Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (15)

XV

Всичките двеста души от новата група за разчистване бяха подредени в дълга редица по улицата. За пръв път ги използуваха за разчистване вътре в града. Досега ги бяха карали само по разрушените фабрики и предградията.

Есесовците заемаха изходите на улицата и освен това поставиха постове по протежение на лявата страна. Бомбите бяха улучили главно дясната страна; върху уличното платно имаше срутени стени и покриви и не беше възможно почти никакво движение.

Затворниците нямаха достатъчно лопати и кирки, някои трябваше да работят с голи ръце. Капосите и старшите работници бяха нервни; не знаеха дали трябва да бият и да подканват или пък да се въздържат. Минаването на цивилни беше наистина забранено; но хората от оцелелите къщи не можеше да се изхвърлят навън.

Левински работеше до Вернер. И двамата се бяха явили доброволно в групата за разчистване, заедно с неколцина застрашени политически затворници. Работата беше по-тежка от другаде, но по този начин прекарваха деня далеч от ръката на SS в лагера; когато се прибираха вечер, можеха при опасност по-лесно да изчезнат в тъмнината и да останат скрити.

— Видя ли как се казва улицата? — запита Вернер тихо.

— Да — Левински се захили. Улицата се наричаше „Адолф Хитлер“. Свято име, но не бе помогнало срещу бомбите.

Те мъкнеха една греда. Гърбовете на раираните им дрехи бяха потъмнели от пот. На сборния пункт срещнаха Голдщайн. Въпреки слабото си сърце той беше дошъл с групата, а Левински и Вернер не бяха възразили; той се числеше към застрашените затворници. Лицето му беше сиво. Той душеше въздуха.

— Тук вони. На трупове. Не на пресни. Изглежда, има отдавна затрупани.

— Вярно. — Това беше нещо познато за тях. Знаеха как миришат труповете. Бяха специалисти в това отношение.

Сега нареждаха изкъртени тухли до един зид. Хоросана откарваха с малки колички. Зад тях, от другата страна на улицата, имаше някакъв колониален магазин. Стъклата бяха счупени, въпреки това на витрината имаше все пак някакви плакати и кутии. От дъното гледаше мустакат мъж. Лицето му беше от този тип лица, които през 1933 година се мяркаха много често в тълпата на демонстрациите с плакати: „Не купувайте от евреи.“ Главата беше като отрязана от вътрешната страна на витрината и приличаше на евтина панаирджийска фотография, при която клиентът промушва главата си зад нарисувана капитанска униформа. Тази беше изправена над празни картони и прашни плакати; и като че им прилягаше.

Под един неразрушен свод на врата играеха деца. До тях се беше изправила жена с червена блуза и гледаше затворниците. Няколко кучета внезапно изскочиха изпод свода и се втурнаха през улицата към затворниците. Започнаха да душат панталоните и обущата на някои, а едното размаха опашка и скочи върху затворник 7105. Капото, който надзираваше тази група, не знаеше какво да прави. Това беше най-обикновено куче, не човек, въпреки това, изглежда, не беше редно да се показва така приятелски настроено към един затворник, особено в присъствието на SS. 7105 още по-малко знаеше как да постъпи. Направи единственото, което един затворник можеше да направи, престори се, че не забелязва кучето. Но то го следваше; беше почувствувало привързаност към него. 7105 се наведе и заработи с напрегнато усърдие. Беше загрижен; кучето можеше да означава смърт.

— Махай се, въшливо псе — извика капото най-сетне и вдигна една тояга. Той беше взел решение. Винаги е по-добре да си строг, особено пред очите на SS. Но кучето не му обръщаше внимание, то продължаваше да скача и да играе около 7105. Беше голям германски птичар в кафяво и бяло.

Капото взе няколко камъка и започна да го замеря. Първият камък улучи 7105 по коляното, третият удари кучето по корема. Животното изквича, отскочи настрана и почна да лае капото. Той хвърли още един камък.

— Махай се, мърша такава!

Кучето отскочи, но не избяга. То направи ловко една дъга и скочи върху капото. Човекът падна върху купчина хоросан, а кучето се надвеси с ръмжене над него.

— Помощ! — извика капото, без да смее да се помръдне. Есесовците наоколо се смееха.

Жената с червената блуза дотича. И подсвирна на кучето.

— Тука! Веднага тук! О, това куче! Ще ни вкара в беля!

Тя го повлече назад, навътре под свода.

— Избяга — рече тя страхливо на най-близкия есесовец. — Моля! Не го забелязах! То е избягало! Ще го пребия!

Есесовецът се хилеше.

— На оня там спокойно можеше да отхапе едно парче от глупавата муцуна.

Жената се усмихна едва. Беше помислила, че капото е от SS.

— Благодаря! Благодаря ви много! Веднага ще го вържа!

Тя дръпна кучето за гердана, но внезапно почна да го гали. Капото се отърси от прахоляка. SS-охраната продължаваше да се хили.

