Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (23)

XXIII

Мъртвите лежаха натрупани на купчини. Колата не беше дошла да ги откара. Дъждовни капки като сребро висяха по техните коси, клепки и ръце. Тътенът на хоризонта беше престанал. До полунощ затворниците виждаха огъня на оръдейната стрелба и чуваха гърмежите — после всичко беше утихнало.

Слънцето изгря. Небето беше синьо, а вятърът тих и топъл. По шосетата извън града не се виждаше нищо, даже и бежанци. Градът лежеше черен и овъглен, реката лъкатушеше през него като огромна лъскава змия, която се прехранваше от разположението му. Войски нямаше никъде.

През нощта цял час бе валял кротък, напоителен дъжд и имаше още няколко локви. 509 беше седнал до една от тях и случайно видя отражението на лицето си в нея.

Той се наведе по-ниско над гладката, бистра локва. Не можеше да си спомни кога за последен път се е гледал в огледалото, изглежда, оттогава бяха минали много години. В лагера огледало не беше виждал; и лицето, което го гледаше сега оттам, му беше непознато.

Косите бяха на сивобели кичури. Преди лагера те бяха гъсти и кестеняви. Знаеше, че цветът им се е променил, беше го забелязал, когато снопчета остригани коси бяха падали на пода; но отрязаните коси на пода като че нямаха нищо общо с човека. Това лице му изглеждаше непознато, даже и очите. Само онова, което проблясваше в две ями над нащърбената челюст и извънредно големите ноздри, можеше да го отличи от мъртвите.

„Това ли съм аз?“ — помисли си той. Погледна се пак. Можел е да се сети, че изглежда като всички други, но в действителност никога не беше помислял за това. Беше гледал другите година след година и бе забелязвал как се променят, но понеже ги беше виждал всеки ден, това го беше поразявало по-малко от сега, когато след толкова време за пръв път виждаше себе си. Това, че косите му бяха оредели и че лицето му беше само пародия на онова силно и пълно лице от спомените му, не значеше нищо — порази го, че в отражението си бе видял един старец.

Дълго седя така, съвсем смълчан. През последните дни бе мислил за много неща, но никога не бе му минавало през ум, че е стар. Дванадесет години не са толкова много. Дванадесет години затвор са нещо повече.

А дванадесет години концентрационен лагер, кой знае какво ще означават те по-късно? Беше ли запазил достатъчно сили? Или когато излезе оттук, ще падне подкосен като дърво, изгнило отвътре, което в безветрие изглежда още здраво, но се сгромолясва при първата буря? Защото този лагерен живот беше истинско безветрие, голямо, ужасно, самотно, адско, ала въпреки всичко — безветрие. Почти нито един звук от външния свят не беше прониквал тук. Какво щеше да стане, когато телените мрежи паднат?

509 погледна още веднъж съсредоточено в блестящата локва. „Това са очите ми“ — помисли си той. Наведе се силно, за да се види по-ясно. От дъха му водата се набразди и картината се замъгли. „Това са моите дробове — помисли си — и те работят още. — Потопи ръка в локвата и разплиска водата. — А това са ръцете ми, които могат да унищожат тази картина.“

„Да унищожат — мислеше си той. — А да построят? Да мразя. А друго ще мога ли? Само омраза е малко. За да може да живее, човек има нужда от нещо повече.“

 

 

Той стана. Идваше Бухер. Помисли си: „Добре му е. Той има всичко. Млад е.“

— 509 — рече Бухер. — Видя ли? Крематориумът не работи вече.

— Наистина?

— Отрядът е мъртъв. Изглежда, още не са назначили друг. Защо ли? Дали…

Те се спогледаха.

— Дали вече няма смисъл? Дали те вече…

Бухер не довърши.

— Заминават? — рече 509.

— Може би. Мъртвите от тази сутрин още не са отнесени.

Приближиха се Розен и Зулцбахер.

— Оръдията не се чуват вече — каза Розен. — Какво ли е станало?

— Може би са пробили фронта.

— Или са били отблъснати. Казват, че есесовците ще защищават лагера.

— Партенка. Всеки пет минути пробутват по нещо ново. Ако наистина ще защищават лагера, ще бъдем бомбардирани.

