Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (12)

XII

Блоковете бяха строени на плаца в Малкия лагер. Шарфюрерът Ниман се олюляваше самодоволно от коленете. Той беше около тридесетгодишен, с тясно лице, щръкнали малки уши и полегата брадичка. Цветът на косата му беше пясъчен, а очилата му бяха без рамки. Без униформа можеше да мине за типичен дребен чиновник. Такъв именно беше преди да влезе в SS и да стане мъж.

— Мирно! — Ниман имаше висок, дрезгав глас. — Новият транспорт да излезе напред, ходом марш, марш!

— Внимание! — пошушна 509 на Зулцбахер. Пред Ниман се образува двойна редица.

— Болните и инвалидите да излязат надясно! — изкомандува той.

Редицата се раздвижи, но никой не мина встрани. Хората бяха недоверчиви; бяха виждали вече подобни неща.

— Бързо! Бързо! Който иска да отиде на лекар за превръзка, да мине вдясно!

Неколцина затворници минаха нерешително встрани. Ниман отиде при тях.

— Какво ти е? — запита той първия.

— Краката ми са разранени и един пръст счупен, господин шарфюрер.

— А ти?

— Двустранно изсипване, господин шарфюрер.

Ниман заразпитва по-нататък. После върна двама обратно. Това беше трик, който трябваше да измами затворниците и да им внуши доверие. И той оказа влияние. Веднага се обадиха голям брой нови. Ниман кимна леко:

— Да излязат сърдечноболните! Хора, които са негодни за тежка работа, но могат да репризират чорапи и да кърпят обуща.

Отново се обадиха неколцина. Сега Ниман беше събрал около тридесет души и разбра, че други няма да се явят.

— Вие, другите, изглежда, сте напълно в ред! — излая той ядосано. Я да го установим! Надясно! Бегом, марш!

Двойната редица почна да тича в кръг по плаца. Бягаха задъхани покрай другите обитатели, които бяха застанали мирно и знаеха, че също са в опасност. Ако някой от тях припаднеше, Ниман без друго щеше да го прибере. При това никой не знаеше дали същата шега няма да се повтори и със старите.

Бягащите минаваха за шести път. Вече се препъваха, но бяха разбрали, че бягането не е за да се установи дали са годни за тежка работа. Бягаха за живота си. По лицата им течеше пот, а в очите им имаше отчаян страх при мисълта за смъртта, който никое животно не изпитва, а само човекът.

И тези, които се бяха обадили преди това, вече знаеха какво става. Станаха неспокойни. Двама направиха опит да се включат в редицата на бягащите. Ниман забеляза.

— Назад! Марш! Вие там!

Не го чуваха. Бягаха напред глухи от страх. Бяха обути в дървени обуща, които веднага изгубиха. С боси, разкървавени крака те бягаха по-нататък; предишната вечер не бяха получили чорапи. Ниман не ги изпускаше от очи. Известно време бягаха с другите. После, когато в техните обезобразени лица постепенно почна да се чете жадната надежда, че са се отървали, Ниман направи спокойно няколко крачки напред и когато минаваха с куцане пред него, им подложи крак. Те паднаха и се опитаха да се изправят. С два ритника ги повали отново. Опитаха се да пълзят.

— Стани! — изкряска той със своя дрезгав тенор. — Марш оттатък!

През цялото време той остана с гръб към барака 22. Каруселът на смъртта беше вече минал в по-бавен ход. Бяха паднали още четирима. И лежаха на земята. Двама в безсъзнание. Единият, облечен в хусарска униформа, получена предната вечер; другият — в дамска риза с евтина дантела под някакъв изрязан кафтан. Началникът на дрешника, беше разпределил с чувство на хумор нещата от Освиенцим между затворниците. Имаше още няколко дузини хора, които бяха облечени като за карнавал.