— Защо не го ухапа? — извика един на капото.

Капото не отговаряше. Така беше по-добре. Продължи още дълго да се изтърсва. После закрачи ядосано към затворниците. В това време 7105 се мъчеше да измъкне една клозетна чиния от някакъв куп тухли и хоросан.

— Бързай, лениво куче! — изсъска капото и го ритна в прегъвката на крака. 7105 падна назад, като се държеше здраво с ръце за капака на клозетната чиния. Всички затворници наблюдаваха капото с крайчеца на окото си. Есесовецът, който беше говорил с жената, се приближаваше бавно. Той пристъпи до капото и го ритна отзад с ботуша си.

— Остави тоя там на мира. Той не е виновен. По-добре ухапи кучето, кукумявко такава!

Капото се обърна изненадан. Ядът беше изчезнал от лицето му и бе отстъпил място на угодническа гримаса.

— Тъй вярно! Исках само…

— Хайде! — Той получи втори ритник в корема, застана колкото му беше възможно мирно и се отдалечи. Есесовецът се върна обратно.

— Видя ли? — пошепна Левински на Вернер. — Чудо невидяно. Може би го прави заради цивилните.

Затворниците наблюдаваха скришом другата страна на улицата, а другата страна на улицата наблюдаваше тях. Разделяше ги съвсем късо разстояние, но бяха по-далеч, отколкото ако живееха на два различни континента. Повечето затворници виждаха за първи път след арестуването си града толкова отблизо. Сега отново виждаха хората в техния всекидневен живот. Гледаха ги като паднали от Марс.

Някаква слугиня със синя рокля на бели точки миеше в една къща оцелелите прозорци. Беше си навила ръкавите и пееше. На друг прозорец стоеше стара белокоса жена. Слънцето огряваше лицето й, дръпнатите завеси и картините в стаята. На ъгъла имаше аптека. Аптекарят стоеше пред вратата и се прозяваше. Жена с палто от леопардова кожа мина по улицата съвсем близо до къщите. Беше със зелени ръкавици и зелени обуща. Есесовците на ъгъла я бяха пуснали да мине. Тя беше млада и подскачаше живо по купищата смет. Мнозина затворници не бяха виждали вече от години жена. Всички я бяха забелязали, но никой не я изпроводи с поглед освен Левински.

— Внимавай! — прошепна му Вернер. — Помогни ми тук. — Той посочи едно парче плат, което се показваше под хоросана. — Тук лежи някой.

Отстраниха хоросана и тухлите. Показа се напълно смазано лице с окървавена, изцапана с вар брада. Едната ръка беше притисната до нея; мъжът я беше вдигнал навярно, за да се запази, когато сградата се е срутвала.

Есесовците от другата страна на улицата подхвърляха окуражителни шеги подир грациозно катерещото се момиче с леопардовото палто. То се смееше и кокетираше. Изведнъж завиха сирените.

 

 

Аптекарят на ъгъла изчезна в магазина си. Жената с леопардовото палто се вкамени и после хукна назад. Тя падна върху една купчина смет; чорапите й се скъсаха и зелените ръкавици побеляха от варта. Затворниците се изправиха.

— Останете на място! Който се мръдне, ще бъде застрелян! — Есесовците от ъглите на улицата се приближиха.

— Сгъстете се! Образувайте групи, марш!

Затворниците не знаеха коя заповед трябва да изпълнят. Раздадоха се и няколко изстрела. Есесовската стража от ъглите на улицата ги събра най-сетне на едно място. Шарфюрерите се съветваха какво да правят с тях. Това беше само предварителна тревога; но всички поглеждаха неспокойно нагоре. Като че ясното небе бе станало по-светло и същевременно по-мрачно.

Другата страна на улицата се оживи. Хората, които преди това не се виждаха, сега излизаха от къщите си. Децата плачеха. Колониалният търговец с мустаците изскочи с яден поглед от дюкяна си и запълзя като тлъст червей по развалините. Една жена с кариран шал на раменете носеше внимателно с изпъната ръка един кафез с папагал. Белокосата жена беше изчезнала. Слугинчето изтича с високо запретната пола през вратата. Очите на Левински го проследиха. Между черните чорапи и опънатите сини гащи блестеше бялата плът на краката. След нея по камъните се катереше като коза мършава стара мома. Изведнъж всичко се бе обърнало с главата надолу; мирният покой откъм страната на свободата беше внезапно нарушен: хората изскачаха уплашено от жилищата си и бягаха, за да спасят живота си в противовъздушните скривалища. Обратно — сега затворниците от другата страна на улицата стояха безмълвни и спокойни пред разрушените зидове и гледаха бягащите.

Изглежда, това бе обърнало внимание на един от шарфюрерите.

