Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (14)

XIV

— Искам свещеник — хленчеше Амерс.

Хленчеше вече цял следобед. Бяха се опитали да го разубедят, но се беше оказало безполезно. Идеята го беше завладяла напълно.

— Какъв свещеник? — попита Лебентал.

— Католически. Защо питаш, евреино?

— Виж ти — Лебентал тръсна глава. — Антисемит! Само това ни липсваше тук.

— Има ги достатъчно в лагера — каза 509.

— Вие сте виновни! — мърмореше Амерс. — За всичко! Без евреите ние нямаше да бъдем тук.

— Какво? А защо не?

— Защото тогава нямаше да има лагери. Искам свещеник!

— Засрами се, Амерс! — каза Бухер ядосан.

— Няма защо да се срамувам. Болен съм. Доведете свещеник.

509 погледна посинелите устни и хлътналите му очи.

— Няма свещеник в лагера, Амерс.

— Те сигурно имат. Това е мое право. Умирам.

— Не вярвам, че ще умреш — каза Лебентал.

— Умирам, защото вие, проклети евреи, изплюскахте всичко, което се падаше на мен. А сега не искате да ми доведете и свещеник. Искам да се изповядам. Какво разбирате вие от това? Защо трябва да бъда в еврейска барака? Имам право на арийска барака.

— Тук вече не. Само в трудовия лагер. Тук всички са равни.

Амерс се задъха и извърна глава. Върху дървената стена, над сплъстената му коса се четеше надпис със син молив: „Ойген Майер 1941 тиф. Отмъстете.“

— Как е той? — запита 509 Бергер.

— Отдавна трябваше да е вече мъртъв. Но днес, струва ми се, е наистина последният му ден.

— Така изглежда. Съвсем се е объркал вече.

— Никак не се е объркал — заяви Лебентал. — Той знае какво говори.

— Смятам, че не знае — каза Бухер.

509 го погледна.

— По-рано беше друг човек, Бухер — каза той спокойно. — Но го смазаха. В него не е останало нищо от онова, което е бил някога. Това е друг човек, само от остатъци и парцали. А и парцалите са вече гнили. Видях как стана това.

— Свещеник! — хленчеше Амерс. — Трябва да се изповядам! Не ща вечни мъки!

509 седна на края на леглото. До Амерс лежеше един мъж от новия транспорт, който имаше висока температура и дишаше едва доловимо и учестено.

— Можеш и без свещеник, Амерс — каза 509. — Какво толкова си направил? Тук няма грехове. Поне за нас. Ние сме изкупили вече всичко. Разкай се, ако имаш за какво да се разкайваш. След като не можеш да се изповядаш, това е достатъчно. Така пише в катехизиса.

За миг Амерс престана да пъшка.

— И ти ли си католик? — попита той.

— Да — рече 509. Това не беше вярно.

— Тогава трябва да знаеш! Имам нужда от свещеник! Трябва да се изповядам и да се причестя! Не искам да горя във вечния огън.

Амерс трепереше. Очите му бяха широко отворени. Лицето му беше колкото два юмрука, а очите му твърде големи за него. Поради това приличаше малко на прилеп.

— Ако си католик, ти знаеш как е. Като в крематориум, но човек не изгаря никога и не умира никога. Искаш ли да ми се случи това?

509 погледна към вратата. Тя беше отворена. Ясното вечерно небе беше като на картина. Тогава погледна назад към мършавата глава, в която пламтяха представите за ада.

— За нас тук не е така, Амерс! — каза той най-сетне. — Отвъд ние ще имаме предимство. Малко от ада изпитахме вече тук.

Амерс движеше неспокойно глава.

— Не влизай в грях — шепнеше той. После се надигна с мъка, погледна наоколо и изведнъж извика: — Вие! Вие! Вие сте здрави! А аз трябва да пукна! Тъкмо сега! Да, смейте се! Смейте се, аз чух всичко, което си говорехте! Вие искате да излезете! Вие ще излезете! А аз? Аз! В крематориума! В огъня! Очите! И вечно… ху-ху…

Той виеше като куче срещу луната. Тялото му беше изопнато нагоре и той виеше. Устата му беше една черна яма, от която излизаше дрезгаво виене.

Зулцбахер стана.

— Аз отивам — каза той, — ще потърся свещеник.

