Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (18)

XVIII

Сутринта над лагера беше легнала гъста мъгла. Картечните кули и оградите не се виждаха. Затова известно време изглеждаше, че концентрационният лагер вече не съществува. Като че мъглата беше стопила оградата в някаква мека, лъжовна свобода и като че трябваше да направиш само няколко крачки напред, за да се увериш, че ги няма.

Тогава почнаха да вият сирените, а скоро след това се чуха и първите експлозии. Те идваха от някаква глуха неизвестност и бяха без посока и без произход. Можеха да бъдат еднакво във въздуха, отвъд хоризонта или в града. Чуваха се разпокъсано, като гръмотевици от много далечна буря и като че сивобялата памучна безкрайност не криеше никаква опасност.

Обитателите на барака 22 седяха уморени по леглата и в проходите. Бяха спали малко и примираха от глад; предната вечер им бяха дали само рядка супа. Почти не обръщаха внимание на бомбардировката. Познаваха я вече; беше станала част от тяхното съществуване. И никой не беше подготвен за внезапното бясно засилване на воя, който премина в ужасни експлозии.

Бараката се тресеше като при земетресение. В звучното ехо на гърма се вплиташе звънтенето на счупени стъкла.

— Те ни бомбардират! Бомбардират нас! — извика някой. — Оставете ме да изляза! Навън!

Настъпи паника. Някои паднаха от леглата, други се опитваха да слязат долу и увиснаха заедно с по-долните в някакво кълбо от тела. Безсилни ръце удряха около себе си. Мъртвешките черепи бяха озъбени, а очите се пулеха страхливо от дълбоките кухини. Призрачният изглед идваше от това, че всичко ставаше като че беззвучно; думтенето на противосамолетната артилерия и на бомбите беше сега така силно, че заглушаваше напълно шума вътре. Отворените уста сякаш викаха без глас, като че страхът ги беше накарал да онемеят.

Втора експлозия разтърси земята. Паниката се засили до бунт и бягство. Хората, които още можеха да вървят, се блъскаха в проходите, други лежаха напълно безучастни по леглата и гледаха своите беззвучно ръкомахащи другари, като че бяха зрители на някаква пантомима, която вече не ги засягаше.

— Затвори вратата! — извика Бергер.

Беше вече много късно. Вратата се отвори и първата купчина скелети се запрепъва из мъглата. Другите ги последваха. Ветераните седяха в своя ъгъл и се опитваха да не бъдат изтласкани навън.

Бягството продължи.

— Залегни! — извика Левински. Въпреки заплахите на Хандке той беше прекарал нощта в барака 22. Там за него беше все пак по-сигурно; предния ден четирима с начални букви X и K бяха заловени от специалния отряд Щайнбренер, Бройер и Ниман в трудовия лагер и отведени в крематориума. За щастие това претърсване беше извършено бюрократично. Левински не бе дочакал да дойде ред на буквата Л.

— Легнете на земята! — извика той. — Ще стрелят!

— Вън! Кой иска да остане тук, в капана за мишки?

Навън сред воя и пукотевиците се разнасяха вече изстрели.

— Ето! Започна се! Залегни! Ниско! Картечниците са по-опасни от бомбите.

Левински се беше излъгал. След третата експлозия картечниците спряха. Постовете бяха напуснали набързо кулите. Той изпълзя през вратата.

— Няма вече опасност! — викна той в ухото на Бергер. — Есесовците са изчезнали.

— Да останем ли вътре?

— Не. Бараката няма да ни запази. Можем да бъдем затиснати и да изгорим.

— Вън! — извика Майерхоф. — Ако телената мрежа бъде разкъсана, ще можем да избягаме!

— Дръж си езика, идиот! Ще те заловят в тези дрехи и ще те разстрелят.

— Елате навън.

На излизане настъпи блъсканица при вратата.

— Не се пръскайте! — извика Левински. Той хвана Майерхоф за реверите на палтото. — Ако правиш глупости, ще ти счупя врата със собствените си ръце, чуваш ли? Проклет идиот, мислиш ли, че сега можем да рискуваме с такова нещо? — Той го разтърси. — Разбираш ли? Или да ти пречупя врата още сега?

— Остави го — рече Бергер. — Той няма да направи нищо. Много е слаб и аз ще внимавам.

Те лежаха близо до бараката, достатъчно близо, за да могат още да виждат тъмните й стени във врящата мъгла. Като че пламтяха в невидим огън. Лежаха така, чувствуваха в тила си великанските ръце на безброй гръмотевици, притискаха се до земята и чакаха следващата експлозия.

