Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (10)

X

Нойбауер взе отново писмото, което лежеше на бюрото му. „Лесно им е на братята — мислеше той. — Още едно разтегливо нареждане, с което може да се направи всичко възможно, наглед безобидно, а замислено съвсем другояче. «Да се направи списък на по-важните политически затворници» и добавено: «Ако още има такива в лагера.» В това беше същността. Ясно какво искат. Съвещанието при Диц тази сутрин не беше даже необходимо. За Диц беше лесно. «Унищожете всичко, което е опасно — беше заявил той. — В тези тежки времена не можем да имаме зад гърба си отявлени врагове на отечеството и даже да ги храним.» Лесно е да се каже, но нали някой трябва да го направи. А това е вече друго. Такива неща се дават съвсем точно, писмено. Диц не беше дал нищо черно на бяло, а това проклето запитване тук не е никаква истинска заповед; то оставя цялата отговорност нему.“

Нойбауер бутна писмото настрана и си взе една пура. Пурите също станаха рядкост. Той имаше още четири кутии; после щяха да останат само „Германска стража“, но и от тях нямаше много. Почти всичко беше изгоряло. Трябваше да се запаси по-добре още когато се живееше на широка нога — но кой можеше да помисли, че ще стане така?

Влезе Вебер. След кратко колебание Нойбауер бутна кутията към него.

— Вземете си — каза той с престорена сърдечност. — Рядкост. Истинска „Партагас“.

— Благодаря. Аз пуша само цигари.

— Наистина. Аз пък винаги забравям. Добре, пушете тогава своите пирони.

Вебер сподави едно ухилване. Старият трябва да е в затруднение, щом е станал гостоприемен. Извади от джоба си плоска златна табакера и преди да запуши, почука с цигарата няколко пъти по нея. През 1933 година табакерата принадлежеше на съдебния съветник Арон Вайценблут. Това беше една щастлива находка. Монограмът съвпадаше: Антон Вебер. Беше единствената плячка, взета от него през всичките тези години; той нямаше нужда от много неща и не ламтеше за имане.

— Дошло е едно нареждане — каза Нойбауер. — Ето, прочетете го.

Вебер взе листа. Зачете бавно и продължително. Нойбауер изгуби търпение.

— Останалото не е важно — каза той. — Касае се само до пасажа относно политическите затворници. Още колко приблизително имаме от тях?

Вебер постави писмото обратно върху бюрото. То се плъзна по полираната повърхност до една стъклена ваза с теменужки.

— Трябва да са около половината от затворниците. Може малко повече или по-малко. Всички с червените триъгълници. Без чужденците, естествено. Другата половина са криминални и известен брой хомосексуалисти, религиозни сектанти и т.н.

Нойбауер вдигна поглед. Не можеше да разбере дали Вебер нарочно се прави на глупав; лицето му не издаваше нищо.

— Не мисля, че е така. Не всички хора с червени триъгълници са политически. Поне според смисъла на това нареждане.

— Разбира се, че не са. Червеният триъгълник е само една повърхностна обща квалификация. Между тях има евреи, католици, демократи, социалдемократи, комунисти и кой знае какви още.

Нойбауер знаеше и това. Няма защо Вебер след десет години да го учи. Той имаше някакво неопределено чувство, че неговият лагерфюрер пак се подиграва с него.

— Как е с истинските политически? — попита той, без да се издаде.

— Повечето са комунисти.

— Това можем да установим точно, нали?

— Доста точно. От досиетата.

— А други важни политически личности имаме ли тук?

— Мога да наредя да се уточни. Може би известен брой журналисти, социалдемократи и демократи.

Нойбауер пое от своята „Партагас“. Странно, колко бързо една пура успокоява и прави човека оптимист!

— Добре — каза той сърдечно. — Установете най-напред това. Накарайте да прегледат списъците. След това няма да е късно да уточним колко хора ще пожелаем да поставим в съобщението си. Не намирате ли?

— Ясно.

— Не е много бързо. Имаме около четиринадесет дни.

— Разбира се.

— Това или онова може да се нареди със задна дата. Неща, които според мен и без това неизбежно ще станат. Няма защо да се включват също и имената на хора, които твърде скоро ще трябва да бъдат отписани като мъртви. Излишна работа. Току-виж доведе до безполезни запитвания.

— Разбира се.

— Аз мисля, че от тях няма да има толкова много, та да направи впечатление.

— Не е необходимо да ги имаме — каза Вебер спокойно.

