Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (20)

XX

Призори времето се изясни. Настъпи млечносив ден. Не святкаше вече, но все още се чуваше глухо боботене далеч зад горите.

— Странна буря — каза Бухер. — Обикновено се вижда сиянието на хоризонта. И не се чува гръм, когато тя премине. А сега обратно.

— Може би се връща — отвърна Розен.

— Защо ще се връща?

— У нас понякога бурите обикалят с дни по околните планини.

— Тук няма планински котловини. Само една верига оттатък и тя не е висока.

— Нямаш ли други грижи? — попита Лебентал.

— Лео — каза спокойно Бухер, — виж по-добре да намериш нещо за дъвчене. Даже и да е кожа от стари обуща.

— Други поръчки нямаш ли? — попита Лебентал, след като помълча изумен.

— Не.

— Добре. Тогава внимавай какви глупости говориш! И се погрижи за храната си сам, ти, дето още ти е жълто около устата! Виждали ли сте такова нахалство?

Лебентал се опита да плюе, но устата му беше пресъхнала и от усилието изкуствената му челюст изхвръкна. В последния миг обаче той я хвана във въздуха и си я постави пак.

— Това е благодарността, задето рискувам за вас кожата си всеки ден — каза той ядосано. — Упреци и заповеди! Следващия път и Карел ще се появи с поръчки.

509 се приближи.

— Какво става тук?

— Попитай оня там — Лебентал посочи Бухер. — Дава заповеди. Няма да ме учуди, ако поиска да стане блоков старши.

509 погледна Бухер. „Променил се е — мислеше той. — Не съм забелязал досега, но се е променил.“

— Какво е станало в същност? — попита той.

— Нищо. Говорехме само за бурята.

— Какво сте се загрижили за бурята?

— Нищо. Само че е странно, дето все още гърми. При това няма нито светкавици, нито облаци. Само сивата мъгла горе. Но облаците не са буреносни!

— Проблеми! Гърми, без да святка! Gojim naches! — изграчи Лебентал от мястото си. — Смахнат.

509 погледна към небето. Беше сиво и изглеждаше безоблачно. Тогава се ослуша.

— Гърми наистина — и спря. Стойката му се промени. Изведнъж целият се обърна в слух.

— Още един! — рече Лебентал. — Смахнатостта става на мода.

— Тихо! — изсъска 509 грубо.

— Значи, и ти също…

— Тихо! Проклятие! Мирувай, Лео!

Лебентал млъкна. Забеляза, че вече не става дума за бурята. Той наблюдаваше 509, който се вслушваше настръхнал в далечното бучене. Сега всички мълчаха и се вслушваха.

— Слушайте — каза 509 бавно и така тихо, сякаш се боеше, че нещо ще отлети, ако говори по-високо. — Това не е буря. Това е…

И се вслуша отново.

— Какво? — Бухер беше застанал близо до него. Двамата се гледаха и се вслушваха.

Тътенът се усили малко и после пак отслабна.

— Това не е гръм — рече 509. — Това е… — Той почака още един миг, после се огледа и каза все още съвсем тихо: — Това е артилерийски огън.

— Какво?

— Артилерийски огън. Това не е гръмотевица.

Всички се спогледаха.

— Какво става с вас? — попита Голдщайн от вратата.

Никой не отговори.

— Да не сте замръзнали?

Бухер се обърна.

— 509 каза, че се чува може би артилерийски огън. Фронтът не може да е вече много далеч.

— Какво? — Голдщайн се приближи. — Наистина ли? Или само си фантазирате?

— Кой може да говори празни приказки за такова нещо.

— Исках да кажа: да не би да грешите? — попита Голдщайн.

— Не — рече 509.

— Разбираш ли изобщо от тези неща?

— Да.

— Боже мой! — Лицето на Розен се изкриви. Изведнъж той захълца.

509 продължаваше да се вслушва.

— Когато вятърът се обърне, ще го чуем по-ясно.

— Как мислиш, на какво разстояние може да са вече? — попита Бухер.