Тя не дойде. Само противосамолетната артилерия продължаваше да беснее. Откъм града също не се чуваха вече бомби. Затова пък през шума се долавяха по-ясно нови пушечни изстрели.

— Стрелбата е тук, в лагера — каза Зулцбахер.

— Това са есесовците — Лебентал вдигна глава. — Може би са улучили казармите и Вебер и Нойбауер са мъртви.

— Чак пък такова щастие! — рече Розен. — Такива неща не се случват. В мъглата не са могли да се целят. Може би са улучили само някои бараки.

— Къде е Левински? — попита Лебентал.

Бергер се огледа.

— Не знам. Преди няколко минути беше още тук. Ти не знаеш ли, Майерхоф?

— Не. Пък и не искам да знам.

— Може би е отишъл да разузнае.

Пак започнаха да се ослушват. Напрежението растеше. Отново се чуха единични изстрели.

— Може би някои оттатък са избягали — каза Бухер. — И сега ги гонят.

— Да се надяваме, че не са.

Всеки знаеше, че ще извикат целия лагер на проверка и ще ги държат прави, докато бегълците не бъдат доведени мъртви или живи. Това би означавало десетки мъртви и пълна проверка на всички бараки. Поради това Левински бе изругал Майерхоф.

— Защо да бягаме сега? — рече Ахасфер.

— Защо не? — попита Майерхоф. — Всеки ден…

— Стой мирно! — прекъсна го Бергер. — Ти възкръсна и това те подлуди. Мислиш, че си Самсон. Даже и петстотин метра няма да можеш да изминеш.

— Може би самият Левински е офейкал. Той има достатъчно причини за това. Повече от всеки друг.

— Глупости! Той няма да избяга.

Противосамолетната артилерия замлъкна. В тишината се чуваха команди и бързи стъпки.

— Не е ли по-добре да се скрием в бараката? — попита Лебентал.

— Правилно — Бергер стана. — Всички от „С“ обратно в стаята. Голдщайн, погрижи се вашите хора да се скрият колкото може по-навътре. Хандке може всеки момент да дойде.

— Изглежда, не са улучили есесовците — каза Лебентал. — Бандата минава винаги между капките. По-скоро няколко стотици от нашите са разкъсани на парчета!

— Може би американците пристигат вече — рече някой в мъглата. — Може би това беше артилерия!

За миг всички замълчаха.

— Дръж си езика! — каза тогава Лебентал ядосано. — Чукни на дърво!

— Бързо вътре, който може още да пълзи. Сигурно ще има проверка.

Те запълзяха обратно към бараката. Стигна се пак почти до паника. Изведнъж мнозина почнаха да се страхуват, че някои по-бързи ще им отнемат старите места, особено тези, които бяха разполагали с парче дъска за лягане. Те викаха с прегракнали, безсилни гласове, падаха и отново се втурваха напред. Бараката беше все още препълнена, място имаше за по-малко от една трета. Въпреки всички викове някои останаха да лежат отвън; бяха прекалено изтощени от вълнението, за да могат да пълзят. Паниката ги беше измъкнала навън заедно с другите, но сега не можеха вече. Ветераните домъкнаха неколцина до бараката. През мъглата видяха, че двама са мъртви. От тях течеше кръв. Бяха убити от изстрелите.

— Внимание! — в белотата се чуха стъпки, по-силни отколкото на мюсюлманите. Те се приближиха и спряха пред бараката. Левински надникна.

— Бергер — прошепна той, — къде е 509?

— В 20. Какво има?

— Излез за малко.

Бергер се приближи към вратата.

— 509 няма защо да се страхува вече — каза Левински бързо и отсечено. — Хандке е мъртъв:

— Умрял? От бомба?

— Не. Мъртъв.

— Какво се е случило? Може би есесовците са го улучили в мъглата?

— Ние го улучихме. Това достатъчно ли е или не? Важното е, че той е унищожен. Беше опасен. Мъглата ни помогна. — Левински помълча за миг. — Ти ще го видиш в крематориума.

— Ако изстрелът е бил отблизо, ще се виждат следи от барут и от обгаряне.

— Не беше с изстрел. В мъглата и в бъркотията бяха унищожени и други двама тузове. От най-лошите. Включително и оня от нашата барака. Беше издал двама души.