509 наблюдаваше как Розен се препъва полунаведен и изостава. Знаеше, че след няколко секунди ще бъде напълно изтощен и ще грохне. „Не ми влиза в работата — мислеше той. — Никак. Не искам да правя глупости. Всеки да се грижи за себе си.“ Редицата приближи отново бараката. 509 видя, че сега Розен е последен. Погледна бързо към Ниман, който все още стоеше гърбом към бараката, а след това се огледа. Никой от старшите не го виждаше. Всички гледаха двамата, на които Ниман беше подложил крак. Хандке беше направил даже крачка напред с протегната глава. 509 хвана минаващия край него Розен за ръката, дръпна го към себе си и го блъсна назад през редиците.

— Бързо! Мини! В бараката! Скрий се!

Той чу пъхтенето на Розен след себе си и с края на окото си видя нещо като движение, а след това всичко затихна. Ниман не беше видял нищо. Той все още не се обръщаше. Хандке също не бе забелязал нищо. 509 знаеше, че вратата на бараката е отворена. Надяваше се, че Розен го е разбрал. И вярваше, че ако все пак го заловят, той няма да го издаде. Сигурно знаеше, че и без това ще бъде загубен. Новите не бяха броени от Ниман и сега той имаше някакъв шанс, 509 почувствува, че коленете му треперят и гърлото му пресъхва. Изведнъж кръвта зашумя в ушите му.

Предпазливо погледна към Бергер. Бергер наблюдаваше неподвижно бягащата тълпа, от която все повече и повече хора падаха. Неговото опънато лице показваше, че е видял всичко. Тогава чу зад себе си шепота на Лебентал: „Вътре е.“ Треперенето на коленете му се засили. Трябваше да се облегне на Бухер.

Дървените обуща, раздадени на някои от новите, лежаха разпръснати навсякъде. Хората не бяха свикнали да ги носят и ги бяха загубили. Само двама души трополяха все още отчаяно с тях. Ниман избърса изпотените си очила. Това беше от топлината, която го обземаше при вида на този страх от смъртта, когато затворниците падаха, повдигаха се, падаха, ставаха и се олюляваха напред. Усещаше топлина в стомаха и зад очите. За първи път я беше усетил, когато беше убил първия си евреин. В същност, без да иска, но тогава нещо го беше прихванало. Преди това беше винаги свит, подбутван човек и отначало почти се беше страхувал да го удари. Но после, когато бе видял, че евреинът пълзи пред него по пода и моли за живота си, изведнъж бе усетил как става друг, по-силен, по-могъщ, бе почувствувал кръвта си, хоризонтът се беше разширил, опустошеното буржоазно четиристайно жилище на дребния еврейски търговец на готови дрехи с неговите зелени рипсови мебели се беше преобразило в азиатската пустиня на Чингиз хан, а търговският служител беше станал изведнъж господар на живота и смъртта — и това беше мощ, всемогъщество, едно остро опиянение, което бе расло и се бе изкачвало нагоре, докато след това първият удар беше дошъл като от само себе си, по меко подаващия се череп с редките, боядисани коси.

— Отделение, стой!

Затворниците не можаха да повярват. Бяха очаквали, че ще ги карат да тичат до смърт. Бараките, плацът и хората се въртяха в едно слънчево затъмнение пред тях. Държаха се един за друг. Ниман си сложи отново избърсаните очила. Изведнъж почна да бърза.

— Донесете труповете насам.

Те се опулиха срещу него. Досега още нямаше трупове.

— Припадналите — поправи се той. — Тези, които са останали да лежат.

Със залитане започнаха да повдигат падналите за ръцете и краката. На едно място имаше цял възел от човешки тела. Бяха нападали един върху друг. 509 видя Зулцбахер в блъсканицата. Закрит от другите, той стоеше и риташе един легнал пред него на земята човек и го дърпаше за косите и за ушите. После се наведе и го изправи на колене. Мъжът падна в безсъзнание назад. Зулцбахер го блъсна пак. Взе го под мишниците и се опита да го изправи. Не успя. Започна да го бие отчаяно с юмруци, докато един старши го блъсна настрана. Зулцбахер се нахвърли отново. Старшият го ритна. Той помисли, че Зулцбахер е ядосан на легналия и му отмъщава.

— Проклето животно! — изръмжа той. — Остави го на мира. И без това ще пукне.