— Не знам точно. Петдесет километра. Шестдесет. Не много по-далеч.

— Петдесет километра. Това не е далеч.

— Не, не е далеч.

— Те сигурно имат танкове. Могат да ги изминат бързо. Ако пробият… Колко дни според теб са необходими… може би само един… — Бухер млъкна.

— Един ден? — повтори Лебентал. — Какво говориш? Един ден?

— Ако пробият. Вчера не чувахме още нищо. А днес се чува. Утре може да се приближи още повече. В други ден… или по в други ден…

— Не говори така! Не говори така! Не подлудявай хората! — извика изведнъж Лебентал.

— Възможно е, Лео — рече 509.

— Не! — Лебентал закри очите си с ръце.

— Как мислиш, 509? — Лицето на Бухер бе смъртно бледо и развълнувано.

— В други ден! Или след няколко дни!

— Дни! — извика Лебентал и отпусна ръце. — Как може сега да остават вече само дни? — мърмореше той. — Години, вечности, а сега изведнъж говорите за дни, дни! Не лъжете! — той се приближи. — Не лъжете! — шепнеше той. — Моля ви, не лъжете!

— Кой ще лъже за такова нещо?

509 се обърна. Голдщайн стоеше точно зад него. Усмихваше се.

— И аз чувам — каза той. Очите му се уголемиха, уголемиха и силно потъмняха. Той се засмя и размаха ръце и крака, сякаш да затанцува, престана да се усмихва и падна по очи.

— Падна в несвяст — рече Лебентал. — Разкопчейте дрехата му. Ще донеса вода. Трябва да има още във вадата.

Бухер, Зулцбахер, Розен и 509 обърнаха Голдщайн.

— Да извикам ли Бергер? — запита Бухер. — Може ли да стане?

— Почакай — 509 се наведе над Голдщайн и разкопча палтото и колана на панталона му. Когато се изправи, Бергер беше дошъл. Лебентал му беше съобщил.

— Ти трябваше да останеш още в леглото — каза 509.

Бергер коленичи до Голдщайн и го прислуша. Не се бави много.

— Той е мъртъв — каза той. — Сърдечен удар вероятно. Можеше да се очаква всеки миг. Те бяха разрушили съвсем сърцето му.

— Той успя да чуе — каза Бухер. — Това е най-важното. Той успя да чуе.

— Какво?

509 обгърна с ръка тесните рамене на Бергер.

— Ефраим — каза нежно. Мисля, че часът удари.

— Какво?

Бергер вдигна глава. Чак тогава 509 забеляза, че му е трудно да говори.

— Те — каза той, но спря и после показа с ръка към хоризонта. — Те идват, Ефраим. Вече можем да ги чуем. — Той погледна телените мрежи и картечните кули, които плаваха в млечния простор. — Те са вече тук, Ефраим…

 

 

Към обед вятърът се обърна. Тътенът стана по-ясен. Като далечен електрически контакт, който минаваше през хиляди отделни сърца. Бараките станаха неспокойни. Бяха изпратили само няколко работни групи. Навсякъде се виждаха лица, долепени до прозорците. Все по-често и по-често мършави фигури се показваха по вратите и стояха с протегнати глави.

— Приближава ли се?

— Да. Като че става по-отчетлив.

В обущарската работилница всички работеха мълчаливо. Капосите следяха да не се говори. Есесовският надзирател беше там. Ножовете отделяха кожата, изрязваха изгнилите места, но в повечето ръце стояха вече другояче. Не като инструмент, а като оръжие. Тук-там някой стрелваше с поглед капосите, есесовците, револверите и леката картечница, която се беше появила предния ден. Но въпреки цялата бдителност на надзирателите в отделението през целия ден бяха в течение на всичко. Повечето от тях от години умееха да говорят, без да движат устните си, и почти всеки път, когато кошовете с кожени изрезки се пълнеха и изнасяха, през групата на тези, които оставаха да седят, се разнасяше съобщението на носачите, които виждаха външните групи: „чува се още, не е престанало.“