— Цялото отделение, кръгом! — изкомандува той. Сега затворниците се обърнаха с лице към развалините. Руините бяха ярко осветени от слънцето. Само една от бомбардираните къщи имаше свободен проход към зимника. Виждаха се стъпала, една врата, тъмен коридор и в тъмнината — ивица светлина от изхода към задния двор.

Шарфюрерите не можеха да решат. Не знаеха къде да отидат със затворниците, а никой не мислеше да ги води в противовъздушно скривалище; зимниците бяха и без това препълнени с цивилни. Но самите есесовци също нямаха никакъв интерес да останат неприкрити. Някои от тях набързо претърсиха близките къщи. Намериха един бетониран зимник.

Тонът на сирените се промени. Есесовците побягнаха към зимника. Оставиха само два поста в преддверието и на двата края на улицата.

— Капоси, старши работници, внимавайте, никой да не мърда! Иначе ще бъде застрелян!

Лицата на затворниците се изопнаха. Те гледаха зидовете пред себе си и чакаха. Не им беше заповядано да легнат. Есесовците можеха да ги наблюдават по-добре, когато бяха изправени. И те стояха безмълвни, скупчени, обкръжени от капоси и старши. Между тях тичаше кучето. То се беше откъснало и търсеше 7105. Когато го намери, скочи върху него и се опита да близне лицето му.

За миг шумът утихна. В неочакваната тишина, която беше като безвъздушно пространство и опъваше всички нерви, изведнъж прозвучаха акорди на някакво пиано. Те се носеха високо и ясно, но само за малко. Въпреки това, като напрегна слух, Вернер позна, че някой свири хор на затворниците от „Фиделио“. Това не можеше да бъде радио. По време на въздушна тревога не пускаха музика. Трябва да е било грамофон, който са забравили да спрат, или пък някой, който свиреше на пиано при отворен прозорец.

Шумът започна отново. Вернер напрегна цялата си воля, за да обхване няколкото тона, които долавяше. Стисна зъби и се опита да ги възстанови в паметта си. Не искаше да мисли за бомби и смърт. „Ако успее да възстанови мелодията, ще бъде спасен.“ Затвори очи. Усещаше коравите възли на усилието зад челото си. Сега не трябваше да умре. Не по този безсмислен начин. Не искаше даже да мисли за това. Трябваше да си припомни мелодията, мелодията на затворниците, които получаваха свободата си. Той сви юмруци и се опита да улови звуците на пианото, но те бяха удавени в металическия бяс на страха.

 

 

Първите експлозии разтърсиха града. Свистенето на падащите бомби се вряза във воя на сирените. Земята трепереше. От една стена бавно падна парче мазилка. Някои от затворниците се бяха хвърлили в сметта. Старшите се спуснаха към тях.

— Ставай! Ставай!

Гласовете им не се чуваха. Те започнаха да дърпа хората. Голдщайн видя как бе разбит черепът на един от тези, които се бяха хвърлили на земята. Кръвта рукна. Човекът, който стоеше до него, се хвана за корема и падна напред. Това не беше от бомбени парчета; есесовците стреляха. Стрелбата не можеше да се чуе.

— Зимникът! — викна Голдщайн през шума на Вернер. — Там, в зимника! Няма да ни преследват!

Те гледаха втренчено към входа. Той като че почна да се уголемява. Тъмнината вътре зовеше като хладно спасение. Беше като черна вихрушка, на която почти нямаш сили да се противиш. Затворниците гледаха нататък като хипнотизирани. Редиците им се олюляваха. Вернер държеше Голдщайн здраво.

— Не! — той сам гледаше към зимника и надвикваше шума: — Не! Не! Всички ще бъдат застреляни! Остани тук!

Сивото лице на Голдщайн се обърна към Вернер. Очите му приличаха на плоски лъскави камъчета. Устата му беше изкривена от усилие.

— Не да се скрием — викаше той. — Да бягаме! През прохода! Има изход от другата страна!

Това улучи Вернер като удар в стомаха. Изведнъж той се разтрепера. Не трепереха ръцете и коленете му; дълбоко в него потръпваха жилите му. Кръвта се вълнуваше. Той знаеше, че бягството би сполучило много трудно, но самата мисъл беше голямо изкушение; да избягаш, да откраднеш в някоя къща дрехи и да се скриеш в суматохата.

— Не! — той мислеше, че шепне, а викаше в олелията. — Не! — Не викаше само заради Голдщайн, а и за самия себе си. — Сега вече не! Не, сега вече не! — Знаеше, че е безумие, всичко, което бяха постигнали досега, щеше да бъде застрашено. Другари щяха да бъдат убити, десет за един опитал се да избяга, кървава баня в гъстата тълпа, нови мерки в лагерите — и въпреки всичко, това там блазнеше и примамваше… — Не! — извика Вернер, като държеше здраво Голдщайн, а и сам себе си с това, че удържаше него.

