Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (3)

III

Мерцедесът се стрелна надолу към долината. Оберщурмбанфюрер Нойбауер седеше до шофьора. Той беше едър мъж с подпухнало от пиене на бира лице. Белите ръкавици на големите му ръце блестяха на слънцето. Той забеляза това и ги сне. „Зелма — мислеше той, — Фрая! Къщата!“ Никой не беше вдигнал телефона.

— Бързо! — Каза той. — Бързо, Алфред! Карай!

В предградието се носеше миризма на изгоряло. Ставаше все по-люта и по-плътна, колкото по-напред отиваха. На новия пазар видяха първата бомбена яма. Спестовната каса се беше срутила и гореше. Противопожарната команда беше дошла и се опитваше да спаси съседните къщи, но водните струи бяха много слаби, за да помогнат нещо. Ямата на площада вонеше на сяра и киселини. Стомахът на Нойбауер се сви.

— Карай през „Хакенщрасе“, Алфред — каза той. — Тук не можем да минем.

Шофьорът обърна. Колата направи голям завой през южната част на града. Тук се припичаха мирно на слънцето къщи с малки градинки. Духаше северен вятър и въздухът беше чист. После, когато пресякоха реката, миризмата на изгоряло се появи пак и стана още по-силна, докато запълни улицата като гъста есенна мъгла.

Нойбауер подръпваше ниско подстриганите си като на фюрера мустаци. По-рано те бяха високо вирнати като на Вилхелм II. Това присвиване на стомаха! Зелма! Фрая! Хубавата къща! Целият му корем, гърдите, всичко беше стомах.

Наложи се да заобиколят още два пъти. Единият път беше улучен някакъв мебелен магазин. Предната страна на къщата беше отнесена; част от мебелите стояха по етажите или бяха разпръснати върху развалините по улицата и горяха. Втория път беше бръснарница, пред която разхвърлените восъчни бюстове се топяха в гърчове.

Най-после колата зави в „Либигщрасе“ Нойбауер подаде глава навън. Ето я неговата къща! Градината отпред! Ето го керамичното джудже и червеното порцеланово кученце на моравата. Непокътнати! Всички прозорци здрави! Присвиването в стомаха изчезна. Той се изкачи по стъпалата и отвори вратата. „Имахме щастие — мислеше той. — Имахме чудно щастие!“ Пък и така трябваше да бъде! Защо тъкмо на него трябваше да се случи нещо?

Окачи фуражката си на закачалката от еленови рога и влезе във всекидневната.

— Зелма! Фрая! Къде сте?

Никой не отговори. Нойбауер закрачи тежко към прозореца и го отвори. В градината зад къщата работеха двама руски пленници. Те го погледнаха за миг и продължиха усърдно да копаят.

— Ей, вие! Болшевики!

Един от русите спря да работи.

— Къде е семейството ми? — извика Нойбауер.

Човекът отговори нещо на руски.

— Остави свинския си език, идиот! Ти разбираш немски! Или да изляза да те науча?

Русинът стоеше с широко отворени очи.

— Вашата жена е в зимника — каза някой зад Нойбауер.

Той се обърна. Беше слугинята.

— В зимника? Да, разбира се. А къде бяхте вие?

— Вън, само за един миг! — Момичето стоеше на вратата със зачервено лице и светнали очи, като че идваше от сватба.

— Казват, че имало вече сто убити — разбъбри се то — при гарата, а също и в медодобивния завод, и в черквата.

— Млък! — прекъсна го Нойбауер. — Кой казва това?

— Вън, хората…

— Кои? — Нойбауер пристъпи една крачка. — Вражески приказки. Кой го разправя?

Момичето се отдръпна.

— Вън… не аз някой… всички…

— Предатели! Мръсници! — Нойбауер се разяри. Най-сетне можеше да изразходва набраното напрежение. — Банда! Свини! Дърдорковци! А вие? Какво търсите навън?