Външните групи имаха удвоена охрана. Те заобикаляха града и влизаха откъм запад в старата част при пазара. Охраната беше много нервна. Крещяха и командуваха без причина, затворниците маршируваха в пълен ред. Досега бяха разчиствали само в новите части на града, за пръв път идваха във вътрешния, стар град и виждаха там опустошенията. Видяха опожарените остатъци от квартала на средновековните дървени къщи. От тях не беше останало почти нищо. Видяха това, минаха през него; а жителите, които бяха още там, спираха или се обръщаха при тяхното минаване. Сега, като минаваха по улиците, затворниците не се чувствуваха вече пленници. По някакъв странен начин те бяха спечелили победа, без да са участвували в извоюването й, а годините на затворничество вече сякаш не бяха години на непредотвратимо поражение, а години на борба. И борбата беше спечелена. Те бяха останали живи.

Стигнаха до пазарния площад. Кметството беше напълно срутено. Дадоха им кирки и лопати, за да разчистват развалините. Те работеха. Миришеше на изгоряло; но през него те усещаха пак другия мирис, сладникавия, потискащия стомаха мирис на гниене, мириса, който познаваха по-добре от всички други: мириса на разлагането. През топлите априлски дни градът миришеше на труповете, които още лежаха погребани в развалините.

След два часа намериха под развалините първия мъртвец. Видяха най-напред ботушите му. Беше някакъв есесовски хауптшарфюрер.

— Дойде им редът — шепнеше Мюнцер. — Най-сетне им дойде редът! Сега ние изравяме техните трупове. Техните трупове!

Заработиха пак, с нова сила.

— Внимателно! — изрева един от охраната. — Това е човек, не виждаш ли?

Изровиха още смет. Показаха се раменете и после главата. Вдигнаха мъртвия и го отнесоха встрани.

— По-нататък! — нервничеше есесовецът. Той се взираше в мъртвия. — Внимателно отсега нататък!

Изровиха бързо един след друг още трима и ги оставиха до първия. Хващаха ги за ботушите и за ръкавите на униформите. За тях това беше някакво особено усещане; досега в такъв вид — смазани и мръсни, бяха отнасяли само своите другари от карцера, от килиите за инквизиции, умиращи или мъртви, а после, през последните дни, имаше и известен брой цивилни. Сега за пръв път носеха своите врагове. Продължиха да работят, без да имат нужда от подканване. Обливаше ги пот. Така работеха те, за да намерят повече мъртви. Със сили, каквито никога не бяха подозирали, че имат, влачеха греди и железа, и за да стигнат до мъртвите, копаеха с омраза и задоволство, като че копаеха злато.

След още един час намериха Диц. Вратът му беше счупен. Главата му беше съвсем увиснала върху гърдите, като че беше поискал сам да прехапе гърлото си. Отначало не го докоснаха. Изровиха го съвсем. Двете му ръце бяха счупени. Лежаха така, като че имаха по още една става.

— Има бог — шепнеше един до Мюнцер, без да поглежда другите. — Все пак има бог! Има бог!

— Млък! — извика един есесовец. — Какво каза ти там?

Той ритна човека в коляното.

— Какво каза? Видях, че говореше.

Човекът се изправи. Беше паднал върху Диц.

— Казах, че за господин обергрупенфюрера би трябвало да направим носилка — отвърна той със спокойно изражение. — Не можем да го носим така, както другите.

— Няма какво да казваш ти! Тук заповядваме все още ние! Разбра ли? Разбра ли?

— Тъй вярно.

„Все още“ — слушаше Левински. „Заповядваме все още!“ „Те, значи, знаят“ — мислеше той и вдигна лопатата си.

Есесовецът гледаше Диц и неволно бе застанал мирно. Това спаси затворника, който отново бе повярвал в бога. Есесовецът се обърна и доведе водача на групата. Той също застана мирно.

— Носилките не са дошли още — заяви есесовецът. Отговорът на човека, който отново бе повярвал в бога, му бе направил впечатление. Един толкова важен есесовец наистина не можеше да бъде отнесен за ръцете и краката.

