Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (2)

II

Барака 22 имаше две крила, които се командуваха от двама старши по стая. Във втория отдел на второто крило живееха ветераните. Това беше най-тясното и най-влажното място, но тях никак не ги беше грижа. Важно бе само, че са заедно. На всеки това даваше повече сила за съпротива. Умирането беше точно толкова заразително, колкото и тифусът, и при всеобщия мор отделният човек можеше да загине лесно, независимо от това, дали иска или не. Заедно с другите човек можеше да се брани по-добре. Щом някой понечеше да се откаже от борбата, другарите му помагаха да издържи. Ветераните в Малкия лагер живееха по-дълго не затова, че имаха повече храна; те живееха, защото бяха затаили отчаян остатък съпротива.

Сега в ъгъла на ветераните лежаха сто тридесет и четири скелета. Място имаше само за четиридесет. Леглата бяха от дъски, по четири едно над друго. Бяха голи или покрити със стара, изгнила слама. Имаше само няколко мръсни одеяла, за които винаги, когато собствениците им умираха, се водеше ожесточена битка. На всяко легло лежаха най-малко по трима-четирима души. Беше много тясно даже и за скелети, защото костите на раменете и на таза не се смаляваха. Ставаше малко по-свободно, ако легнеха настрани, натъпкани като сардели; но въпреки това често пъти нощем се чуваше тъп удар, щом някой паднеше насън. Мнозина спяха клекнали, а за късметлия се смяташе онзи, чиито другари по легло умираха вечер. Изнасяха ги навън и той можеше да се разположи по-добре за цяла една нощ, преди на тяхното място да дойдат нови.

Ветераните си бяха запазили ъгъла вляво от вратата. Бяха дванадесет души. Преди два месеца бяха четиридесет и четири. Зимата ги беше съсипала. Всички знаеха, че са в последния стадий; дажбите ставаха все по-малки, понякога по един-два дни изобщо нямаше нищо за ядене; тогава мъртвите навън лежаха на купища.

Един от дванадесетте беше луд и смяташе, че е куче вълча порода. Той нямаше уши. Откъснали ги, когато го използували при тренировки на есесовските кучета. Най-младият се казваше Карел и беше от Чехословакия. Родителите му бяха мъртви. Сега те наторяваха картофената нива на един набожен селянин в селото Вестлаге. Пепелта на изгорените в крематориума се насипваше в торби и се продаваше като изкуствен тор. Беше богата на фосфор и калций. Карел носеше червения знак на политическите затворници. Беше на единадесет години.

Най-старият ветеран беше на седемдесет и две години. Беше евреин и водеше борба за брадата си. Смяташе я за неделима част от своята религия. Есесовците му бяха забранили, но той непрекъснато се опитваше отново да си я пусне. Заради това в трудовия лагер винаги го поставяха върху козата и го биеха. В Малкия лагер имаше повече късмет. Тук есесовците се грижеха за правилника по-малко, проверяваха по-рядко; премного се страхуваха от въшки, дизентерия, тифус и туберкулоза. Полякът Юлиус Зилбер беше нарекъл стареца Ахасфер, защото бе оцелял след десетина холандски, полски, австрийски и германски концентрационни лагери. Междувременно Зилбер беше умрял от тиф и цъфтеше в леха иглика сред градината на коменданта Нойбауер, който бе получил пепелта на мъртвия безплатно; името Ахасфер обаче беше останало, В Малкия лагер лицето на старика се беше смалило, но брадата му беше пораснала и сега беше развъдник и джунгла за цели поколения яки въшки.

