Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (13)

XIII

Бергер се беше запътил към крематориума. Редом с него вървеше група от шестима души. Той познаваше един от тях. Беше адвокат на име Мосе. През 1932 година участвувал като съобвинител в един процес за убийство срещу двама нацисти. Нацистите били оправдани, а веднага след поемането на властта Мосе отишъл в концентрационния лагер; Бергер не го бе виждал, откакто беше в Малкия лагер. Позна го, защото носеше очила само с едно стъкло. Мосе нямаше нужда от второ; имаше само едно око. Другото му бяха изгорили с цигара през 1933 година като разписка за процеса.

Мосе вървеше в края.

— Къде? — запита го Бергер, без да движи устни.

— Крематориума. Работа.

Групата отмина. Сега Бергер видя, че е познавал още един от тях: Бреде, социалдемократ, партиен секретар. Направи му впечатление, че и шестимата са политически затворници. След тях вървеше капо със зеления триъгълник на криминалните. Той си свирукаше някаква мелодия. Бергер си спомни, че това е шлагер от стара оперета. В паметта му механично изплува и текстът: „Сбогом, ти малка звънчева фея, прости, не ще те видя пак.“

Загледа се след групата. „Звънчева фея“ — мислеше той ядосан. Това навярно означава телефонистка. Защо му бе хрумнало изведнъж това? Защо си бе спомнил тази латернаджийска мелодия и даже глупавите й думи? Толкова по-важни неща беше вече отдавна забравил.

Той вървеше бавно и вдишваше свежото утро. Пътят през трудовия лагер беше за него винаги като разходка през парк. Още пет минути до стената, която обграждаше крематориума. Пет минути вятър и ранно утро.

Видя как групата с Мосе и Бреде изчезна зад една порта. Странно беше, че нови хора бяха отредени за работа в крематориума. Крематориумната група се съставяше от специален отряд затворници, които дивееха заедно. Те бяха по-добре хранени от останалите и се ползуваха с редица предимства. Затова пък ги сменяха след няколко месеца и ги изпращаха в някой лагер на смъртта. Сегашната група обаче работеше едва от два месеца и много рядко придаваха странични хора към тях. Бергер беше почти единствен. Отначало го бяха изпратили само за няколко дни да замества и когато предшественикът му умря, той продължи да работи. Не получаваше по-добра храна и не живееше заедно с групата от крематориума. Затова се надяваше, че няма да бъде изпратен с нея след два или три месеца. Но това беше само надежда. Той мина през вратата и видя, че шестимата стоят в една редица на двора. Бяха недалеч от бесилката, която се издигаше в средата. Всички се стараеха да не гледат дървените стълбове. Лицето на Мосе се беше променило. Той се пулеше страхливо към Бергер с едното си око през стъклото на очилата. Бреде беше навел глава.

Началникът се обърна и забеляза Бергер.

— Какво търсиш тук?

— Командирован към крематориума. Зъбна контрола.

— Зъбният тенекеджия? Тогава измитай се по-скоро оттук. Мирно, вие другите!

Шестимата мъже стояха толкова мирно, колкото им беше възможно. Бергер мина близо до тях. Той чу, че Мосе шепне нещо, но не го разбра. Не можеше и да спре, капото го наблюдаваше. „Странно е — мислеше той, — че една толкова малка група се води от капо, вместо от старши работник.“

Подземието на крематориума имаше от едната си страна голяма наклонена шахта, която извеждаше навън. Труповете, оставени накуп в двора, биваха хвърляни в тази шахта и те се плъзгаха в подземието. Там ги разсъбличаха, ако не бяха вече голи, записваха ги и ги претърсваха за злато. Работата на Бергер беше тук, долу. Той трябваше да пише смъртните актове и да изважда златните зъби на мъртвите. Човекът, който беше вършил това по-рано, един зъботехник от Цвикау, беше умрял от отравяне на кръвта.

Капото, който надзираваше долу, се казваше Драйер. Той дойде няколко минути по-късно.

— Започвай — каза той навъсено и седна до една малка маса, на която бяха подредени списъците.

Освен Бергер тук имаше още четирима души от групата на крематориума. Те застанаха до шахтата. Първият труп се плъзна през нея като огромен бръмбар. Четиримата мъже го изтеглиха по циментовия под до средата на помещението. Беше вече вкочанен. Съблякоха го бързо. Смъкнаха куртката с номера и отличителния знак. Единият от затворниците задържа надолу дясната ръка, която стърчеше, докато издърпваха ръкава, после я пусна и тя отскочи назад като клон. Панталоните се смъкваха по-лесно.

