалната любов му се струваше по-готова за жертви от нормалната. След сцената, която беше наблюдавал, веднага увеличи цената.

— Зъбът в тебе ли е? — попита Бетке.

— Не.

Те стояха вън.

— Не купувам нищо, което не съм видял.

— Коронката си е коронка. Кътник. Тежко, солидно мирновременно злато.

— Боклук! Първо да видя! Иначе няма да стане.

Лебентал знаеше, че много по-силният Бетке просто ще му отнеме зъба, ако го види. Не би могъл да му попречи. Ако се оплачеше, щяха да го обесят.

— Добре тогава, недей — каза той спокойно. — Има други, които не са така придирчиви.

— Други! Дърдорко! Най-напред ги намери.

— Аз знам някои. Току-що единият беше тук.

— Така ли? Бих искал да го видя! — Бетке се озърна презрително. Той знаеше, че зъбът струва нещо само за този, който има връзки с външния свят.

— Ти сам видя моя клиент преди минута — излъга Лебентал.

Бетке се сепна.

— Кой? Кашаварът?

Лебентал вдигна рамене.

— Нали трябва да има причина за идването ми тъкмо тук. Може би някой иска да купи подарък за някого и има нужда от пари. Златото навън се търси много. А има и достатъчно храна за замяната.

— Ти, мошенико! — каза Бетке ядосан. — Ти подъл мошенико!

Лебентал вдигна тежките си клепачи и пак ги отпусна:

— Нещо, което не се намира в лагера — продължи той равнодушно. — Нещо копринено например.

Бетке почти се задушаваше.

— Колко? — кресна той.

— Седемдесет и пет — обяви твърдо Лебентал. — Само за тебе. — Беше възнамерявал да иска трийсет.

Бетке го погледна.

— Знаеш ли, че само с една дума мога да те изпратя на бесилката?

— Сигурно. Ако можеш да го докажеш. И какво ще спечелиш от това? Нищо. Ти искаш да получиш зъба. Хайде тогава да говорим като добри търговци.

Бетке замълча за миг.

— Никакви пари — каза той тогава. — Храна.

Лебентал не отвърна нищо.

— Един заек — каза Бетке. — Един мъртъв заек. Прегазен. Как е?

— Какъв заек? Куче или котка?

— Заек, ти казвам. Аз само го прегазих.

— Куче или котка?

Те се гледаха един миг. Лебентал не мигна.

— Куче — каза Бетке.

— Овчарско куче?

— Овчарско куче! Защо не слон? Средна големина. Нещо като териер. Тлъсто.

Лебентал не възрази. Кучето беше месо. Каква огромна сполука.

— Не можем да го сварим — рече той, — не можем да го одерем. Нямаме с какво.

— Мога да ви го доставя одрано.

Бетке се оживи повече. Той знаеше, че в набавянето на храна кашаварът лесно би могъл да го бие пред Лудвиг. За да може да го конкурира, той трябваше да получи нещо извън лагера. „Едни долни гащи от изкуствена коприна — мислеше си той. — Това ще подействува, а и на него самия ще прави удоволствие.“

— Добре, даже ще ти го сваря — каза той.

— Въпреки това е трудно. Трябва да има нож.

— Нож? Защо ти е нож?

— Ние нямаме ножове при себе си. Нали ще трябва да го разрежем. Кашаварът беше ни…

— Добре, добре — прекъсна го Бетке нетърпеливо. — Значи и един нож. „Гащите трябва да бъдат сини. Или лилави. Лилави ще е по-добре. Има един магазин наблизо до склада. Там има такива неща. Началникът ще разреши да отида. Зъбът може да се продаде на съседния зъболекар.“ — И един нож, от мен да мине. Но с това край.

Лебентал видя, че сега не ще може да откопчи нищо повече.

— И един хляб — каза той. — Това върви с него. Кога?

— Утре вечер. Като се стъмни. Зад нужника. Донеси зъба. Иначе…

— Млад ли е териерът?

— Отгде да знам? Ти луд ли си? Среден. Защо?

— Иначе ще трябва по-дълго да ври.

Бетке имаше вид, като че иска да скочи върху Лебентал.

— Още нещо? — попита той тихо. — Сос от червени боровинки? Хайвер?

— Хляб.

— Кой е споменавал за хляб?

— Кашаварът…

— Дръж си езика. Ще видя… — Бетке изведнъж забърза. Искаше да каже на Лудвиг за гащите. Нямаше нищо против това кашаварът да го храни, но ако има в резерва гащите, ще добие предимство. Лудвиг беше суетен. Нож можеше да открадне. И хлябът не беше много важен. Пък и териерът беше само един дакел.