— Аз… нищо…

— Отклонили сте се от служебния си дълг, нали. За да разпространявате лъжи и вражески клевети! Ще видим това. Трябва здраво да се пипа! Марш, в кухнята!

Момичето избяга навън. Нойбауер дишаше тежко! Затвори прозореца. „Нищо не е станало — мислеше той. — В зимника, разбира се“. И трябваше да се досети.

Извади пура и я запали. После приглади куртката си, изпъчи гърди, погледна се в огледалото и слезе долу.

 

 

Жена му и дъщеря му седяха плътно притиснати на един диван, който се намираше до стената. Над тях, в широка златна рамка висеше цветен портрет на фюрера.

Зимникът беше пригоден през 1940 година за противовъздушно скривалище. Тогава Нойбауер накара да го построят само от желание да се покаже; патриотизмът изискваше да се дава пример е тези неща. Никой не беше мислил сериозно, че Германия може да бъде бомбардирана. Изявлението на Гьоринг, че ако вражески самолети успеят да направят това при наличието на немските военновъздушни сили, занапред ще могат да го наричат Майер, беше достатъчно за всеки честен човек. За съжаление стана другояче. Един типичен пример за подлостта на плутократите и евреите: да се престорят на по-слаби, отколкото са били.

— Бруно! — Зелма Нойбауер се изправи и се разхълца.

Тя беше руса, пълна, носеше пеньоар от бежова френска коприна с дантели. При една своя отпуска през 1941 г. Нойбауер и го беше донесъл от Париж. Бузите и трепереха и малката и уста предъвкваше думите.

— Мина, Зелма. Успокой се.

— Мина… — продължаваше да предъвква тя, като че думите бяха твърде големи кьонигсберски кнедли. — За колко… колко дълго?

— Завинаги. Няма ги. Нападението е отбито. Никога не ще дойдат вече.

Зелма Нойбауер придържаше пеньоара върху гърдите си.

— Кой каза, Бруно? Откъде знаеш?

— Ние свалихме най-малко половината. Ще се замислят, преди да дойдат пак.

— Откъде знаеш?

— Знам. Този път ни изненадаха. Следващия път ще ги посрещнем съвсем иначе.

Жената престана да дъвче.

— И това ли е всичко? — попита тя. — Това ли е всичко, което имаш да ни кажеш?

Нойбауер знаеше, че казаното не значеше нищо.

— Не е ли достатъчно? — запита грубо той.

Жена му го гледаше втренчено. Очите й бяха воднисто светлосини.

— Не! — изпищя тя. — Не е достатъчно! Каква глупост! Празни приказки! Че какво не сме чували вече? Отначало разправяхте, че сме били толкова силни, та вражески самолет никога нямало да влезе в Германия, а те все пак влязоха. После разправяте, че нямало да дойдат втори път, щели сме да ги свалим на границата, а те вместо това идват десет пъти повече и непрекъснато има тревога. Най-после ни спипаха тук, а ти идваш и казваш нахално, че нямало да дойдат вече, че сме щели да им вземем мярката. И може ли някой разумен човек да повярва на това?

— Зелма! — Нойбауер хвърли неволен поглед към портрета на фюрера, после скочи към вратата и я затвори. — Проклятие! Ела на себе си! — изсъска той. — Искаш да навлечеш нещастие на всички ни? Полудяла ли си, та викаш така?

Той стоеше до нея. Над дебелите и рамене фюрерът продължаваше да гледа бойко пейзажа на Берхтесгаден. За миг Нойбауер беше почти повярвал, че фюрерът е чул всичко.

Зелма не виждаше фюрера.

— Полудяла? — пищеше тя. — Кой е полудял? Аз не съм. Живеехме чудесно преди войната, а сега? Сега? Искам да зная кой е полудял?

Нойбауер хвана с две ръце раменете й и ги разтърси така силно, че главата и се заклати напред-назад и тя не можеше повече да вика. Косата и се разплете, няколко гребена паднаха, тя се задави и се закашля. Той я пусна. Зелма падна върху дивана като торба.