Водачът на групата се огледа. Под останките малко по-нататък забеляза една врата.

— Изровете я. Засега ще трябва да си послужим с нея. — И той отдаде чест на Диц.

— Положете господин обергрупенфюрера внимателно върху тази врата.

 

 

Мюнцер, Левински и двама други донесоха вратата. Тя беше от шестнадесети век, с резби, които представляваха намирането на Мойсей. На нея имаше една пукнатина и беше леко обгоряла. Хванаха Диц за раменете и за краката и го сложиха върху нея. Ръцете се залюляха, а главата увисна много назад.

— Внимавайте! Въшливи кучета! — извика водачът на групата.

Мъртвият лежеше върху широката врата. Изпод дясната му мишница се усмихваше момченцето Мойсей във върбовото си кошче. Мюнцер го видя: „Забравили са да махнат тази врата от кметството — помисли си той. — Мойсей. Еврейска работа. Всичко се е случило вече веднъж там. Фараон. Потисничество. Червено море. Избавление.“

— Хващайте! Осем души!

Дванадесет човека скочиха така бързо, както никога досега. Водачът на групата се огледа. Насреща беше разрушената черква „Дева Мария“. Той помисли за миг, но веднага отхвърли мисълта си. Диц не можеше да бъде занесен в католическата черква. Много му се щеше да поиска указания по телефона, но телефонната връзка беше прекъсната. Трябваше да направи това, което най-много мразеше и от което се страхуваше: да действува самостоятелно.

Мюнцер каза нещо. Водачът на групата го забеляза.

— Какво? Какво каза? Излез напред въшливо куче!

„Въшливо куче“ беше, изглежда, негов любим израз. Мюнцер излезе крачка напред и застана мирно.

— Аз казах дали не е може би непочтително един обергрупенфюрер да бъде носен от затворници.

Той гледаше водача на групата твърдо и с уважение.

— Какво? — извика той. — Какво, въшливо куче! Какво ти влиза в работата? А от кого другиго? Ние имаме…

Той млъкна. Забележката на Мюнцер изглеждаше смислена. В същност мъртвият би трябвало да бъде пренесен от есесовци, но междувременно затворниците можеха да избягат.

— Какво висите тук? — извика той. — Напред! — и изведнъж му дойде наум къде може да бъде занесен Диц. — Към болницата.

Никак не беше ясно какво общо можеше да има мъртвият с болницата. Тя изглеждаше само подходящо, неутрално място.

— Ходом… — водачът на групата тръгна напред. Това също му изглеждаше необходимо.

При изхода на пазарния площад внезапно се показа автомобил. Беше нисък мерцедес-компресор. Движеше се много бавно и избираше път между развалините. Неговата изискана елегантност изглеждаше всред околното разрушение като нещо ненормално. Водачът на групата застана мирно. Мерцедесът-компресор беше официална кола за големците. Отзад седяха двама висши есесовски офицери, друг — отпред при шофьора. Върху колата бяха завързани много куфари, а няколко по-малки бяха поставени вътре.

Офицерите добиха ядосано надменни изражения. Шофьорът беше принуден да кара много бавно през развалините. Те минаха близо до затворниците, които носеха Диц върху вратата. Не ги погледнаха.

— Карай! — каза предният на шофьора. — По-бързо.

Затворниците застанаха мирно. Левински държеше вратата за задния десен край. Той погледна разбитата глава на Диц и усмихнатата, изваяна от дърво глава на спасеното момченце Мойсей, погледна мерцедеса, куфарите и бягащите офицери и въздъхна дълбоко.

Колата пропълзя край тях.

— Лайна! — каза изведнъж един от есесовците, огромен касапин с боксьорски нос. — Лайна. Проклети лайна! — Той нямаше пред вид затворниците.

Левински се ослуша. Далечният тътен се удави за късо време в шума на автомобилния мотор; после се появи пак, приглушено и неотстъпно. Подземни барабани на някакъв мъртвешки марш.

— Бързо! — изкомандува водачът на групата смутен. — Бързо! Бързо!