— Утре вечер, значи — каза той. — Чакай зад нужника.

Лебентал се върна. Още не вярваше съвсем на щастието си. „Заек“ — щеше да каже той в бараката. Не за да не казва куче, това нямаше да уплаши никого — имаше хора, които бяха опитвали да ядат месо от трупове, а защото преувеличаването в търговията прави удоволствие. Освен това той обичаше Ломан. Затова искаше да замени неговия зъб срещу нещо извънредно хубаво. Ножът можеше лесно да се продаде в лагера, това щеше да докара нови пари за търгуване.

 

 

Сделката беше направена. Вечерта беше мъглива и из лагера се влачеха бели ивици. Лебентал се промъкваше в тъмнината. Той носеше кучето и хляба под сакото си.

Почти до бараката забеляза една сянка, която се клатушкаше на средата на уличката. Веднага разбра, че не е от обикновените затворници; те се движеха другояче. Миг по-късно разпозна старшия на барака 22. Хандке вървеше, като че се намираше върху кораб. Лебентал се сети веднага какво значи това. Хандке беше във форма; сигурно се беше сдобил отнякъде с алкохол. Беше невъзможно да мине незабелязано край него и да се вмъкне в бараката, за да скрие кучето и да предупреди другите. Ето защо Лебентал се промъкна тихо зад бараката и се скри в сянката.

Първият, когото Хандке срещна, беше Вестхоф.

— Ей, ти — викна той.

Вестхоф се спря.

— Защо не си в бараката?

— Отивам в нужника.

— Ти си нужник. Ела тук!

Вестхоф се приближи. През мъглата лицето на Хандке се виждаше твърде неясно.

— Как се казваш?

— Вестхоф.

Хандке се олюляваше.

— Ти не се казваш Вестхоф, ти се казваш смрадлив евреин. Как се казваш?

— Не съм евреин.

— Какво? — Хандке го удари по лицето. — От кой блок си?

— Двайсет и втори.

— Само това липсваше! От моя собствен блок! Негодник! Коя стая?

— Стая „D“.

— Легни!

Вестхоф не се хвърли на земята. Остана прав. Хандке пристъпи крачка напред. Сега Вестхоф видя лицето му и поиска да избяга. Хандке го ритна по крака. Като блоков старши той беше добре охранен и много по-силен от всеки друг в малкия лагер. Вестхоф падна, а Хандке го ритна в гърдите.

— Лягай, еврейска свиня!

Вестхоф се просна на земята.

— Стая „D“ да излезе! — извика Хандке.

Скелетите излязоха. Те вече знаеха какво ще става. Един от тях щеше да бъде пребит. Пиянството на Хандке свършваше винаги така.

— Това ли са всички? — заекваше Хандке. — Дежурният!

— Тъй вярно! — рапортува Бергер.

Хандке се взираше през мъглата и мрака в редиците. Бухер и 509 стояха сред другите. Те с усилие можеха отново да вървят и да стоят. Липсваше Ахасфер. Беше останал в бараката с овчарското куче. Ако Хандке запиташе Бергер, той щеше да съобщи, че е мъртъв. Но Хандке беше пиян, пък и трезвен не беше много наясно с положението. Не обичаше да влиза в бараките, боеше се от дизентерия и тифус.

— Кой друг има желание да не се подчинява? — Гласът на Хандке стана по-плътен. — Въш-въшливи евреи.

Никой не отговори.

— Стойте мирно! Като култур-културни хора!

Те стояха мирно. Хандке се пули още малко, после се обърна и започна да рита Вестхоф, който още лежеше на земята. Вестхоф пазеше главата си с ръце. Хандке го рита дълго. Беше тихо и не се чуваше нищо друго освен глухите удари на ботушите му в ребрата на Вестхоф. 509 усети, че Бухер до него се раздвижва. Той хвана ръката му и го задържа. Ръката на Бухер трепереше. 509 не го пусна. Хандке продължаваше да рита безчувствено. Най-после се умори и скочи няколко пъти върху гърба на Вестхоф. Той не мръдна. Хандке се обърна. Лицето му беше мокро от пот.

— Евреи — каза той. — Трябва да бъдете стъпкани като въшки. Какво сте вие?

Той сочеше с несигурен пръст скелетите.

— Евреи — отвърна 509.