— Какво става с нея? — попита той дъщеря си.

— Нищо особено. Майка е много развълнувана.

— Защо? Нали не се случи нищо?

— Не се случи нищо? — започна жената отново. На тебе, разбира се, не, там, горе! Но ние тук сме сами.

— Тихо! По дяволите! Не викай! Затова ли съм с мъчил петнадесет години, та да унищожиш изведнъж всичко със своите викове? Мислиш ли, че няма достатъчно желаещи да лапнат мястото ми?

— Това беше първата бомбардировка, татко — каза Фрая Нойбауер спокойно. — Нали досега имахме само тревоги. Майка ще свикне.

— Първата? Разбира се, първата! Нека се радваме, че досега нищо не се е случило, вместо да крещим глупости.

— Майка е нервна. Ще свикне полека-лека.

— Нервна? — Нойбауер беше смутен от спокойствие то на дъщеря си. — Кой не е нервен? Мислиш ли, аз не съм нервен? Човек трябва да умее да се владее. Иначе какво ще стане?

— Същото! — изсмя се жена му. Тя лежеше върху дивана с разкрачени дебели крака. Беше обута с розови, копринени пантофи. Розовият цвят и коприната бяха според нея много елегантни.

— Нервна! Да свикна! На теб ти е лесно да говориш!

— На мен? Защо?

— На теб нищо няма да ти се случи.

— Какво?

— Няма да ти се случи нищо; А ние седим тук в капана.

— Това е голяма глупост! Каква е разликата? Защо да не може да ми се случи нищо?

— Ти си сигурен там, горе, в твой лагер.

— Какво? — Нойбауер хвърли пурата си на земята и я стъпка. — Ние нямаме скривалища като вас — излъга той.

— Защото нямате нужда. Вие сте вън от града.

— Като че това има значение! Където бомбата падне, пада.

— Лагера няма да бомбардират.

— Така ли? Това е нещо ново. Откъде знаеш? Да не би американците да са хвърлили съобщение? Или специално са те уведомили?

Нойбауер погледна дъщеря си. Очакваше одобрение на шегата. Но Фрая дърпаше ресните на една плюшена покривка, която беше простряна върху масата до дивана. Отговори обаче жена му:

— Те няма да бомбардират своите хора.

— Глупости! Ние нямаме там американци. А също и англичани. Само руси, поляци, балканска сбирщина и германски родоотстъпници, евреи, предатели и престъпници.

— Те няма да бомбардират руси, поляци и евреи — обясни Зелма с тъпо упорство.

Нойбауер се обърна рязко.

— Та ти си знаела много — каза той тихо, силно ядосан. — А сега аз ще ти кажа нещо. Те изобщо не знаят какъв е лагерът горе, разбра ли? Виждат само бараки. Могат да ги вземат за военни бараки. Те виждат казарми. Това са нашите есесовски казарми. Виждат сгради, в които работят хора. За тях това са фабрики и обекти. Горе е стократно по-опасно от тука. Затова не исках да живеете там. Тук няма нито казарми, нито фабрики наблизо. Разбираш ли най-сетне?

— Не.

Нойбауер гледаше жена си. Никога Зелма не е била такава. Не можеше да разбере какъв бяс е влязъл в нея. Не беше само страх. Изведнъж се почувствува изоставен от семейството си. Тъкмо сега, когато трябваше да бъдат сплотени. Пак погледна ядосано дъщеря си.

— А ти? — каза той. — Ти какво мислиш? Защо не отваряш уста?

Фрая Нойбауер се изправи. Тя беше на двадесет години, слаба, с восъчно лице, изпъкнало чело и не приличаше нито на Зелма, нито на баща си.

— Вярвам, че мама се е успокоила вече — каза тя.

— Какво? Защо?

— Вярвам, че се е успокоила.

Нойбауер помълча малко. Очакваше, че жена му ще каже нещо.