Капото Щрошнайдер дойде с открития камион, с който обикновено откарваха труповете, като мина през портата на телената мрежа. Моторът гърмеше като картечница. Щрошнайдер спря до купчината. Падналите бяха натоварени. Някои още се опитваха да избягат. Бяха дошли в съзнание. Но сега Ниман внимаваше. Той не пусна никого. Никого и от онези, които се бяха обадили доброволно.

— Назад, който не е оттук! — извика той. — Тези, които се записаха като болни, да натоварят останалите!

Хората се впуснаха към бараките, колкото можеха по-бързо. Припадналите бяха натоварени. Тогава Щрошнайдер даде газ. Той караше така бавно, че доброволците можеха да го следват пеша. Ниман вървеше с тях.

— Сега идва краят на вашето страдание — каза той с променен, почти приятелски глас на жертвите си.

— Къде ги отвеждат? — запита един от новите в барака 22.

— Навярно в блок 46.

— Какво става там?

— Не знам — отвърна 509. Не искаше да каже това, което знаеха в лагера — че в едно от помещенията на опитната барака 46 Ниман има бидон с бензин и няколко спринцовки и че никой от затворниците няма да се върне. Вечерта Щрошнайдер ще ги откара в крематориума.

— Защо би така едного от тях? — попита 509 Зулцбахер.

Зулцбахер го погледна и не отговори нищо. Той преглъщаше с мъка, като че трябваше да глътне топка памук, и се отдалечи.

— Това беше брат му — каза Розен.

Зулцбахер повърна, а от устата му излезе само малко зеленикав стомашен сок.

 

 

— Виж ти! Още ли си тук? Изглежда са те забравили?

Хандке стоеше пред 509 и го измерваше бавно с поглед от горе до долу. Беше по време на вечерната проверка. Блоковете бяха строени навън.

— Ти трябваше да бъдеш отписан. Ще се осведомя.

Той се поклащаше на пети напред-назад и гледаше 509 със светлосините си изпъкнали очи. 509 стоеше съвсем безмълвен.

— Какво? — запита Хандке.

509 не отговори. Би било лудост да дразни блоковия старши с нещо. Мълчанието беше винаги най-доброто. Всичко, на което можеше да се надява, беше, че Хандке ще забрави пак или че не говори сериозно. Хандке се ухили. Зъбите му бяха жълти, на петна.

— Какво? — повтори той.

— Тогава номерът беше записан — каза Бергер спокойно.

— Тъй? — Хандке се обърна към него. — Сигурен ли си?

— Да. Шарфюрерът Шулте го записа. Аз видях.

— В тъмнината? Тогава всичко е наред. — Хандке продължаваше да се поклаща. — Тогава мога спокойно да отида да се осведомя. Няма да навредим никак, нали?

Никой не отговори.

— Първо можеш да плюскаш — заяви Хандке самодоволно. — Вечеря. Няма смисъл да питам блокфюрера за тебе. Ще отида направо, където трябва, ей, ти, изчадие на сатаната! — Огледа се. — Мирно! — изкомандува след това той.

Дойде Болте. Бързаше, както винаги. Два часа бе губил на карти и тъкмо сега му бе провървяло. С досада погледна мъртвите и се изпари толкова скоро, колкото му беше възможно. Хандке остана. Той изпрати бакарите в кухнята за храна и закрачи към телената мрежа, която отделяше женските бараки от Малкия лагер. Там спря и се загледа нататък.

— Да влезем в бараката — рече Бергер. — Един може да остане навън да го наблюдава.

— Аз — заяви Зулцбахер.

— Кажи ми, щом тръгне. Веднага!

Ветераните насядаха в бараката. По-добре беше Хандке да не ги вижда.

— Какво да правим? — попита Бергер загрижен. — Дали тази свиня наистина говори сериозно?

— Може пък да забрави. Изглежда, че го е при хванало отново. Да имахме ракия да го напием!

— Ракия! — Лебентал плю. — Невъзможно! Съвсем невъзможно!

— Може би е искал само да се пошегува — каза 509. Не му се вярваше, но такива неща бяха ставали в лагера доста често. Есесовците бяха майстори във всяването на страх. Мнозина не можеха да издържат в края на краищата. Някои се бяха хвърлили върху телената мрежа, на други не беше издържало сърцето.