Старши по стая в това отделение беше някогашният лекар д-р Ефраим Бергер. Той играеше важна роля в борбата със смъртта, която обкръжаваше бараката. През зимата, когато скелетите падаха на леда и си чупеха костите, той успяваше да сложи шини на някои от тях и да ги спаси. Болницата не приемаше хора от Малкия лагер; тя беше само за работоспособните и за знаменитости. В Големия лагер ледът през зимата беше и по-малко опасен; понякога в поледица улицата биваше посипвана с пепел от крематориума. Не заради затворниците — а да се пести полезна работна ръка. На това се държеше още повече, след като концентрационните лагери бяха включени в общата трудова повинност. В замяна пък затворниците умираха по-бързо от преумора. Загубите не значеха нищо; всеки ден арестуваха достатъчно хора.

Бергер беше един от малкото затворници, които имаха разрешение да напускат Малкия лагер. От няколко седмици насам той работеше в моргата на крематориума. Старшите по стая, общо взето, не бяха длъжни да работят. Но лекари липсваха, затова го бяха командировали. Това беше изгодно за бараката. От капоса на лазарета, който му беше познат отпреди, Бергер понякога успяваше да получи за скелетите по малко лизол, памук, аспирин и други такива неща. Той имаше и шише йод, което беше скрил под своята слама.

Най-важен от всички ветерани обаче беше Лео Лебентал. Той имаше тайни връзки с контрабандната търговия в трудовия лагер и, както казваха, даже с външния свят. Как го правеше — никой не знаеше точно. Известно беше само, че са замесени две проститутки от заведението „Прилепът“, което се намираше в покрайнините на града. Участвувал също и един есесовец. За това обаче не се знаеше нищо положително. А Лебентал не казваше нито дума.

Той търгуваше с всичко. От него можеше да се получат фасове, морков, понякога картофи, отпадъци от кухнята, по някой канал и от време на време — филийка хляб. Не мамеше никого; грижеше се само за оборота. Не му идваше никога наум да се погрижи тайно само за себе си. Търговията поддържаше живота му, а не това, с което търгуваше.

 

 

509 пропълзя през вратата. Косото слънце зад него прозираше през ушите му. За миг те просветнаха восъчножълти от двете страни на тъмната глава.

— Бомбардираха града — каза той, като дишаше тежко.

Никой не отговори. 509 все още не виждаше нищо; след светлината вън в бараката беше мрачно. Затвори очи и ги отвори отново.

— Бомбардираха града — повтори той. — Не чухте ли?

Пак не проговори, никой. Сега 509 забеляза Ахасфер до вратата. Той седеше на земята и милваше овчарското куче. Овчарското куче ръмжеше; то се боеше. Сплъстена коса висеше над обезобразеното му от белези лице, а под нея блестяха изплашените му очи.

— Буря — мърмореше Ахасфер. — Само буря! Мирувай, Вълчо, мирувай!

509 запълзя навътре в бараката. Не разбираше как другите могат да бъдат така безучастни.

— Къде е Бергер? — попита той.

— В крематориума.

Той остави палтото и шубата на земята.

— Никой ли не иска да излезе?

Погледна Вестхоф и Бухер. Те не отговориха нищо.

— Нали знаеш, че е забранено — каза Ахасфер. — Докато има тревога.

— Тревогата мина.

— Още не.

— Мина. Самолетите отлетяха. Те бомбардираха града.

— Стига си го повтарял — изръмжа някой от тъмнината.

Ахасфер вдигна поглед.

— Може би ще разстрелят няколко дузини от нас за наказание.

— Да разстрелят? — захили се Вестхоф. Откога разстрелват тука?

Овчарското куче залая. Ахасфер го държеше здраво.

— В Холандия разстрелваха след въздушно нападение обикновено по десет-двадесет политически затворници. За да не им идват лоши мисли, казваха те.

— Тук не е Холандия.

— Знам. Аз казах само, че в Холандия разстрелваха.

— Разстрел! — изръмжа презрително Вестхоф. — Ти да не си войник, та имаш такива претенции? Тук бесят и пребиват.

— Може да го направят за разнообразие. Затваряйте проклетите си уста! — извика предишният човек от тъмнината.

509 клекна пред Бухер и затвори очи. Той продължаваше да вижда дима над горящия град и чуваше екота на експлозиите.