— Къде? — попита Лебентал.

— Някъде. В канцеларията. При охраната.

— Не се прави на луд. Тук няма свещеници. SS не търпи такива работи. Ще те бутнат в карцера.

— Нищо.

Лебентал гледаше втренчено Зулцбахер.

— Бергер, 509 — каза той, — чухте ли?

Лицето на Зулцбахер беше много бледо. Долната му челюст беше издадена силно напред. Той не виждаше никого.

— Няма смисъл — каза Бергер. — Забранено е. Не познаваме такъв и сред затворниците. Мислиш ли, че иначе не бихме го довели вече?

— Аз отивам — отвърна Зулцбахер.

— Самоубийство! — Лебентал се хвана за косите. — И това за един антисемит!

Челюстите на Зулцбахер работеха.

— Добре, за един антисемит.

— Смахнат! Още един смахнат!

— Добре, смахнат, аз отивам.

— Бухер, Бергер, Розен — каза 509 спокойно.

Бухер вече стоеше с една тояга зад Зулцбахер. Той го удари по главата. Ударът не беше особено силен, но стигаше, за да накара Зулцбахер да се олюлее. Сега всички го повалиха и се скупчиха върху него.

— Дай връвта на овчарското куче, Ахасфер — каза Бергер.

Вързаха ръцете и краката на Зулцбахер и го пуснаха.

— Ако викаш, ще се наложи да ти напъхаме нещо в устата — рече 509.

— Вие не ме разбирате…

— Разбираме те. Ще останеш така, докато припадъкът ти мине. Достатъчно хора сме загубили вече.

Те го блъснаха в един ъгъл и престанаха да се занимават с него. Розен се изправи.

— Още не е в ред — промърмори той, като че трябваше да измоли за него извинение. — Трябва да го разберете. Неговият брат тогава…

 

 

Гласът на Амерс беше станал по-дрезгав. Само шепнеше:

— Къде се бави? Да… свещеникът…

Дойде им вече до гуша.

— Наистина ли няма свещеник или клисар, или черковен служител в бараките? — попита Бухер. Който и да е, само да ни остави на мира.

— Имаше четирима в седемнадесета. Един е освободен, двама са мъртви, другият е в карцера — каза Лебентал. — Бройер го налага всяка сутрин с един синджир. Това той нарича съвместно четене на литургията.

— Моля — шепнеше пак Амерс. — В името на Христа… един…

— Мисля, че в „В“ има един човек, който знае латински — каза Ахасфер. — Чувал съм за това. Не може ли да вземем него?

— Как се казва?

— Не знам точно. Делбрюк или Хелбрюк, или нещо подобно. Старшият по стая сигурно знае.

509 стана.

— Манер е. Можем да го попитаме.

С Бергер се отправиха нататък.

— Може да е Хелвиг — рече Манер. — Той знае езици. Малко е налудничав. Понякога декламира. Той е в „А“.

— Той ще е.

Отидоха в секция „А“. Манер поговори с тамошния старши по стая — един висок мъж с крушовидна глава. Крушата сви рамене. Манер се промъкна в лабиринта от легла, крака, ръце и стенания и извика едно име.

След няколко минути се върна. Следваше го някакъв недоверчив човек.

— Ето го каза Манер на 509.

— Нека излезе. Тук човек не може да поговори спокойно.

509 обясни на Хелвиг положението.

— Говориш ли латински? — попита той.

— Да. — Лицето на Хелвиг потръпваше нервно. — Знаете ли, че през това време ще ми откраднат канчето за ядене?

— Как така?

— Тук крадат. Вчера ми откраднаха лъжицата, докато бях в нужника. Бях я скрил под леглото си. Сега си оставих там канчето за ядене.

— Тогава го вземи.

Хелвиг изчезна безмълвно.

— Този няма да се върне — каза Манер.

Те почакаха. Стана още по-тъмно. Сенки изпълзяваха от сенките. Тъмнина от тъмнината на бараките. Тогава Хелвиг се върна. Той стискаше канчето до гърдите си.

— Не знам колко разбира Амерс — рече 509. — Сигурно не повече от ego te absolvo^[1]. Това може да е запомнил. Ако му го кажеш и още нещо, каквото ти дойде наум…

При ходенето коленете на Хелвиг се прегъваха.

— Вергилий ли? — запита той. — Хораций?