Хандке кимна и се загледа за няколко секунди дълбокомислено в земята. После се обърна и тръгна към телената мрежа, която отделяше женските бараки. Застана там, но се чуваше как сумти. По-рано бил печатар, а в лагера бе дошъл за престъпление срещу нравствеността; от една година беше блоков старши. След няколко минути се върна и закрачи, без да обръща внимание на някого, назад по уличките на лагера.

Бергер и Карел обърнаха Вестхоф, който беше в безсъзнание.

— Счупил ли му е ребрата? — запита Бухер.

— Той го риташе по главата — отвърна Карел. — Аз видях.

— Да го внесем ли вътре?

— Не — каза Бергер. — Оставете го тук. Засега тук е по-добре. Вътре имаме много малко място. Имаме ли още вода?

Имаха една консервена кутия с вода. Бергер разкопча куртката на Вестхоф.

— Дали не е по-добре да го приберем вътре? — запита Бухер. Мършата може да се върне пак.

— Няма да се върне. Познавам го. Отлудува си.

От ъгъла на бараката се появи Лебентал.

— Умрял ли е?

— Не. Още не е.

— Той го риташе — каза Бергер. — Обикновено само удря. Изглежда, е получил повече ракия от друг път.

Лебентал притискаше ръка към куртката си.

— Имам храна.

— Тихо! Ще чуе цялата барака. Какво носиш?

— Месо — пошепна Лебентал. — За зъба.

— Месо?

— Да. Много. И хляб.

Не говореше вече за заек. Не беше уместно вече. Загледа се в тъмната фигура на земята, до която беше коленичил Бергер.

— Може би той ще хапне нещо от него — каза той. — Варено е.

 

 

Мъглата беше станала още по-гъста. Бухер стоеше до двойната ограда, която отделяше женските бараки.

— Рут — шепнеше той. — Рут.

Една сянка се приближи. Той се взря в нея, но не можеше да я познае.

— Рут — прошепна, — ти ли си?

— Да.

— Можеш ли да ме видиш?

— Да.

— Имам нещо за ядене. Виждаш ли ръката ми?

— Да, да.

— Месо е. Хвърлям го. Ето.

Той хвърли малкото парче месо през двата реда бодлив тел. То беше половинка от порцията, която беше получил. Чу как падна от другата страна. Сянката се наведе и почна да го търси по земята.

— Наляво! Наляво от тебе — шепнеше Бухер. — Сигурно около един метър наляво от тебе. Намери ли го?

— Не.

— Наляво. Един метър по-нататък. Варено месо! Търси го, Рут.

Сянката престана да се движи.

— Намери ли го?

— Да.

— Добре. Изяж го веднага. Хубаво ли е?

— Да. Имаш ли още?

Бухер се сепна.

— Не, аз вече изядох моята част.

— Ти имаш още! Хвърли го насам!

Бухер се приближи до тела така, че бодлите се впиха в кожата му.

Вътрешните огради на лагера не бяха под електрическо напрежение.

— Ти не си Рут! Рут ли си?

— Да. Рут. Още. Хвърли.

Изведнъж той разбра, че не е Рут. Рут не би казала такова нещо. Мъглата, вълнението, сянката и шепненето го измамиха.

— Ти не си Рут! Кажи как се казвам!

— Шът! Тихо! Хвърли!

— Как се казвам! Как се казвам аз?

Сянката не отговори.

— Месото е за Рут. За Рут! — шепнеше Бухер. — Дай й го! Разбираш ли? Дай й го!

— Да, да. Имаш ли още?

— Не! Дай го! То е нейно! Не е за теб! За нея е!

— Да, естествено.

— Дай й го. Или аз, аз…

Той спря. Какво можеше да направи. Беше сигурен, че сянката отдавна е глътнала парчето месо. Хвърли се отчаян на земята, като че невидим юмрук го беше съборил.

— Ох, ти проклето животно, да пукнеш, да пукнеш.

Това беше прекалено. След толкова месеци парче месо и да го загуби така идиотски. Ридаеше без сълзи.

Сянката отсреща шепнеше.

— Дай още, аз ще ти покажа нещо, ето.

Изглеждаше сякаш си дига полата. Движенията бяха изкривени от мъглата, като че някаква гротескна, нечовешка фигура танцуваше там с кози скокове.

— Курва такава! — шепнеше Бухер. — Ах ти, курво, да се задавиш! Какъв идиот съм аз, какъв идиот!

Трябваше да разпита точно, преди да хвърли месото, или трябваше да чака, докато стане по-ясно, но тогава можеше сам да го е изял вече. Искаше да го даде на Рут бързо. А сега стенеше и блъскаше с юмруци по земята.

