Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (21)

XXI

Нойбауер гледаше втренчено писмото. После още веднъж прочете последния пасаж. „Затова си отивам. Ако искаш да останеш и да те заловят, това си е твоя работа. Аз искам да бъда свободна. Фрая вземам със себе си. Последвай ме… Зелма.“ Адресът беше едно село в Бавария.

Нойбауер се огледа. Не можеше да проумее. Не можеше да бъде истина. Те трябва всеки миг да се върнат. Да го напуснат сега — това беше невъзможно!

Отпусна се тежко в едно френско кресло. То изпука. Нойбауер стана, ритна креслото и се отпусна на дивана. Тази проклета суета! Защо му бяха тия неща, вместо да си набави хубави, здрави германски мебели, както другите хора? За нея ги беше доставил. Тя беше чела за тях и мислеше, че са ценни и елегантни. За какво му бяха те на него? На него, грубоватия, честен последовател на фюрера? Щеше да ритне втори път красивото кресло, но премисли. Защо? Може би по-нататък тези неща ще могат да се продадат. Кой купува произведения на изкуството под тътена на оръдията?

Той стана пак и почна да се разхожда из жилището. В спалнята отвори вратите на гардероба. Преди да ги отвори, все още се надяваше, но когато видя рафтовете, надеждата му се изпари. Зелма беше взела със себе си кожените палта и всичко по-ценно. Дръпна бельото настрани; кутията със скъпоценностите липсваше. Затвори полека вратите и постоя известно време до тоалетната маса. Разсеяно посегна към кристалните флакони от чешко стъкло, заотваря ги, като ги помирисваше, без да възприема нещо. Това бяха подаръци от славните дни в Чехословакия — тия не беше взела със себе си. Навярно са чупливи.

Изведнъж направи няколко бързи крачки към един стенен гардероб, отвори го и потърси ключа. Нямаше защо да търси. Зелма беше взела всички ценни книжа. Даже неговата златна табакера с пречупен кръст от брилянти — подарък от индустриалците, когато беше още на техническа служба. Трябваше да си остане там и да продължи да дои тия типове. Идеята с лагера се беше оказала сега, накрая, погрешна. Разбира се, през първите дни беше послужила като добро средство за натиск; но сега му тежеше като воденичен камък на шията. Все пак той беше един от най-човечните коменданти. Това се знаеше. Мелерн не беше Дахау, не беше Ораниенбург, не беше Бухенвалд — да не говорим за лагерите на смъртта.

Ослуша се. Един от прозорците беше отворен и муселиновата завеса се люшкаше на вятъра като привидение. Този проклет тътен откъм хоризонта! Нервираше го. Затвори прозореца и дръпна завесата навътре. Тя се закачи и се скъса. Той изруга и тръшна прозореца. После отиде в кухнята. Момичето седеше до масата и при влизането му скочи. Изръмжа, без да я погледне. Разбира се, тя знаеше всичко, пачаврата. Сам си взе едно шише бира от хладилника. Намери също половин бутилка хвойнова ракия и ги отнесе във всекидневната. После се върна пак, беше забравил за чаши; момичето стоеше до прозореца и се вслушваше. Обърна се, като че беше заловено да върши нещо забранено.

— Да приготвя ли нещо за ядене?

— Не.

Той излезе навън. Хвойновата ракия беше силна и пикантна, бирата студена. „Да избягам — мислеше той. — Като евреите. По-лошо! Евреите не постъпваха така. Те оставаха заедно. Много пъти беше виждал. Измамен! Изоставен! Това беше наградата! Би могъл да вземе много повече от живота, ако не беше верен глава на семейството. Верен — е, почти верен, може да се каже. В същност верен, ако човек си помисли какво би могъл да има. Няколко пъти! Вдовицата… тя не се брои. Имаше една червенокоса, беше дошла преди няколко години, за да спаси мъжа си от лагера — какво ли не направи тя в страха си! При това мъжът й отдавна беше мъртъв. Естествено, тя не знаеше. Беше доста весела вечер. По-късно обаче, когато вече получи пепелта в една кутия от пури, тя се държа идиотски. Сама си беше виновна, че я арестуваха. Един оберщурмбанфюрер не може да се остави да го плюят.“

Наля си втора голяма чаша хвойнова. Защо се сети тъкмо за това? Ами че заради Зелма. Какво можеше да има той. Да, беше пропуснал някои възможности. Какъв живот караха другите! Например куцият Биндинг от гестапо! Всеки ден нова.