— Няма ли нещо църковно.

— Credo in unum deum.^[2]

— Много добре.

— Или Credo quia absurdum^[3].

509 го погледна. Срещна две чудновато безпокойни очи.

— Това правим ние всички — каза той.

Хелвиг се спря. С възлестия си палец сочеше 509, като че искаше да го прободе.

— Това е богохулство, сам знаеш. Има разкаяние и опрощаване на греховете без изповед.

— Може би той не е в състояние да се разкайва, без някой да е при него.

— Аз го правя само за да му помогна. През това време ще ми откраднат супата.

— Манер ще ти запази супата. Дай ми канчето си за храна — каза 509. — Ще го пазя, докато си вътре.

— Защо?

— Той ще ти повярва повече, ако канчето не е у тебе.

— Добре.

Те прекрачиха прага. Сега и отпред бараката беше почти тъмна. Чуваше се само шепотът на Амерс.

— Ето — каза 509. — Намерихме един, Амерс.

Амерс притихна.

— Наистина ли? — попита след това ясно той. — Тук ли е?

— Да.

Хелвиг се наведе.

— Слава на господа Исуса Христа.

— Во веки веков, амин — шепнеше Амерс с глас на учудено дете.

Те почнаха да мърморят. 509 и другите излязоха навън. 509 се опря на стената на бараката. Тя пазеше все още от топлината на слънцето. Бухер дойде и седна до него.

— Странно — каза той след малко. — Понякога умират стотици и човек не чувствува нищо, а после умира един-единствен, един; който даже не ти е много близък — и като че са хиляди.

509 кимна.

— Нашето въображение не може да брои. А силата на чувството не зависи от цифрите. То може да брои само до едно. Едно — но то е достатъчно, когато наистина чувствуваме.

 

 

Хелвиг излезе от бараката. Мина наведен през вратата и за миг изглеждаше сякаш е нарамил вонящата тъмнина, както овчарят носи някоя черна овца, за да я изкъпе в чистата вечер. После се изправи и стана отново затворник.

— Светотатство ли беше? — запита 509.

— Не. Аз не извърших никакъв свещенически обред. Само му асистирах при разкаянието.

— Щеше ми се да намерим нещо за тебе. Една цигара или парче хляб. — 509 върна канчето на Хелвиг. — Но и ние нямаме нищо. Всичко, което бихме могли да ти предложим, е супата на Амерс, ако той умре преди вечеря. В такъв случай все пак ще я получим.

— Няма нужда. Не искам нищо. Ще бъде свинщина да взема каквото и да било за това.

Чак сега 509 видя, че Хелвиг е просълзен. Погледна го безкрайно учуден.

— Спокоен ли е? — попита той след малко.

— Да. Днес следобед откраднал парче хляб, което било ваше. Поиска да ви кажа това.

— Аз вече знаех.

— Той иска да отидете при него. За да ви помоли за прошка.

— За бога! Това пък защо?

— Той иска. И най-вече един, който се нарича Лебентал.

— Чуваш ли, Лео? — каза 509.

— Иска да уреди набързо сметките си с бога, затова — заяви Лебентал непримиримо.

— Не вярвам — Хелвиг взе канчето си под мишница. — Смешно, някога действително исках да стана свещеник — рече той. — После избягах. И не мога да разбера защо. Сега се разкайвам, че съм постъпил така. — Неговите особени очи шареха по седналите затворници. — Човек страда по-малко, когато вярва в нещо.

— Да. Но има много неща, в които може да се вярва. Не е само бог.

— Наистина — отвърна Хелвиг внезапно така учтиво, като че се намираше в някакъв салон и разговаряше. Държеше главата си леко наведена, сякаш се вслушваше в нещо. — Това беше нещо като спешна изповед — продължи той. — Спешни кръщенета на болни бебета е имало винаги. Но спешни изповеди… — Лицето му потръпна. — Това е работа на теолозите… довиждане, господа…

Той закрачи като огромен паяк към своята секция. Останалите се загледаха учудено след него. Особено ги бе удивил поздравът при раздялата; не бяха чували подобно нещо, откак бяха в лагера.

— Иди при Амерс, Лео — каза Бергер след малко.

Лебентал се колебаеше.

— Върви — повтори Бергер. — Иначе пак ще се развика. А ние ще развържем вече Зулцбахер.