 

 

Следобедът се влачеше мудно. Лагерът гъмжеше от слухове. Те минаваха през бараките като вятър и се лепяха всеки час. По едно време се говореше, че есесовците били заминали; после дойде някой и съобщи, че, напротив, били получили подкрепления. Първо се говореше, че американските танкове били близо до града; после се чу, че това били германски войски, които щели да защищават града.

В три часа се появи новият блоков старши. Беше червен, не зелен.

— Не е от нашите! — каза Вернер разочарован.

— Защо? — попита 509. — От нашите е. Политически. Не е криминален. В същност какво наричаш ти наш?

— Знаеш много добре. Защо питаш?

Седяха в бараката. Вернер искаше да изчака вечерната тръба, за да се върне в трудовия лагер. 509 се укриваше, докато разбере какъв е новият блоков старши. До него хъркаше един умиращ мъж с мръсни бели коси, болен от възпаление на дробовете.

— Наш е този, който принадлежи към нелегалното лагерно движение — поучаваше го Вернер. — Ти това искаше да знаеш, нали? — усмихна се той.

— Не — отвърна 509. — Не исках да знам това. А и ти нямаше пред вид това.

— Сега-засега имам пред вид това.

— Да. Засега. Докато породената в неволята задружна работа тук е необходима, нали? А после?

— После — каза Вернер, удивен от неговото невежество, — после, разбира се, ще трябва да има една партия, която да поеме властта. Една организирана партия, а не купчина събрани отвсякъде хора.

— Значи, твоята партия. Комунистите.

— Ами коя друга?

Вернер се изсмя късо.

— Ама че си глупак! Никоя друга, само една. Не виждаш ли? Всички междинни партии са смазани. Само комунизмът остана силен. Войната ще свърши. Русия е окупирала голяма част от Германия. Тя е несъмнено най-голямата велика сила в Европа. Времето на коалициите мина. Тази беше последната. Обединените нации помогнаха на комунизма, а самите те се омаломощиха. Световният мир ще зависи от…

— Знам — прекъсна го 509. — Познавам тази песен. По-добре ми кажи какво ще стане с тези, които са против вас, когато спечелите и вземете властта? Или пък с тези, които не са с вас?

Вернер замълча за миг.

— Има много различни пътища — каза той след това. — Според това какво ще се окаже необходимо.

Дишането на белокосия мъж се превърна в прекъслечно предсмъртно хъркане, което всеки в лагера познаваше. Понякога стихваше; тогава в тишината се долавяше лекият тътен на хоризонта. Беше като черковна служба — последният дъх на умиращия и отговорът от далечината.

Вернер погледна 509. Той знаеше, че Вебер го е мъчил дълги седмици, за да получи от него имена и адреси. Също и адреса на Вернер. 509 беше мълчал. По-късно Вернер беше предаден от един слабохарактерен другар.

— Защо не дойдеш при нас, Колер? — попита той. — Ние ще имаме нужда от тебе.

— Това ме попита и Левински. А и ние с теб сме спорили вече за него още преди двадесет години.

Сега беловласият мъж хъркаше на големи интервали от време. Зулцбахер влезе:

— Казват, че утре сутринта германски самолети щели да бомбардират лагера. За да разрушат всичко.

— Пак лъжлив слух — каза Вернер. — Кога най-после ще се стъмни. Трябва да отида оттатък.

 

 

Бухер погледна към бялата къща на хълма от другата страна на лагера. Под косите лъчи на слънцето тя стоеше между дърветата и изглеждаше непокътната. Дърветата в градината се белееха едва, като че бяха посипани с първите розово-бели багри на вишневите цветове.

— Вярваш ли сега най-сетне? — попита той. — Можеш да чуеш техните оръдия. С всеки час се приближават все повече. Ние ще излезем оттук.

Продължаваше да гледа бялата къща. Беше си внушил, че докато тя е невредима, всичко ще бъде добре. Рут и той ще останат живи и ще бъдат спасени.

— Да — Рут седеше до телената мрежа. — А къде ще отидем, ако излезем оттук? — попита тя.