„Слънцето! — мислеше Левински. — Това проклето слънце! То издава безмилостно всичко. Защо не застрелят слънцето? Като че стоиш гол под огромни прожектори, приготвен за прицелващите се уреди на самолетите. Да беше минал поне за миг някакъв облак.“ — Пот струеше на ручеи по тялото му.

Стените трепереха. Разнесе се страхотен тътен наблизо и всред трясъците един къс от стена, с празна прозоречна рамка, падна бавно напред. Докато падаше върху затворниците, стената не изглеждаше никак опасна. Беше около пет метра широка. Само затворникът, който попадна в празния четириъгълник на прозореца, остана прав и се огледа в недоумение. Не можеше да схване защо изведнъж се оказа затънал до кръста всред развалините и е все още жив. До него ритаха крака, които стърчаха от падналата купчина. Свиха се няколко пъти нагоре и надолу и се отпуснаха.

 

 

Натискът намаляваше бавно. Отначало почти незабелязано — само обръчът около черепа и ушите се разхлаби малко. Тогава съзнанието започна да се процежда като слаба светлина в тъмен коридор. Хаосът все още беснееше както преди, но изведнъж всички разбраха: беше преминало.

Есесовците изпълзяха от зимника. Вернер гледаше стената пред себе си. Постепенно тя се превърна пак в обикновен зид, огрян от слънцето, с незатрупан вход; не беше вече пронизващ присмех, в който беснееше вихрушка от неясни надежди. Отново видя мъртвото брадато лице в краката си; видя краката на затрупаните си другари. Тогава през отслабващия огън, изненадан, долови промъкващите се звуци на пианото. Стисна здраво устни.

Чуха се заповеди. Спасеният затворник, който стоеше в празната рамка на прозореца, изскочи от развалините. Десният му крак беше изкълчен. Той го беше свил и стоеше на един крак. Не смееше да падне. Един от есесовците се приближи.

— Хайде! Изровете тия тук!

Затворниците разчистваха варта и тухлите. Работеха с ръце, лопати и кирки. Не след дълго изровиха другарите си. Бяха четирима. Трима мъртви. Единият още жив. Измъкнаха го. Вернер се огледа за помощ. Видя, че жената с червената блуза излиза изпод свода. Тя не беше изтичала в противовъздушното скривалище. Внимателно носеше леген с вода и кърпа за ръце. Без да се смущава, мина с водата покрай есесовците и я сложи до ранения. Есесовците се спогледаха нерешително, но не казаха нищо. Тя изми лицето му.

Раненият повърна кървава пяна. Жената я избърса. Един от есесовците започна да се смее. Той имаше недозряло, неправилно лице, с толкова светли мигли, че безцветните му очи изглеждаха оголени.

Огънят на противосамолетната артилерия престана. В тишината пианото прозвуча отново. Сега Вернер видя отгде идват звуците; от един прозорец на първия етаж над колониалния магазин. Блед човек с очила все още свиреше там на запазено кафяво пиано хора на затворниците. Есесовците се хилеха. Един от тях се пипна по челото. Вернер не знаеше дали човекът свири, за да отвлече вниманието си от бомбардировката или за нещо друго. Реши, че ще смята това за послание. Той вярваше винаги в по-доброто, когато не носеше риск. Това опростяваше живота му.

Притичаха хора. Есесовците станаха отново войници. Проечаха заповеди. Затворниците се строиха. Водачът на групата заповяда на един есесовец да остане при мъртвите и ранените. Последната бомба беше улучила едно противовъздушно скривалище. Затворниците трябваше да го разчистят.

 

 

Бомбената яма вонеше на киселини и сяра. Няколко дървета се бяха килнали с оголени корени по ръба й. Изкъртената градинска ограда стърчеше право към небето. Бомбата не беше улучила пряко подземието; тя го беше засегнала отстрани и го беше засипала.

Затворниците работиха при изхода повече от два часа. Стъпало по стъпало те освободиха стълбата. Тя беше изкривена от удара. Всички работеха колкото се може по-бързо, работеха, като че техните собствени другари бяха затрупани.

След още един час изходът беше освободен. Дълго преди това те чуваха викове и хленч. В подземието, изглежда, бе проникнал отнякъде въздух. Когато пробиха първия отвор, виковете се засилиха. Една глава се промъкна през него и закрещя, а две ръце се показаха точно под главата и дращеха развалините, като че някаква огромна къртица искаше да се промъкне.

— Внимание! — извика един старши работник. — Може да се срути още нещо.

Ръцете заработиха пак. После отвътре издърпаха главата, но друга се появи и закрещя. И тя беше дръпната назад. Вътре хората се бореха панически за мястото при светлината.

— Изблъскайте ги! Ще се наранят! Дупката трябва да се разшири! Изблъскайте ги!

Почнаха да ги удрят по лицата. А те хапеха пръстите им. Разкъртиха с кирки цимента. Работеха, като че се касаеше за собствения им живот. Отворът стана достатъчно голям, за да може да пропълзи навън първият.