509 погледна нагоре. „Искам да настъпи отново нощ — помисли си той. — В тъмнината човек може да се скрие по-добре. Никой не знае какво още може да стане?“

Денят имаше много часове, а смъртта се нуждаеше само от секунди. Още много смърт може би се таеше в блестящите часове, които слънцето издигаше безмилостно от хоризонта.

— Виж, самолет! — извика Зулцбахер.

Той сочеше развълнуван към небето. След малко всички видяха малката точка.

— Трябва да е германски! — пошепна Розен. — Иначе щеше да има тревога.

Огледаха се за някакво прикритие. Носеха се слухове, че германските самолети били натоварени в последния миг да заличат лагера от лицето на земята.

— Само един е! Един-единствен.

Те останаха по местата си.

— За бомбардировка щяха да изпратят сигурно повече самолети. Може да е американски наблюдател — каза Лебентал, който внезапно се появи. — Затова не дават тревога?

— Отде знаеш?

Лебентал не отговори. Всички се взираха в точката, която бързо нарастваше.

— Не е германски — рече Зулцбахер.

Сега самолетът се виждаше ясно. Носеше се направо към лагера. 509 усети, че нещо като юмрук откъм земята тегли червата му надолу. Сякаш стоеше гол върху подиум, изложен на показ пред някакъв мрачен, отблъскващ бог на унищожението, без да може да избяга. Видя, че другите са се проснали на земята, без да осъзнае, че е останал прав.

В този миг екнаха изстрели. Пикиращият самолет се издигна отново, зави и обиколи лагера. Изстрелите идваха от лагера. Стреляха с картечниците зад казармите. Самолетът слезе още по-ниско. Всички гледаха нагоре. Изведнъж той почна да клати крилата си. Като че им махаше с тях. Отначало затворниците помислиха, че е улучен, но той направи нов кръг и крилата се разлюляха още два пъти, нагоре и надолу като на птица. После се стрелна нагоре и започна да се отдалечава. Изстрелите продължаваха да трещят след него. Сега стреляха и от някои кули. Но веднага след това стрелбата затихна и остана да се чува само бръмченето на мотора.

— Това беше сигнал — каза Бухер.

— Сякаш махаше с крила. Като човек, който маха с ръка.

— Беше сигнал за нас. Съвсем сигурно. Иначе за какво?

— Искаше да покаже, че знаят къде се намираме! За нас беше! Нищо друго не може да е. Ти какво мислиш, 509?

— И аз мисля така.

Това беше първият знак, който получаваха от външния свят, откакто бяха в лагера. Като че ужасната самота на всичките тези години бе изведнъж разкъсана. За тях бяха мислили. Непознати спасители им махаха. Не бяха вече сами. Това беше първият видим поздрав на свободата. Те не бяха вече калта на земята. Въпреки опасността, изпращаха самолет, за да ги уверят, че знаят за тях и ще дойдат за тях. Те не бяха вече калта на земята, презирани, оплюти, по-низши от червеите, те бяха отново човеци — за хора, които не ги познаваха.

„Какво става с мене? — мислеше 509. — Сълзи? Аз? Старецът?“

 

 

Нойбауер оглеждаше костюма. Зелма го беше окачила на видно място в гардероба. Разбра защо. Цивилни дрехи — не беше ги носил от 1938 година. Сив костюм меланж. Смешно. Взе го от закачалката и го разгледа. После съблече униформата си, отиде до вратата на спалнята, заключи я и облече сакото. Беше му много тясно. Не можеше да го закопчае — даже когато прибра корема си. Застана пред огледалото. Имаше глупав вид. Изглежда, беше напълнял най-малко с петнадесет, двадесет килограма. Най-сетне в това нямаше нищо чудно; преди тридесет и трета трябваше страхотно да се пести.

Странно как решителността от лицето изчезва заедно със свалянето на униформата! Човек става мек като желе. И се чувствува така. Той разгледа панталона. Щеше да му стане още по-малко от сакото. Нямаше смисъл да го пробва. Изобщо, защо е всичко това?

Щеше да предаде лагера — коректно. Щяха да се отнесат с него по военному, коректно. Имаше традиции, форми на обръщение, военни обичаи. Нали и той беше войник. Почти войник с униформа. Висш офицер. Щяха да го разберат.

Нойбауер се протегна. Може да го интернират. Това е възможно. Сигурно само за малко. Може би в някой замък от околността, с господа от същия ранг. Премисляше как би трябвало да предаде лагера. По военному, разбира се. Отсечено отдаване на чест. Никакъв Хитлеров поздрав с вдигната ръка. Не, по-добре не. По военному, просто, ръка до козирката.

