Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (17)

XVII

Транспортът пристигна неочаквано. Железопътните линии на запад от града бяха прекъснати от няколко дни. След поправянето им с един от първите влакове пристигнаха голям брой закрити товарни вагони. Трябваше да бъдат препратени до един лагер на смъртта. През нощта обаче съобщенията бяха отново прекъснати. Влакът престоя още един ден, след това пътниците му бяха изпратени в Мелернския лагер. Имаше само евреи. Евреи от всички краища на Европа. Имаше полски и унгарски, румънски и чешки, руски и гръцки, евреи от Балканите, Холандия и даже неколцина от Люксембург. Те говореха дузина различни езици и повечето не можеха да се разбират един друг. Даже общият им идиш изглеждаше различен. Били две хиляди, а сега бяха само петстотин. В товарните вагони лежаха няколкостотин мъртви.

Нойбауер беше извън себе си.

— Къде да ги денем? Лагерът е вече съвсем препълнен! А освен това те не са официално преместени тук! Нямаме нищо общо с тях. Това е ужасна бъркотия! Няма вече ред! Какво става само!

Той тичаше напред-назад из канцеларията. Не му стигаха личните грижи, та сега и това! Чиновническата му кръв се възмущаваше. Не разбираше какво толкова се церемонят с хора, които са обречени на смърт. Погледна разярено от прозореца.

— Налягали като цигани пред портите с всичките си партушини! Ние на Балканите ли се намираме или в Германия? Разбирате ли какво става, Вебер?

Вебер остана равнодушен.

— Някой трябва да е наредил — рече той. — Иначе не биха се изкачвали дотук.

— Тъкмо там е работата! Някаква служба там долу, на гарата. Без да ме питат. Даже не са ме предупредили. Да не говорим за установения ред. Той, изглежда, вече изобщо не съществува! Всеки ден изникват все нови и нови учреждения. Ония на гарата разправят, че хората викали много. Щяло да направи лошо впечатление на цивилното население. Какво ни засяга това? Нашите хора не викат!

Той погледна Вебер. Лагерфюрерът се беше облегнал небрежно на вратата.

— Говорихте ли вече с Диц? — попита той.

— Не, още не. Имате право, сега ще го направя. Нойбауер нареди да го свържат и разговаря известно време. После сложи слушалката. Беше се поуспокоил.

— Диц казва, че трябва да ги задържим тук само за тази нощ. Отделени в един блок. Да не ги разпределяме по бараките. И да не ги приемаме. Просто да ги оставим и да ги пазим. Утре ще ги изпратят по-нататък. Дотогава железопътната линия ще бъде поправена. — Той погледна пак през прозореца. — Но къде да ги поставим? У нас всичко е препълнено.

— Може да ги оставим на плаца.

— Плацът ще ни трябва за групите утре сутринта. Ще се стигне до неразбория. Освен това те ще го измърсят съвсем. Не става.

— Можем да ги наблъскаме на плаца в Малкия лагер. Там няма да ни пречат.

— Ще има ли достатъчно място?

— Да. Тогава нашите собствени хора ще трябва да натъпчем в бараките. Досега някои от тях спяха навън.

— Защо? Толкова препълнени ли са бараките?

— Зависи как се гледа на нещата. Хората могат да се наблъскат и като сардели. Един върху друг.

— За една нощ може.

— Ще се уреди. Никой от тези в Малкия лагер няма да има интерес да попадне в транспорта. — Вебер се засмя. — Ще се страхуват от него като от холера.

Нойбауер се позасмя. Харесваше му, че неговите затворници предпочитат да останат в лагера. — Трябва да поставим постове — каза той, — иначе новите ще изчезнат в бараките и тогава ще стане неразборията.

Вебер поклати глава.

— За това също ще внимават ония, дето са в бараките. Те ще се страхуват, че утре ще изпратим една част от тях, за да попълним числото.

— Добре. Определете някои от нашите хора и достатъчно капоси и лагерна полиция за стража. Наредете също бараките в Малкия лагер да се заключат. Не можем да рискуваме с поставянето на прожектори за охрана на транспорта.