Беше един як мъж. Левински го позна веднага: човекът с мустаците, който преди това беше стоял в колониалния магазин. Беше се промъкнал най-отпред и блъскаше — и хленчеше, за да излезе. Коремът му се заклещи. Виковете вътре се засилиха; той бе затъмнил подземието; дърпаха го за краката, за да го върнат назад.

— Помощ! — стенеше той с висок хриплив глас! — Помощ! Помогнете ми да изляза! Навън! Навън! Аз ще ви… аз ще ви дам…

Малките му черни очички бяха изскочили на кръглото му лице. Хитлеровите мустачки трепереха.

— Помощ! Господа! Моля, господа! — Приличаше на заклещен тюлен, който може да говори.

Хванаха го под мишниците и най-сетне го измъкнаха. Той падна, скочи и побягна, без да каже нито дума. Те укрепиха прохода с една дъска и го разшириха. После се отдръпнаха.

Хората се изкатерваха навън. Жени, деца, мъже — някои забързани, бледи, изпотени, като излезли от гроба, други истерични, разхълцани, викащи, проклинащи — и след тях, полека и мълчаливо, ония, които не бяха обладани от паниката.

Те се катереха и изтичваха покрай затворниците.

— Господа — шепнеше Голдщайн. — Чухте ли? „Моля, господа!“ Човекът имаше пред вид нас.

Левински кимна.

„Аз ще ви дам“ — повтори той думите на тюлена. — Нищо — прибави той. — Избяга като дива маймуна. — И погледна Голдщайн. — Какво ти стана?

Голдщайн се беше облегнал на него.

— Много смешно — едва дишаше той, — вместо… те да ни освободят… — хъркаше той, — освобождаваме ги ние…

Той се засмя и падна полека настрани. Те го подкрепиха и го положиха върху купчина пръст. После изчакаха, докато бункерът се опразни.

Дългогодишните затворници стояха и гледаха как няколкочасовите затворници минаваха набързо покрай тях. Левински си спомни, че веднъж подобно нещо се беше случвало вече — когато затворниците бяха срещнали на пътя бежанците от града. Той видя, че слугинята със синята рокля на бели точки се измъкна от изхода. Тя изтърси роклята си и му се усмихна. След нея излезе еднокрак войник. Той се изправи. Пъхна патериците под мишниците си и козирува на затворниците преди да закуца по пътя си. С последните излезе един много стар мъж. Лицето му беше прорязано от дълги бръчки като на копой. Обърна се към затворниците.

— Благодаря — каза той. — Вътре има още затрупани.

Бавно, немощно и с достойнство старецът се изкачи по кривите стъпала. След него затворниците слязоха в бункера.

 

 

Връщаха се обратно. Бяха много уморени. Носеха мъртвите и ранените. Междувременно затрупаният беше умрял. Чуден залез озаряваше небето. Въздухът беше съвсем прозрачен и всичко беше така хубаво, че изглеждаше сякаш времето е спряло и в този час не може да има нито развалини, нито смърт.

— Ама че герои сме — рече Голдщайн. Беше се съвзел от припадъка си. — Претрепахме се от работа заради ония там…

Вернер го погледна.

— Ти не трябва да идваш вече с нас на работа. Лудост е. Съсипваш се, колкото и да се стараеш да клинчиш.

— Какво да правя? Да чакам, докато SS ме намери?

— Ще трябва да ти намерим нещо друго.

Голдщайн се усмихна измъчено.

— Време е вече да отида в Малкия лагер, нали?

Вернер не се стъписа.

— Защо не? Сигурно е, а и там трябва да има човек от нас.

Капосът, който беше ритнал 7105, се приближи. Той повървя малко до него, после му бутна нещо в ръката и изостана назад. 7105 погледна.

— Цигара — каза той учуден.

— Те омекват. Развалините им действуват на нервите заяви Левински. — Мислят за бъдещето.

Вернер кимна.

— Страхуват се. Запомни тоя капо. Може би ще можем да го използуваме.

Те се влачеха напред в меката светлина.

— Град — каза Мюнцер след малко. — Къщи. Свободни хора. На два метра от нас. Изглежда, като че вече не сме съвсем затворници.

7105 вдигна глава.

— Бих искал да зная какво си мислят за нас?

— Какво да си мислят? Бог знае какво въобще знаят за нас. Самите те не изглеждат щастливи.

— Сега не — рече 7105.

Никой не отговори. Започнаха тежкото изкачване към лагера.

— Бих желал кучето да е мое — каза 7105.

— Хубаво печено става от него — отвърна Мюнцер. — Сигурно около петнадесет килограма нето.

— Аз не мислех за ядене. Просто тъй.

 

 

Колата не можеше да мине. Навсякъде улиците бяха затрупани.

— Карай обратно, Алфред — каза Нойбауер. — Чакай ме пред къщи.