Той знаеше какво мисли Нойбауер и Нойбауер знаеше, че Вебер го разбира.

— Незабелязано, разбира се — рече той. — Това ще трябва да се уреди по възможност незабелязано. Мога да разчитам на вас.

Той стана, като човъркаше внимателно края на пурата си с една карфичка. Преди това я беше отхапал много набързо и сега тя не теглеше. Добрите пури не бива никога да се отхапват; само внимателно да се отчупват или още по-добре да се отрязват с остро ножче.

— Как е с работата? Имаме ли достатъчно?

— Поради бомбардировката медодобивният завод почти е преустановил работа. Нашите хора разчистват там. Останалите групи работят както по-рано.

— Разчистват? Добра идея. — Пурата теглеше пак. — Диц говори днес с мене за това. Да се чистят улиците, да се разчистват бомбардирани къщи: градът има нужда от стотици хора. Положението е бедствено, а ние имаме най-евтината работна ръка. Диц беше за това. Аз също. Нямате възражения, нали?

— Не.

Нойбауер стоеше до прозореца и гледаше навън.

— Получи се също и запитване за хранителните запаси. Трябва да пестим. Как може да се направи това?

— Като се раздават по-малко хранителни продукти — отвърна Вебер лаконично.

— Това е възможно само до известен предел. Ако отпаднат съвсем, хората не ще могат да работят.

— Можем да пестим от Малкия лагер. Той е пълен с безполезни уста. Умиращият няма нужда от храна.

Нойбауер кимна.

— Въпреки това вие знаете моя девиз: винаги човечно, доколкото е възможно. Естествено, ако нямате друга възможност — заповедта си е заповед.

Сега и двамата стояха до прозореца и пушеха. Говореха спокойно и делово като почтени търговци на добитък в някоя кланица. Вън по лехите около къщата на коменданта работеха затворници.

— Накарах да направят една рамка от ириси и нарциси — рече Нойбауер, — жълто и синьо, хубава комбинация от цветове.

— Да — отвърна Вебер равнодушно.

Нойбауер се засмя.

— Изглежда, не ви интересува много, нали?

— Не особено. Аз съм играч на кегли.

— И това е хубаво. — Нойбауер гледа работниците още известно време. — Какво прави в същност лагерната музика? Хората са се отпуснали много.

— Свирят при заминаване и връщане на групите и два пъти седмично следобед.

— Следобед работническите групи нямат полза от това. Наредете, моля, вечер след проверка да се свири още един час. Добре е за хората. Отвлича ги. Особено щом трябва да икономисваме от храната.

— Ще наредя.

— Ето, че поговорихме за всичко и се разбрахме.

Нойбауер се върна към бюрото си. Той отвори едно чекмедже и извади някаква малка кутийка.

— Тук имам една изненада за вас, Вебер. Пристигна днес. Мисля, че ще ви зарадвам.

Вебер отвори кутийката. В нея имаше кръст за военна заслуга. За своя изненада Нойбауер видя, че Вебер се изчервява. Можеше да очаква всичко друго.

— Тук е и удостоверението за него — заяви той. — Трябваше да сте го получили отдавна. До известна степен и ние тук сме на фронта. Нито дума повече за това. — Подаде ръка на Вебер. — Трудни времена. Трябва да издържим.

Вебер излезе. Нойбауер поклати глава. Малкият трик с ордена беше подействувал по-добре, отколкото бе допускал. Всеки си имаше слабото място. Той постоя известно време замислен пред голямата пъстра карта на Европа, закачена на стената срещу портрета на Хитлер. Байрачетата по нея не отговаряха вече на действителното положение. Бяха все още далеч навътре в Русия. Нойбауер ги беше оставил да стоят там поради нещо като суеверие, че може би отново ще се окажат валидни. Той въздъхна, върна се при бюрото си, вдигна стъклената ваза с теменужките и пое сладкия им дъх. Мина му неясна мисъл. „Това сме ние, най-добрите от нас — мислеше той поразен. — В душата ни има място за всичко. Желязна дисциплина при историческа необходимост и същевременно най-дълбоко чувство. Фюрерът с неговата любов към децата, Гьоринг — приятелят на животните.“ Той помириса цветята още веднъж. Сто и трийсет хиляди марки беше загубил и въпреки това вече беше изплувал. Несломим! Пак беше добил вкус към хубавото! Идеята за лагерната музика беше добра. Зелма и Фрая щяха да дойдат тази вечер. Ще им направи прекрасно впечатление. Седна до пишещата машина и затрака с двата си дебели пръста заповедта за музиката. Тя беше за неговото частно досие. Към нея дойде едно предписание да бъдат освободени от работа слабите затворници. Това означаваше вече съвсем друго. Но за него тя трябваше да се разбира дословно. Какво прави Вебер, това си е негова работа. Той сигурно ще направи нещо; кръстът за военна заслуга беше дошъл тъкмо навреме. Частното досие съдържаше цял брой доказателства за благия характер и грижовността на Нойбауер. Освен това, разбира се, обичайният обвинителен материал срещу началници и партийни другари. Който е под обстрел, трябва да се окопае добре.