— Ама че съм идиот! Какво направих! — Късче месо беше късче живот. Доповръща му се от мъка.

 

 

Нощният хлад го събуди. Закрачи назад. Пред бараката се спъна в някого. После видя 509.

— Кой е този тук? Вестхоф? — запита той.

— Да.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Бухер се наведе над лицето му. Беше влажно от мъглата и имаше синини от ритниците на Хандке. Гледаше лицето и мислеше за загубеното парче месо и изведнъж му се стори, че двете неща са свързани.

— Проклятие — каза той. — Защо не му помогнахме?

509 го погледна.

— Какви глупости говориш? Можехме ли изобщо?

— Да. Може би. Защо не? Могли сме друг път.

509 замълча. Бухер се отпусна до него на земята.

— Ние успяхме при Вебер — каза той.

509 гледаше в мъглата. „Ето пак — мислеше той. — Лъжливото геройство. Старата мизерия. За първи път от години насам това момче се осмели да извърши един отчаяно малък бунт, бунт, свършил добре — и няколко дни след това фантазията вече започва с романтично разкрасяване, което покрива риска със забрава.“

— Ти мислиш, че след като сме успели с лагерфюрера, би трябвало да успеем и с един блоков старши, така ли?

— Да. Защо не?

— А какво трябваше да направим?

— Не знам. Нещо. Но не и да оставим просто да смажат до смърт Вестхоф.

— Трябваше шест или осем души да се хвърлят върху Хандке. Така ли мислиш?

— Не. Това не би помогнало. Той е по-силен от нас.

— Тогава какво би трябвало да направим? Да говорим с него? Да му кажем да бъде разумен?

Бухер не отговори. Знаеше, че и това не би помогнало. 509 го погледна за миг.

— Слушай — каза той тогава. — При Вебер нямаше какво да губим. Отказахме и при това имахме необяснимо щастие. Но ако тази вечер бяхме предприели каквото и да е срещу Хандке, той щеше да пребие още един-двама и щеше да направи рапорт, че бараката се е разбунтувала. Бергер и неколцина други щяха да бъдат обесени. Вестхоф, във всички случаи. Сигурно биха ни спрели и храната за няколко дена като следваща мярка. Това би докарало още десетина мъртви. Така ли е?

Бухер се поколеба.

— Може би — каза той тогава.

— Имаш ли пред вид нещо друго?

Бухер помисли.

— Не.

— И аз не. Вестхоф имаше лагерна психоза, също като Хандке. Ако беше казал това, което Хандке искаше, би се отървал само с няколко удара. Той беше добър човек. Щяхме да имаме нужда от него. Беше смешник — 509 се обърна към Бухер. Гласът му беше пълен с горчивина. — Мислиш ли, че си единственият, който стои тук и мисли за него?

— Не.

— Може би той щеше да мълчи и да бъде още жив, ако ние двамата не бяхме успели при Вебер. Може би тъкмо това го е направило днес непредпазлив. Ти мислил ли си върху това?

— Не — Бухер гледаше втренчено 509. — Ти така ли мислиш?

— Възможно е. Срещал съм и по-големи глупости. И при по-добри хора. И колкото по-добри са били хората, толкова по-голяма е била глупостта, щом са решавали, че трябва да проявят смелост. Проклета книжна глупост! Познаваш ли Вагнер от барака 21?

— Да.

— Сега е развалина. А беше мъж и герой. Премного. Той отвърна с удар. Две дълги години беше слабостта на SS. Вебер почти го обичаше. После дойде завинаги краят. И за какво? Можеше да имаме голяма полза от него. Но не можеше да овладее смелостта си. Такива имаше много. Вече са съвсем малко. И още по-малко, които не са смазани. Затова те задържах тази вечер, когато Хандке риташе Вестхоф. И затова отговорих, когато той попита какво сме ние. Разбра ли най-сетне?

— Ти мислиш, че Вестхоф…

— Все едно. Той е мъртъв…

Бухер замълча. Сега виждаше 509 по-ясно. Мъглата се беше вдигнала малко и на едно място се процеждаше лунна светлина. 509 беше станал. Лицето му беше черно и синьо, и зелено от вътрешни кръвоизливи. Изведнъж Бухер си спомни старите истории, които беше чувал за него и Вебер. Сигурно самият той е бил някога един от онези, за които говореше.

