Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (7)

VII

Когато след два дена шарфюрерът Бройер нареди да отворят вратите, те паднаха от килиите. През последните трийсет часа двамата се бяха люшкали от полусъзнание към безсъзнание. През първия ден все още успяваха понякога да се разбират чрез чукане; после вече не.

Изнесоха ги навън. Сложиха ги на танцовата площадка до стената, която ограждаше крематориума. Стотици хора ги гледаха; никой не се докосна до тях. Никой не ги махна оттам. Никой не показа, че ги вижда. Не беше заповядано какво да се прави с тях; затова те не съществуваха. Който се допреше до тях, сам щеше да отиде в карцера.

Два часа по-късно последните мъртви за деня бяха занесени в крематориума.

— Тези какви са? — попита лениво есесовецът, който придружаваше колата. — И тях ли да вземем?

— Тези са от карцера.

— Пукнали ли са?

— Изглежда.

Есесовецът видя как ръката на 509 се свива бавно в юмрук и пак се отпуска.

— Още не съвсем — рече той. Гърбът го болеше. Последната нощ с Фрици в „Прилепа“ го беше измъчила. Той затвори очи. Беше спечелил срещу Хофман. Хофман с Вилма. Едно шише „Хенеси“. Хубав коняк. Но беше като изцеден.

— Попитайте в карцера или в канцеларията къде да се изпратят — каза той на един от носачите на трупове.

Човекът се върна. С него дойде бързо червенокосият писар.

— Тези двамата са освободени от карцера — рапортува той. — Те са от Малкия лагер. Трябваше да бъдат пуснати още днес на обед. Заповед от комендантството.

— Тогава махнете ги оттук! — есесовецът прегледа мързеливо своя списък. — Отметнал съм тридесет и осем.

Той преброи труповете, които лежаха наредени пред входа.

— Тридесет и осем. Правилно. Махнете тези, иначе ще има пак бъркотия.

— Четирима души! Занесете двамата в Малкия лагер — извика началникът на носачите.

Четиримата дойдоха.

— Насам — прошепна червенокосият писар. — Бързо! Настрана от мъртвите. Насам!

— Те са вече почти умрели — каза един от носачите.

— Дръж си езика! Бързо!

Преместиха 509 и Бухер по-далеч от стената. Писарят се наведе над тях и се ослуша.

— Не са умрели. Донесете носилки! Бързо!

Той се огледа. Страхуваше се, че Вебер ще дойде, ще си спомни и ще накара да ги обесят. Остана там, докато хората с носилките дойдоха. Това бяха грубо сковани дъски, на които обикновено пренасяха трупове.

— Сложете ги! Бързо!

Мястото около входа и крематориума беше винаги опасно. Там се навъртаха есесовци, а шарфюрер Бройер също беше наблизо. Той мъчно оставяше някого да напусне жив карцера. С освобождението им заповедта на Нойбауер беше изпълнена и сега 509 и Бухер бяха пак свободен дивеч. Всеки можеше да прави с тях каквото му скимне; да не говорим за Вебер, честта на когото, така да се каже, изискваше да ги убие веднага, щом разбере, че са още живи.

— Що за безсмислица! — каза един от носачите недоволен. — Ще ги мъкнем чак до Малкия лагер, а утре сутринта сигурно ще ги връщаме обратно. Те няма да изтраят даже няколко часа.

— Какво те засяга това, идиот? — внезапно изръмжа от яд червенокосият писар. — Вдигай! Напред! Няма ли някой разумен човек между вас?

— Тук — каза един възрастен мъж, който повдигна носилката, на която лежеше 509. — Кои са те? Нещо особено?

— Двама от барака 22. — Писарят се огледа и се приближи до носача. — Това са двамата, които преди два дена отказаха да подпишат.

— Какво да подпишат?

— Декларацията за доктора на морските свинчета. Другите четирима той взе със себе си.

— Какво? И не ги обесиха?

— Не — писарят направи няколко крачки подир носилките. — Те трябва да се върнат в бараките. Такава беше заповедта. Затова побързайте, додето някой не е попречил.

— Аха. Разбирам!

Изведнъж носачът закрачи така бързо, че удари предния с носилката по краката.