Нойбауер затвори доволен синьото досие и посегна към телефона. Неговият адвокат му беше дал чудесен съвет; да купува бомбардирани места. Те бяха евтини. Небомбардираните също. По този начин човек можеше да покрие собствените си загуби. Земята запазваше цената си даже и сто пъти да е бомбардирана. Трябваше да се използува сегашната паника.

 

 

Групата по разчистването се връщаше от медодобивния завод. Беше работила усилено дванадесет часа. Част от голямата зала беше срутена и няколко цеха бяха тежко засегнати. Раздадените кирки и лопати бяха малко и повечето затворници трябваше да работят с голи ръце. Дланите им бяха напукани и окървавени. Всички бяха уморени до смърт и гладни. На обед бяха получили само рядка супа, в която плуваха непознати зеленчуци. Тя беше щедър дар от дирекцията на медодобивния завод. Единственото и добро качество бе, че е топла. Затова пък инженерите и надзирателите на завода измъчиха затворниците като роби. Те бяха цивилни, но някои от тях не бяха много по-добри от есесовците. Левински маршируваше в средата на колоната. До него вървеше Вили Вернер. При разделянето на групите двамата бяха успели да отидат заедно. Не бяха викани по номера; само една обща група от четиристотин души. Разчистването беше тежка работа. За нея имаше малко доброволци и поради това Левински и Вернер можаха лесно да се включат. Те знаеха защо. Бяха го правили вече няколко пъти.

Четиристотинте маршируваха бавно. Шестнадесет души от тях бяха припаднали по време на работа. Дванадесет още можеха да вървят, ако ги подкрепяше някой, а останалите четирима бяха носени: двама на една груба носилка, другите двама — за ръцете и краката.

Пътят до лагера беше дълъг; затворниците трябваше да обикалят града. SS избягваше да ги прекарва през улиците. Не искаше да ги виждат, сега пък не искаше и затворниците да видят многото разрушения.

Стигнаха до една малка брезова горичка. Стъблата блестяха като коприна в последната светлина. Есесовците и капосите от охраната се пръснаха от двете страни на колоната. SS държаха оръжията си готови за стрелба. Затворниците кретаха напред. Птици чуруликаха по дърветата. Клончетата вече лъхаха на зеленина и пролет. Кокичета и иглика растяха покрай крайпътните вади. Клокочеше вода. Никой не забелязваше това. Всички бяха премного уморени. После отново се занизаха поля и ниви и пазачите пак тръгнаха вкупом.

Левински вървеше плътно до Вернер. Беше развълнуван.

— Къде го сложи? — попита той, без да движи устните си.

Вернер направи леко движение и притисна ръка към ребрата си.

— Кой го намери?

— Мюнцер. На същото място.

— Същата марка?

Вернер кимна.

— Сега имаме ли всички части?

— Да. Мюнцер може да го сглоби в лагера.

— Аз намерих шепа патрони. Не можах да видя дали са подходящи. Трябваше да ги скрия бързо. Надявам се, че ще станат.

— Ще ни влязат в работа.

— Друг да е намерил нещо?

— Мюнцер има още части от револвер.

— На вчерашното ли място бяха?

— Да.

— Някой трябва да ги е поставил там.

— Естествено. Някой външен.

— Някой от работниците.

— Да. За трети път намираме нещо. Не е случайно.

— А не е ли някой наш, от тези, които разчистват в муниционния завод?

— Не. Те не са минали оттам. Пък и ние щяхме да знаем. Някой друг, външен трябва да е.

Нелегалната организация в лагера се опитваше отдавна да се сдобие с оръжие. Очакваха да се стигне до една последна битка с есесовците и искаха да не са съвсем без оръжие. Беше почти невъзможно да се свържат; след бомбардировките обаче групата на разчиствачите беше намерила неочаквано на определени места части от оръжие и муниции. Те бяха скрити в развалините и, изглежда, бяха поставени там от работниците, за да ги намерят при разчистването. Поради тези находки за групата на разчиствачите изведнъж се бяха явили повече доброволци отпреди. Всички бяха доверени хора.