 

 

Сумракът се превърна в светъл мрак. Някаква камбана биеше откъм града. В браздите по нивите се гушеха дълбоки сини и виолетови сенки.

Бяха насядали в малка група пред бараката. Вътре Амерс все още умираше. Зулцбахер се беше съвзел. Седеше засрамен до Розен.

Изведнъж Лебентал се изправи.

— Какво е това там?

Той гледаше вторачено през телената мрежа към нивите. Там нещо подскачаше насам-натам, свиваше се и отново се движеше.

— Заек! — каза Карел, момчето от Чехословакия.

— Глупости! Ти отде знаеш какво е заек?

— Имахме у нас, у дома. Виждал съм, когато бях малък. Искам да кажа, когато бях свободен — каза Карел. За него младост беше времето преди лагера. Преди да убият с газ родителите му.

— Наистина заек. — Бухер присви очи. — Или питомно зайче. Не, твърде голямо е.

— Боже справедливи! — рече Лебентал. — Жив заек!

Сега всички го виждаха. За миг той се изправи. Дългите му уши стърчаха. След това заподскача по-нататък.

— Да беше влязъл тук! — Челюстта на Лебентал тракаше. Спомни си фалшивия заек на Бетке, кучето, за което беше дал златния зъб на Ломан. — Бихме могли да направим размяна. Няма да го изядем сами. Ще го разменим срещу два пъти, не, два и половина пъти повече месо.

— Няма да го разменяме. Сами ще си го изядем — рече Майерхоф.

— Така ли? А кой ще го изпече? Може би искаш да го изядеш суров? Ако го дадеш на някого да го опече, няма да го видим вече — заяви разгорещено Лебентал. — Смешно, колко много знаят някои хора, които цели седмици не са излизали от бараката.

Майерхоф беше едно от чудесата на барака 22. Беше лежал три седмици на смъртно легло с възпаление на дробовете и дизентерия. Беше отслабнал толкова, че не можеше вече да говори. Бергер го беше отписал. След това изведнъж се съвзе за няколко дни. Беше възкръснал от мъртвите. Затова Ахасфер го наричаше Лазар Майерхоф. Днес той излизаше за пръв път. Бергер му беше забранил, но въпреки това той изпълзя навън. Беше облякъл палтото на Лебентал, пуловера на мъртвия Буксбаум и една хусарска куртка, която някой беше получил вместо сако. Простреляната олтарна риза, която Розен получи вместо долно бельо, се обвиваше като шал около врата му. Всички ветерани бяха допринесли с нещо, за да го натъкмят за първия му излет. Те считаха оздравяването му като общ триумф.

— Ако тръгне насам, ще докосне електрическата жица. Тогава ще се опече за миг — каза Майерхоф, изпълнен с надежда. — Бихме могли да го измъкнем със суха пръчка.

Затворниците наблюдаваха животното с интерес. То подскачаше през браздите и от време на време се ослушваше.

— Есесовците ще си го застрелят — заяви Бергер.

— Не е така лесно с куршум, в такава тъмнина — отвърна 509. — Есесовците са свикнали да улучват само хора, в гръб от няколко метра разстояние.

— Заек! — облизваше устните си Ахасфер. — Какъв ли вкус има?

— Вкус на заек — поясни Лебентал. — Най-хубав е гърбът. В него се намушкват ивици сланина, за да е по-сочен. Сервира се със сос от сметана. Така го ядат християните.

— И с картофено пюре — рече Майерхоф.

— Глупости, картофено пюре. Пюре от кестени и червени боровинки.

— С картофено пюре е по-добре. Кестени! Това е за италианци.

Лебентал погледна ядосан Майерхоф.

— Слушай…

Ахасфер го прекъсна.

— За какво ни е заек? Аз бих предпочел една гъска пред всички зайци. Една хубава пълнена гъска…

— С ябълки…

— Дръжте си езиците! — извика някой отзад. — Какво ви е прихванало? Човек може да полудее.

Те седяха приведени напред и следяха заека с дълбоко хлътнали очи на мъртвешките си черепи. На по-малко от стотина метра пред тях подскачаше едно бленувано ядене, един кожен вързоп с няколко килограма месо, което би могло да спаси живота на неколцина от тях. Майерхоф усещаше това с всичките си кости и черва; за него животинчето означаваше сигурност, че болестта му няма да се върне.