Капото записа номера на мъртвия.

— Пръстен? — запита той.

— Не. Няма пръстен.

— Зъби?

Той светна с джобната си лампа в полуотворената уста, по която имаше засъхнала тъмна ивица кръв.

— Златна коронка вдясно — каза Бергер.

— Добре. Навън.

Бергер коленичи с клещите до главата, а един затворник я държеше здраво. Другите събличаха вече следващия труп, извикаха номера и хвърлиха дрехите настрани върху дрехите на първия. С трясък като сухи дърва за горене все повече и повече мъртви се плъзгаха надолу по шахтата. Те падаха един върху друг и се заклещваха. Един дойде с краката напред и остана да стои прав. Облегнал се беше на шахтата, очите му бяха широко отворени, устата изкривена. Дланите му бяха полусвити. Изпод отворената риза висеше верижка на медальон. Той остана известно време така. Други трупове шумно падаха върху него. Между тях имаше и една жена с доста дълга коса. Изглежда е била от лагера за смяна. Главата й се показа първа и косата падна върху лицето на мъжа. Най-после, като уморен от толкова смърт върху плещите си, той се хлъзна бавно настрани и падна. Жената падна върху него. Драйер видя това, ухили се и облиза горната си устна, на която растеше цирей.

През това време Бергер беше извадил зъба. Поставиха го в една от двете кутии. Втората беше за пръстените. Драйер записа коронката.

— Мирно! — извика изведнъж един от затворниците. Петимата застанаха мирно. Беше влязъл SS-шарфюрерът Шулте.

— Продължете работата.

Шулте възседна обратно един стол, който стоеше до масата със списъците. Загледа се в купчината трупове.

— Вън има осем души, които пускат труповете — каза той. — Много са. Повикайте четирима долу, могат да помагат тук. Ти там — посочи той един от затворниците.

Бергер изтегли венчалния пръстен на един труп. Обикновено това ставаше лесно: пръстите бяха тънки. Пръстенът беше поставен във втората кутия и Драйер го записа. Трупът нямаше зъби. Шулте се прозяваше.

Съгласно предписанието труповете трябваше да бъдат аутопсирани, за да се установят причините за смъртта и да се впишат в досието, но никой не се грижеше за това. Лагерният лекар идваше рядко, но изобщо не поглеждаше мъртвите. И се вписваха винаги едни и същи причини за смъртта: обикновено сърдечна слабост. И Вестхоф беше умрял от сърдечна слабост.

Голите тела, които бяха записани, се поставяха до един асансьор. Изтегляха ги горе в горивното помещение, когато пещите се нуждаеха от трупове.

Човекът, който беше излязъл, се завърна с четирима души. Бяха от групата, която Бергер беше видял. С тях бяха Мосе и Бреде.

— Марш, вие там! — каза Шулте. — Помагайте при събличането и записвайте нещата. Лагерното облекло на един куп, частните неща на друг, обущата отделно. Хайде!

Шулте беше млад човек, на 23 години, рус, със сиви очи и открито правилно лице. Той членуваше в съюза на Хитлеровата младеж още отпреди завземането на властта и беше получил възпитанието си в него. Беше научил, че има пълноценни и малоценни хора, и вярваше твърдо в това. Познаваше расовите теории и партийните догми и те бяха неговата библия. Беше добър син, но би предал и собствения си баща, ако се обявеше против партията. Партията беше за него непогрешима, друго нищо не знаеше. Обитателите на лагера бяха врагове на партията и на държавата и затова стояха извън понятията за състрадание и човечност. Те бяха нещо по-долно от животни. Когато ги умъртвяваха, беше все едно, че умъртвяват вредни насекоми. Шулте имаше напълно спокойна съвест. Спеше добре и единственото, за което съжаляваше, беше обстоятелството, че не е на фронта. Бяха го оставили тук поради порок на сърцето. Беше благонадежден приятел, обичаше музиката и поезията и изтезанията считаше за неизбежно средство при получаването на сведения от арестуваните, защото всички врагове на партията лъжат. През живота си беше убил по заповед шестима души и никога не мислеше за това; двама от тях бавно, за да му издадат своите съучастници. Беше влюбен в дъщерята на един съдебен съветник и й пишеше хубави, малко романтични писма. В свободното си време обичаше да пее, имаше приятен тенор.