Бутна шишето настрана. Къщата изглеждаше така празна, като че Зелма беше изнесла мебелите. Бе отмъкнала и Фрая със себе си. Защо нямаше син? Не по негова вина, положително не! Ах, проклятие! Огледа се. Какво търсеше още тук? Да се опита да ги намери? В баварското село? Тя беше още на път. А може да мине много време, докато пристигне.

Вторачи се в лъскавите си ботуши. Неговата неопетнена чест — омърсена сега от предателство. Стана тромаво, мина през празната къща и излезе.

Вън чакаше мерцедесът.

— Към лагера, Алфред.

Колата запълзя бавно през града.

— Стой — каза изведнъж Нойбауер. — Към банката, Алфред.

 

 

Излезе, като се стараеше да се владее, колкото може. В никой случай не биваше да му проличи. Ама че работа! И да го изложи на всичко отгоре! През последните дни изтеглила половината от парите. Когато запита защо не са му съобщили, те вдигнаха рамене и заговориха за обща банкова сметка. Мислели дори, че му правят услуга. По-големите тегления официално не били гледани с добро око.

— Към градината, Алфред.

Мина много време, докато се промъкнат. Но после видяха градината — съвсем спокойна в утринната светлина. На много места овощните дръвчета бяха вече цъфнали и се бяха показали разноцветни нарциси, теменужки и минзухари. Всред бледата зеленина на листата изглеждаха като пъстри великденски яйца. При тях изневяра нямаше — идваха навреме и бяха тук, както му е редът. На природата човек можеше да се осланя, от нея не можеше да се очаква бягство.

Отиде в стопанската постройка. Зад телената ограда зайчетата играеха. В техните ясночервени очи не се четяха мисли за банкови сметки. Нойбауер пъхна пръст през тела и погали нежната козина на белите ангорски зайци. От кожите искаше да направи наметка за Зелма. Какъв добродушен глупак, всички са го мамили!

Облегна се на оградата и се загледа през отворената врата. Сред покоя на мирно предъвкващия зайчарник възмущението му премина в дълбоко съчувствие към самия себе си. Блестящото небе, един разцъфнал клон, който се клатеше нагоре-надолу пред входа, нежните муцунки на животните в здрача — всичко допринесе за това чувство.

Изведнъж долови отново тътена. Беше по-неравен, но по-силен отпреди. В неговата лична тъга нахлу безвъзвратно някакъв тъп подземен тропот. Беше безспирен и с него се появи отново страхът. Но това беше по-друг страх отпреди. Беше по-дълбок. Сега той беше сам и не можеше вече да се мами, като се опитва да убеждава другите, а с това и себе си. Сега го чувствуваше непреодолимо, той напираше от стомаха към гърлото и от гърлото назад, към стомаха и червата. „Не съм направил нищо нередно — мислеше си неуверено. — Само изпълнявам своя дълг. Имам свидетели. Много. Бланк ми е свидетел; само преди няколко дни му дадох пура, вместо да наредя да го арестуват. Друг би му отнел магазина без всякакво заплащане. Самият Бланк призна това и може да го засвидетелствува; аз бях коректен, той ще се закълне“ — мислеше някой друг студено в него и той се обърна, като че това беше казано зад гърба му. Видя греблата, наредените лопати и мотики, боядисани в зелено, със здрави дървени дръжки; защо не беше сега селянин, градинар, ханджия — някое нищожество! Това проклето клонче, което цъфтеше там, добре му беше на него, просто си цъфтеше и нямаше никаква отговорност. А къде можеше да отиде един есесовски оберщурмбанфюрер? От едната страна идваха русите, а от другата — англичаните и американците, а ти накъде? На Зелма й беше лесно да говори. Да избягаш от американците значеше да отидеш по-близо до русите, а какво ще направят те, сам можеш да си представиш. Не току-така са тръгнали от Москва и Сталинград през опустошената си земя.

Нойбауер избърса потта от очите си. Направи няколко крачки. Коленете му се огъваха. Трябваше да обмисли нещата точно. Излезе пипнешком от зайчарника на открито. Въздухът беше свеж. Дишаше дълбоко, но заедно с въздуха като че вдишваше и неравномерния тътен откъм хоризонта. Той вибрираше в дробовете му и го караше отново да отмалява. Много лесно, без да се уригне, повърна срещу едно дърво сред нарцисите. „Бирата — помисли си. — Бирата и ракията. Не ми понесоха.“ — Погледна към входа на градината. Алфред не можеше да го е видял! Постоя още малко. После усети как потта му попива на вятъра. Полека се върна до колата.

— Към публичния дом, Алфред.

— Накъде, господин оберщурмбанфюрер?

— Към публичния дом! — изрева внезапно Нойбауер ядосан. — Не разбираш ли вече немски?