Засвириха отбой. Мъглата се развълнува и се разкъса. Като че експлозиите я бяха направили на парцали. Един къс синева започна да просветва в мъглата, после тя посребря и слънцето зад нея я изпълни с белезникав блясък. Картечните кули започнаха да изникват от нея като тъмни ешафоди.

Някой идваше.

— Внимание! — прошушна Бергер. — Влез вътре, Левински! Скрий се!

Затвориха вратата след себе си.

— Само един е — каза Левински. — Няма опасност. От една седмица вече те не ходят сами. Твърде много се страхуват.

Вратата се отвори внимателно.

— Левински там ли е? — попита някой.

— Какво искаш?

— Ела бързо. Аз го нося.

Левински изчезна в мъглата.

Бергер се огледа.

— Къде е Лебентал?

— Отиде до 20-та. Искаше да съобщи на 509.

 

 

Левински се върна.

— Научи ли какво е станало оттатък? — попита Бергер.

— Да. Ела навън.

— Какво има?

Левински се усмихна бавно. Лицето му, мокро от мъглата, разцъфна в зъби, очи и чип, потръпващ нос.

— Една част от казармата на SS се е срутила — рече той. — Мъртви и ранени. Все още не знам колко са. Барака 1 има загуби. Оръжейният склад и магазинът са повредени. — Той се взираше внимателно в мъглата. — Трябва да скрием нещо. Може би само за тази вечер. Докопахме нещо. Нашите имали много малко време. Само докато есесовците се върнат.

— Дай го тук — рече Бергер.

Застанаха плътно един до друг. Левински предаде на Бергер някакъв тежък пакет.

— От оръжейния склад — пошепна той. — Скрий го твоя ъгъл. Има още един. Ще го скрием в дупката под леглото на 509. Кой спи сега там?

— Ахасфер, Карел и Лебентал.

— Добре — Левински дишаше тежко. — Действували са бързо. Веднага след като бомбата издънила стената на склада. Есесовците не били там. Когато дошли, нашите хора били вече избягали. Докопали и други неща. Те са скрити в тифозното отделение. Споделен риск, разбираш, нали? Правилото на Вернер.

— Няма ли SS да забележи, че нещо липсва?

— Може би. Затова не оставяме нищо в трудовия лагер. Не сме взели много, а всичко е така объркано. Може би няма да забележат. Опитахме се да запалим склада.

— Вие сте работили много добре — рече Бергер.

Левински кимна:

— Щастлив ден. Ела да ги скрием, без да се забележи. Тук никой нищо не подозира. Почна да става по-светло. Не можахме да вземем повече, защото есесовците се върнаха бързо. Те мислеха, че оградата е повредена. Стреляха по всичко, което им се мернеше по пътя. Очакваха бягство. Сега са по-спокойни. Установиха, че телената мрежа е в ред. Какво щастие, че работните групи останаха тук тази сутрин; опасност от бягство поради мъглата. Така можахме да използуваме най-добрите си хора. Навярно сега тутакси ще има проверка. Ела, покажи ми къде да оставим нещата.

 

 

След един час слънцето се показа. Небето стана прозрачно и синьо и последната мъгла изчезна. Влажни и млади, покрити с лека зеленина, нивите и редиците дървета се бяха ширнали като окъпани.

Следобед в барака 22 узнаха, че по време на бомбардировката и след нея са били застреляни двадесет и седем затворника; дванадесет били убити в барака №1, а двадесет и осем били ранени от бомбени парчета. Десет есесовци били мъртви, сред тях Биргхойзер от гестапо. Хандке беше мъртъв; и двама от бараката на Левински.

509 дойде.

— Какво стана с разписката, която даде на Хандке за швейцарските франкове? — попита Бергер. — Ами ако я намерят в неговите дрехи? Какво ще стане, ако попадне в ръцете на гестапо? Ние не помислихме за това!

— Напротив — рече 509. Той измъкна от джоба си лист хартия. — Левински знаеше. И се досети. Предадоха му нещата на Хандке. Един доверен капо ги бе откраднал за него, веднага след като Хандке беше убит.

— Добре. Скъсай я! Левински свърши много работа днес. — Бергер си отдъхна. — Надявам се, че сега най-после ще имаме малко спокойствие.

— Може би. Зависи от това, кой ще е новият блоков старши.

Рояк лястовички прелетя внезапно над лагера. Те дълго време кръжиха високо, на големи спирали, а после се спуснаха по-ниско и почнаха да се стрелкат и да цвърчат над полските бараки. Сините им лъскави крила почти докосваха покрива.

— За пръв път виждам птици в лагера — каза Ахасфер.