Последните голи трупове бяха наредени до асансьора. Мосе и Бреде ги бяха отнесли дотам. Лицето на Мосе се беше успокоило. Той се усмихна на Бергер. Страхът му навън се бе оказал неоснователен. Беше помислил, че ще отиде на бесилката. Сега работеше, както им беше казано. Всичко беше в ред. Той беше спасен. Работеше бързо, за да покаже добрата си воля. Вратата се отвори и влезе Вебер.

— Мирно!

Всички затворници застанаха мирно. Вебер пристъпи с лъскавите си елегантни ботуши към масата. Той обичаше хубавите ботуши. Те бяха неговата почти единствена страст. Предпазливо изтръска цигарата, която беше запалил, заради вонята на труповете.

— Готови? — попита той Шулте.

— Тъй вярно, щурмфюрер. Току-що. Всичко бе записано и описано.

Вебер надникна в кутията със златото. Извади медальона, който беше носил изправеният труп.

— Какво е това?

— Един св. Христофор, щурмфюрер — заяви усърдно Шулте. — Медальон за щастие.

Вебер се ухили. Шулте не забеляза собствената си шега.

— Добре — каза той и постави обратно медальона. — Къде са четиримата от горе?

Четиримата излязоха напред. Вратата се отвори пак и шарфюрерът Щайнбренер влезе с двамата, които бяха останали отвън.

— Застанете до четиримата — каза Вебер. — Другите вън! Горе!

Затворниците от групата на крематориума изчезнаха бързо. Бергер ги последва. Вебер наблюдаваше останалите шестима.

— Не там — каза той, — застанете ей там, под куките.

В стената на помещението срещу шахтата бяха забити четири здрави куки. Те бяха на около половин метър над главите на затворниците, които застанаха под тях. В ъгъла отдясно имаше трикрако столче. До него, в една кутия, имаше въжета, завързани на къси примки, накрая с куки.

Вебер ритна с левия си ботуш столчето, така че то се плъзна пред първия затворник.

— Качвай се! — Мъжът трепереше, но се покачи на столчето. Вебер погледна куката с късите въжета. — Така, Гюнтер — каза той на Щайнбренер. — Играта може да започне. Покажи какво можеш.

 

 

Бергер се преструваше, че помага да натоварят две носилки с трупове. Никога преди не бе използуван за тази работа, защото беше много слаб. Но когато изпъдените работници се бяха качили горе, старши работникът им беше извикал да се заемат с нещо полезно. Добре беше да се преструваш, че изпълняваш заповедта.

Единият от труповете върху носилката беше на жената с разпуснатите коси, другият беше мъж, като че направен от мръсен восък. Бергер повдигна раменете на жената и напъха косите й под тях, да не би при хвърлянето в пещта горещото течение от жаравата да ги отхвърли назад и те да изгорят ръцете му. Странно беше, че не са били отрязани. По-рано това се правеше редовно и косите биваха събирани. Навярно това вече нямаше смисъл, в лагера бяха останали много малко жени.

— Готово — каза той на другите. Отвориха вратите на пещта. Огънят струеше навън. С едно движение метнаха плоските железни носилки в жаравата.

— Затваряй вратите! — извика някой. — Затваряй вратите!

Двамата затворници блъснаха тежките врати, но едната отскочи назад. Бергер видя как жената се изправя, като че се събужда. Запалената коса обгърна в миг главата й като буйно бледожълто сияние на светец, но тогава вратата, която се беше заклещила от едно малко парче кост, се блъсна втори път и се затвори плътно.

— Какво беше това? — запита един от затворниците уплашен. Досега той само бе събличал трупове. — Жива ли беше още?

— Не. От жегата — отвърна дрезгаво Бергер. Горещото дихание беше пресушило гърлото му. Даже и очите му изглеждаха като обгорени. — Те се движат винаги.

— Понякога танцуват валс — рече един здрав човек, който беше от групата и минаваше край тях. — Вие какво правите тук горе, подземни привидения?

— Изпратиха ни горе. Мъжът се засмя.

— Защо? За да ви хвърлим в пещта?

— Долу има нови — каза Бергер. Човекът престана да се смее.

— Какво? Нови ли? За какво?

— Не знам. Шестима нови.

Човекът гледаше втренчено Бергер. Очите му блестяха силно върху черното лице.