Розен се приближи.

— Имам пари — пошепна той на 509. — Вземи ги. Бях ги скрил и ги промъкнах дотук. Ето четиридесет марки. Дай му ги. Така правехме в нашия лагер.

Той бутна банкнотите в ръката му. 509 ги усети и ги взе, почти без да забележи.

— Няма да помогнат — рече той. — Ще ги вземе, ще ги сложи в джоба си и въпреки това ще направи каквото си иска.

— Тогава обещай му повече.

— Откъде ще вземем повече?

— Лебентал има малко — каза Бергер. — Нали така, Лео?

— Да, аз имам малко. Но щом веднъж му покажем пари, той ще идва всеки ден и ще иска все повече, докато ги свършим. Тогава ще сме пак там, където сме сега. Само че без пари.

Всички мълчаха. Никой не смяташе заключението на Лебентал за безсърдечно. То беше делово, нищо повече. Въпросът беше просто в това, дали си струва да се жертвуват всички възможности за търгуване на Лебентал само за да получат няколко дни отсрочка за 509. Ветераните биха получавали по-малко храна; може би с толкова по-малко, че някои или всички щяха да измрат. Никой от тях не би се поколебал да даде всичко, ако с това наистина биха могли да спасят 509, но то беше невероятно, ако Хандке имаше сериозни намерения. Лебентал имаше право. Не си струваше да се рискува животът на десетина души, за да се даде възможност на един-единствен да просъществува два-три дни повече. Това беше неписаният, безмилостен закон на лагера, по силата на който бяха останали живи досега. Знаеха го всички; в този случай обаче още не искаха да го признаят. Търсеха някакъв изход.

— Би трябвало да пречукаме тази мърша — рече най-после Бухер безнадеждно.

— С какво? — запита Ахасфер. — Той е десет пъти по-силен от нас.

— Ако всички заедно, с нашите канчета…

Бухер занемя. Знаеше, че това е идиотщина. Десетина души щяха да бъдат обесени, ако това успееше.

— Все още ли е там? — запита Бергер.

— Да. На същото място.

— Може би ще забрави.

— Тогава нямаше да чака. Той каза, че ще чака, докато свърша с яденето.

Мъртво мълчание беше увиснало в мрака.

— Можеш да му дадеш поне тези четиридесет марки — каза след малко Розен на 609. — Те са само твои. Аз ти ги давам. Само твои. Те не засягат никого другиго.

— Правилно — заяви Лебентал. — Това е правилно.

509 гледаше през вратата. Тъмната фигура на Хандке се открояваше на сивото небе. Веднъж вече беше ставало подобно нещо — една тъмна глава върху фона на небето и една голяма опасност. Не знаеше точно кога. Погледна пак през вратата и се учуди, че е толкова нерешителен. Смътно чувствуваше някаква неясна съпротива у себе си. Съпротива срещу опита да подкупи Хандке. По-рано не познаваше подобно нещо; винаги бе изпитвал само чист страх.

— Върви — каза Розен. — Дай му парите и му обещай още.

509 се двоумеше и сам не можеше да разбере защо. Разбираше, че подкупът няма особен смисъл, ако Хандке действително е решил да го погуби. Такива случаи беше виждал в лагера често; вземаха на хората всичко, каквото имаха, а след това ги унищожаваха, за да не могат да говорят. Но един ден живот беше един ден живот — а през това време можеше да се случи много нещо.

— Бакарите идват — съобщи Карел.

Слушай — шепнеше Бергер на 509, — опитай се, дай му парите. Ако дойде пак и поиска повече, ще го заплашим, че ще съобщим за подкупа. Ние сме цяла дузина свидетели. Това е много. Всички ще кажем, че сме видели. Тогава той няма да рискува. Това е единственото, което можем да направим.

— Идва — пошепна Зулцбахер отвън.

Хандке се беше обърнал. Идваше бавно към секция D.

— Къде си, дяволе? — попита той.

509 излезе. Нямаше смисъл да се крие.

— Тук.

— Добре. Аз си отивам сега. Вземи си сбогом и си направи завещанието. Те ще те отмъкнат. С тъпани и зурли.