— Търсят място за гнезда — каза Бухер.

— Тук? — Лебентал се закиска.

— Няма вече черковни камбанарии.

Димът над града се беше разнесъл малко.

— Наистина — рече Зулцбахер — и последната камбанария е съборена.

— Тук! — Лебентал клатеше глава и гледаше лястовичките, които сега се виеха над бараката с остри писъци. — И за това се връщат от Африка! Насам!

— В града не могат да намерят място, докато гори.

Те погледнаха надолу.

— Как изглежда! — прошепна Розен.

— Трябва още много други градове да пламнат така — каза Ахасфер.

— По-големи и по-важни. Как ли изглеждат те?

— Бедната Германия — рече някой наблизо.

— Какво?

— Бедната Германия.

— Дечица — каза Лебентал. — Чухте ли?

 

 

Времето се постопли. Вечерта в бараката узнаха, че и крематориумът бил повреден. Един от зидовете на оградата се срутил, а бесилката била изкривена, но коминът продължаваше да пуши с пълна сила.

Небето се заоблачи. Ставаше все по-душно. Малкият лагер не получи вечеря. Бараките бяха утихнали. Който можеше, лежеше отвън. Като че тежкият въздух щеше да ги нахрани. Облаците, които ставаха по-плътни и по-сивкави, приличаха на торби, от които можеше да падне нещо за ядене. Лебентал се върна уморен от разузнаване. Съобщи, че само четири бараки в трудовия лагер получили вечеря. Другите — не: уж отделението за хранителни припаси било повредено. В бараките не били правени проверки. Изглежда, есесовците още не бяха забелязали липсата на оръжието.

Ставаше все по-топло. Градът се открояваше в някаква странна жълтеникава светлина. Слънцето беше залязло отдавна, но облаците висяха все още изпълнени с бледожълтата светлина, която не искаше да изчезне.

— Ще има буря — рече Бергер. Той лежеше бледен до 509.

— Да се надяваме.

Бергер го погледна. Очите му сълзяха. Той обърна много бавно главата си, но изведнъж от устата му рукна кръв. Това стана от само себе си и така естествено, че в първия миг 509 просто не можа да го проумее. След това той се изправи.

— Какво става? Бергер! Бергер!

Бергер се запревива, а после се просна безмълвно.

— Нищо — рече той.

— Това кръвоизлив ли е?

— Не.

— Какво тогава?

— Стомахът.

— Стомахът?

Бергер кимна. Той изплю кръвта, която беше все още в устата му.

— Нищо лошо — пошушна той.

— Твърде лошо е. Какво трябва да направим? Кажи какво да направим?

— Нищо. Да лежа. Оставете ме да си лежа спокойно.

— Да те приберем ли вътре? Ще ти дадем легло. Ще изхвърлим неколцина други навън.

— Остави ме само да си лежа.

Изведнъж 509 се почувствува съвсем отчаян. Беше виждал как умират толкова много хора и толкова пъти самият той едва не беше умирал, та мислеше, че една-единствена смърт не би означавала много за него. Сега обаче беше стъписан също както първия път. Струваше му се, че губи последния си и единствен приятел в живота. Веднага изгуби всякаква надежда. Бергер му се усмихна с покрито от пот лице, но 509 го виждаше вече как лежи безмълвен в края на циментовия път.

— Някой сигурно все още има нещо за ядене! Или може да се погрижи за лекарство. Лебентал!

— Нищо за ядене — шепнеше Бергер. Той повдигна едната си ръка и отвори очи. — Повярвай ми. Ще ти кажа от какво имам нужда. И кога. Нищо засега. Повярвай ми. Само стомахът е. — И отново затвори очи.

 

 

След вечерната тръба Левински излезе от бараката. Той се присламчи до 509.

— В същност ти защо не си в партията? — попита той.

509 гледаше Бергер. Бергер дишаше равномерно.

— Защо искаш да узнаеш това тъкмо сега? — попита той.

— Жалко е. Бих искал да си от нашите.

509 знаеше какво има пред вид Левински. В нелегалното ръководство на лагера комунистите образуваха една особено жилава, сплотена и енергична група. Тя работеше заедно с другите, но никога не им се доверяваше съвсем и преследваше свои специални цели. Тя закриляше и подпомагаше винаги най-напред своите собствени хора.

— Ти би могъл да ни бъдеш полезен — рече Левински. — Какъв беше по-рано? По професия искам да кажа.

— Редактор — отвърна 509 и сам се учуди колко странно звучеше.