— Не може да бъде! Ние сме тук едва от два месеца. Не може да ни сменят вече! Нямат право! Истина ли е!

— Да. Те сами казаха.

— Научи това! Не можеш ли да разбереш точно?

— Ще се опитам — каза Бергер. — Нямаш ли парче хляб? Или нещо друго за ядене? Аз ще ти съобщя.

Човекът извади едно парче хляб от джоба си и го разчупи на две. По-малкото парче даде на Бергер.

— Ето, но разбери, трябва да узная!

— Да. — Бергер се дръпна назад. Някой го тупна отзад по рамото. Беше зеленият капо, който бе отвел Мосе, Бреде и четиримата други в крематориума.

— Ти ли си зъбният тенекеджия?

— Да.

— Долу има още един зъб за вадене. Казаха да слезеш.

Капото беше много блед. Беше изпотен и се облегна на стената. Бергер погледна мъжа, който му беше дал хляба и намигна. Човекът го последва към изхода.

— Вече е ясно — каза Бергер. — Не е било смяна. Те са мъртви. Трябва да сляза долу.

— Сигурен ли си?

— Да, иначе нямаше защо да слизам долу.

— Слава богу — човекът въздъхна с облекчение. — Върни ми хляба — каза той след това.

— Няма — Бергер пъхна ръката си в джоба и стисна коматчето.

— Говедо! Исках само да ти дам по-голямото парче. Новината си заслужава.

Направиха размяната и Бергер се върна в подземието. Щайнбренер и Вебер бяха излезли. Шулте и Драйер бяха сами. На четирите куки на стената висяха четири трупа. Един от тях беше Мосе. Бяха го обесили с очилата. Бреде и последният от шестимата вече лежаха на земята.

— Отвържи оня там — каза безизразно Шулте. — Има една златна коронка отпред.

Бергер се опита да повдигне мъжа. Не можа. Успя едва когато Драйер му помогна. Човекът падна на земята като кукла, пълна с дървени стърготини.

— Този ли? — запита Шулте.

— Тъй вярно.

Мъртвецът имаше един златен кучешки зъб. Бергер го извади и го постави в кутията. Драйер го вписа.

— Някой от другите да има нещо? — запита Шулте.

Бергер прегледа двата трупа на пода. Капото светеше с джобно фенерче.

— Тези нямат нищо. Пломби от цимент и сребърна амалгама у единия.

— Не ни трябват. А как са тези, които още висят?

Бергер напразно се мъчеше да повдигне единия от тях.

— Я остави — каза нетърпеливо Шулте. — Вижда се по-добре, когато висят.

Бергер натисна настрани подпухналия език в широко отворената уста. Изпъкналото единствено око зад стъклото на очилата беше съвсем близо до него. През силната леща то изглеждаше по-голямо и изкривено. Клепачът над празната очна кухина беше полуотворен. Оттам беше изтекла течност. От нея бузата му беше мокра. Началникът стоеше от едната страна, а Шулте точно зад Бергер. Той усещаше дъха на Шулте в тила си. Миришеше на ментови бонбони.

— Нищо — каза Шулте. — Следващият. Следващият можеше да се провери по-лесно, защото нямаше предни зъби. Бяха избити. Две пломби от сребърна амалгама без стойност, отдясно. Дъхът на Шулте опари отново тила на Бергер. Дъхът на един усърден нацист, който невинно изпълнява дълга си, като търси златни зъби, равнодушен срещу обвинението на една току-що умъртвена уста. Изведнъж Бергер почувствува, че вече почти не може да издържа усещането за това вълнообразно момчешко дихание. „Като че търси птичи яйца в някое гнездо“ — помисли си той.

— Добре, нищо — рече Шулте разочарован. После взе единия списък и кутията със златото и посочи шестимата мъртви.

— Накарайте да изкачат горе и тези и да измият добре помещението.

Строен, млад — той излезе навън. Бергер почна да разсъблича Бреде. Това беше лесно. Можеше да го свърши и сам. Мъртвите бяха още меки. Бреде носеше мрежеста риза, цивилен панталон и кожено яке. Драйер запали цигара. Знаеше, че Шулте няма да се върне.

— Той забрави очилата — каза Бергер.

— Какво?

Бергер посочи Мосе. Драйер се приближи. Бергер сне очилата от лицето на мъртвеца. Щайнбренер си бе направил шега и бе обесил Мосе с очила.

— Едното стъкло е още здраво — каза капото. — Но за какво може да послужи едно-единствено стъкло? Само като лупа за децата.