Той слезе и се опита да продължи пеш. Покатери се по една срутена стена, която беше паднала напряко на улицата. Останките от къщата си стояха. Стената беше смъкната като завеса и се виждаше жилището. Стълбите се извиваха голи нагоре. На първия етаж една спалня от махагон беше напълно запазена. Двете легла стояха едно до друго, само един стол се беше обърнал и огледалото беше счупено. Един етаж по-горе водосточната тръба на кухнята беше откъсната. Водата течеше по пода и оттам шуртеше навън като блестящ малък водопад. В салона имаше червен, плюшен диван. Картини в златни рамки висяха накриво върху тапет на линии. Някакъв мъж стоеше там, дето беше откъртена предната стена. Той беше целият в кръв и гледаше неподвижно надолу. Зад него тичаше насам-натам една жена с куфари, в които се опитваше да напъха гипсови фигурки, бродирани възглавници и бельо. Нойбауер усети, че развалините под краката му мърдат. Отстъпи. Наведе се и почна да хвърля тухли и вар настрани. Една прашна ръка се показа като уморена змия.

— Помощ! — извика Нойбауер. — Тук има някой! Помощ!

Никой не го чу. Той се огледа. По улиците нямаше хора.

— Помощ! — подвикна той на човека от втория етаж. Мъжът бършеше бавно кръвта от лицето си и не се помръдна.

Нойбауер захвърли настрани една буца вар. Видя коси и почна да ги дърпа, за да изтегли човека навън. Той не мърдаше.

— Алфред! — извика той и се обърна назад.

Колата не беше вече там.

— Свини — рече той, изведнъж безсмислено разярен. — Когато имаш нужда от тях, ги няма — и продължи да работи. Пот се стичаше в яката на униформата му. Беше отвикнал да прави усилия. „Полиция — мислеше си той, — спасителни отряди. Къде са всички тези мошеници?“

Едно парче вар се отчупи и Нойбауер видя това, което преди малко е било все още лице. Сега то беше плоска и сива, размазана маса. Носът беше сплескан. Очи нямаше, те бяха пълни с прах и вар, устните бяха изчезнали и устата — една маса от хоросан и разкъртени зъби. Цялото лице представляваше сив овал с коси, от които прокапваше кръв.

На Нойбауер му се догади и започна да повръща. Избълва обеда си от кисело зеле, шпеков салам, картофи, оризов пудинг и кафе до сплесканата глава. Опита се да се залови за нещо, но нямаше за какво. Извърна се и продължи да повръща.

— Какво става тук? — попита някой зад него.

Някакъв мъж се беше приближил, без да го чуе. Държеше лопата. Нойбауер посочи главата в развалините.

— Един затрупан?

Главата помръдна едва. Същевременно мръдна и сивата маса на лицето. Нойбауер заповръща пак. Беше обядвал обилно.

— Та той се задушава — извика човекът с лопатата и скочи напред. Той почна да трие с ръка лицето, за да намери носа и да го изчисти, и забърка с пръсти там, дето трябваше да е устата.

Лицето изведнъж започна да кърви по-силно. Плоската маска се оживи пред приближаващата смърт. Сега устата захърка. Пръстите на ръката дращеха врата, а главата със слепите очи трепереше. Тя потрепера, после утихна. Мъжът с лопатата се изправи. Той избърса мръсните си ръце в някаква жълта копринена завеса, която беше паднала с един прозорец.

— Умря — рече той. — Има ли други отдолу?

— Не знам.

— Вие не сте ли от тази къща?

— Не.

Човекът посочи главата.

— Ваш роднина? Познат?

— Не.

Човекът погледна киселото зеле, салама, ориза и картофите, погледна тогава Нойбауер и сви рамене. Изглежда, не изпитваше голяма почит към един висш есесовски офицер. Все пак това беше много обилно ядене за този период от войната. Нойбауер усети, че се изчервява. Той се обърна припряно и слезе от развалините.

 

 

Мина близо час, докато най-после стигна „Фридрихсалее“. Тя не беше засегната. Тръгна развълнуван по нея. Ако къщите на следващата пресечка не са разрушени, неговата доходна сграда ще си стои още — мислеше си той суеверно. Улицата беше непокътната. Следващите две също. Той се окуражи и тръгна по-бързо. „Ще опитам още веднъж — мислеше си той, — ако на другата улица първите две къщи не са засегнати, тогава и аз не съм засегнат.“ Сполучи. Чак третата къща беше в развалини. Нойбауер плю, гърлото му беше пресъхнало от праха. Обнадежден, той зави на ъгъла към „Херман Гьорингщрасе“ и спря.

Бомбите бяха поработили здравата. Горните етажи на неговата сграда бяха разрушени напълно. Ъгловата фасада липсваше. Беше запокитена в един антикварен магазин от другата страна на улицата. Насрещната вълна беше изхвърлила оттам един бронзов Буда далече на улицата. Богът стоеше сам върху парче здрава улична настилка. Беше отпуснал ръце в скута си и гледаше спокойно към развалините на гарата, надсмивайки се над разрухата на западната цивилизация — като че очакваше някакъв призрачен азиатски влак, който да го върне обратно към простите закони на джунглите — дето убиваха, за да живеят, а не живееха, за да убиват.