 

 

В здрача като че приближаваше орляк големи уморени птици, които вече не могат да хвърчат. Олюляваха се и се препъваха. И когато някой паднеше, другите го стъпкваха, почти без да го забележат.

— Затворете вратите на бараките! — изкомандува есесовският шарфюрер, който охраняваше Малкия лагер. — Останете вътре! Който излезе, ще бъде разстрелян!

Тълпата беше наблъскана на плаца между бараките. Тя се люшкаше насам-натам, неколцина паднаха, други седнаха до тях и така в безпокойното движение се образува остров, който растеше, докато скоро след това всички легнаха, а вечерта се спусна върху тях като дъжд от пепел.

Те лежаха и спяха, но гласовете им не млъкваха. Непрестанно се извисяваха треперливо в тревожния сън или при внезапно събуждане, чужди и пискливи, а понякога се сливаха в протяжен вопъл, който в няколко тона се издигаше и падаше, и се разбиваше в бараките като море от нищета срещу сигурните ноеви ковчези на уюта.

В бараките това се чуваше през цялата нощ. То действуваше на нервите и само след няколко часа хората изпаднаха в лудост. Започнаха да викат, а когато тълпата отвън чу, нейният хленч също се засили. Това от своя страна усили виковете отвътре. Беше като чудовищна средновековна жалейна песен, изпълнена от два хора — докато прикладите не загърмяха по бараките, а вън се чуха изстрели и тъпи удари на тояги, които се стоварваха върху телата, и по-отчетливи, когато улучваха главите.

После стана по-спокойно. Тези, които викаха в бараките, бяха усмирени от своите другари, а тълпата вън беше най-после повалена от съня на изтощението повече, отколкото от тоягите. Тоягите те почти не усещаха. Жалбите от време на време се засилваха и пак отслабваха, затихваха, но никога не изчезваха съвсем.

Ветераните дълго се ослушваха. Ослушваха се и потреперваха от страх, че и тяхната съдба може да се окаже същата. Външно те се различаваха малко от хората в транспорта, но въпреки това в полските бараки на смъртта, между вонята и агонията, плътно притиснати един до друг и легнали един върху друг, под йероглифите, издраскани по стените от умиращите, мъчени от невъзможността да отидат в нужника — те се чувствуваха така приютени, като че това беше отечество и сигурност срещу безбрежното страдание на другите отвън, което изглеждаше едва ли не по-ужасно от всичко друго досега…

 

 

Сутринта се събудиха от многобройни тихи, чужди гласове. Беше още тъмно. Жалбите бяха престанали. Затова пък сега дращеха по стените на бараките. Дращеха, като че стотици плъхове гризяха отвън, за да влязат вътре. Дращеха прикрито и не много шумно, а после започнаха предпазливо да чукат по вратите и по стените и да мърморят почти ласкаво, уговарящо, с чужд, напевен говор, с прекършените гласове на крайното отчаяние: молеха да ги приютят вътре.

Молеха се на ноевите ковчези за помощ от потопа. Бяха тихи, примирени. Не викаха вече, само се молеха, галеха дървото на стените, лежаха пред тях и дращеха с длани и нокти, и молеха с меки, тъмни гласове в мрака.

— Какво казват? — запита Бухер.

— Молят ни в името на майките си да ги пуснем вътре, заради… — гласът на Ахасфер секна. Той плачеше.

— Не можем — каза Бергер.

— Да, зная…

Един час по-късно бе издадена заповед да тръгнат. Вън прозвучаха команди. Отговори висок жалостен вик. Последваха други команди — яростни и високи.

— Можеш ли да видиш нещо, Бухер? — запита Бергер. Те седяха на най-горното легло пред малкия прозорец.

— Да. Те не се подчиняват. Не искат.

— Ставай! — викаха вън. — Строй се за проверка!

Евреите не ставаха. Те продължаваха да лежат проснати върху земята и поглеждаха с ужасени очи постовете, и скриваха глави в ръцете си.

— Ставай! — ревеше Хандке. — Хайде! Изправете се, смръдльовци! Да ви посъживим ли? Марш оттук!