— Добре, нека е с кестени — пищеше той. Изведнъж устата му бе станала суха и прашна като зимник с въглища.

Заекът се изправи и започна да души. Изглежда, в този миг някой от сънените постове го беше видял.

— Едгар! Човече! Заек! — извика той. — Стреляй! Изтрещяха няколко изстрела. Разхвърча се пръст.

Заекът избяга с дълги скокове.

— Виждаш ли — каза 509. — Те могат да улучват само затворници от упор.

Лебентал въздъхна и проследи с поглед заека.

— Мислите ли, че ще получим тази вечер хляб? — попита Майерхоф след някое време.

— Умря ли?

— Да. Най-сетне. Искаше да снемем новия от леглото му. Оня с температурата. Мислеше, че ще го зарази. При това той беше заразил новия. Накрая пак започна да хленчи и да ругае. Свещеникът не му подействува за дълго.

509 кимна.

— Трудно е да се мре сега. По-рано беше по-лесно. Сега е трудно. Толкова малко преди края.

Бергер седна до 509. Беше след вечеря. Малкият лагер беше получил само рядка супа; за всеки по едно канче. Никакъв хляб.

— Какво искаше Хандке от тебе? — попита той.

509 разтвори ръце.

— Даде ми ей това. Един чист лист хартия за писма и автоматична писалка. Иска да му припиша парите си в Швейцария. Не иска половината. Всичко. Всичките пет хиляди франка.

— И?

— Срещу това щял да ме остави да живея засега. Даже намекна и за нещо като закрила.

— Докато получи подписа ти.

— Това значи, до утре вечер. Все пак е нещо. Понякога не сме имали и толкова време.

— Не е достатъчно, 509, трябва да измислим нещо друго.

509 вдигна рамене.

— Може би ще трае по-дълго. Възможно е той да мисли, че ще има нужда от мене за получаването на парите.

— Възможно е да мисли и противното. Да се отърве от теб, за да не можеш да анулираш цесията.

— Не мога да я анулирам, щом е в него.

— Не знам. А може би можеш. Дал си я под натиск.

509 замълча за миг.

— Ефраим — рече той след това спокойно. — Няма нужда от това. Аз нямам пари в Швейцария.

— Какво?

— Нямам нито един франк в Швейцария.

Бергер го изгледа втренчено.

— Ти си измислил всичко това?

— Да.

Бергер избърса възпалените си очи с опакото на ръката. Раменете му се тресяха.

— Какво ти е? — запита 509. — Да не плачеш?

— Не, смея се. Глупаво е. Но се смея.

— Смей се. Тук ние сме се смели ужасно малко.

— Смея се, защото си представих изражението на Хандке в Цюрих. Как ти дойде на ума това, 509!

— Не знам. На човек хрумват много неща, когато се отнася до живота му. Важното е, че той се улови на въдицата. А преди края на войната няма да може дори да провери. Трябва просто да ми вярва.

— Правилно — лицето на Бергер стана пак сериозно. — Затова нямам доверие в него. Може отново да го прихванат и да направи нещо неочаквано. Трябва да вземем мерки. Най-добре ще бъде да умреш.

— Да умра? Как? Ние нямаме болница. Как бихме могли да го направим? Тук е последната спирка.

— Чрез най-последната, чрез крематориума.

509 погледна Бергер. Видя загриженото му лице със сълзящите очи и дребния череп. И почувствува прилив на топлота.

— Вярваш ли, че е възможно?

— Може да се направи опит.

509 не попита какъв опит иска да направи Бергер.

— Ще си поговорим пак за това — каза той. — Засега има още време. Днес ще припиша на Хандке само две хиляди и петстотин франка. Той ще вземе бележката и ще настоява за остатъка. Така ще спечеля няколко дни. Освен това имам и двайсетте марки на Розен.

— А когато се свършат?

— Дотогава може би ще стане нещо друго. Трябва да мислим само за най-близката опасност. Една по една. И една след друга. Иначе ще полудеем. — 509 подмяташе хартията и писалката. Наблюдаваше матовите отблясъци на перодръжката. — Смешно — рече той. — Отдавна не съм държал такива неща в ръцете си. Хартия и писалка. По-рано живеех от тях. Дали ще мога пак?