— Мислите ли, че тази вечер ще ни дадат храна? — запита Ахасфер.

— Проклятие! — отвърна гласът от тъмнината. — Какво искаш още? Отначало искаше да бъдеш разстрелян, а сега питаш за храна!

— Евреинът трябва да има надежда.

— Надежда! — засмя се Вестхоф пак.

— Какво друго? — попита Ахасфер спокойно.

Вестхоф се задави и внезапно започна да ридае. От няколко дни насам той беше изпаднал в барачна лудост.

509 отвори очи.

— Може би тази вечер няма да ни дадат да ядем — каза той. — Като наказание за бомбардировката.

— Ей, ти, с твоята проклета бомбардировка! — изрева човекът в мрака. — Затвори си най-после устата!

— Има ли някой нещо за ядене? — запита Ахасфер.

— О, боже! — тази нова идиотщина накара викащия от тъмнината да се задъха, Ахасфер не му обръщаше внимание.

— А в лагера Терезиенщат веднъж един намери съвсем неочаквано парче шоколад. Бил го скрил, когато го приемали, и го забравил. Млечен шоколад от един автомат. С портрета на Хинденбург върху опаковката.

— И какво друго? — изграчи някой от дъното. — Паспорт?

— Не. Но с шоколада ние преживяхме два дена.

— Кой реве там? — запита 509 Бухер.

— Един от вчерашните. Новак. Ще се умири.

Ахасфер се ослуша.

— Мина…

— Какво?

— Вън. Това беше отбой. Последният сигнал.

Изведнъж стана много тихо. После чуха стъпки.

— Скрийте овчарското куче — прошепна Бухер.

Ахасфер натика лудия между леглата.

— Куш! Тихо! — Беше го възпитал да изпълнява заповедите. Ако есесовците го намереха, като луд веднага щяха да го очистят.

Бухер се върна от вратата.

— Бергер е.

Доктор Ефраим Бергер беше дребен човек с увиснали рамене и яйцевидна, съвсем гола глава. Очите му бяха възпалени и сълзяха.

— Градът гори — каза той, като влезе.

509 се изправи.

— Какво казват оттатък?

— Не знам.

— Защо? Трябва да си чул нещо.

— Не съм — отвърна Бергер уморено. — Престанаха да изгарят, когато обявиха тревога.

— Защо?

— Отде да знам? Беше заповядано и туй то!

— А есесовците? Видя ли някого от тях?

— Не.

Бергер мина покрай наровете, към дъното; 509 го следеше с поглед. Беше чакал Бергер, за да говори с него, а ето че и той беше така безучастен, както и всички останали. Не можеше да ги разбере.

— Искаш ли да излезеш? — запита той Бухер.

— Не.

Бухер беше двадесет и пет годишен и вече от седем години в лагера. Баща му беше работил като редактор в социалдемократически вестник, а това стигаше, за да затворят сина. „Ако излезе, ще може да живее още четиридесет години! — мислеше 509. — Четиридесет или петдесет. А аз съм на петдесет години. Имам може би още десет, най-много двадесет години.“ — Той извади парче дърво от джоба си и започна да го дъвче. „Защо ми хрумна изведнъж това нещо?“ — помисли си той.

Бергер се върна.

— Ломан иска да говори с теб, 509.

Ломан лежеше в задната част на бараката на едно от долните легла, без слама. Така беше поискал. Страдаше от тежка дизентерия и не можеше да става. Мислеше, че така е по-хигиенично. Не беше по-хигиенично. Но вече бяха свикнали. Почти всеки имаше повече или по-малко диария. За Ломан това беше цяло мъчение. Умираше и се извиняваше при всяко присвиване. Лицето му беше толкова сиво, че би могло да бъде на някой малокръвен негър. Той махна с ръка. 509 се наведе над него. Очните ябълки на Ломан лъщяха жълтеникаво.