— Далеч. Колкото е възможно по-далеч.

— Накъде?

— Нанякъде. Може би баща ми е още жив.

Никак не му се вярваше, но и не знаеше със сигурност дали баща му е умрял.

509 знаеше, но никога не му беше казвал.

— От моите никой вече не е жив — рече Рут. — Пред мене ги откараха в газовите камери.

— Може да са били изпратени само с някой транспорт. Или са ги оставили да живеят на друго място. Нали и тебе те оставиха жива.

— Да — отвърна Рут. — Оставиха ме жива.

— В Мюнстер имахме една малка къща. Може би е още там. Отнеха ни я. Ако е запазена, ще я получа отново. Тогава ще можем да заминем за там и да се приютим в нея.

Рут Холанд не отговори. Бухер погледна към нея и видя, че плаче. Той почти никога не я беше виждал да плаче и помисли, че причината е споменът за мъртвите и близки. Но смъртта в лагера беше нещо ежедневно и му се видя прекалено да изживява такава силна скръб, след като е минало толкова дълго време.

— Не трябва да мислим за миналото, Рут — каза той със сянка от нетърпение. — Иначе как бихме могли да заживеем отново?

— Аз не мисля за миналото.

— Защо плачеш тогава?

Рут Холанд избърса с юмруци сълзите от очите си.

— Искаш ли да знаеш защо не ме изпратиха в газовите камери? — попита тя.

Бухер долови смътно, че ще последва нещо, за което би било по-добре да не знае.

— Няма нужда да ми го казваш — рече той. — Но ако желаеш, можеш и да ми го кажеш. Все едно.

— Не е все едно. Тогава бях на седемнадесет години. И не бях толкова грозна, колкото съм сега. Затова ме оставиха жива.

— Да — рече Бухер, без да разбира.

Тя го погледна. За пръв път забеляза, че очите й са съвсем прозрачни и сиви. По-рано не беше го забелязвал.

— Не разбираш ли какво значи това? — попита тя.

— Не.

— Оставиха ме жива, защото имаха нужда от жени. Млади. За войниците. Също и за украинците, които бяха на страната на германците. Сега разбираш ли?

Бухер стоя един миг като зашеметен. Рут го наблюдаваше.

— Така ли постъпиха с тебе? — попита той най-сетне, без да я погледне.

— Да. Това направиха с мене.

Тя не плачеше вече.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Аз мисля нещо друго. Мисля, че е било против твоята воля.

— Няма никаква разлика — избухна тя в къс горчив смях.

Сега Бухер я погледна. Жизнеността на лицето й сякаш беше напълно угаснала, но тъкмо това го превръщаше в такава скръбна маска, че той не само чу, но и усети изведнъж казаната от нея истина. Усети как стомахът му се обръща, но в същото време не искаше да възприеме, още не — в момента искаше само едно, това лице пред него да се промени.

— Не е истина — каза той. — Ти не си го искала. Ти не си участвувала. Ти не си го сторила.

Погледът й се върна от празнотата.

— Истина е. И не може да се забрави.

— Никой от нас не знае какво може и какво не може да се забрави. Ние всички трябва да забравим много неща. Иначе бихме могли като нищо да останем тук и да умрем.

Бухер повтори нещо, което 509 беше казал предната вечер. Колко време беше минало оттогава? Години? Той преглътна няколко пъти.

— Ти си жива — каза той с усилие.

— Да, жива съм. Движа се, говоря, ям хляб, който ти ми хвърляш, но другото е също живо. Живо! Живо!

Тя притисна ръце към слепите си очи и обърна глава. „Тя ме погледна — мислеше Бухер. — Тя отново ме погледна. Не говори вече срещу небето и хълма с къщата.“

— Ти си жива — повтори той. — Това е достатъчно за мене.

Рут отпусна ръце.

— Дете — каза тя безутешно. — Дете! Какво знаеш ти?