— Е, добре — промълви най-после той.

— Може ли да се качим горе? — попита Фрая.

Нойбауер хвърли подозрителен поглед към Зелма. Още не й вярваше. Трябваше да й обясни, че в никой случай не бива да говори с никого. И със слугинята. Преди всичко със слугинята! Дъщеря му го изпревари.

— Горе ще бъде по-добре, татко. Повече въздух.

Той все още стоеше нерешително. „Лежи там като торба брашно — мислеше той. — Защо най-после не каже нещо разумно?“

— Трябва да отскоча до кметството. В шест. Диц телефонира, че положението трябва да се обсъди.

— Нищо няма да се случи, татко. Всичко е наред. А ние трябва да приготвим вечерята.

— Добре тогава. — Нойбауер се реши. Дъщеря му поне бе запазила самообладание. Можеше да се осланя на нея. Негова плът и кръв. Приближи се до жена си.

— Е, добре. Да забравим това, Зелма, нали? Случва се понякога. Няма значение.

Погледна я усмихнат, сведе хладен поглед към нея.

— Нали? — повтори той.

Тя не отговори.

Той прегърна тлъстите и рамене и я потупа.

— Тогава вървете и пригответе вечерята. И сгответе нещо хубаво след уплахата.

Тя кимна равнодушно. Нойбауер видя, че наистина й е минало. Дъщеря му имаше право. Зелма няма да говори глупости.

— Сгответе нещо много хубаво, деца. Нали, Зелмичка, заради вас го правя, за да живеете тук, в хубава къща, със сигурно подземие, вместо близо до мръсните негодници там, горе. Пък и аз прекарвам по няколко нощи всяка седмица тук, долу. Все едно. Трябва да сме единни. Значи, направете нещо вкусно за вечеря. Разчитам на вас. И донесете една бутилка от френското шампанско? Имаме още доста от него, нали?

— Да — отвърна жена му. — От него имаме още доста.

 

 

— А сега още нещо — обяви наперено генерал Диц. — Дочух, че някои господа изказали намерение да изпратят семействата си на село. Има ли нещо вярно в това?

Никой не отговори.

— Не мога да допусна такова нещо. Ние, офицерите от SS, трябва да служим за пример. Ако изпратим семействата си вън от града, преди да е дадена обща заповед за евакуация, това може да бъде изтълкувано погрешно. Недоволните и черногледците ще се заловят веднага за това. Ето защо очаквам, че подобно нещо няма да бъде направено без мое знание.

Той стоеше пред групата, строен и висок в своята изискано ушита униформа, и ги гледаше. Всички до един го гледаха твърдо и невинно. Почти всички бяха мислили да отпратят семействата си, но никой не се издаде с поглед. Сега мислеха едно и също: на Диц му е лесно. Той няма семейство в града. Дойде от Саксония и притежава само честолюбието си да изглежда като пруски гвардейски офицер. Това е лесно. Когато нещо не ни засяга, можем да го провеждаме винаги с най-голяма смелост.

— Това е всичко, господа — каза Диц. — Припомнете си още веднъж: нашите най-нови тайни оръжия се произвеждат вече масово. Бомбите Фау — 1 са нищо пред тях, колкото и да са ефикасни. Лондон е в пепел. Англия е под постоянен обстрел. Ние държим главните френски пристанища. Нахлулата армия има големи мъчнотии със снабдяването. Контраатаката ще помете неприятелите в морето. Тя е в непосредствена подготовка. Натрупали сме огромни резерви. А нашите нови оръжия — нямам право да кажа нищо за тях, но зная от най-високо място: до три месеца победата е наша. Дотогава трябва да издържим. — Той вдигна ръка. — На работа! Хайл Хитлер!

— Хайл Хитлер! — отвърна групата гръмогласно.