Той се хилеше. Завещанието беше чудесна шега. Също така тъпаните и зурлите. Бергер побутна 509. 509 пристъпи крачка напред.

— Мога ли да поговоря с вас?

— Ти с мен? Глупости!

Хандке тръгна към изхода. 509 го последва.

— Имам пари у себе си — проговори той зад гърба на Хандке.

— Пари? Така ли? Колко? — Хандке продължаваше да върви. Не се обърна.

— Двадесет марки. — 509 искаше да каже четиридесет, но чудноватата съпротива у него му беше попречила. Чувствуваше я като инат; за живота си той бе предложил половината.

— Двадесет марки и два пфенига! Махни се, човече.

Хандке тръгна по-бързо. 509 успя да го настигне.

— Двадесет марки са по-добре от нищо.

— Лайна.

Сега вече нямаше смисъл да предлага четиридесет. 509 чувствуваше, че е направил голяма грешка, трябваше да предложи всичко. Повдигаше му се. Съпротивата, която беше чувствувал преди, изчезна.

— Имам още пари — каза той бързо.

— Я гледай ти! — Хандке се спря. — Капиталист! Загазил капиталист! Колко имаш още?

509 си пое дъх.

— Пет хиляди швейцарски франка.

— Какво?

— Пет хиляди швейцарски франка. В една банкова касетка в Цюрих.

Хандке се засмя.

— И искаш да ти повярвам, дрипльо?

— Не съм бил винаги дрипльо.

За миг Хандке се загледа в 509.

— Аз ще ви припиша половината от парите — каза 509 бързо. — Една проста цесия е достатъчна и те ще бъдат ваши. Две хиляди и петстотин швейцарски франка. — Той гледаше коравото, безизразно лице пред себе си. — Войната ще свърши скоро. Парите в Швейцария тогава ще бъдат добре дошли. — Чакаше. Хандке все още не отговаряше. — Когато войната бъде загубена — прибави тихо и бавно 509.

Хандке вдигна глава.

— Така — каза той беззвучно. — Такава сметка ли си правиш вече, а? Всичко си премислил изтънко, нали? Но си направил сметката без кръчмаря! Сам падна в примката. Сега с тебе ще се заеме и политическият отдел — забранена валута в чужбина! Като че другото не ти стигаше! Човече, не бих искал да имам твоята глава на раменете си.

— Две хиляди и петстотин франка да имаш или не, не е все едно…

— И за тебе също. Махай се! — изрева изведнъж Хандке и блъсна така силно 509 по гърдите, че той падна.

509 се изправи полека. Бергер се приближи. Хандке беше изчезнал в тъмнината. 509 знаеше, че няма смисъл да тича след него; пък и Хандке беше вече много далеч.

— Какво стана? — запита Бергер бързо.

— Не ги взе.

Бергер не отговори. Той погледна 509. 509 видя, че Бергер държи тояга в ръка.

— Предложих му много повече — каза той. — Не искаше — той се огледа смутено. — Трябва да съм сбъркал. Не знам в какво.

— Какво пък може да има против тебе?

— Никога не е можел да ме търпи — поглади 509 челото си. — Сега е все едно. Предложих му даже пари в Швейцария. Франкове, две хиляди и петстотин. Не иска.

Стигнаха до бараката. Нямаше нужда да говорят. Другите вече знаеха какво бе станало. Всички бяха останали там, където бяха преди; никой не бе помръднал, по като че около 509 се беше открило празно място — един невидим, непреодолим обръч, който го изолираше: самотата на смъртта.

— Проклятие! — каза Розен.

509 го погледна. Сутринта го беше спасил. Чудно беше, че бе могъл да го направи, а сега сам беше някъде, където не можеше и ръка да се подаде.

— Дай ми часовника — каза той на Лебентал.

— Ела в бараката — каза Бергер. — Трябва да помислим…

— Не. Сега може само да се чака. Дай ми часовника. И ме оставете сам…

Той седеше сам. Стрелките на часовника излъчваха зелена светлина в тъмнината. „Тридесет минути — мислеше той. — Десет минути до управлението, десет минути за рапорт и за получаване на заповед, десет минути назад. Един полукръг на голямата стрелка“ — толкова живот му оставаше сега.