Затворниците минаха край една ливада, оградена с бодлив тел. Две крави с червено-бял косъм дойдоха до тела и започнаха да душат. Едната мучеше. Нейните кротки очи блестяха. Почти никой от затворниците не ги погледна; това би ги накарало само да изпитат още по-голям глад.

— Мислиш ли, че днес преди разпускане ще ни претърсят?

— Защо? И вчера не го правиха. Нашата група не беше близо до оръжейното отделение. За разчистване извън муниционния завод не са претърсвали.

— Никога не се знае. Ако трябва, да захвърлим нещата…

Вернер вдигна очи към небето. То блестеше в розово, златно и синьо.

— Когато пристигнем, ще бъде вече доста тъмно. Ще видим какво ще стане. Ти добре ли загъна твоите патрони?

— Да. В един парцал.

— Добре. Ако стане нещо, подай ги назад на Голдщайн. Той ще ги предаде по-нататък на Мюнцер, а той на Реме. Един от тях ще ги хвърли. Ако не ни провърви и есесовците са ни обградили, изпусни ги при нужда сред групата. Не ги хвърляй настрани. Тогава не могат да хванат определен човек. Надявам се, че групата, която изкоренява дървета, ще пристигне заедно с нас. Мюлер и Лудвиг са посветени. При пристигането тяхната група ще разбере неправилно една заповед и ако ни претърсят, ще се приближи и ще прибере нещата.

Пътят правеше завой и по дълга права линия се приближаваше отново до града. От двете му страни имаше малки градинки с дървени беседки. В тях работеха хора по жилетки. Малцина поглеждаха насам. Бяха вече привикнали към затворниците. Носеше се мирис на разкопана земя. Петел кукуригаше. Отстрани имаше автомобилни знаци: „Внимание, завой! Двадесет и седем километра до Холцфелде.“

— Какво ли ще е това там — запита изведнъж Вернер. — Дали не са дърварите?

Далеч пред тях на пътя се виждаше тъмна маса хора. Бяха толкова далече, че не можеха да се разпознаят точно.

— Навярно — каза Левински — те са пред нас и може би ще можем да ги настигнем.

Той се обърна. Зад тях се олюляваше Голдщайн. Беше поставил ръце върху раменете на двама други и се влачеше.

— Елате — каза Левински на двамата, които го подкрепяха. — Ние ще ви сменим. После пред лагера може да го вземете пак.

Той пое Голдщайн от едната страна, а Вернер го подкрепи от другата.

— Проклетото ми сърце — пухтеше Голдщайн. — На четиридесет години съм, а сърцето ми не струва нищо. Идиотщина.

— Защо дойде? — запита го Левински. — Можеха да те пратят в обущарското отделение.

— Исках да видя веднъж какво е вън от лагера, на чист въздух. Сбърках.

Голдщайн изкриви измъчено сивото си лице в усмивка.

— Ще се оправиш — каза Вернер. — Облегни се по-спокойно на раменете ни. Ние можем да те носим.

Небето загуби последния си блясък и посивя. Сини сенки се спущаха надолу по хълмовете.

— Слушайте — шепнеше Голдщайн. — Напъхайте, каквото имате у вас, в моите неща. Ако претърсват, ще претърсват вас и може би носилките. Нас, слабаците, няма да проверяват. Ние сме съвсем грохнали. Нас ще ни оставят така.

— Ако претърсват, ще претърсват всички — каза Вернер.

— Не, нас не, припадналите. Това се случи още с неколцина по пътя. Пъхнете нещата под ризата ми.

Вернер размени поглед с Левински.

— Не се безпокой, Голдщайн. Ще минем.

— Не, дайте ми ги.

Двамата не отговориха.

— Мене ми е почти все едно дали ще ме заловят. За вас не.

— Глупости.

— Това няма нищо общо с желанието да се жертвувам или да се показвам — каза Голдщайн с крива усмивка. — Само че е по-практично. И без това няма да издържа още дълго.

— Ще видим — отвърна Вернер. — Имаме още почти цял час път. Пред лагера ще се върнеш на своето по-раншно място. Ако се случи нещо, ще ти дадем нещата. Ти ще ги предадеш веднага по-нататък на Мюнцер. На Мюнцер, разбра ли?