— Рамката е добра.

Драйер се наведе още.

— Никел — каза той презрително, — евтин никел.

— Не — рече Бергер. — Бяло злато.

— Какво? Бяло злато.

Капото взе очилата.

— Бяло злато? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Рамката е мръсна. Ако се измие със сапун, ще видите сам.

Драйер претегли очилата на Мосе върху дланта си.

— Тогава ще струва доста.

— Да.

— Трябва да я впишем.

— Списъците не са тук — каза Бергер и погледна капото. — Шарфюрер Шулте ги взе.

— Нищо. Ще изтичам да го настигна.

— Да — каза Бергер и отново погледна Драйер. — Шарфюрер Шулте не обърна внимание на очилата. Или сметна, че нямат стойност. Пък може и да са без стойност. Може да съм се излъгал, може би те са наистина от никел.

Драйер го погледна.

— Може да са били за изхвърляне — каза Бергер. — Заедно с безполезните неща там. Едни счупени никелови рамки.

Драйер остави очилата на масата.

— Свърши най-напред с това.

— Не мога сам. Хората са много тежки.

— Тогава извикай тримата от горе.

Бергер излезе и се върна с тримата затворници. Те откачиха Мосе. Събраният въздух излезе с шум от дробовете му, когато примката се разхлаби. Куките на стената бяха точно на такава височина, че обесените да не могат вече да достигнат пода с крака. Така агонията траеше значително по-дълго. При нормална бесилка вратът обикновено се счупва при отпущането. Хилядолетният райх беше променил това. Бесилките бяха пригодени за бавно задушаване. Стремежът бе не само да убиват, а да убиват бавно и много болезнено. Едно от първите културни постижения на новото правителство беше да отмени гилотината и вместо нея да въведе отново ръчната брадва.

Сега Мосе лежеше гол на пода. Ноктите на ръцете му бяха счупени. Бял прах от вар беше полепнал по тях. При мъчителното задушаване той ги беше забивал в стената. Това личеше и на нея. Стотици обесени бяха издраскали дупки на това място. Същото беше и там, където висяха краката.

Бергер постави дрехите и обущата на Мосе на определените купчини. Погледна към масата на Драйер, но очилата бяха изчезнали. Те не бяха и на купчинката от хартия, мръсни писма и безполезни дрипи, извадели от джобовете на мъртвите. Драйер работеше на масата, без да вдига поглед.

 

 

— Какво е това? — запита Рут Холанд.

Бухер се ослуша!

— Някаква птица пее. Трябва да е кос.

— Кос?

— Да. Никоя друга птица не пее толкова рано през годината. Това е кос. Спомням си отпреди.

Те седяха от двете страни на двойния бодлив тел, който разделяше женските бараки от Малкия лагер. Това не биеше на очи. Малкият лагер беше така препълнен, че хора се излежаваха и седяха навсякъде. Освен това постовете бяха напуснали наблюдателните кули, защото времето им беше изтекло. Те не бяха дочакали смяната. Сега това се случваше понякога в Малкия лагер. Беше забранено, но дисциплината отдавна не беше както преди.

Слънцето залязваше. Неговите отражения в прозорците на града долу бяха пурпурни. Една цяла неразрушена улица светеше, като че къщите горяха. Реката отразяваше неспокойното небе.

— Къде пее?

— Оттатък. При дърветата.

Рут Холанд гледаше през бодливия тел нататък. Ливада, ниви, няколко дървета, една селска къща със сламен покрив, и още по-нататък, върху един хълм — бяла ниска къщичка с градина.

Бухер я погледна. Слънцето смекчаваше набръчканото й лице. Той извади коричка хляб от джоба си.

— Вземи, Рут. Бергер го даде за тебе. Намерил го днес. Едно извънредно парче.

Той хвърли ловко коричката през телената мрежа. Тръпки минаха по лицето й. Коричката лежеше до нея. Доста време не отговори.

— За тебе е — каза тя най-сетне с мъка.

— Не. Аз вече получих едно парче.

Тя преглътна.

— Ти само казваш така…

— Не, съвсем не… — Той видя как пръстите и бързо сграбчиха хляба. — Яж бавно — каза той. — Тогава е по-полезно.

Тя кимна и задъвка.

— Трябва да ям бавно. Пак ми падна един зъб. Те просто се откъртват. Не боли. Досега шест.