Съживяването не помагаше. Заради това, че имаха по-други обичаи за богослужение от своите мъчители, петстотинте същества бяха превърнати в нещо, което вече нямаше човешки облик, те вече не реагираха на викове, проклятия и удари. Продължаваха да лежат, опитваха се да прегърнат земята, вкопчваха се в нея, окаяната мръсна земя на концентрационния лагер им изглеждаше въжделена — беше за тях рай и спасение. Те знаеха къде искат да ги закарат. Докато бяха на път и в движение, бяха следвали тъпо движението. Сега, когато бяха спрели и оставени в покой, те вече отказваха също така тъпо да се раздвижат отново.

Надзирателите се разколебаха. Имаха заповед да не пребиват от бой хората, а това беше доста трудно. Тази заповед имаше само обикновен бюрократичен смисъл: транспортът не беше предназначен за лагера и трябваше да го напусне по възможност изцяло.

Дойдоха още есесовци. От прозореца на барака 20 509 видя, че пристига даже Вебер с лъснатите си елегантни ботуши. Той застана пред входа на Малкия лагер и даде заповед. Есесовците се прицелиха и стреляха във въздуха ниско над лежащите. Вебер стоеше разкрачен до портата, с ръце на хълбоците. Той очакваше, че след залпа евреите ще подскочат.

Те не го направиха. Бяха над всякакви заплахи. Искаха да си останат легнали. Не желаеха да вървят по-нататък, дори и да бяха стреляли в тях, вероятно пак не биха се помръднали.

Лицето на Вебер промени цвета си.

— Накарайте ги да станат! — викна той. — Бийте, докато станат. По краката и ръцете!

Надзирателите се нахвърлиха върху тълпата. Те биеха с тояги и юмруци, ритаха в кореми и полови органи, дърпаха хората за косите и брадите и ги изправяха, но хората се отпущаха пак, като че бяха без кости.

Бухер гледаше втренчено навън.

— Виж, виж — шепнеше Бергер. — Не само есесовците бият. Не само зелени. Не само престъпници! Има и други. Сред тях има и наши хора! Затворници като нас, назначени за капоси и полицаи. Те бият също като учителите си. — Той триеше възпалените си очи, като че искаше да ги изстиска от главата си. До самата барака стоеше старец с бяла брада. От устата му течеше кръв и бавно оцветяваше брадата му в червено.

— Махнете се от прозореца — рече Ахасфер. — Ако ви видят, ще отведат и вас.

— Не могат да ни видят.

Прозорците бяха мръсни и зацапани и отвън не можеше да се види какво става вътре в тъмното помещение. Затова пък отвътре се виждаше достатъчно.

— Не трябва да гледате — каза Ахасфер. — Грях е, щом човек не е принуден.

— Не е грях — каза Бухер. — Ние искаме да не забравим. Затова гледаме.

— Не сте ли виждали достатъчно такива неща тук, в лагера?

Бухер не отговори. Той продължи да се взира през прозореца.

На плаца яростта постепенно загуби сила. Надзирателите трябваше да влачат всеки поотделно. А за да направят това, трябваше да бъдат хиляда души. Можаха да съберат десет, двадесет евреи на уличката, но не повече. Когато ставаха повече, те си пробиваха път през стражата и се хвърляха обратно всред трепкащата, голяма тъмна купчина.

 

 

— Ето го и самият Нойбауер — каза Бергер.

Той беше дошъл и говореше с Вебер.

— Не искат да си отидат — каза Вебер по-малко равнодушно отпреди. — Да ги убиеш, не мърдат.

Нойбауер пухкаше гъсти облаци дим. Вонята от плаца беше много силна.

— Отвратителна работа! И защо ли ми ги изпратиха? Нали са могли да ги унищожат там, на място, вместо да ги разхождат толкова дълго из страната, за да ги отровят с газ. Бих искал да зная коя е причината за това!

Вебер вдигна рамене.

— Причината е в това, че даже и най-мръсният евреин има тяло. Петстотин трупа. Да убиеш е лесно; много по-мъчно е да унищожиш труповете. А ония там са били две хиляди.