— Какво има? — попита ядосано той. — Да не си полудял?

— Нищо. Чакай най-напред да отнесем тези. После ще ти кажа защо.

Писарят остана назад. Сега четиримата носачи престъпваха мълчаливо и бързо, докато отминаха сградите на администрацията. Слънцето залязваше. 509 и Бухер бяха прекарали в карцера половин ден повече, отколкото беше заповядано. Бройер не можа да се откаже от тази малка промяна.

Последният носач се обърна:

— Добре де, какво има? Да не са някои тузове?

— Не. Но са двама от шестимата, които в петък Вебер измъкна от Малкия лагер.

— Какво са направили? Изглеждат, като че са просто пребити.

— Така е. Защото отказали да отидат с щабния лекар, който беше с тях. Опитна станция извън града, казва червенокосият писар. Той често вземал хора оттук.

Предният носач подсвирна:

— Проклятие, и те са още живи?

— Сам виждаш.

Първият поклати глава.

— А сега ги връщат даже и от карцера? Не ги бесят? Какво се е случило? Отдавна вече не съм виждал такова нещо.

Стигнаха първите бараки. Беше неделя. През деня групите бяха работили и се бяха върнали малко преди това. Уличките бяха пълни със затворници. Новината се разнесе за миг.

В лагера знаеха за какво са били отведени шестимата. Знаеха също, че 509 и Бухер са били в карцера; бяха научили от канцеларията и го бяха забравили пак. Никой не бе очаквал да ги види живи. Сега обаче те се връщаха — и даже тези, които не знаеха, можеха да видят, че се връщат, и то не защото са излезли негодници — иначе не биха били пребити така.

— Дай — каза на задния носач един от тълпата. — Аз ще ти помогна да носиш, по-добре ще е.

Той пое едната от дръжките на носилката. Друг пристъпи и пое едната предна дръжка. Скоро всяка носилка се носеше от четирима затворници. Това не беше необходимо. 509 и Бухер не бяха тежки. Но затворниците искаха да направят нещо за тях, а в този миг нямаха друг начин. Придържаха ги, сякаш носилките бяха от стъкло. Пред тях новината се разпространяваше като върху криле: двама, които отказали да изпълнят една заповед, се връщат живи. Двама от Малкия лагер. Двама от бараките на умиращите мюсюлмани. Беше нещо нечувано. Никой не знаеше, че те дължаха това само на един каприз на Нойбауер, но и то не беше важно. Важното беше, че бяха отказали и се връщаха живи.

Левински застана пред барака 13 много преди да се приближат носилките.

— Вярно ли е? — попита той още отдалече.

— Да. Това те ли са или не?

Левински се приближи и се наведе над носилките.

— Мисля, че да, това е този, с когото говорих. Другите четирима мъртви ли са?

— В карцера бяха само тези двамата. Писарят каза, че другите били отишли. Тези не. Отказали.

Левински се изправи полека. Зад себе си видя Голдщайн.

— Отказали. Можеш ли да си представиш?

— Не. Не за хора от Малкия лагер.

— Нямах пред вид това. А че пак са ги пуснали.

Голдщайн и Левински се спогледаха, Мюнцер се присъедини към тях.

— Изглежда, хилядолетните братя омекват — рече той.

— Какво? — Левински се обърна. Мюнцер беше изрекъл точно това, което той и Голдщайн бяха помислили. — Защо мислиш така?

— Нареждане на самия старик — каза Мюнцер. Вебер искал да ги обеси.

— Откъде знаеш?

— Червенокосият писар разправя. Сам го чул.

За миг Левински се смълча. После се обърна към един дребен, побелял човек.

— Иди при Вернер — пошепна той. — Кажи му. Кажи му, че е тук и този, който искаше да не го забравяме.

Човекът кимна и се отдръпна към бараката. През това време носачите бяха отишли напред с носилките. От вратите излизаха все повече затворници. Някои пристъпваха плахо и бързо към тях и поглеждаха двете тела. Едната ръка на 509 беше отпусната надолу и се влачеше по земята: двама души притичаха и я наместиха грижливо.

Левински и Голдщайн гледаха след носилките.