— От редактори имаме особено голяма нужда. 509 не отвърна нищо.

— Знаеш ли кого ще ни пратят за блоков старши? — попита той след малко.

— Да. Навярно някого от нашите собствени хора. Сигурно някой политически. При нас също назначиха нов и той е от нашите.

— Тогава, значи, ще се върнеш обратно?

— След един-два дни. Това няма нищо общо с блоковия старши.

— Чул ли си нещо друго?

Левински погледна изпитателно 509. Тогава се премести по-близо до него.

— Очакваме завземането на лагера след около две седмици.

— Какво?

— Да. След две седмици.

— Искаш да кажеш освобождението?

— Освобождението и завземането от нас. Когато есесовците напуснат, трябва да го завземем ние.

— Кои ние?

Левински се поколеба отново за миг.

— Бъдещата управа на лагера — каза той после. — Трябва да има такава и тя се организира вече, иначе би настъпил пълен хаос. Трябва да сме готови за незабавно действие. Снабдяването на лагера с храна трябва да продължи без прекъсване, това е най-важното. Снабдяване, прехрана, управление — хилядите хора не могат да се разбягат на всички страни изведнъж.

— Тук сигурно не. Тук не всички могат да вървят.

— И това трябва да се има пред вид. Лекари и лекарства, транспортни средства, попълване на хранителните припаси, поради това реквизиции в селата.

— А как смятате да направите всичко това?

— Сигурно ще ни помогнат. Но ние трябва да го организираме. Англичаните или американците, които ще ни освободят, са бойци. Те не са подготвени да поемат веднага управлението на един концентрационен лагер… Това трябва да направим самите ние. С тяхна помощ, естествено.

509 гледаше главата на Левински на фона на облачното небе. Тя беше внушителна и кръгла, без мекота.

— Странно — рече той. — Как естествено разчитаме на помощта на нашите врагове, нали?

 

 

— Аз спах — рече Бергер. — Пак съм в ред. Беше само стомахът. Друго нищо.

— Ти си болен, това не от стомаха — отвърна 509. — Никога не съм чувал някой да плюе кръв от стомаха.

Бергер беше отворил очи.

— Сънувах нещо странно. Беше много ясно и истинско. Оперирах. Силната светлина…

Той се взря в нощта.

— Левински смята, че след две седмици ще бъдем свободни, Ефраим, — рече внимателно 509. — Те сега постоянно получават съобщения.

Бергер не се помръдна. Като че не беше чул нищо.

— Аз оперирах — каза той. — Започнах да разрязвам. Една резекция на стомаха. Започнах и изведнъж вече не знаех как да продължа. Бях забравил всичко. Пот ме обля. Пациентът лежеше пред мен, отворен, в безсъзнание, а аз не знаех какво да правя по-нататък. Бях забравил операцията. Ужасно беше.

— Не мисли за това. Било е само кошмар, нищо повече. Какво ли не съм сънувал само! И какво ли ще сънуваме тепърва, когато излезем оттук!

Изведнъж 509 усети съвсем ясно мирис на яйца на очи със сланина. Постара се да не мисли за това.

— Не всичко ще върви по мед и масло — рече той. — Това е сигурно!

— Десет години. — Бергер се беше втренчил в небето. — Десет години нищо. Просто откъснат! Нищо! Не съм работил. Досега не бях мислил за това. Възможно е да съм забравил много неща. И сега даже не знам точно как протича една операция. Не мога да си спомня всичко. На първо време нощем в лагера правех разбор на операции, за да не забравя. После вече не. Възможно е да съм забравил.

— Човек има такова усещане, но истински не забравя. Също като с езиците или карането на колело.

— Може да се отучиш. Ръцете. Точността. Може да загубиш сигурността. Или да изостанеш. През тези десет години е направено много. Много нещо е открито. А аз не зная нищо. Станал съм само по-стар. По-стар и по-уморен.

— Странно — каза 509. — И аз преди малко случайно мислех за по-раншната си професия. Левински ме беше запитал каква е тя. Той смята, че до две седмици ще излезем оттук. Можеш ли да си представиш?

Бергер поклати безучастно глава.

— Къде ли се е дянало времето? — рече той. — Беше безкрайно. Сега ти казваш две седмици и изведнъж човек се пита: къде са се дянали десетте години?

Горящият град тлееше в долината. Продължаваше да е задушно, при все че беше нощ. Започна да се издига омара. Светкавици проблясваха. На хоризонта мъждукаха още два други огъня — далечни, бомбардирани градове.