— Виждащ ли това? — пошепна той и разтвори широко уста.

— Какво? — 509 погледна сините венци.

— Отзад, отдясно, там имам златна коронка.

Ломан изви глава към тесния прозорец. Слънцето светеше така, че от тази страна в бараката имаше слаба, розова светлина.

— Да — каза 509. — Виждам я.

— Той не я видя.

— Извадете я.

— Какво?

— Извадете я! — шепнеше Ломан нетърпеливо.

509 погледна Бергер. Бергер поклати глава.

— Но тя се държи здраво — каза 509.

— Тогава извадете зъба. Той не се държи здраво. Бергер може. Той прави такива неща и в крематориума. Двамата ще успеете много лесно.

— Защо искаш, да я извадиш?

Клепачите на Ломан се вдигаха и спускаха бавно. Те бяха като клепачи на костенурка. Нямаха мигли.

— Нали знаете. Злато. Купете ядене с него. Лебентал може да направи размяна.

509 не отговори. Да се размени златна коронка беше опасно. При постъпване в лагера златните коронки по правило се регистрираха, а по-късно в крематориума ги изваждаха и събираха. Установеше ли се, че някоя вписана в списъка коронка липсва, отговаряше цялата барака. Тя не получаваше ядене, докато коронката не се върнеше. Човекът, у когото я намереха, биваше обесван.

— Извадете я! — пъшкаше Ломан. — Лесно е! Едни клещи! Пък и с тел може.

— Нямаме клещи…

— С тел! Свийте тел.

— И тел нямаме.

Ломан затвори очи. Беше изтощен. Устните му се движеха, но той не можеше вече да говори. Тялото му беше неподвижно и изпънато. Само гърченето на тъмните, сухи устни се забелязваше още — един малък проблясък на живот, в който се чувствуваше вече оловно тежката тишина.

509 се изправи и погледна Бергер. Ломан не можеше да види лицата им; между тях бяха дъските на по-горните нарове.

— Как е?

— Много е късно за каквото и да било.

509 кимна. Това се беше случвало вече толкова често, че той не почувствува почти нищо. Залязващото слънце огряваше пет души, които клечаха като изсъхнали маймуни на най-горното легло.

— Скоро ли ще пукне? — попита единият, като се чешеше под мишницата и се прозяваше.

— Защо?

— Ние ще заемем леглото му. Кайзер и аз.

— Ще го получиш.

За миг 509 погледна трепкащата светлина, която никак не подхождаше на смрадливото помещение. Човекът, който беше попитал, имаше като че леопардова кожа; беше изпъстрен с черни петна. Той започна да яде гнила слама. През няколко легла двама души се караха с високи, пискливи гласове. Чуваха се немощни удари.

509 почувствува, че някой го дърпа леко за краката. Ломан го теглеше за панталона. Той се наведе пак.

— Извадете я! — пошепна Ломан.

509 седна на края на леглото.

— Не можем да вземем нищо в замяна. Много е опасно. Никой няма да рискува.

Устата на Ломан потрепваше.

— Не трябва да остава за тях — изрече с мъка той. — За тях не. Четиридесет марки съм платил за нея през 1929. За тях не! Извадете я!

Изведнъж той почна да се гърчи и да стене. Кожата на лицето му се сбърчи по челото и на устните — вече нямаше мускули, които да изразяват болката.

След малко той се изпъна. Един жалък стон се изтръгна от гърдите му, с издишания въздух.

— Не се безпокой — каза му Бергер. — Имаме още малко вода. Нищо няма. Ще изчистим.

За малко Ломан лежа спокойно.

— Обещайте ми, че ще я извадите, преди да ме приберат — шепнеше той. — Когато свърша. Нали тогава ще можете.

— Добре — каза 509. — Не са ли я записали, когато постъпи?

— Не. Обещай! Непременно!

— Непременно!

Очите на Ломан потъмняха и се успокоиха.

— Какво беше това… преди… вън?