— Щом не боли, няма нищо. На един от нашите тук му забра цялата челюст. Той стенеше от болки, докато умря.

— Скоро няма да имам вече зъби.

— Можеш да си поставиш изкуствени. И Лебентал има изкуствена челюст.

— Но аз не искам да нося челюст.

— Защо не? Много хора носят. Това наистина няма никакво значение, Рут.

— Няма да ми дадат челюст.

— Тук не. Но по-късно може да се направи нещо. Има чудесни челюсти. Много по-добри от Лебенталовата. Тя е стара. Вече от двадесет години. Сега има нови, които човек въобще не усеща. Стоят здраво и са по-хубави от истинските зъби.

Рут беше изяла хляба. Тя обърна мътните си очи към Бухер.

— Йозеф, вярваш ли наистина, че някога ще излезем оттук?

— Сигурно! Съвсем сигурно! 509 също вярва. Ние всички вярваме сега.

— А после какво?

— После — Бухер не беше мислил още толкова далеч. — После ще сме свободни — каза той, без да може да си го представи добре.

— Пак ще трябва да се крием. Пак ще ни гонят, както ни гонеха преди.

— Няма да ни гонят вече.

Тя го изгледа продължително.

— И ти вярваш в това?

— Да.

Рут поклати глава.

— Може за известно време да ни оставят на мира, но после пак ще ни подгонят. Те не умеят друго…

Косът започна да пее отново. Звучеше ясно, много сладостно и непоносимо.

— Няма да ни преследват вече — каза Бухер. — Ние ще бъдем заедно. Ще излезем от лагера. Ще съборят оградата от бодлив тел, ще тръгнем по оня път. Никой няма да стреля по нас, никой няма да ни задържа. Ще вървим по полето. Ще влезем в една къща, като бялата къща там, оттатък, и ще седнем на столове.

— Столове…

— Да, истински столове. Ще има маса и порцеланови чинии, и огън.

— И хора, които ще ни изпъдят.

— Няма да ни изпъдят. Ще има легло със завивки и чисти ленени чаршафи. И хляб, и мляко, и месо.

Бухер видя, че лицето й се изкривява.

— Ти трябва да вярваш в това, Рут — каза той безпомощно.

Тя плачеше без сълзи. Плачеха само очите й. Замъглиха се и нещо неясно се завълнува в тях.

— Така мъчно е да се повярва, Йозеф.

— Ти трябва да вярваш — повтори той. — Левински донесе известия. Американците и англичаните са вече далеч отсам Рейн. Идват. Ще ни освободят. Скоро.

Изведнъж вечерната светлина се промени. Слънцето беше стигнало до билото на планината. Син мрак падна върху града. Прозорците изгаснаха. Реката се спотаи. Всичко се спотаи и косът млъкна. Само небето започна да гори сега. Облаците се превърнаха в седефени кораби, широки снопове лъчи падаха върху тях като ветрове от светлина и те плуваха към червените порти на вечерта. Последният лъч легна плътно върху бялата къща на хълма. И докато всичко друго на земята изгасна, тя остана да светлее и това я приближаваше и отдалечаваше повече от всеки друг път.

Те видяха птицата чак тогава, когато се приближи съвсем. Видяха една малка черна топка с крила. Видяха я на фона на величественото небе. Тя летеше високо, после изведнъж се спусна надолу, видяха я и искаха и двамата да направят нещо, но не го направиха; за миг, тъкмо преди да докосне земята, видяха ясно силуета й — малката глава с жълта човка, разперените криле и облата гръд с мелодиите, и тогава се чу лек шум и искрата от електрически заредената мрежа припламна, много малка и бледа, и смъртоносна в залеза на слънцето, и вече нямаше нищо освен един овъглен остатък с увиснал малък крак върху най-долния тел и едно късче от крило, което беше докоснало земята и предизвикало смъртта.

— Това беше косът, Йозеф.

Бухер видя ужаса в очите на Рут Холанд.

— Не, Рут — каза той бързо. — Това беше друга птица. Не беше кос. Пък и да беше, не беше този, който пееше, сигурно не, Рут, не нашият…

 

 

— Ти навярно си помисли, че съм те забравил, нали? — попита Хандке.

— Не.

— Вчера беше вече късно. Но ние имаме време, достатъчно, за да те обадим. Утре например цял ден.

Той стоеше пред 509.

— Ей, милионер! Швейцарски милионер. Ще ти избият парите от бъбреците, франк по франк.