— Глупости! Почти всички лагери имат крематориуми като нас.

— Да. Но крематориумите работят много бавно за нашето време. Особено ако лагерите трябва да бъдат опразнени бързо.

Нойбауер изплю парченце тютюн.

— Въпреки това не разбирам защо хората се изпращат толкова надалеч.

— Пак заради труповете. Нашите учреждения не биха желали да се намерят прекалено много трупове. А досега само крематориумите ги унищожаваха така, че броят им по-късно не би могъл да се установи. За съжаление все още много бавно за големите нужди. Все още няма едно наистина модерно средство, което да поглъща бързо големи количества. Масовите гробници може да се разровят дълго време след това, за да се съчиняват клеветнически измислици. Така беше в Полша и Русия.

— Тогава защо просто не оставят тази сбирщина при отстъплението? — Нойбауер се поправи веднага. — Исках да кажа при стратегическото съкращаване на фронтовата линия там, дето са били. Те не стават за нищо. Да ги оставят на американците или на русите, за да ги ощастливят.

— Пак стигаме до въпроса с телата — отвърна Вебер търпеливо. — Казват, че американската армия водела със себе си безброй много журналисти и фотографи. Биха могли да направят снимки и да твърдят, че хората са били недохранвани.

Нойбауер извади пурата от устата си и погледна строго Вебер. Не можеше да разбере дали неговият лагерфюрер не му се подиграва пак. Никога не можеше да разбере, колкото и често да се бе опитвал. Вебер се държеше както обикновено.

— Какво значи това? — попита Нойбауер. Какво искате да кажете? Разбира се, те са недохранени.

— Такива са клеветите, които чуждестранната преса съчинява. Министерството на пропагандата ни предупреждава ежедневно за това.

Нойбауер продължаваше да гледа Вебер. „В същност аз въобще не го познавам — си мислеше той. — Винаги е вършил онова, което съм искал, но аз в действителност не зная нищо за него. Не бих се учудил, ако изведнъж ми се изсмее в лицето. Не само на мен, а даже и на самия фюрер. Наемник, без истински мироглед! За него навярно няма нищо свято, даже и партията. Тя му е само от полза.“

— Знаете ли, Вебер — започна той и спря. Нямаше никакъв смисъл да се правят големи истории. В миг се бе появил внезапният страх. — Естествено, хората са недохранени — рече той. — Но не по наша вина. Противникът ни принуждава чрез блокадата си. Или не?

Вебер вдигна глава. Не вярваше на ушите си. Нойбауер го гледаше особено внимателно.

— Разбира се — каза той спокойно. — Противникът със своята блокада.

Нойбауер кимна. Страхът беше отминал. Той погледна плаца.

— Да си призная открито — каза почти поверително, — въпреки всичко между лагерите има огромна разлика. Нашите хора изглеждат много по-добре от ония там — даже и от тези от Малкия лагер. Не намирате ли?

— Да — отвърна Вебер смаян.

— Личи, щом се направи сравнение. Ние сме сигурно един от най-хуманните лагери в целия райх. — Нойбауер чувствуваше приятно облекчение. — Разбира се, хора умират. Даже много. То е неизбежно в такива времена. Но ние сме човечни. При нас никой не е длъжен да работи, ако не може повече. Къде го има това за предатели и врагове на държавата?

— Почти никъде.

— И аз мисля така. Недохранване? Това не е по наша вина! Аз ще ви кажа, Вебер… — изведнъж Нойбауер се досети нещо. — Слушайте, аз зная как да измъкнем хората оттук. Знаете ли как? С храна!

Вебер се ухили. Понякога старият все пак не витаеше само из облаците.

— Прекрасна идея — заяви той. — Когато тоягите не могат да помогнат, храната помага сигурно. Но ние не сме приготвили извънредни дажби.

— Добре, тогава обитателите на лагера ще трябва да изтърпят едно лишение. Нека проявят другарство. Ще получат по-малко на обед. — Нойбауер изпъна рамене. — Тия тук разбират ли немски?

— Неколцина може би.

— Има ли преводачи?