— Засега нека се задоволим с това, че изобщо можем да мислим за тези неща, Ефраим.

— Да. Прав си.

— Ние отново мислим като хора. И за това, което ще стане след лагера. Кога сме имали такава възможност? Всичко останало ще се възобнови от само себе си.

Бергер кимна.

— Даже ако трябва цял живот да кърпя чорапи, след като изляза оттук! Въпреки това…

Небето се раздра от светкавица и отдалеч бавно последва гръм.

— Искаш ли да се приберем? — попита 509. — Можеш ли да станеш внимателно, или ще пълзиш?

 

 

Бурята се разрази към единадесет часа. Светкавиците осветяваха небето и за секунди се явяваше пепеляв лунен пейзаж с бомбените кратери и развалините на разрушения град. Бергер спеше дълбоко. 509 седеше на прага на барака 22. Тя пак беше достъпна за него, откакто Левински бе убил Хандке. Криеше револвера и мунициите под дрехите си. Страхуваше се, че от силния дъжд ще се намокрят в дупката под леглото и ще станат негодни.

Но тази нощ валя малко. Бурята бушува ли, бушува, после се разцепи на части и дълго време няколко отделни бури от хоризонт на хоризонт се замеряха със светкавици като мечове. „Две седмици“ — мислеше си 509 и гледаше как пейзажът отвъд телената мрежа припламва и гасне. Струваше му се, че прилича на някакъв друг свят, който в последно време незабелязано е идвал все по-близо и по-близо, бавно е изникнал от ничията земя на безнадеждността и сега се е настанил вече пред самите бодливи телове, очакващ, с мирис на дъжд и ниви, на разрушение и пожар, но и на растеж и гори, и зеленина. Той усещаше как светкавиците го пронизваха и го осветяваха, и как едновременно с това в тъмнината се появяваше едно изгубено минало, което бе далечно, почти неразбираемо и непостижимо. В топлата нощ 509 зъзнеше. Не беше толкова уверен, както се беше показал пред Бергер. Можеше да си спомня, това му се видя много и го вълнуваше, но дали беше достатъчно след прекараните тук години, не знаеше. Имаше много смърт между преди и сега. Знаеше само, че живот означава да излезеш от лагера, но веднага след това всичко ставаше неясно и огромно, и несигурно, и той не можеше да прозре по-далеч. Левински можеше, но той мислеше като партиен член. Партията щеше да го приюти и той щеше да бъде в нея, и това щеше да му е достатъчно. „Какво ще стане тогава — мислеше 509, — какво е онова, което зове, извън първичното желание за живот. Отмъщение?“ Отмъщението не значеше много. Отмъщението принадлежеше към другото, към неяснотата, която трябваше да бъде отстранена, но какво идваше след това? Усети няколко топли капки дъжд по лицето си, като сълзи от неизвестността. Кой има още сълзи? Те бяха изчезнали, пресъхнали от много години. Тъпият бодеж понякога, смаляването на онова, което преди е изглеждало почти нищо — бе единственото, което показваше, че все още има нещо за губене. Един термометър, който отдавна вече сочеше най-ниската точка на чувството, а че ставаше по-студено, можеше да се забележи само когато някоя замръзнала част от тялото, пръст или крак, се отчупеше почти без болка.

Светкавиците се редуваха все по-често и под продължителния екот на гърма хълмът срещу лагера се виждаше ясно и в трептящата, лишена от сенки светлина — далечната бяла къща в градината. „Бухер — мислеше 509. — Бухер все още има нещо. Той е млад, а с него е Рут. Някой, който ще излезе с него. А ще бъде ли трайно това? Но кой ли задаваше подобни въпроси? Кой ли търсеше гаранции? И кой можеше да ги даде?“

509 се облегна назад. „Какви безсмислици ми идват наум? — мислеше той. — Бергер трябва да ме е заразил. Ние сме само уморени.“ Той дишаше бавно и му се струваше, че през вонята на плаца и бараката отново усеща пролетта и растежа. Това се повтаряше всяка година, с лястовици и цветя, независимо от войната и смъртта, скръбта и надеждата. Повтаряте се. Беше пак тук. Това беше достатъчно.

Той притвори вратата и се сви в ъгъла си. През цялата нощ святкаше, призрачната светлина нахлуваше през счупения прозорец и бараката беше сякаш кораб, който се плъзга беззвучно по подземна река, натъпкан с мъртъвци, някои от които все още дишат под въздействието на странна магия, а неколцина от тях не се признават за загубени.