— Бомби — каза Бергер. — Бомбардираха града. За пръв път. Американски летци.

— О!

— Да — каза Бергер тихо и твърдо. — Наближава! Ще отмъстят за теб, Ломан.

509 погледна бързо нагоре. Бергер стоеше прав и не можеше да види лицето му. Виждаше само ръцете му. Те се отваряха и затваряха, като че душаха някакво невидимо гърло, отпускаха го и пак го душаха.

Ломан лежеше тихо. Отново беше затворил очи и едва дишаше. 509 не знаеше дали бе разбрал думите на Бергер. Той стана.

— Умря ли? — попита човекът от горното легло. Той все още се дръгнеше. Другите четирима седяха до него като автомати. Очите им бяха празни.

— Не.

509 се обърна към Бергер.

— Защо му каза?

— Защо? — лицето на Бергер потръпваше. — Затова! Не разбираш ли?

Светлината обгръщаше яйцевидната му глава като розов облак. В смрадния гъст въздух изглеждаше като че изпуска пара. Очите му светеха. Бяха просълзени, но те си бяха почти винаги такива поради хроническо възпаление. 509 знаеше защо Бергер го бе казал. Но каква утеха беше то за един умиращ? Можеше да му стане още по-тежко. Той видя как една муха кацна върху тъмносивото око на един от автоматите. Човекът не мигна. „Може би все пак това е утеха — мислеше 509. — Може би е даже единствената утеха за един загиващ човек.“

Бергер се обърна и се промъкна по тясната пътека назад. Трябваше да прескача хората, които лежаха на земята. Приличаше на щъркел, който гази през мочурище, 509 го последва.

— Бергер — прошепна той, когато вече бяха излезли от пътеката.

Бергер спря. 509 не можеше да си поеме дъх. — Вярваш ли наистина?

— Какво?

509 не можеше да се реши да го повтори. Струваше му се, че би отлетяло.

— Това, което каза на Ломан.

Бергер го погледна.

— Не — каза той.

— Не?

— Не! Не вярвам.

— Но… — 509 се облегна на най-близкия нар — защо го каза тогава?

— Казах го на Ломан. Но не вярвам. За никого не ще бъде отмъстено. За никого… за никого… за никого…

— А градът? Та нали градът гори?

— Градът гори. Много градове горяха вече. Това не значи нищо, нищо…

— Все пак! Трябва…

— Нищо! Нищо! — шепнеше бързо Бергер с отчаянието на човек, който е създал една фантастична надежда и веднага след това я е погребал. Бледият му череп се клатеше и вода течеше от червените ями на очите му.

— Един малък град гори. Какво общо има това с нас? Нищо! Нищо не ще се промени. Нищо!

— Ще разстрелят някои — каза Ахасфер от земята.

— Млък! — изрева предишният глас из тъмнината. — Дръжте най-сетне проклетите си езици!

 

 

509 се беше свил на мястото си до стената. Над главата му беше един от малкото прозорци на бараката. Той беше тесен, поставен високо и по това време пропускаше малко слънце. Тогава светлината стигаше до дъските на третата редица нарове, по-нататък помещението тънеше в постоянен мрак.

Бараката беше построена едва преди една година. 509 беше помагал при сглобяването й; тогава той принадлежеше към трудовия лагер. Тя беше стара, дъсчена, от ликвидиран концентрационен лагер в Полша. Четири такива разглобени бараки, пристигнали един ден на градската гара, бяха прекарани с камиони в лагера и там сглобени. Воняха на дървеници, страх, мръсотия и смърт… От тях бе образуван Малкия лагер. Следващият транспорт негодни за работа и умиращи затворници от Изток бяха наблъскани там и оставени сами на себе си. Минаха само няколко дни и отнесох труповете им. След това там вкараха болни, изтощени сакати и негодни за работа, и този ред остана за постоянно.