В първия момент Нойбауер изпита глупавото чувство, че е бил излъган най-подло от съдбата. По пресечките всичко се беше оказало както трябва — а ето какво беше станало тук. Изживяваше го като някакво тежко разочарование на дете. Искаше му се да се разплаче. На него, на него ли трябваше да се случи това! Той погледна по протежение на улицата. Имаше още запазени къщи. „Защо не бяха те? — помисли си той. — Защо тъкмо на мен трябваше да се случи това, на такъв истински патриот, добър съпруг, грижлив баща?“

Той се запъти по улицата покрай бомбената яма. Всички витрини на модното ателие бяха разбити. Парчета стъкло покриваха като лед всичко. Те хрущяха под нозете му. Приближи се до отделението „Последна мода за германската жена“. Половината надпис висеше надолу. Наведе се и влезе в помещението. Миришеше на пожар, но огън не се виждаше. Манекените бяха разхвърляни в безпорядък. Сякаш бяха изнасилени от тълпа диваци. Някои лежаха по гръб, със запретнати рокли и разкрачени крака; други с пречупени ръце, с издупени восъчни задници, проснати по корем. Една беше гола, но с ръкавици; друга стоеше в един ъгъл с откъснат крак, с шапка на глава и воал пред лицето. Всички се усмихваха в своите пози — и поради това изглеждаха ужасяващо развратни.

„Разорен съм — мислеше си Нойбауер. — Разорен. Загубих. Какво ще каже сега Зелма? Няма справедливост.“ — Върна се назад, като газеше развалини и стъкла около къщата. Когато стигна до ъгъла, видя на другия тротоар някаква фигура, която се сниши и хукна, щом го чу.

Стой! — извика Нойбауер. — Спри или ще стрелям!

Фигурата се спря. Беше някакъв дребен, смачкан човечец.

— Ела тук!

Човекът се повлече към него. Нойбауер го позна чак когато се спря пред него. Беше предишният собственик на доходната сграда.

— Бланк — каза той учуден, — вие ли сте това?

— Да, господин оберщурмбанфюрер.

— Какво правите тук?

— Извинете, господин оберщурмбанфюрер. Аз… Аз…

— Говорете разумно, човече! Какво правите тук?

Чрез въздействието на униформата върху Бланк, Нойбауер си възвърна самочувствието и увереността.

— Аз… аз… — заекваше Бланк. — Аз само минавах оттук, за… за…

— Какво, за, за?

Бланк направи безпомощно движение, към развалините.

— За да се порадваш, нали?

Бланк подскочи назад:

— Не, не, господин оберщурмбанфюрер. Не, не! Само… жалко е — прошепна той. — Жалко.

— Разбира се, че е жалко. Сега можете да се посмеете.

— Аз не се смея. Не се смея, господин оберщурмбанфюрер.

Нойбауер го гледаше изпитателно. Бланк стоеше уплашен пред него, с плътно притиснати до тялото ръце.

— Вие спечелихте повече от мен — каза горчиво Нойбауер след малко. — Беше ви платено добре. Или напротив?

— Да, твърде добре, господин оберщурмбанфюрер.

— Вие получихте пари в брой. Аз — куп развалини.

— Да, господин оберщурмбанфюрер! Съжалявам, съжалявам много. Това събитие…

Нойбауер гледаше втренчено пред себе си. Сега той наистина вярваше, че Бланк е направил блестяща сделка. За момент помисли дали да не му продаде обратно скъпо и прескъпо този куп развалини. Но щеше да е в разрез с партийните принципи. А освен това даже купчината развалини струваше повече, отколкото беше платил някога на Бланк. Да не говорим за парцела. Беше платил 5000, а само годишният наем беше 15 000. Петнайсет хиляди! Загубени!

— Ама какво ви е? Какво шарите така с ръце?

— Нищо, господин оберщурмбанфюрер. Паднах преди години…

Бланк беше вир вода. Едри капки пот се стичаха от челото в очите му. Премигваше, но по-често с дясното отколкото с лявото око. Лявото беше от стъкло и в него потта не се усещаше толкова. Страхуваше се, че Нойбауер ще сметне треперенето му за нахално. Такива неща се бяха случвали вече. Но в този миг на Нойбауер не му минаваше през ум нищо подобно; нито че тогава, преди продажбата, Вебер беше разпитвал Бланк в лагера. Само гледаше развалините.

— Вие сполучихте повече от мене — рече той. — На времето може би не ви се вярваше. Но сега щяхте да загубите всичко. А така си имате добри пари.

Бланк не смееше да си избърше потта.

— Да, господин оберщурмбанфюрер — мърмореше той.