Той направи няколко крачки и поздрави. Не сковано като подчинен. Опита още веднъж. Не беше така лесно да се постигне точното съчетание от коректност и изискано достойнство. Ръката изхвръкваше много нагоре. Все още този проклет Хитлеров поздрав. В същност глупав начин за поздравяване на възрастни хора. Да вдигнеш ръка нагоре — това приляга за момчетии, а не за офицери. Странно, че така дълго бяха правили това!

Опита пак военния поздрав. По-бавно! Не така бързо. Гледаше се в огледалото на гардероба, отстъпи няколко крачки назад и после се приближи.

— Господин генерал, предавам ви…

Приблизително така. По-рано предаваха сабята. Наполеон III при Седан; това си спомняше от училище. Той нямаше сабя. Револвера? Изключено! От друга страна: не можеше да запази оръжието си. Сега чувствуваше липсата на военното обучение. Трябваше ли предварително да си снеме колана с револвера?

Направи още веднъж няколко крачки за проба. Не толкова близо, разбира се. Трябваше да спре няколко метра по-далеч. „Господин генерал…“

Може би и: „Господин колега“ — но не, щом ще е генерал. Може би отсечен поздрав и след това ръкуване. Късо, коректно. Никакво разтърсване на ръката. Най-сетне: уважение между врагове. На офицер към офицер. Другари, в същност, всички, в широк смисъл, макар и от вражески лагери. Загубил, след храбра борба. Уважение към честно победения.

Нойбауер чувствуваше в себе си събуждането на някогашния пощенски секретар. Чувствуваше го като исторически момент. „Господин генерал…“

С достойнство. След това ръкостискане. Може би лека закуска заедно, както е редно за достойни противници. Ромел с пленени англичани. Жалко, че не говори английски. Но имаше достатъчно преводачи между затворниците в лагера.

Как бързо свиква човек със стария военен поздрав! В същност той никога не е бил фанатичен нацист. По-скоро чиновник, верен служител на отечеството си. Вебер и тези като него, Диц и неговата клика, те бяха нацисти.

Нойбауер си взе една пура. „Ромео и Жулиета“. По-добре да ги изпуши. Четири-пет може да остави в кутията. За да почерпи врага евентуално. Една добра пура можеше да послужи като мост за много неща.

Той дръпна няколко пъти. Ами ако противникът поиска да разгледа лагера? Добре. Ако нещо не им хареса — той е действувал само по заповед. Военните разбират тия неща. Често пъти кръв е капала от сърцето му. Но…

Изведнъж му хрумна нещо. Храна, добра, обилна храна! Това е то. Винаги това се забелязва най-напред. Трябва веднага да нареди увеличаване на дажбите. С това може да се покаже, че щом вече не е имало заповеди, той е направил всичко, което е било възможно. Той ще предаде това даже лично на двамата лагерни старши. Те също са затворници. После ще му бъдат свидетели.

 

 

Щайнбренер стоеше пред Вебер. На лицето му бе изписано усърдие.

— Двама затворници, застреляни при опит за бягство — рапортува той. — И двамата простреляни в главата.

Вебер стана бавно и седна нехайно на края на масата.

— От какво разстояние?

— Единият от тридесет, другият от четиридесет метра.

— Наистина ли?

Щайнбренер се изчерви. Той ги беше застрелял от няколко метра — тъкмо толкова далеч, че по раните да не останат следи от барута.

— И това беше опит за бягство? — запита Вебер.

— Тъй вярно.

И двамата знаеха, че не е било опит за бягство. Така наричаха една любима есесовска игра. Вземаха кепето на някой затворник, хвърляха го зад гърба си и му заповядваха да си го вземе. Щом той минеше покрай някой от тях, го застрелваха отзад при опит за бягство. За това стрелецът получаваше обикновено няколко дни отпуск.

— Искаш ли да получиш отпуск? — попита Вебер.

— Не.

— Защо?

— Ще изглежда, че искам да офейкам.

Вебер повдигна вежди и почна бавно да си люлее крака, който висеше от масата. Отражението на слънцето от поклащащия се напред-назад ботуш блуждаеше по голите стени като светла, самотна пеперуда.

— Ти, значи, не се боиш?