„Може би малко повече“ — помисли изведнъж той. — Ако Хандке съобщи за парите в Швейцария, тогава ще се заеме политическият отдел. Ще се опитат да получат парите и ще го оставят да живее дотогава, докато ги получат. За това не беше мислил, когато бе казал на Хандке, а само за алчността на блоковия старши. Това беше един шанс. Но не беше сигурно, че Хандке ще обади за парите. Може би само ще каже, че Вебер е искал да види 509.

Бухер се приближи тихо в тъмнината.

— Имам още една цигара — каза нерешително той. — Бергер иска да влезеш и да я изпушиш.

Цигара. Правилно, ветераните имаха още една. Една от тези, които беше донесъл Левински след дните в карцера. Карцерът — сега знаеше коя беше тъмната фигура на фона на небето, която Хандке му беше припомнил, и къде я беше видял. Това беше Вебер, Вебер, който бе причина за всичко това.

— Ела — каза Бухер.

509 поклати глава. Цигарата. Прощално ядене. Прощална цигара. Колко ще продължи изпушването й? Пет минути? Десет, ако се пуши бавно? Една трета от неговото време. Много. Трябваше да се направи нещо друго. Но какво? Нямаше какво да се прави. Изведнъж устата му пресъхна от стръвно желание за тютюн. Не искаше. Ако запушеше, щеше да признае, че е загубен.

— Върви си! — зашепна той разярен. — Махай се с мръсната си цигара!

Спомни си едно подобно желание. Този път нямаше нужда да се напряга дълго. Пурата на Нойбауер тогава, когато Вебер наби него и Бухер, пак Вебер. Както винаги. От години…

Не искаше да мисли за Вебер. Сега не. Погледна часовника. Бяха минали пет минути. Погледна небето. Нощта беше влажна и много топла. Беше нощ, през която всичко расте. Нощ на корени и пъпки. Пролет. Първа пролет с надежда. Една дрипава, отчаяна надежда. Странно, слабо ехо от отдавна отмрели години, но то беше нещо огромно и беше замаяло главите им, и всичко беше променило. Не трябваше да казва на Хандке, че войната е загубена — говореше нещо в него.

Много късно. Беше го сторил. Небето като че бе почнало да потъмнява, да става по-прашно, по-овъглено, по-ниско, безкраен капак, който се спуска, изпълнен със заплаха. 509 дишаше мъчително. Искаше да изпълзи нанякъде, да скрие главата си в някой ъгъл, да я скрие в земята. Да я спаси. Да изтръгне сърцето си, да го скрие, за да бие после, когато…

Четиринадесет минути. Мърморене зад него, монотонно, натрапчиво, чуждо. „Ахасфер — мислеше той. — Ахасфер се моли.“ Той чуваше и като че бяха минали часове, преди да си спомни какво е това. Беше същото мърморене и пеене, което беше чувал толкова често, молитвата за мъртвите. Кадиш. Ахасфер го опяваше вече.

— Не съм още мъртъв, старче — викна той гърбом. — Все още. Престани с молитвите…

Някой отговори. Бухер.

— Той не се моли — каза Бухер.

509 не чуваше вече. Почувствува, че изведнъж нещо в него се променя. Беше преживял много ужаси, познаваше сивия като медуза ужас на безкрайното затворничество, познаваше острия разкъсващ ужас преди изтезанията, познаваше дълбокия, бързо минаващ ужас пред собственото си отчаяние — познаваше ги всичките и беше устоял, познаваше ги, но знаеше също така, че има още един последен, и знаеше, че сега е неговият ред: ужасът на ужасите, големият ужас пред смъртта. Не беше го изпитвал вече години и беше вярвал, че няма да се върне никога, че той вече не ще може да се страхува, че ужасът е бил всмукан от мизерията, от постоянната близост на смъртта и от крайното равнодушие. Не беше го изпитал, когато отиваше с Бухер към канцеларията — сега обаче чувствуваше неговите ледени капки по гръбначния си стълб и знаеше, че това бе, защото е имал отново надежда, чувствуваше го, и това беше лед и празнота, и разложение, и беззвучен вик. Опря ръце на земята и се загледа втренчено напред. Нямаше вече небе, това над него беше само смучещ, смъртен страх. Какво бе станало с живота пред него? Какво бе станало със сладкия звук на растежа, къде бяха останали пъпките? Къде беше ехото, нежното ехо на надеждата? Мъждееща, изгасваща в горчива агония, съскаше последната, мизерна искра в червата и светът бе застинал в оловно падение и ужас.