— Не съм дете. Който е бил тук, не е дете. Даже и Карел, който е на единадесет години.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че е така. Сега ти вярваш в това, което казваш. Но то няма да продължи дълго. Другото ще връхлети отново. И върху теб, и върху мен. Споменът, по-късно, когато…

„Защо ми го каза? — помисли си Бухер. — Тя не трябваше да ми го казва, ако не го знаех, нямаше да съществува.“

— Не знам какво мислиш — рече той. — Но вярвам, че за нас важат по-различни правила от обикновените. Тук, в лагера, има хора които са убили човек, защото е било необходимо — Бухер мислеше за Левински. — И тези хора не се считат за убийци, също както войникът на фронта не се счита за убиец. А и не са. Същото е и с нас. Това, което се е случило с нас, не може да се мери с обикновените мащаби.

— Ще мислиш другояче, щом излезем оттук…

Тя го гледаше. Той изведнъж разбра, защо през последните седмици не беше никак радостна. Боеше се — боеше се от освобождението.

— Рут — каза той и усети как го обля топла вълна, — това е минало. Забрави го. Принудили са те да правиш нещо, от което си се отвращавала. Какво остава от това? Нищо. Ти не си го направила. Направили сме само това, което сме желаели. А у теб не е останало нищо друго освен отвращението.

— Аз повръщах — каза тя тихо. — След това почти винаги повръщах. Най-сетне те ме препратиха. — Тя все още го гледаше. — Това е, което ти предлагам — бели коси, уста, в която липсват много зъби, и една проститутка.

При тази дума той трепна и дълго време не отвърна нищо.

— Те унизиха всички ни — каза после. — Не само тебе. Всички. Всички, които са тук, всички, във всички лагери. Тебе чрез твоя пол, а нас ни лишиха от гордостта ни и нещо повече от самата гордост, от нашата човещина. Те я тъпкаха, оплюваха я и ни унищожаваха така, че не знаем как сме изтърпели всичко. През последните седмици мисля често за това. Говорил съм и с 509. Те ни причиниха толкова… също и на мене…

— Какво?

— Не искам да говоря за това. 509 каза, че не е истина, щом вътрешно не го признаваш. Отначало аз не разбирах. Сега обаче зная какво мисли той. Аз не съм страхливец, а ти не си проститутка. Всичко, което са ни причинили, не означава нищо, докато ние не се чувствуваме такива.

— Аз се чувствувам такава.

— Когато излезем оттук, вече няма да е тъй.

— Напротив.

— Не. Ако беше така, тогава само малцина от нас биха могли да продължат да живеят. Унизиха ни, но ние не сме унизените. Такива са ония, които направиха това.

— Кой го казва?

— Бергер.

— Ти имаш добри учители.

— Да… много научих.

Рут облегна глава настрани. Сега лицето й беше уморено. Бе пропито от скръб, но не беше вече сгърчено.

— Има толкова много години — рече тя. — Всеки ден ще бъде…

Бухер гледаше как сините сенки на облаците минаваха по хълма, на който беше бялата къща. За миг се учуди, че я вижда още там. Стори му се, че е трябвало да бъде улучена от беззвучна бомба. Но тя стоеше още там.

— Не е ли по-добре да почакаме, да излезем оттук и да опитаме, преди да се отчаем? — попита той.

Тя погледна слабите си ръце, сети се за белите са коси и за липсващите зъби, а после си спомни, че Бухер от години едва ли е виждал жена извън лагера. Тя беше по-млада, но се чувствуваше много по-стара от него. Познанието й тежеше като олово. Не вярваше в това, което той очакваше с такава сигурност — и въпреки всичко и нея я крепеше една последна надежда, в която се беше вкопчила.

— Ти си прав, Йозеф — рече тя. — Нека почакаме дотогава.

Тя тръгна към бараката си. Мръсната пола се развяваше около тънките й бедра. Бухер гледаше след нея и изведнъж усети как у него като гейзер бликна ярост. Знаеше, че е безпомощен и че не може да направи нищо, а също така, че трябва да се примири и сам да разбере това, което беше казал на Рут.

Стана бавно и тръгна към бараката. Не можеше вече да понася светлото небе.