— Не! — Щайнбренер гледаше Вебер твърдо.

— Добре, имаме нужда от добри хора. Особено сега.

Вече дълго време Вебер наблюдаваше Щайнбренер.

Харесваше го. Беше твърде млад и имаше у себе си още нещо от фанатизма, с който се славеше някога SS.

— Особено сега — повтори Вебер. — Сега имаме нужда от SS на SS, разбираш ли?

— Тъй вярно. Аз поне така мисля.

Щайнбренер отново поруменя. Вебер беше неговият идеал. Към него той хранеше сляпа почит — както момче към индиански вожд. Беше слушал за храбростта на Вебер при кръчмарските побоища през 1933 година, знаеше за участието му в убийството на петима работници-комунисти — през 1929 година, и че беше прекарал заради това много месеци в затвора; работниците били измъкнати през нощта от леглата и убити с ритници пред очите на техните близки. Знаеше също и разказите за бруталните разпити на Вебер в гестапо, за неговата непримиримост към враговете на държавата. Всичките му желания се свеждаха до това, да стане като своя идеал. Беше израсъл с учението на партията. Когато националсоциалистите дойдоха на власт, бе седемгодишен и бе съвършен продукт на тяхното възпитание.

— Много хора влязоха в SS без основна проверка — рече Вебер. — Сега започва подборът. Сега ще се види кой е от класа. Добрите, лениви времена минаха. Ясно ли е?

— Тъй вярно! — Щайнбренер застана мирно.

— Ние тук имаме вече около една дузина добри хора. Проверени с лупа! — Вебер гледаше Щайнбренер изпитателно. — Ела тази вечер в осем и половина тук. Тогава ще видим.

Въодушевен, Щайнбренер направи кръгом и се отдалечи с маршови стъпки. Вебер стана и обиколи масата. „Още един — мислеше той. — Достатъчно, за да провалим напълно плановете на стария в последния миг.“ Той се ухили. Отдавна бе забелязал, че Нойбауер ще се опита да излезе чист и измит като ангел и да стовари всичко върху него. Последното му беше все едно; достатъчно неща му тежаха на съвестта — но той не обичаше чисто измитите ангели.

 

 

Следобедът минаваше бавно. Есесовците почти не се мяркаха вече в лагера. Те не знаеха, че затворниците имат оръжие и това не беше причината за тяхната предпазливост. Дори при сто пъти повече револвери затворниците не биха имали някакъв шанс в открит бой срещу картечниците.

Просто самото множество на затворниците изведнъж бе започнало да ги плаши.

В три часа по високоговорителя бяха предадени имената на двадесет затворници, които да се явят десет минути след това при портите. Това можеше да означава всичко — разпит, поща или смърт. Нелегалното ръководство на затворниците нареди на двадесетте да изчезнат от своите бараки; седем в Малкия лагер. Заповедта беше повторена. Всички извикани затворници бяха политически. Никой не изпълни заповедта. За пръв път лагерът открито отказа да се подчини. Малко след това всички затворници бяха извикани на плаца. Нелегалното ръководство даде нареждане да останат в бараките. На плаца затворниците можеха да бъдат разстреляни по-лесно. Вебер искаше да пусне в работа картечниците, но още не се решаваше да действува така открито срещу Нойбауер. Затворническото ръководство знаеше от канцеларията, че заповедта е дошла не от Нойбауер, а само от Вебер. Вебер бе наредил да съобщят по високоговорителите, че лагерът няма да получи храна, докато не се строи и не предаде двадесетте политически затворници.

В четири следобед дойде заповед от Нойбауер. Старшите на лагера трябваше да отидат веднага при него. Те изпълниха заповедта. В тъпо напрежение лагерът зачака дали ще се върнат.

 

 