— Публичният дом е затворен. Сега е временен лазарет.

— Тогава карай към лагера.

Той се качи. „Към лагера“ — къде другаде можеше да отиде?

 

 

— Какво мислите за положението, Вебер?

Вебер го гледаше равнодушно.

— Прекрасно.

— Прекрасно? Наистина? — Нойбауер ровеше да намери пури, после си спомни, че Вебер не пуши от тях. — За съжаление тук нямам цигари. Имах една кутия, изчезнали са. Кой знае къде съм ги пъхнал.

Погледна недоволно към закования с дъски прозорец. Стъклото беше счупено по време на бомбардировката, а ново не можеше да намери. Той не знаеше, че и цигарите бяха откраднати в бъркотията и по околен път, чрез червенокосия писар и Левински, снабдяваха с хляб вече два дни ветераните от барака 22. За щастие неговите тайни записки не бяха пропаднали — всичките му човечни нареждания, които след това са били погрешно разбрани от Вебер и другите. Той наблюдаваше Вебер под око. Лагерфюрерът изглеждаше напълно спокоен, въпреки че много неща тежаха на съвестта му. Например последните обесвания…

Изведнъж на Нойбауер отново му стана горещо. Беше подсигурен, двойно дори. Въпреки това каза сърдечно:

— Какво бихте направили вие, Вебер, ако за известно време, по стратегически причини, нали разбирате, значи, ако за кратък период на… на изчакване, да кажем, врагът би окупирал страната — прибави той набързо, — което, както историята често е доказвала, съвсем не трябва да означава поражение.

Вебер го беше слушал със сянка от някаква усмивка.

— За човек като мене винаги се намира работа — отвърна той делово. — Аз ще стъпя пак на краката си, макар и под друго име. Дори и като комунист. Няколко години няма да има никакви националсоциалисти. Всички ще се окажат демократи. Няма значение. Навярно все ще се намери място, където някога ще стана полицай, може би с фалшиви документи. Там работата ще продължи.

Нойбауер се усмихна. Увереността на Вебер му възвърна и неговата собствена.

— Не е лоша идея. А аз? Какъв бих могъл да стана според вас?

— Не знам. Вие имате семейство, оберщурмбанфюрер. Не е толкова лесно да се преобразиш и да изчезнеш.

— Естествено — доброто настроение на Нойбауер пак изчезна. — Знаете ли, Вебер, бих желал да направя обиколка из лагера. Отдавна не ми се е случвало.

Когато той влезе в дезинфекционното отделение, Малкия лагер вече знаеше какво предстои. По-голямата част от оръжието Вернер и Левински върнаха отново в трудовия лагер, само 509 беше задържал револвера си. Той бе успял да се наложи и го беше скрил под леглото си.

След четвърт час от болницата през нужника дойде изненадващата новина, че инспекцията не е наказателна; бараките не били основно проверявани; напротив, Нойбауер се отнасял съвсем благосклонно.

Новият блоков старши беше нервен. Разкрещя се и почна да командува.

— Не викай така — каза Бергер. — От това няма да стане по-добре.

— Кое?

— Тъкмо това!

— Ще крещя, когато си искам. Строй се! Излизайте! — Блоковият старши хукна покрай бараката. Хората, които можеха да вървят, се събираха.

— Това не са всички! Има още!

— И мъртвите ли трябва да се строят?

— Дръж си езика! Вън! Болните вън!

— Слушай. Нищо не е казано за проверка. Заповедта не е такава. Няма защо да караш бараката предварително да се строява.

Блоковият старши беше плувнал в пот.

— Правя това, което искам. Аз съм блоков старши. Къде е този, който седеше винаги с вас? С тебе и с тебе? — и той посочи Бергер и Бухер.

След това отвори вратата на бараката, за да провери. А Бергер тъкмо това искаше да предотврати. 509 се беше скрил; не трябваше да се среща още веднъж с Вебер.

— Той не е тук — и Бергер препречи вратата.

— Какво? Махни се от пътя ми!

— Той не е тук — каза Бергер, без да се отстрани. — Това е!

Блоковият старши го гледаше втренчено. Бухер и Зулцбахер застанаха до Бергер.

— Какво означава това? — попита блоковият.

— Той не е тук — рече Бухер. — Искаш ли да знаеш как умря Хандке?

— Полудели ли сте?

Бяха се присъединили Розен и Ахасфер.

— Знаете ли, че мога да изпотроша костите на всички ви? — попита блоковият.

— Ослушай се — каза Ахасфер и посочи с костеливия си пръст към хоризонта. — Още по-близо е.

— Той не загина от бомбардировката — обясни Бухер.