— Да.

Край тях мина жена на велосипед. Тя беше пълна, носеше очила и държеше някаква картонена кутия пред себе си на кормилото. Гледаше настрани. Не искаше да вижда затворниците.

Левински вдига глава и се загледа втренчено напред.

— Слушайте — каза той. — Тези пред нас не са дърварите.

Тъмната маса пред тях беше вече по-близо. Те я пресрещаха, тя идваше срещу тях. Сега можеха да видят, че това е дълга редица хора, които не маршируват в правилна колона.

— Новаци? — попита някой зад Левински. — Или е транспорт?

— Не. При тях няма есесовци. Пък и не отиват към лагера. Цивилни са.

— Цивилни?

— Че нали виждаш. Имат шапки. Пък има и жени, и деца. Много деца.

Сега можеше да се види ясно. Двете колони се приближиха бързо.

— Вдясно! — викаха есесовците. — Плътно вдясно! В канавката крайната редица отдясно. Бързо!

Надзирателите се разтичаха покрай затворническата колона.

— Вдясно! Бързо вдясно! Остави лявата половина на пътя свободна. Който се отклони, ще бъде застрелян!

— Това са пострадали от бомбардировката — каза изведнъж Вернер бързо и тихо. — Хора от града. Бежанци.

— Бежанци?

— Бежанци — повтори Вернер.

— Мисля, че си прав! — присви очи Левински. — Това са действително бежанци. Но този път германски бежанци!

Тази дума премина шепнешком през колоната. Бежанци! Германски бежанци! „Des refugies allemands“! Нечувано, но бе истина: след като цели години бяха побеждавали в Европа и гонили хората пред себе си, сега те трябваше да бягат в собствената си страна.

Бяха жени, деца и възрастни мъже. Носеха пакети, пътни чанти и куфари. Някои имаха малки колички, на които бяха натоварили багажа си. Вървяха без ред, навъсени, един след друг.

Сега двете колони бяха съвсем близо. Изведнъж стана съвсем тихо. Чуваше се само тропотът на нозете по пътя. И без някой да е казал дума, колоната на затворниците започна да се променя. Не бяха се споразумявали даже и с поглед, но като че към всички тези уморени до смърт, измършавели, изгладнели мъже някой бе отправил беззвучна заповед, като че някаква искра беше запалила кръвта им, пробудила мозъка и изпънала нервите и мускулите им. Куцащата колона започна да марширува. Краката се вдигаха, главите се изправяха, лицата ставаха по-строги и в очите имаше живот.

— Пуснете ме! — каза Голдщайн.

— Глупости!

— Пуснете ме! Само докато ония минат!

Пуснаха го. Той се олюляваше, но стисна зъби и се овладя. Левински и Вернер притиснаха раменете си до неговите, но нямаше нужда да го придържат. Той вървеше здраво притиснат между тях, сам, отметнал глава назад, шумно задъхан, но вървеше сам.

Топуркането на затворниците беше преминало сега в нещо като вървеж в крак. Между тях имаше едно отделение белгийци и французи и една малка група поляци. И те маршируваха.

Колоните приближиха. Германците бяха тръгнали за близките села. Влакове нямаше, защото гарата беше разрушена, и трябваше да вървят пеша. Няколко цивилни със СА-ленти на ръкавите водеха колоната. Жените бяха уморени. Няколко деца плачеха. Мъжете гледаха втренчено пред себе си.

— Така бягахме и ние от Варшава — шепнеше тихо един поляк зад Левински.

— И ние от Лиеж — отвърна един белгиец.

— Ние пък от Париж.

— При нас беше по-лошо. Много по-лошо. Те ни гонеха другояче.

Не изпитваха удовлетворение. Омраза — също не. Жените и децата бяха навсякъде същите и обикновено невинните биваха засегнати от нещастието повече отколкото виновните. В тази уморена маса имаше вероятно мнозина, които не бяха искали съзнателно и не бяха направили нищо, което би оправдало съдбата им. И това също не бе почувствувано от затворниците. А нещо съвсем друго. То нямаше нищо общо с единичния случай; нито с града; не се отнасяше и до страната, и до нацията; то беше по-скоро чувство за една огромна, безлична справедливост, което бе пламнало в мига, когато двете колони се разминаваха. Едно световно злодеяние беше извършено и беше почти успяло; повелите за човечност бяха захвърлени и почти стъпкани; законът на живота беше оплют, бичуван и прострелян; грабежът беше станал нещо законно, убийството — заслуга, терорът — повеля; а сега изведнъж четиристотин жертви на произвола тук бяха почувствували в този бездиханен миг, че е дошъл краят, че един глас е проговорил и че махалото се връща обратно.