Слънцето хвърли един разкривен четириъгълник светлина върху стената вдясно от прозореца. Избледнелите надписи и имена станаха видими. Те бяха оставени от някогашните обитатели на бараката в Полша и Източна Германия. Бяха надраскани по дървото с молив или пък издълбани с парченце тел или гвоздей.

509 помнеше някои от тях. Той знаеше, че тъкмо сега върхът на четириъгълника измъква от мрака едно име, заградено с дълбоки резки: „Хаим Волф, 1941“. Навярно Хаим Волф го е написал, когато е узнал, че трябва да умре и е направил тези черти наоколо, за да не би някой от неговата фамилия да го последва. Искал е да постави някакъв край — той е сам и сам, да си остане. „Хаим Волф 1941“ — чертите са така близо, че друго име вече не може да бъде написано; последна на молба към съдбата на баща, който се е надявал, че синовете му ще бъдат спасени. По-надолу обаче, под тези черти, съвсем близо, като че искат да се вкопчат в тях, стоят две други имена: „Рубен Волф и Моише Волф“. Първото право, недодялано, е ученически почерк, второто полегато и гладко, покорно и безсилно. Друга ръка беше написала отстрани: „Всички задушени с газ.“

Косо под тях над един чеп на стената беше издълбано с гвоздей: „Йоз… Майер“ — и към това: „Л. 3. Ж. 1 и 2“ Това значеше „Йозеф Майер, лейтенант от запаса; кавалер на Железния кръст първа и втора степен“. Изглежда Майер не е могъл да забрави това. Трябва да е тровило последните му дни. През Първата световна войн бил на фронта; бил произведен офицер, получил награди затова като евреин е трябвало да даде двойно повече от всеки друг. По късно, пак защото бил евреин, бил затворен и унищожен като вредно насекомо. Той е бил убеден, че поради заслугите му във войната неправдата спрямо него е по-голяма отколкото спрямо другите. Лъгал се е. Само смъртта му е била по-тежка. Неправдата не беше в буквите, които той бе написал към името си. Те бяха само една жалка ирония.

Слънчевият четириъгълник се плъзгаше бавно по-нататък. Хаим, Рубен и Моише Волф, които той засегна с единия си край, изчезнаха отново в мрака, но вместо тях се появиха два нови надписа. Единият беше само от две букви; „Ф. М“. Този, който ги беше надраскал с нокът, не беше държал толкова много на себе си като лейтенант Майер. Даже името му е било почти безразлично; и все пак не е искал да загине, без да остави знак. Отдолу обаче се появи едно цяло име, написано с молив: „Тевйе Лайбеш и близките му“ И до него, бегло, началото на еврейската молитва: „Ийс Гадал…“

509 знаеше, че след няколко минути светлината ще докосне един друг полузаличен надпис: „Пишете на Леа Занд…, Ню Йорк“ — улицата не можеше да се прочете вече, след това идваше „баща…“ — и след едно изгнило място на дървото: „мъртъв“. „Търсете Лео“. Лео, изглежда, се бе спасил; но надписът е бил направен напразно. Никой от многобройните обитатели на бараката не е могъл да уведоми някога Леа Зандерс в Ню Йорк. Никой не беше излязъл жив от нея.

509 се беше загледал унесен в стената. Полякът Зилбер я беше нарекъл „стена на плача“ през времето, когато лежеше с кървящи черва в бараката. Той знаеше повечето имена наизуст и отначало даже се обзалагаше кое по-напред ще бъде засегнато от слънчевото петно. Скоро след това Зилбер беше умрял; но през светли дни имената бяха продължавали да се връщат за няколко минути към истински живот и след това да потъват в мрака. Лете, когато слънцето стоеше по-високо, се показваха други надписи, надраскани по-ниско, а през зимата четириъгълникът се придвижваше по-нагоре. Имаше още много други — руски, полски, еврейски имена, които оставаха завинаги невидими, защото светлината никога не стигаше до тях. Бараката беше изградена така набързо, че SS не се погрижи да бъдат рендосани дъските. Обитателите се грижеха още по-малко за това, особено за надписите върху тъмните части на стените. Никой не се опитваше и да ги разчете. И кой би бил луд да жертвува скъпоценна клечка кибрит, за да загуби още повече надежда.