Вебер запита някои от хората, които бяха на пост. Те доведоха трима.

— Преведете на вашите това, което господин оберщурмбанфюрерът ще каже! — изкрещя Вебер.

Тримата стояха един до друг. Нойбауер направи крачка напред.

— Хора! — каза той с достойнство. — Вие сте зле осведомени. Ще бъдете отведени в почивен лагер.

— Хайде! — бутна Вебер един от тримата. Те заговориха нещо, което звучеше неразбираемо. Никой на плаца не се помръдна.

Нойбауер повтори думите.

— Сега ще отидете в кухнята, за да получите кафе и храна!

Преводачите повториха и това. Никой не се помръдна. Никой не вярваше на такива неща. Всеки от тях беше виждал много пъти как по този начин бяха изчезвали хора. Беше опасно, когато обещаваха храна и баня.

Нойбауер се ядоса.

— Кухня! Напред към кухнята! Храна! Кафе! Да получите храна и кафе! Супа!

Стражата се нахвърли с тояги върху тълпата.

— Супа! Не чувате ли! Храна! Супа! — удряха те при всяка дума.

— Стоп! — извика ядосан Нойбауер. — Кой ви нареди да биете? Проклятие!

Надзирателите отскочиха назад.

— Вън! — викна Нойбауер.

Изведнъж хората с тоягите се превърнаха отново в затворници. Те се повлякоха към края на плаца, като се криеха един зад друг.

— Ще ги осакатят от бой — ръмжеше Нойбауер. — Тогава ще ни увиснат на шията.

Вебер кимна.

— И без това при разтоварването на гарата ни изпратиха няколко камиона с мъртви за изгаряне.

— Къде са?

— Складирани са до крематориума. При това няма достатъчно въглища. Наличното гориво едва стига за нашите собствени хора.

— По дяволите, как ще изпъдим тия оттук?

— Хората са обзети от паника. Не знам вече какво да им се говори. Но ако… помиришат…

— Да помиришат?

— Да помиришат храната. Да я помиришат, или да я видят.

— Вие мислите, че ако донесем тук един казан?

— Тъй вярно. При тези хора обещанието не помага. Те трябва да видят и да помиришат.

Нойбауер кимна.

— Възможно е. Нали наскоро получихме няколко подвижни казана. Наредете да докарат един от тях. Или два. Единият с кафе. Имаме ли храна?

— Още не. Но един казан навярно ще се намери. От снощи, мисля.

 

 

Докараха казаните. Спряха ги на около двеста метра от тълпата.

— Закарайте единия в Малкия лагер — изкомандува Вебер. — И снемете капака. После, когато дойдат, бавно го изтеглете обратно дотук.

— Трябва да ги раздвижим — каза той на Нойбауер. — Щом веднъж напуснат плаца, ще можем лесно да ги изведем. Винаги е така. Искат да останат там, където са спали, защото там не им се е случило нищо. Това за тях е нещо като гаранция. От всичко друго се страхуват. Но щом веднъж се раздвижат, ще продължат по-нататък. Засега откарайте наблизо само кафето — изкомандува той. — И не го връщайте назад. Дайте им го! Раздайте го там.

Изблъскаха казана с кафето до тълпата. Един от капосите гребна с голямата лъжица и изля течността върху главата на най-близкия мъж. Това беше старецът с бялата окървавена брада. Течността потече по лицето му и сега боядиса брадата му в кафяво. Тя се промени за трети път.

Старецът вдигна глава и заоблизва капките. Неговите ръце, подобни на лапи, замахаха усилено. Капото поднесе лъжицата с остатъка до устата му.

— Сърбай! Кафе!

Старецът отвори уста. Мускулите на шията му вече работеха. Шепите се сключиха около лъжицата и той почна да гълта — гълташе, превърна се целият в гълтане и сърбане, лицето му потръпваше, трепереше и преглъщаше.

Съседът му забеляза това. Втори, трети. Те се изправиха, отвориха уста, протегнаха ръце, започнаха да се блъскат, бореха се за лъжицата, увиснаха по нея — цял куп ръце и глави.

— Ей! Проклятие!