Те се върнаха след половин час. Нойбауер им беше показал заповед за отпътуване. Втора поред. За един час две хиляди души трябваше да бъдат събрани и да напуснат лагера. Нойбауер се беше съгласил да отложи изпращането до следната сутрин. Нелегалното ръководство се събра веднага в болницата. На първо време то успя да склони есесовския лекар д-р Хофман, който също беше минал на негова страна, да използува влиянието си пред Нойбауер, за да отложи за следващия ден явяването на двадесетте политически затворници, както и да бъде отменена проверката. По този начин нареждането за спирането на храната щеше да се окаже неоснователно. Лекарят тръгна веднага. Ръководството реши да не предава по никакъв начин хора за транспорта на другата сутрин. Ако есесовците се опитат да заловят тези две хиляди души, трябваше да ги саботират. Затворниците щяха да се опитат да избягат в бараките и по уличките. Лагерната отбрана, съставена от затворници, бе готова да им помогне. Можеше да се предполага, че с изключение на десетина души есесовците няма да се отличават с особено голямо усърдие в службата. Това съобщение беше дошло от есесовския шарфюрер Бидер, когото смятаха за благонадежден. Последно дойде решението на двеста затворници чехи. Те заявяваха, че са съгласни да отидат първи, ако въпреки всичко транспортът бъде съставен, за да спасят двеста други, които не биха могли да издържат.

Вернер седеше в болнична престилка до тифозното отделение.

— Един ден е достатъчен — мърмореше той. — Всеки час работи за нас. Хофман при Нойбауер ли е още?

— Да.

— Ако не постигне нищо, ще трябва да си помогнем сами.

— Със сила? — попита Левински.

— Не, открито. Наполовина е насилие. Но чак утре. Утре ще сме двойно по-силни от днес. — Вернер погледна през прозореца и се зае пак със своите таблици. — Още веднъж. Имаме хляб за четири дни, ако раздаваме по една дажба на ден. Брашно. Булгур, макарони са…

 

 

— Е, добре, господин докторе, на моя отговорност. До утре.

Нойбауер гледаше след завеждащия болницата и си подсвиркаше тихо. „И ти — мислеше той. — Нямам нещо против! Колкото повече, толкова по-добре. Ще можем да се оправдаем един друг.“ Предпазливо постави заповедта за транспорта в своята специална папка. После написа на малката си портативна пишеща машина нареждане за отлагане на транспорта и го прибави към другите книжа. Отвори касата, постави вътре папката и я затвори. Заповедта беше един щастлив случай. Той взе отново папката и пак отвори пишещата машина. Бавно написа нова записка — отмени Веберовото нареждане за спиране на храната. Към това собствена заповед за обилна вечеря. Малки неща, но всички със своето значение.

 

 

В казармата на SS цареше подтиснато настроение. Обершарфюрерът Камлер размишляваше с досада, дали вече има право на пенсия и дали ще му бъде изплащана; той беше незавършил студент и не умееше нищо. Някогашният касапски калфа, есесовският редник Флорщедт си мислеше дали всички, които бяха минали през ръцете му през 1933–1935 година, са мъртви. Искаше му се да е така. За около двадесетина знаеше. Беше ги убил лично с камшик, крака от столове или бичове. За около десетина обаче не знаеше точно. Търговският служител шарфюрер Болте имаше желание да разбере от някой специалист, дали някои кражби от цивилната му професия са покрити с давност. Ниман, спринцовчикът, имаше един приятел в града, хомосексуалист, който беше обещал да му набави фалшиви документи, но той не му вярваше и бе решил да запази една последна спринцовка и за него. Есесовецът Дуда бе решил да се промъкне до Испания и Аржентина; той се надяваше, че в такива времена винаги има нужда от хора, които не се боят от нищо. Бройер бе убил в бункера католическия викарий Веркмайстер, като го бе душил бавно, на интервали. Шарфюрерът Зомер бе много нисък и изпитваше особено удоволствие, когато караше високите затворници да издават ужасни викове. Сега той бе меланхоличен като прецъфтяло момиче след златните дни на младостта. Пет-шест души се надяваха да получат от затворниците добри атестации; някои вярваха още в германската победа; други бяха готови да преминат към комунистите; известен брой бяха вече убедени, че никога не са били истински нацисти; мнозина не мислеха изобщо, защото не бяха свикнали. Почти всички обаче имаха съзнанието, че са действували само по заповед и поради това са свободни от всякаква лична и човешка вина.

 

 

— Повече от един час — каза Бухер.

Той погледна към празните картечни кули. Часовоите си бяха отишли, а смяната не беше дошла. Това се беше случвало понякога и преди — но само за малко и само в Малкия лагер. Сега обаче часовои не се мяркаха никъде.

Като че денят бе продължил хем петдесет часа, хем само три; толкова вълнуващ беше. Отначало не бяха обърнали голямо внимание на празните картечни кули. После Бухер ги беше забелязал. Той беше видял също, че трудовият лагер е без охрана.

— Може би са заминали вече.