Мърморенето. Какво бе станало с мърморенето? Не се чуваше вече. 509 вдигна бавно ръка. Поколеба се, преди да я отвори, като че държеше диамант, който можеше да е станал въглен. Отпусна пръсти и почака няколко мига, преди да погледне двете бледни чертички, които означаваха края.

Тридесет и пет минути. Тридесет и пет? Пет минути повече от тридесетте, на които бе разчитал. Пет повече; пет страшно скъпи, важни минути. Но може да е траял пет минути по-дълго докладът пред политическата полиция; или пък Хандке не е бързал.

Седем минути повече. 509 седеше безшумно. Дишаше и усещаше, че пак диша. Още нищо не се чуваше. Никакви стъпки, никакво дрънчене, никакви викове. Небето беше пак над него и се отдръпваше назад. То не беше вече само черен натиск и надгробна плоча. Подухваше слаб вятър.

Двадесет минути. Тридесет. Някой зад него въздъхна. По-светло небе. По-далечно. Пак ехо, далечно биене на сърцето, тихият барабан на пулса, и още: ехо на ехото, ръце, които са пак ръце, искра, неизгаснала, пак светеща, и — по-силно отпреди. Малко по-силно. С това малко, което се беше прибавило чрез страха. Лявата му ръка изтърва обезсилена часовника.

— Може би — пошепна Лебентал зад 509 и млъкна уплашено и суеверно.

Време вече нямаше. То се беше стопило. Топеше се на всички страни. Време — станало вода, потекло нанякъде, надолу по хълмовете. Той не се изненада, когато Бергер взе часовника и каза:

— Един час и десет минути. Днес вече няма да се случи нищо. Може би никога, 509. Може да е размислил.

— Да — каза Розен.

509 се обърна.

— Лео, няма ли да дойдат момичетата тази вечер?

Лебентал го изгледа.

— За това ли мислиш сега?

— Да.

„За какво друго — мислеше 509. — За всичко, което ме отвлича от този страх, който кара костите да се топят като желатин.“

— Имаме пари — каза той. — Аз предложих на Хандке само двадесет марки.

— Ти си му предложил само двадесет марки? — попита Лебентал недоверчиво.

— Да. Двадесет или четиридесет беше все едно. Ако иска, ще ги вземе, край, и е все едно дали са двадесет или четиридесет.

— И ако утре дойде?

— Ако дойде, ще получи двадесет марки. Ако ме е обадил, ще дойде SS. Тогава въобще няма да има нужда от пари.

— Не те е обадил — каза Розен. — Сигурно не е. Ще вземе парите.

Лебентал се беше овладял.

— Задръж парите си — каза той. — Имам достатъчно за тази вечер. — Той видя, че 509 прави едно движение. — Не ги искам — каза той настойчиво. — Имам достатъчно. Остави ме на спокойствие.

509 се надигна бавно. Докато седеше, той мислеше, че никога не ще може да стане пак, като че костите му наистина се бяха превърнали в желатин. Раздвижи се. Ръце, крака. Бергер го последва. Известно време мълчаха.

— Ефраим — рече 509 тогава, — вярваш ли, че някога ще можем да се отървем от страха?

— Много зле ли беше?

— По-зле не можеше и да бъде, по-зле отпреди.

— По-зле, защото повече държиш на живота — рече Бергер.

— Мислиш ли?

— Да. Ние всички се променихме.

— Може би, но ще се отървем ли някога през живота си от страха?

— Не знам. От този — да. Това беше разумен страх. Основателен. Другият, постоянният, страхът на концентрационния лагер — не знам. Пък и все едно е. Засега трябва да мислим за утре. За утре и за Хандке.

— Тъкмо за това не искам да мисля — рече 509.