Изведнъж Нойбауер го погледна изпитателно. Беше го пронизала една мисъл. Мисъл, която през последните седмици все по-често му идваше. Беше я доловил за пръв път, когато сградата на мелернския вестник беше разрушена. Беше я пропъдил, но тя продължаваше да се явява като досадна муха. Може ли действително да стане така, че отново да дойде ред на хора като Бланк. Човечето пред него не правеше такова впечатление, то беше руина. Но купищата развалини наоколо също не бяха нещо по-друго. Те не приличаха на победа. Особено когато бяха наши собствени. Досети се за Зелма с нейните предизвикателства към съдбата. Пък и новините във вестниците. Русите бяха пред Берлин, това не можеше да се отрече. Рур беше обкръжен, това беше също истина.

— Слушайте, Бланк — каза той сърдечно. — Аз се отнесох към вас много почтено, нали?

— Напълно! Напълно!

— Признавате го, нали?

— Без друго, господин оберщурмбанфюрер. Без друго.

— Човечно…

— Много човечно, господин оберщурмбанфюрер. Най-сърдечно благодаря…

— Е, да — каза Нойбауер. — Не забравяйте това! Аз рискувах доста нещо за вас. Какво търсите тук въобще? В града?

„Защо не сте отдавна вече в лагер“ — би трябвало да го запита той.

— Аз… аз…

Бланк беше плувнал в пот. Не знаеше как ще свърши този разговор. От опит беше установил, че когато говорят приятелски, нацистите винаги се готвят за някаква особено ужасна шега. Така беше говорил Вебер преди да му избие окото. Той се проклинаше, че не бе могъл да се сдържи и бе напуснал скривалището, за да обиколи някогашния си имот.

Нойбауер забеляза смущението му и използува случая.

— За това, че сте на свобода, Бланк, вие знаете кому трябва да благодарите, нали?

— Да, да… благодаря… благодаря много, господин оберщурмбанфюрер.

Бланк нямаше за какво да благодари на Нойбауер. Той знаеше това, а и Нойбауер го знаеше. Но пред димящите развалини старите понятия бяха почнали внезапно да се топят. Нищо вече не беше сигурно. Човек трябваше да се погрижи за бъдещето. За Нойбауер това звучеше налудничаво. Но човек не можеше да е напълно сигурен дали някога няма да има нужда от един такъв евреин. Той извади една „германска стража“ от джоба си.

— Ето, вземете, Бланк. Хубав тютюнец. Онова на времето беше неизбежно зло. Спомняйте си винаги как съм ви закрилял.

Бланк не пушеше. Трябваше да минат години след експериментите на Вебер със запалена цигара, за да престане да изпада в истерия при миризмата на тютюна. Но не смееше да откаже.

— Много благодаря. Много сте добър, господин оберщурмбанфюрер.

Той се дръпна предпазливо назад, с пура в сакатата си ръка. Нойбауер се огледа. Никой не го беше видял, че говори с евреин. Така беше по-добре. Той забрави Бланк и веднага започна да пресмята. После започна да души. Миризмата на изгоряло се беше засилила. Отиде бързо към другата страна. Сега модното ателие гореше. Изтича назад и почна да вика.

— Бланк! Бланк! — и като не го видя! — Пожар! Пожар!

Никой не се появи. Градът горете на много места и противопожарната охрана отдавна не можеше да се справя. Нойбауер хукна отново към модните витрини. Скочи вътре, грабна един топ плат и го измъкна навън. Втория път не може вече да се промъкне. Една дантелена рокля, която беше докопал, пламна в ръката му. По платовете и дрехите пълзяха огнени, езичета. Едва се измъкна навън.

Той гледаше безпомощен от другата страна на улицата огъня, който беше обхванал манекените, бягаше по тях, изяждаше роклите им — те се разтапяха, внезапно пламнали, и чудновато оживяваха. Обръщаха се и се изправяха. Ръцете се повдигаха и изкривяваха, истински восъчен ад — после всичко потъна и бе погълнато от огъня, както ставаше с труповете в крематориума.

Горещината накара Нойбауер да се отдръпне назад, докато не се блъсна в статуята на Буда. Без да погледне, той седна на нея, но веднага отскочи. Не беше забелязал, че шапката и завършва с остър бронзов връх. Погледна с яд спасения топ плат пред краката си; той беше светлосин, с щампирани хвърчащи птици. Ритна го с ботуш. „Проклятие! Защо ми е!“ Помъкна го назад и го хвърли в пламъците. „Да върви всичко по дяволите! Проклятие!“ Тръгна да си ходи. Не искаше да гледа повече нищо! Бог не беше вече с германците. И Вотан също. А кой тогава?

Зад един куп развалини от другата страна на улицата бавно се надигна едно бледо лице. Йозеф Бланк изпроводи с поглед Нойбауер. И за пръв път от толкова години се усмихна. Усмихна се, а пурата между сакатите му пръсти се счупи.