— Слушай — каза 509. — Слушай добре. В романите има една евтина фраза, че духът не можел да бъде сломен. Аз познавам доста хора, които не бяха вече нищо друго освен виещи животни. Почти всяка съпротива може да бъде сломена. Стига да има достатъчно време и удобен случай. А ония горе имат това — той направи едно движение нататък, към казармите на SS — и го знаят много добре. И действуват винаги според случая. При съпротивата има значение какво постигаш с нея, а не как изглежда. Безсмислената храброст е сигурно самоубийство. От друга страна обаче, малкото наша съпротива е единственото, което още имаме. Ние трябва да я крием, за да не я намерят — и да я използуваме само в краен случай, както направихме това с тебе при Вебер. Иначе…

Лунната светлина беше стигнала до тялото на Вестхоф. Тя пробяга по лицето и врата му.

— Неколцина от нас трябва да останат живи — шепнеше 509. — За по-късно. Не трябва всичко да е било напразно. Неколцина, които не са смазани.

Той се облегна назад изтощен. Мисленето изтощаваше също както бягането. Обикновено човек не можеше да мисли от глад и слабост. Но понякога настъпваше чудна лекота, всичко ставаше съвсем ясно и за кратко време можеше да се вижда надалеч, докато мъглата на умората покриеше отново всичко.

— Неколцина, които не са смазани и не искат да забравят — каза 509.

Той гледаше Бухер. Мислеше: „Той е двадесет години по-млад от мене. Може да направи още много. Още не е смазан. А аз? Времето — помисли си той с внезапно отчаяние. — То разяжда ли, разяжда. Но ще се забележи едва когато това тук мине. Истински ще се види дали сме смазани чак когато поискаме да започнем навън отново. Тези десет години лагер струват всекиму двойно и тройно. Кой още има достатъчно сили? А ще са необходими много сили.“

— Когато излезем оттук, пред нас няма да паднат на колене — рече той. — Ще искат да отрекат всичко и да забравят. Нас също. И мнозина от нас също ще поискат да забравят.

— Аз няма да забравя — отвърна Бухер мрачно. — Това не, и всичко не.

— Добре — вълната на изтощението се усилваше. 509 затвори очи, но веднага ги отвори пак. Имаше още нещо, което трябваше да изрече, преди да го е забравил отново. Бухер трябваше да го знае. Може би той беше единственият, който ще се спаси. Важното беше да го знае.

— Хандке не е нацист — каза той с мъка. — Затворник като нас. Вън навярно никога не би убил човек. Тук прави това, защото разполага с власт. Знае, че няма да има никаква полза, ако се оплачем. Ще го прикрият. Той няма отговорност. Това е то. Власт и липса на отговорност — голяма власт в неподходящи ръце, преголяма мощ изобщо в която и да е ръка, разби-разбираш ли…

— Да — каза Бухер.

509 кимна.

— Това и другото… леността на сърцето… страхът… клинченето на съвестта… това е нашата мъка… затова мислих цялата тази вечер…

Сега умората беше черен облак, който ги парализираше, приближавайки се. 509 извади парче хляб от джоба си.

— Вземи, аз нямам нужда; изядох месото, дай го на Рут.

Бухер го погледна и не се помръдна.

— Всичко чух, преди, там — каза 509 с натежал глас, вече потъващ в унес.

— Дай й го, това е — главата му клюмна напред, но той я вдигна пак и пъстрият от кръвоизливи череп изведнъж се усмихна — също е важно… нещо да… дадем.

Бухер взе хляба и се приближи към оградата, която отделяше женския лагер. Мъглата се носеше сега нависоко, до човешки ръст. Под нея всичко се виждаше ясно и като че някакви призрачни мюсюлмани без глави се люшкаха към нужника. След някое време дойде Рут. И тя нямаше глава.

— Наведи се! — прошепна Бухер.

Клекнаха на земята. Бухер прехвърли хляба. Размисляше дали да й каже, че е имал и месо за нея. Не го направи.

— Рут — рече той. — Мисля, че ние ще излезем оттук…

Тя не можа да отговори. Устата й беше пълна с хляб. Очите й бяха широко отворени и се взираха в него.

— Сега аз твърдо вярвам в това — каза Бухер.

Той не знаеше защо изведнъж бе започнал да вярва. Имаше нещо общо с 509 и с това, което той беше казал. Върна се. 509 спеше дълбоко. Главата му лежеше близо до главата на Вестхоф. Двете лица бяха покрити с кръвоизливи и Бухер едва можеше да различи кой от тях още диша. Не събуди 509. Знаеше, че от два дни чака тук навън Левински. Нощта не беше много студена, въпреки това Бухер съблече палтото на Вестхоф и на други двама мъртви и покри 509 с тях.