Нойбауер излезе от кметството. „Не каза нищо за Русия — помисли той. — За Рейн също нищо. За разбития Западен вал съвсем нищо. Да издържим, лесно му е на него. Той няма нищо. Фанатик. Няма доходна сграда близо до гарата като мене. Не е съпритежател на Мелернския вестник. Няма никакъв недвижим имот. А аз имам. Ако хвръкне във въздуха — кой ще ми плати?“

Изведнъж на улицата се появиха хора. Площадът пред кметството беше претъпкан. На стълбището монтираха микрофон. Диц щеше да говори. От фасадата гледаха вторачено с неизменна усмивка каменните образи на Карл Велики и Хайнрих Лъва. Нойбауер се качи в мерцедеса си.

— Към „Херман Гьорингщрасе“, Алфред.

Доходната сграда на Нойбауер се намираше на ъгъла на „Херман Гьорингщрасе“ с „Фридрихсалее“. Това беше голяма постройка с моден магазин на долния етаж. Двата горни етажа бяха заети от бюра.

Нойбауер спря колата и обиколи сградата. Бяха пукнати две витрини, иначе нямаше никакви щети. Погледна нагоре към бюрата. Те бяха обвити като с мъгла от дима на гарата, но нищо не гореше. Може би и там бяха счупени няколко стъкла; и това беше всичко.

Постоя малко. „Двеста хиляди марки“ — си мислеше той. Най-малко толкова струваше тази сграда, ако не и повече. Беше платил пет хиляди. През 1933 г. тя принадлежеше на евреина Йозеф Бланк. Той беше поискал сто хиляди и беше казал, че и без това губи от сделката, та не желае да отстъпва нищо. След четиринадесет дни в концентрационния лагер я продаде за пет хиляди. „Постъпих почтено — мислеше Нойбауер. — Можех да я имам без пари. Бланк беше готов да ми я подари, след като есесовците се бяха позабавлявали с него. Дадох му пет хиляди марки. Хубава пара. Разбира се, не изведнъж; тогава още нямах толкова. Но щом получих първите наеми — платих. Бланк се беше съгласил и на толкова. Законна продажба. Доброволно. Нотариално заверена.“ Че в лагера Йозеф Бланк беше паднал злополучно, че беше загубил едното си око, счупил ръката си и получил още някои и други рани, за това можеше само да съжалява. Хората, които имат плоски ходила, падат лесно. Нойбауер не беше заповядвал такова нещо. Не беше и присъствувал. Беше накарал само да арестуват предпазно Бланк, за да не му направят нещо престараващите се есесовци. Останалото мина за сметка на лагерфюрера Вебер.

Той се обърна. Защо мислеше сега за тези стари неща? Какво ставаше с него? Та това беше отдавна забравено. Трябваше да се живее. Ако не беше купил къщата, някой друг от партията щеше да го направи. За по-малко пари. За нищо. А той бе действувал легално. Според закона. Сам фюрерът беше казал, че верните нему хора трябва да бъдат възнаградени. И колко нищожно беше това, което той, Бруно Нойбауер, беше докопал в сравнение с големците? Гьоринг например, или гаулайтерът Шпрингер, който от хотелски портиер стигна до милионер? Нойбауер не беше заграбвал нищо. Само беше купувал евтино. Беше с чисти сметки. Имаше квитанции. Всичко беше официално заверено.

На гарата се извиси пламък. Последваха експлозии. Навярно вагон с муниции. Върху къщата затрептяха червени отражения, като че се обливаше в кървава пот. „Глупости — помисли Нойбауер. — Ама че съм изнервен. Еврейските адвокати, които тогава бяха смъкнати отгоре, са забравени отдавна!“ — Той се качи в колата. „Много близо до гората, чудесно място, но много опасно при бомбардировки; как да не се изнервиш“. — Към „Гросенщрасе“, Алфред!