— Не. Лебентал чул, че са още тук.

Продължаваха да чакат. Часовоите не дойдоха. Донесоха храна. Бакарите съобщиха, че есесовците са още там, но сякаш се готвели за изтегляне.

Раздадоха храната. Настана немощно сбиване. Изгладнелите скелети трябваше да бъдат изтикани назад.

— Има достатъчно за всички — извика 509. — Повече от друг път! Много повече. Всеки ще получи.

Най-сетне се умириха. По-силните образуваха кордон около казана и 509 започна да раздава. Бергер продължаваше да се укрива в болницата.

— Я гледай ти! Даже картофи! — рече Ахасфер.

— И сухожилия. Чудо невидяно. Повече отпреди.

Супата беше доста по-гъста от обикновено и почти двойно повече. Дадоха и двойна порция хляб. То беше все още много малко, но за Малкия лагер нещо невероятно.

— Старият присъствува лично при раздаването — съобщи Бухер. — Откак съм тук, не съм виждал подобно нещо.

— Иска да си осигури алиби.

Лебентал кимна.

— Считат ни за по-глупави, отколкото сме.

— Даже и това не. — 509 сложи празното канче до себе си. — Те не си правят труд да мислят за нас. Вярват, че сме такива, каквито им се иска да бъдем, и туйто. Винаги правят така. Знаят винаги и всичко по-добре. Затова и загубиха войната. По-добре от всички знаеха за Русия, Англия и Америка.

Лебентал се оригна.

— Какъв чудесен звук — каза той с благоговение.

— Боже велики, кога се оригнах за последен път!

Бяха възбудени и уморени. Говореха и почти не чуваха думите си. Намираха се на някакъв невидим остров. Около тях умираха мюсюлмани. Умираха въпреки питателната супа. Бавно движеха тънките си паяковидни крайници, пискаха, понякога шепнеха или се унасяха в смъртта.

Бухер се запъти полека, изправен доколкото можеше, през плаца към двойната ограда от бодлив тел, която отделяше женската барака от Малкия лагер. Той се облегна на нея.

— Рут.

От другата страна застана тя. Вечерната заря обагри лицето й и му придаде здрав вид, сякаш вече много пъти се беше хранила добре.

— Ние стоим тук — каза Бухер. — Стоим открито и не се боим от нищо.

Тя кимна. Бегла усмивка пробяга по лицето й.

— Да. За пръв път.

— Като че е градински плет. Можем да се облегнем на него и да си поприказваме. Без страх. Като на градински плет през пролетта.

Въпреки всичко те се страхуваха. Всеки миг се озъртаха назад и към безлюдните кули. То беше вкоренено у тях. И го знаеха. Знаеха също, че трябва да го преодолеят. Усмихваха се един на друг и всеки се опитваше да издържи по-дълго от другия, преди да хвърли бегъл поглед встрани.

Някои започнаха да им подражават. Който можеше, се изправяше и се разхождаше насам-натам. Други се приближаваха до телената мрежа повече от позволеното — толкова близо, че ако бяха там, постовете щяха вече да стрелят. Изпитваха страшно задоволство. Изглеждаше детинско и все пак беше всичко друго, но не и детинско. Предпазливо крачеха върху тънките си като кокили крака; някои се олюляваха и трябваше да се подпират; главите се изправяха, очите на обезобразените лица не се взираха вече втренчено в земята с празен поглед — те отново започваха да виждат. Нещо почти забравено се раздвижваше в мозъците, нещо мъчително, изненадващо и още почти без име. Бродеха така по плаца, край натрупаните мъртъвци, край купчината безучастни другари, които умираха или само още можеха да се движат и да мислят за ядене — призрачно шествие от разхождащи се скелети, в които искрицата живот не беше угаснала въпреки всичко.

Вечерната заря угасна. Сини сенки изпълниха долината и се покатериха по хълмовете. Постовете все още не бяха се върнали. Нощта напредваше. Болте не дойде за вечерна проверка. Левински донесе новини. В казармите имало голямо раздвижване. Очаквали американците до ден, два. Определеното за утре транспортиране нямало да се състои вече. Нойбауер бил заминал за града. Левински се хилеше така, че всичките му зъби се виждаха.

— Още малко! Трябва да се върна!

Със себе си той взе трима от укритите.

Нощта беше много тиха. Беше необятна и пълна със звезди.