Капото не можеше да изтръгне лъжицата. Той дърпаше и риташе с крака, като поглеждаше предпазливо назад, дето стоеше Нойбауер. Междувременно други бяха станали и се бяха навели над горещия казан. Опитваха се да се надвесят над кафето и да го гребат с тъничките си ръце.

— Кафе! Кафе!

Капото усети, че лъжицата е свободна.

— Подред! — викна той. — Един след друг! Застанете на опашка!

Напразно. Тълпата не можеше да се удържи. Тя не чуваше нищо. Беше подушила това, което се наричаше кафе, нещо топло, което можеше да се пие, и щурмуваше сляпо казана. Вебер имаше право: там, дето мозъкът вече не работеше, стомахът продължаваше да командува.

— Сега изтеглете колата полека насам — разпореди се Вебер.

Невъзможно беше. Тълпата се беше скупчила. Един от надзирателите направи учудена физиономия и бавно се катурна. Тълпата беше повдигнала краката му от земята. Той почна да удря наоколо като плувец и се спусна долу.

— Образувайте клин! — нареди Вебер.

Охраната и лагерната полиция се строиха.

— Напред! — извика Вебер. — Към казана с кафето. Изтеглете го назад!

Охраната проряза тълпата. Хората бяха изтласкани встрани. Успяха да образуват кордон около колата и да я задвижат. Казанът беше вече почти празен. Те тикаха, застанали рамо до рамо около нея. Тълпата ги следваше. Ръце опитваха да се промъкнат над раменете и под мишниците им.

Изведнъж един от стенещата купчина видя втория, по-далечен казан. Той се втурна, като се олюляваше в гротескни подскачания към него. Другите го последваха. Но тук вече Вебер беше взел мерки; казанът беше обграден от здрави мъже и веднага започна да се отдалечава.

Тълпата се хвърли след него. Само неколцина останаха да изтриват с ръце стените на първия казан и да облизват утайката от кафето. Около тридесетина останаха по местата си, защото не можеха вече да станат.

— Влачете ги след другите — разпореди Вебер. — И образувайте кордон през улицата, за да не могат да се върнат обратно.

Плацът беше покрит с човешки нечистотии; но той беше послужил една нощ за почивка. Това значеше много. Вебер имаше опит. Той знаеше, че щом бесът на глада премине, тълпата ще се опита да се върне назад като вода по наклон. Стражите блъскаха изостаналите да вървят напред. В същото време те влачеха умиращите и мъртвите. Имаше само седем мъртви. От транспорта бяха останали само най-жилавите петстотин.

На изхода от Малкия лагер към улицата неколцина избягаха. Стражите с умиращите и мъртвите не можеха да ги последват достатъчно бързо. Трима от най-здравите хукнаха назад. Те тичаха към бараките и дърпаха вратите. Вратата на 22 поддаде и те се вмъкнаха вътре.

— Стой! — извика Вебер, когато охраната поиска да ги догони. — Всички насам! Тримата ще доведем по-късно. Внимавайте! Другите се връщат назад.

Роякът се движеше надолу по улицата. Казанът с храната беше вече празен и когато поискаха да ги подредят в групи за път, те се обърнаха назад. Но сега вече не бяха същите, както преди. Преди това бяха един неделим блок, който вече не изпитва даже отчаяние, и това им придаваше някаква тъпа сила. Сега чрез глада, храната и движението бяха изпаднали наново в отчаяние. Страхът бушуваше отново в тях, подлудяваше ги и ги правеше слаби. Те не бяха вече маса, а много отделни единици, всяка със своя собствен остатък от живот, и това я превръщаше в достъпна плячка. При това вече не седяха плътно един до друг. Нямаха никаква сила. Отново усещаха глад и болка. Започнаха да се подчиняват.