Те чувствуваха, че са били спасени не толкова страни и народи, колкото законите ма живота. Същото онова, което имаше много имена, и едно най-старо от всички: — бог — а това значи: човек.

Колоната на бежанците отмина колоната на затворниците. Беше станало така, сякаш за няколко минути бежанците бяха затворници, а затворниците — свободни. Две коли, запрегнати с коне и препълнени с багаж, завършваха шествието. Есесовците тичаха нервно нагоре-надолу край колоната на затворниците, като следяха да няма никакви знаци или приказки. Нищо не се случи. Колоната маршируваше мълчаливо напред. И отново краката започнаха да се влачат, умората надви, а Голдщайн трябваше пак да положи ръце върху раменете на Левински и Вернер; и все пак, когато съзряха боядисаните в червено и черно бариери пред входа на лагера и железните порти със стария пруски лозунг: „Всекиму своето“ — всички изведнъж започнаха да гледат с други очи лозунга, който години наред беше за тях една ужасна подигравка.

 

 

Лагерната музика чакаше пред вратата. Тя свиреше марша „Фридерикус Рекс“. Зад нея стоеше група есесовци и вторият лагерфюрер. Затворниците започнаха да маршируват.

— Мирно! Глави надясно!

Групата на секачите не беше дошла още.

— Стой! Преброй се!

Те се преброиха. Левински и Вернер наблюдаваха втория лагерфюрер. Той приклекна леко и изрева:

— Претърсване! Първата група да излезе напред!

С предпазливи движения завитите в парцали оръжейни части се плъзнаха назад в ръцете на Голдщайн. Левински усети как изведнъж тялото му се обля в пот.

Шарфюрер Гюнтер Щайнбренер, който стоеше на стража като овчарско куче, беше съзрял някъде някакво движение. Проби си път с юмручни удари до Голдщайн. Вернер стисна устни. Ако нещата не бяха вече при Мюнцер или Реме, всичко беше свършено.

Голдщайн падна, преди Щайнбренер да стигне до него. Щайнбренер го ритна в ребрата.

— Ставай! Мръсно куче!

Голдщайн направи опит. Стана на колене, изправи се, изстена, изведнъж се появи пяна на устата му и отново падна.

Щайнбренер видя посивялото лице и обърнатите му очи. Той ритна Голдщайн още веднъж и се подвоуми дали да му постави запалена клечка кибрит под носа, за да го ободри. Но тогава си спомни, че неотдавна беше ударил плесница на мъртвец и беше станал за смях пред другарите си; втори път не биваше да се случва подобно нещо. Отдръпна се с ръмжене назад.

— Какво? — запита отегчено вторият лагерфюрер водача на групата. — Тези не са ли от муниционния завод?

— Не. Това е групата по разчистването.

— Ах, така ли. А къде са другите?

— Тъкмо се изкачват по височината каза SS-обершарфюрерът, който водеше групата.

— Е, добре. Тогава направете място. Тези тъпаци няма защо да бъдат претърсвани. Изчезвайте!

— Първа група, назад, марш, марш — изкомандува обершарфюрерът. — Група, стой! Наляво, марш!

Голдщайн се изправи. Той се олюляваше, но успя да остане в групата.

— Хвърли ли ги? — запита Вернер почти беззвучно, когато главата на Голдщайн се приближи до неговата.

— Не.

Лицето на Вернер се отпусна.

— Уверен ли си, че не?

— Не.

Те влязоха. Есесовците не ги беше грижа вече за тях. Чакаше ги колоната от муниционния завод. Тя бе старателно претърсена.

— У кого са? — попита Вернер. — У Реме?

— У мене.

Продължиха до плаца и там се строиха.

— Какво щеше да се случи, ако не беше станал вече? — попита Левински. — Как щяхме да ги получим тогава, без някой да забележи?

— Аз щях да стана.

— Как така?

Голдщайн се усмихна.

— Някога исках да ставам артист.

— Значи се преструваше?

— Не във всичко. В последното.

— И пяната на устата ли?

— Това са елементарни трикове.

— Въпреки това ти беше длъжен да ги предадеш по-нататък. Защо не го направи? Защо ги задържа?

— Вече ви обясних.

— Внимание — пошепна Вернер. — Идва.

Те застанаха мирно.