— Няма нужда да ми избиват парите — каза 509. — Могат да ги получат и по по-прост начин. Ще подпиша една бележка и те вече няма да са мои. — Той погледна Хандке твърдо. — Две хиляди и петстотин франка. Много пари.

— Пет хиляди — отвърна Хандке. — За гестапо. Мислиш ли, че гестапо ще дели?

— Не. Пет хиляди на гестапо — потвърди 509.

— И бой върху козата, и кръст, и карцер, и Бройер с неговите методи, и най-после бесилката.

— Не се знае още.

Хандке се разсмя.

— А какво друго? Може би похвално писмо? За забранени пари?

— И това не. — 509 продължи да гледа Хандке. Беше изненадан, дето вече не изпитваше страх въпреки съзнанието, че Хандке го държи в ръцете си; но че по-силно от всичко изведнъж усеща нещо друго: омраза. Не мътната, сляпа, дребна омраза на лагера, всекидневната евтина омраза на нещастието на едно умиращо от глад същество към друго заради някое предимство или липса — не, той чувствуваше студена, ясно осъзната омраза, чувствуваше я така силно, че сведе очи надолу, защото помисли, че Хандке ще я забележи.

— Така ли? А какво друго, бе, мъдра маймуно?

509 усети дъха на Хандке. И това беше нещо ново; вонята на Малкия лагер не беше допускала по-рано почти никаква индивидуална миризма. 509 знаеше, че усеща миризмата на Хандке не защото бе по-силна от околните миризми на разлагащи се трупове; усещаше я, защото мразеше Хандке.

— Да не си онемял от страх?

Хандке ритна 509 по крака. 509 не помръдна.

— Не вярвам да ме мъчат — каза той спокойно и отново погледна Хандке. — Няма да има полза. В ръцете на SS бих могъл да умра. Много съм слаб и няма да издържа почти нищо. Това е едно предимство засега. Гестапо ще предпочете да отложи тези неща, докато получи парите на ръка. Дотогава ще има нужда от мене. Аз съм единственият, който може да разполага с тях. В Швейцария гестапо няма власт. Докато получа парите, аз съм в безопасност. А това ще трае дълго. Дотогава могат да станат много неща.

Хандке се замисли. В полумрака 509 виждаше как изражението на тъпото му лице се мени. Взря се в него внимателно. Имаше чувството, че очите му бяха прожектори, които го осветяваха. Лицето си оставаше същото, но като че всяка подробност от него се уголемяваше.

— Така, значи, това ли си измислил, а? — рече блоковият старши най-сетне.

— Нищо не съм измислил. То си е така.

— А какво ще стане с Вебер? Той също искаше да поговори с теб! Той няма да чака.

— Ще чака — отвърна 509 спокойно. — Господин щурмфюрер Вебер ще трябва да почака. Гестапо ще се погрижи за това. По-важно за него е да получи швейцарските франкове.

Изпъкналите белезникавосини очи на Хандке сякаш се обърнаха. Устата му предъвкваше.

— Ти си станал страшно хитър — каза най-сетне той. — По-рано едва можеше да се изходиш. В последно време всички тук сте станали бодри като пръчове, вонливци такива! Ще ви дадат да разберете, почакайте само! Вас тепърва ще ви прекарат през комина! — Той чукна 509 с пръст по гърдите. — Къде са двадесетте марки? — изсъска той. — Давай ги! По-бързо!

509 извади банкнотата от джоба си. За секунда бе изпитал желание да не я даде, но изведнъж съзна, че това би било равносилно на самоубийство. Хандке изтръгна парите от ръката му.

— За тези пари ще можеш да ходиш в нужника още един ден — заяви той и се изпъчи. — Оставям те да живееш с един ден повече за тях, червей такъв! Един ден, до утре.

 

 

— Един ден — рече 509.

Левински размишляваше.

— Не вярвам да го направи — каза той после. — Какво би могъл да спечели от това?

509 вдигна рамене.

— Нищо. На него не може да се разчита особено когато е докопал нещо за пиене или когато го прихванат.

— Трябва да го махнем от пътя си — продължаваше да разсъждава Левински. — В момента не можем да предприемем нещо против него. Опасно е. SS пресява списъците да търси известни имена. Ние правим каквото можем да изчезват в болницата. Скоро ще трябва да ви прехвърлим няколко души. Ще се уреди ли?

— Да. Ако доставяте храна за тях.