Сградата на Мелернския вестник не беше засегната изобщо. Нойбауер беше осведомен за това по телефона. Току-що пускаха извънредно издание. Хората изтръгваха вестниците от ръцете на вестникопродавачите. Нойбауер видя как белите пакети изчезват. По един пфениг от всеки брой беше негов. Нови вестникари дойдоха с нови пакети. Те се понесоха на своите колела. Извънредно издание — извънредна печалба. Всеки продавач носеше най-малко по двеста броя. Нойбауер преброи седемнайсет вестникаря. Това бяха тридесет и четири марки извънредна печалба. Всяко зло за добро. Можеше да плати част от пукнатите витрини. Глупости, нали са застраховани. Дали застрахователното дружество ще плати? Може ли да плати при всички тези щети? Ще плати! Поне на него. Тези трийсет и четири марки бяха чиста печалба.

Той купи едно от извънредните издания. Там беше вече напечатано късо възвание от Диц. Бърза работа. И съобщението, че два самолета били свалени над града, а половината от останалите над Минден, Оснабрюк и Хановер. Една статия от Гьобелс, че бомбардирането на германски градове е безчовечно варварство. Няколко съдържателни думи на фюрера. Известие, че Хитлеровата младеж се била заела да издири скочилите с парашути летци. Нойбауер хвърли вестника и влезе в магазина за тютюн на ъгъла.

— Три „Германска стража“ — каза той.

Продавачът му подаде кутията. Нойбауер избираше равнодушно. Пурите бяха лоши. Чиста букова шума. Той имаше в къщи по-добри, вносни, от Париж и Холандия. Поиска „Германска стража“ само защото магазинът беше негов. Преди вземането на властта той принадлежеше на „Лесер и Захт“ — една еврейска експлоататорска фирма. После го беше лапнал щурмфюрерът Фрайберг. Държа го до 1936 г. Златна мина. Нойбауер отхапа края на една „Германска стража“. Какво беше виновен той, че в пияно състояние Фрайберг направи предателски изказвания против фюрера? Като праволинеен партиец той беше длъжен да донесе това, дето трябва. Малко след това Фрайберг изчезна и Нойбауер купи предприятието от вдовицата му. Като приятелска услуга. Беше я посъветвал настойчиво да го продаде. Бил имал сведения, че имуществото на Фрайберг ще бъде конфискувано. По-лесно било да се скрият пари отколкото магазин. Тя му беше благодарна. Продаде му го. Разбира се, за четвърт от стойността. Нойбауер й беше заявил, че има само толкова налични пари и че трябва да се действува бързо. Тя разбра. Конфискация не последва. Нойбауер й обясни това. Бил упражнил своето влияние в нейна полза. Така тя можа да задържи парите. Беше действувал честно. Дългът си е дълг, а магазинът можеше действително да бъде конфискуван. Освен това вдовицата би била може би неспособна да го управлява. Биха й го взели почти без пари.

Нойбауер извади пурата от устата си. Тя не теглеше. Мръсотия. Но хората плащаха за нея. Бяха луди по всичко, което дими. Жалко, че бяха под разпределение. Иначе можеше да продадат десеторно повече. Той пак огледа магазина. Имал е още щастие. Нищо не се е случило. Той плю. Беше усетил някакъв лош вкус в устата си. Навярно от пурата. От какво друго? Нали не беше станало нищо. Нерви? Защо му идваха наум тези стари истории. Отдавна покрити с давност неща? Когато се качи в колата, той хвърли пурата и даде останалите две на шофьора.

— Вземи, Алфред. Нещо хубаво за тази вечер. А сега карай към градината.

 

 

Нойбауер се гордееше с градината си. Тя заемаше голяма площ в края на града. Беше засадена главно със зеленчук и овощни дръвчета; имаше също цветна градина и обор. Една група руски пленници от лагера поддържаше всичко в ред. Не му струваха нищо и в същност те би трябвало да плащат на Нойбауер. Вместо да се потят дванайсет или петнайсет часа в медодобивния завод, бяха при него на чист въздух и лека работа.