— Вратът на Хандке не беше счупен от нас. Не от нас — рече Зулцбахер. — Ти още ли не си чувал за някакъв таен съд в лагера?

Блоковият отстъпи крачка назад. Той знаеше какво бе станало вече с някои предатели и доносчици.

— Вие тук принадлежите към него? — попита той недоверчиво.

— Бъди разумен — каза Бергер спокойно. — И не подлудявай себе си и нас. Кой би искал тепърва да влиза в списъка за разчистване на сметките?

— Кой е казвал подобно нещо? — блоковият старши започна да жестикулира. — Отде да зная каква е играта, след като никой не ми е казал. Какво става? Досега всеки е могъл да се осланя на мен.

— Тогава всичко е наред.

— Болте пристига — рече Бухер.

— Добре, добре — повдигна панталоните си нагоре блоковият. — Ще внимавам. Разчитайте на мене. На ваша страна съм.

 

 

„Проклятие — мислеше си Нойбауер. — Защо бомбите не паднаха тук? Тогава всичко щеше да се уреди чудесно. Винаги става тъкмо обратното!“

— Това почивният лагер ли е? — рече той.

— Почивния лагер — повтори Вебер.

— Е, да — Нойбауер вдигна рамене. — Най-сетне не ги караме да работят.

— Не. — На Вебер му беше смешно. Самата представа, че можеш да накараш тези привидения да работят, беше абсурдна.

— Блокадата — рече Нойбауер — не е по наша вина. Враговете — той се обърна към Вебер. — Тук вони като в зверилник. Не може ли да се направи нещо?

— Дизентерия — отвърна Вебер. — В същност, това е място за възстановяване на болни…

— Болни, правилно! — Нойбауер пое нишката веднага. — Болни, дизентерия, разбира се, това е причината. И в болницата щеше да е същото. — Той се огледа нерешително. — Не може ли хората да се изкъпят?

— Опасността от зараза е прекалено голяма. Затова държим тази част от лагера добре изолирана. Къпалните са от другата страна.

При думата зараза Нойбауер неволно отстъпи крачка назад.

— Имаме ли достатъчно бельо, за да раздадем на тези юначаги? В такъв случай старото ще трябва да се изгори, нали?

— Не непременно. Може да бъде дезинфекцирано. Бельо има достатъчно в склада. Получихме доста големи пратки от Белзен.

— Добре — рече Нойбауер с облекчение. — Значи, чисто бельо и известен брой здрави куртки и панталони, или каквито дрехи имаме там. Да се раздадат хлорна вар и дезинфекционни средства. Тогава ще изглеждат другояче. Запишете си. — Първият лагерен старши, един дебел затворник, си записа угоднически. — Да се спазва най-голяма чистота! — Диктуваше Нойбауер.

— Да се спазва най-голяма чистота — повтори лагерният старши.

Вебер за малко щеше да прихне от смях. Нойбауер се обърна към затворниците.

— Получавате ли всичко, което ви се полага?

Отговорът беше според предписанията отпреди дванадесет години:

— Тъй вярно, господин оберщурмбанфюрер.

— Добре. Продължавай!

Нойбауер се огледа още веднъж. Старите бараки бяха черни като ковчези. Помисли малко и изведнъж получи вдъхновение.

— Наредете да посадят нещо зелено тук — каза той. — Тъкмо сега му е време. Няколко храста на северната страна и една цветна леха край южната стена. Това ще подействува освежаващо. Ние имаме цветя в градината, нали?

— Тъй вярно, господин оберщурмбанфюрер.

— Е, добре! Започнете веднага. Същото можем да направим и при бараките на трудовия лагер. — Нойбауер бе въодушевен от идеята си. У него бе заговорил градинарят. — Тук една леха теменужки, не, иглика е по-добре, жълтото е по-свежо…

Двама души се свлякоха на земята. Никой не им се притече на помощ.

— Иглика, имаме ли достатъчно иглика в градината?

— Тъй вярно, господин оберщурмбанфюрер. — Дебелият лагерен старши застана мирно. — Имаме достатъчно иглика. Разцъфнала.

— Добре. Тогава посадете. И наредете лагерната музика да слиза малко по-надолу, когато свири, за да могат дал чуват и тия тук.

Нойбауер пое обратно. Другите го последваха. Беше възвърнал донякъде спокойствието си. Затворниците нямаха оплаквания. След като бяха изминали толкова много години без всякаква критика, той беше свикнал да приема за истина онова, в което му се искаше да вярва. Затова и сега смяташе, че затворниците го виждат такъв, както му се искаше: като човек, който в трудни обстоятелства върши възможно най-доброто. А това, че те бяха хора, отдавна беше забравил.