— Това се подразбира. Но има и нещо друго. Боим се вече от претърсване и проверки при нас. Не можете ли да скриете някои неща така, че да не ги намерят?

— Колко големи?

— Толкова… — Левински се огледа. Те седяха зад бараката и в тъмнината не се виждаше нищо друго освен препъващата се редица от мюсюлманите по пътя за нужника. — Колкото револвер…

509 въздъхна дълбоко.

— Револвер?

— Да.

509 помълча малко.

— На пода под моето легло има една дупка — промълви той тогава тихо и бързо. — Там дъските са отковани. Може да се скрие и нещо повече от револвер. Лесно е. Тук не проверяват.

Той не забеляза, че говори като човек, който иска да убеди другия, а не като човек, когото уговарят да поеме риск.

— У тебе ли е? — попита той.

— Да.

— Дай го тук.

Левински се огледа още веднъж.

— Ти знаеш ли какво значи това?

— Да — отвърна 509 нетърпеливо.

— Трудно беше да се сдобием с него. Трябваше да рискуваме много.

— Да, Левински, ще внимавам. Дай го тук.

Левински бръкна в дрехата си и бутна оръжието в ръката на 509. 509 го опипа. Беше по-тежко, отколкото бе очаквал.

— В какво е завито? — попита той.

— Един парцал с малко мазнина. Дупката под леглото суха ли е?

— Да рече 509. Това не беше вярно, но не му се искаше да върне оръжието. — Има ли патрони? — попита той.

— Да. Не много, няколко патрона. Освен това е зареден.

509 пъхна револвера под ризата и закопча дрехата си отгоре. Усети го близо до сърцето си и почувствува как по кожата му пробягват тръпки.

— А сега си отивам — рече Левински. — Пази го добре. Скрий го веднага. — За оръжието се говореше като за важен човек. — Когато дойда следващи, път, ще доведа някого от нашите. Имате ли наистина място? — Той огледа плаца, по който в тъмнината лежаха черни фигури.

— Имаме място — отвърна 509. — За вашите хора винаги имаме място.

— Добре. Ако Хандке дойде пак, дай му още пари. Имате ли?

— Имам още малко. За един ден.

— Ще гледам да съберем и ние малко. Ще ги дам на Лебентал. Нали така?

— Да.

Левински изчезна в сянката на близката барака. Оттам той се запрепъва, наведен като мюсюлманин напред, към нужника. 509 остана да поседи още малко. Облегна се с гръб до стената на бараката. С дясната ръка притискаше револвера към тялото си. Преодоля изкушението да го извади, да развие парцала и да пипне метала. Само го притискаше. Усещаше линиите на цевта и спусъка, усещаше ги, като че от тях се излъчваше някаква тежка, тъмна сила. За първи път от дълги години притискаше към себе си нещо, с което би могъл да се отбранява. Изведнъж вече не беше съвсем безпомощен. Не беше напълно оставен на произвола на съдбата. Знаеше, че това е илюзия и че няма право да употреби оръжието: но достатъчно, че то се намираше у него. Достатъчно беше, за да се промени нещо у него. Малкият инструмент на смъртта беше някакво динамо на живота. Усещаше как му всява непокорство. Помисли си за Хандке. За омразата, която чувствуваше към него. Хандке беше взел парите, но той беше излязъл по-слаб от 509. Спомни си за Розен; бе успял да го спаси. После се сети за Вебер. За него и за първите дни в лагера мисли дълго. Не беше го правил от години. Беше потиснал в себе си всички възпоминания; също и за времето преди лагера. Дори и името си не искаше да чуе вече. Той не беше вече човек, а и не искаше да бъде; това би го пречупило. Беше станал един номер, наричаше се само като номер и искаше да го наричат така. Безмълвно седеше в нощта и дишаше, и стискаше оръжието, и усещаше колко много неща са се променили през последните седмици. Изведнъж спомените му се бяха явили пак, а това беше за него като че ядеше и в същото време пиеше нещо, което не можеше да се види и което беше като някакво силно лекарство.

Чу как стражата се сменя. Предпазливо стана. Олюля се няколко секунди, като че беше пил вино. После бавно заобиколи бараката.

Някой седеше до вратата.

— 509 — пошепна той. Беше Розен.

509 се стресна, като че се събуждаше от безкраен тежък сън. Погледна надолу.

— Казвам се Колер — каза той като насън, — Фридрих Колер.

— Така ли? — отвърна Розен недоумяващо.