Над градината падаше здрач. Небето от тази страна беше ясно и месецът бе увиснал в клоните на ябълковите дървета. Разкопаната земя миришеше силно. В браздите никнеха първите зеленчуци, а овощните дръвчета бяха покрити с набъбнали лепкави пъпки. Една малка японска вишна, прекарала зимата в оранжерията, беше вече обсипана с цял облак разпукнали се в бяло и розово срамежливи цветчета.

Русите работеха в другия край на градината. Нойбауер видя техните тъмни, наведени гърбове и силуета на надзирателя, чиято пушка с натъкнат щик сочеше небето. Стражата беше там само за форма; русите не бягаха. И къде ли можеха да избягат — в своите униформи и без да знаят езика? При тях имаше голяма книжна торба с пепел от крематориума, с която поръсваха браздите. Сега работеха на лехите с аспержи и ягоди, които Нойбауер обичаше особено много. Не можеше да им се насити. Книжната торба съдържаше пепелта на шестдесет души, включително дванайсет деца.

В ранния синкав мрак проблясваха едва видимо първите иглики и нарциси. Те бяха засадени покрай южната стена и покрити със стъкло. Нойбауер вдигна едно от наклонените стъкла и се наведе. Нарцисите не миришеха. Затова пък ухаеше на теменужки, невидими теменужки в здрача.

Пое дълбоко дъх. Това беше неговата градина. За нея беше платил сам и истински. Старомодно и честно. Цялата цена. Не беше я отнел от никого. Това беше неговото място. Мястото, където ставаше човек след суровата служба на отечеството и грижите за семейството. Огледа се със задоволство. Видя беседката, обрасла с дива лоза и виещи се рози, видя чемширения жив плет, видя изкуствената пещера от варовик, видя храстите люляк, помириса тръпчивия въздух, в който се долавяше вече пролетта, погали нежно с ръка обвитите със слама стъбла и наредените край стената праскови и круши, и тогава отвори вратата към обора.

Той не отиде при кокошките, които клечаха по прътите като стари жени, не спря и пред двете прасета, които спяха в сламата, отиде при питомните зайци.

Това бяха бели и сиви ангорски зайци с дълга копринена козина. Те спяха, когато той светна, а после се раздвижиха. Пъхна пръст през телената мрежа и ги погали. Бяха по-меки от всичко, което познаваше. Донесе зелеви листа и резенчета цвекло от един кош и ги пъхна в кафезите. Зайците се приближиха и започнаха нежно и полека да ядат с розовите си муцунки.

— Муки — примамваше ги той, — ела тук, Муки…

Топлината в обора го приспиваше. Беше като далечен сън. Миризмата на животните навяваше някаква забравена невинност. Това беше един малък свят сам за себе си, с почти вегетативно съществуване, далеч от бомби, интриги и борба за живот — зелеви листа и цвекло, и оплождане, и стригане, и раждане. Нойбауер продаваше вълната, но никога не беше позволил да заколят някое от животните.

— Муки — помами ги той пак.

Един голям бял заек пое с нежните си уста лист от ръката му. Червените му очи блестяха като светли рубини. Нойбауер го погали по врата. Когато се навеждаше, ботушите му скърцаха. Какво беше казала Зелма? Сигурни? Вие сте сигурни в лагера? Кой е сигурен вече? Бил ли е някога истински сигурен?

Пъхна още зелеви листа през телената мрежа. „Дванадесет години — мислеше си той. — Преди поемането на властта бях пощенски секретар с едва двеста марки на месец. С тях не можех нито да живея, нито да умра. Сега имам нещо. Не искам да го загубя пак.“

Взря се в червените очи на заека. Днес всичко беше минало добре. И в бъдеще ще бъде добре. Бомбардировката може да е била от недоглеждане. Такива неща стават при новосформирани ята. Градът беше незначителен; иначе отдавна вече щяха да се опитат да го разрушат. Нойбауер чувствуваше, че се успокоява.

— Муки — казваше той и мислеше: „Сигурен? Разбира се, сигурен! Кой би искал да загине в последния момент?“