Една част от тях бяха отрязани малко по-напред от другите; друга част — по пътя назад; останалите Вебер посрещна със своите хора. Те не удряха по главите; само по телата. Полека се образуваха групи. Замаяни, те вече стояха в редици по четирима. Хванати подръка, за да не паднат. Между по-яките беше включен и по един умиращ. За някого, който не знаеше нищо, отдалеч това можеше да мине за компания весели пияници, които се олюляват, хванати подръка. После изведнъж някои започнаха да пеят. Те гледаха право пред себе си. Бяха вдигнали глави, поддържаха здраво другите и пееха. Не бяха много и песента звучеше немощно и на пресекулки. Минаха покрай големия плац, покрай строените работни групи и излязоха през портала.

— Какво е това, което пеят? — попита Вернер.

— Погребална песен.

 

 

Тримата бегълци се бяха свили в барака 22. Бяха се промъкнали, колкото се може по-навътре. Двама бяха пропълзели до кръста под едно легло. Бяха скрили главите си доста навътре. Краката им стърчаха навън и трепереха. Треперенето ги разтърсваше, спираше за миг и отново започваше. Третият се беше втренчил с побеляло лице в затворниците.

— Скрийте… човек… човек… — повтаряше той непрекъснато, като се мушкаше в гърдите с показалец. Това бяха единствените немски думи, които знаеше.

Вебер отвори вратата.

— Къде са?

Заедно с още двама души той стоеше в рамката на вратата.

— Докога ще чакам? Къде са?

Никой не отговори.

— Старши! — извика Вебер.

Бергер излезе напред.

— Барака 22, секция… — започна той да рапортува.

— Млък! Къде са?

Бергер нямаше избор. Той знаеше, че бегълците ще бъдат намерени само след няколко мига. Знаеше също, че бараката по никой начин не бива да бъде претърсвана. В нея бяха укрити двама политически бегълци от работния лагер.

Той вдигна ръка, за да посочи ъгъла, но един от надзирателите, който гледаше през рамото му, го изпревари.

— Ето ги под леглото!

— Измъкнете ги навън!

Пълното помещение се раздвижи. Двамата от охраната почнаха да издърпват бегълците изпод леглото за двата крака като жаби. Затворниците впиваха ръце в стълбовете. Мятаха се във въздуха. Вебер стъпи върху пръстите им. Нещо изхрущя и ръцете се отпуснаха. Двамата бяха извлечени навън; не викаха, а докато ги влачеха по мръсния под, издаваха тихо, тъничко стенание. Третият, с побеляло лице, стана сам и ги последва. Очите му бяха големи черни дупки. Той гледаше затворниците, край които минаваше. Те извръщаха очи.

Вебер стоеше разкрачен пред входа.

— Кой от вас, свини, отвори вратата?

Никой не се обади.

— Всички вън!

Те излязоха навън. Хандке беше вече там.

— Блоков старши! — изруга Вебер. — Беше заповядано вратите да се заключат. Кой ги отвори?

— Вратите са стари. Бегълците изкъртиха ключалката, господин щурмфюрер.

— Глупости! Как биха могли? — Вебер се наведе над ключалката. Тя висеше от изгнилото дърво. — Веднага да се постави нова ключалка! Отдавна трябваше да се направи това! Защо не е направено по-рано?

— Вратите не се затварят никога, господин щурмфюрер. Хората нямат нужник в бараката.

— Все едно, погрижете се за това — Вебер се обърна и тръгна нагоре по уличката след бегълците, които не се съпротивляваха повече.

Хандке гледаше затворниците. Те очакваха един от неговите припадъци. Но не стана така.

— Говеда — каза той. — Гледайте да махнете по-скоро мръсотията оттук!

После се обърна към Бергер.

— Нямаше да ви е приятно, ако бяха претърсили бараката, както трябва, нали?

Бергер не отвърна нищо. Той гледаше Хандке безизразно. Хандке се изсмя.

— Мислите ме за глупак, нали? А аз зная повече, отколкото си представяш. И ще ви пипна все пак! Всички! Всички вас, политически идиоти с вирнат нос, разбра ли?

И той закрачи след Вебер. Бергер се обърна. Голдщайн стоеше зад него.

— Какво искаше да каже с това?

Бергер вдигна рамене.

— За всеки случай трябва веднага да уведомим Левински и да подслоним днес някъде другаде укритите. Може би ще има някаква възможност в барака 20. 509 познава положението там.