 

 

509 се извърна настрана; сега той искаше да вижда всичко това. Изведнъж се почувствува кой знае защо сам, като че другите по неизвестни причини се бяха отчуждили и той вече не ги разбираше. За миг се поколеба, а после му стана непоносимо. Пипнешком стигна до вратата и пак изпълзя навън.

Сега беше облечен само в своите собствени дрипи и веднага започна да зъзне. Вън се изправи, облегна се до стената на бараката и погледна към града. Не знаеше точно защо — но вече не искаше да пълзи както преди; искаше да стои прав. Часовоите от караулните кули на Малкия лагер още не бяха се завърнали. Надзорът от тази страна изобщо не беше строг; който едва можеше да върви, не беше годен да бяга.

509 стоеше до десния ъгъл на бараката. Лагерът беше разположен дъгообразно по билото на височината и оттук можеше да вижда не само града, но и казармите на есесовските отряди. Те бяха извън телената мрежа зад един ред още голи дървета. Неколцина, есесовци тичаха насам-натам пред тях. Други стояха на групи, оживено ръкомахаха и гледаха надолу към града. Един голям сив автомобил се изкачваше бързо по нагорнището. Спря пред жилището на коменданта, малко настрани от казармите. Нойбауер вече чакаше отвън; той се качи веднага и колата се понесе назад. 509 знаеше още от времето, прекарано в трудовия лагер, че в града комендантът има къща, в която живее семейството му. Той проследи внимателно колата с поглед. И не можа да чуе, че по пътя между бараките идва човек. Беше Хандке, блоковият старши на барака 22, набит мъж, който винаги се прокрадваше с гумени подметки. Носеше зеления триъгълник на криминалните. Обикновено беше кротък, но като го прихванеше, често осакатяваше хората от бой.

Приближаваше се бавно. Когато го забеляза, 509 все още можеше да се измъкне. Проявите на страх обикновено задоволяваха примитивните чувства на превъзходство у Хандке — но той не направи това. Не се помръдна.

— Какво правиш тук?

— Нищо.

— Тъй, нищо. — Хандке плю пред краката на 509. — Мръсна гадина! Мечтаеш си за нещо, а? — Неговите белезникави вежди се вдигнаха. — Само не си въобразявай нищо! Вие няма да се измъкнете оттук! Всички политически псета ще бъдат прекарани преди това през комина.

Отново се изплю и тръгна обратно. 509 беше притаил дъх. Някаква тъмна завеса се беше спуснала за миг зад челото му. Хандке не можеше да го търпи и обикновено 509 се стараеше да не се мярка на пътя му. Сега беше останал: Проследи го, докато изчезна зад нужника. Заканата не го уплаши; заплахите бяха нещо обикновено в лагера. Мислеше само какво се криеше зад неговите думи. Значи, Хандке също е усетил нещо. Иначе не би казал това. Може би даже го е чул там, оттатък, при есесовците. 509 дишаше дълбоко. Значи, все пак той не е глупак. Отново погледна към града. Сега димът лежеше плътно над покривите. Тук, горе, звънът на пожарната команда се чуваше глухо. Някъде към гарата се долавяше безразборна пукотевица, сякаш експлодираха муниции. В подножието на хълма колата на лагерния комендант взе така бързо завоя, че занесе. 509 видя това и направи гримаса. Лицето му се изкриви в усмивка. Той се смееше, смееше се беззвучно, конвулсивно, без да знае кога за последен път се е смял, и не можеше да спре. В смеха му нямаше радост, той се смееше — и като се огледа внимателно, вдигна безсилен юмрук, и го сви и продължи да се смее, докато тежка кашлица не го повали.