— Доста смелост за два живи трупа да откажат, а? — каза Голдщайн. — Никога не бих допуснал такова нещо за човек от мъртвешкото отделение.

— И аз не — Левински продължаваше да гледа втренчено надолу към уличката. — Те трябва да останат живи — каза той после. — Не трябва да умрат. Нали знаеш защо?

— Мога да си представя. Ти мислиш, че едва тогава всичко това ще стане истина.

— Да. Ако умрат, утре ще се забрави. Ако не…

„Ако не, тогава те ще бъдат за лагера доказателство, че нещо се е променило“ — мислеше Левински, но не го каза.

— Ще имаме нужда от тях — рече той. — Тъкмо сега.

Голдщайн кимна.

Носачите вървяха към Малкия лагер. Небето беше озарено от чудна заря. Дясната страна на бараките в трудовия лагер беше осветена от нея, лявата оставаше в синя сянка. Лицата пред прозорците и вратите откъм засенчената страна бяха бледи и неясни както винаги, но тези от другата страна бяха облени от силна светлина като от струя живот. Носачите вървяха сред светлината. Тя падаше върху изцапаните с кръв и кал тела на носилките — и изведнъж всичко се промени, сякаш не влачеха просто двама пребити затворници, а минаваше едва ли не някакво печално триумфално шествие. Те се бяха опълчили. Те дишаха още. Не бяха победени.

 

 

Бергер се грижеше за тях. Лебентал беше намерил супа от кръмно цвекло. Бяха пили вода и в полусъзнание бяха заспали пак. После 509 усети след бавноотминаващото вцепенение нещо топло на ръката си. Едно мимолетно, плахо възпоминание. Много далеч. Топлина. Той отвори очи.

Овчарското куче лижеше ръката му.

— Вода — прошепна 509.

Бергер беше намазал пребитите им тела с йод. Той вдигна глава, донесе кутията със супа и я допря до устните на 509.

— Ето, пий.

509 пи.

— Как е Бухер? — едва попита той.

— Лежи до теб.

509 искаше да запита още нещо.

— Той е жив — каза Бергер. — Бъди спокоен.

При проверката трябваше да ги изнесат навън. Поставиха ги наред с болните, които не можеха да вървят, на земята пред бараката. Беше вече тъмно, но нощта беше ясна.

Проверката прие блокфюрерът Болте. Той погледна лицата на 509 и Бухер така, както се гледат смазани насекоми.

— Двамата са мъртви — рече той. — Защо ги слагате при болните?

— Не са мъртви, господин блокфюрер.

— Още не — заяви старшият Хандке.

— Тогава утре. Те ще минат през комина. Може да заложите главите си за това.

Болте мина набързо. Той имаше пари в джоба и искаше да ги заложи на карти.

— Вървете си! — извикаха старшите по бараки. — Разносвачите на храна — напред!

Ветераните внимателно внесоха 509 и Бухер обратно. Хандке ги видя и се захили.

— Като че са от порцелан, а?

Никой не му отвърна. Той се повъртя още малко, после също си отиде.

— Тази свиня! — изръмжа Вестхоф и плю. — Тази мръсна свиня!

Бергер го наблюдаваше внимателно. От известно време насам Вестхоф беше обхванат от лагерна психоза. Беше неспокоен, потънал дълбоко в мислите си, говореше си сам и се заяждаше.

— Спокойствие — каза Бергер строго. — Не вдигай шум! Всички знаем що за човек е Хандке.

Вестхоф се вторачи в него.

— Затворник като нас. И такава свиня. Това е…

— Това знае всеки. Има дузина по-лоши. Оскотяване. Отдавна би трябвало да го знаете. Така, а сега помогни да ги вдигнем.

За 509 и Бухер бяха освободили отделни легла. Затова пък шест души спяха на земята. Един от тях беше Карел, момчето от Чехословакия. Той помагаше при внасянето им.

— Блокфюрерът нищо не разбира — каза той на Бергер.

— Така ли?

— Няма да минат през комина. Във всеки случай не утре. Бихме могли спокойно да се басираме.

Бергер го погледна. Малкото лице имаше напълно делови израз. Да минеш през комина беше лагерен израз за крематориума.

— Слушай, Карел — каза Бергер, — с есесовци можеш да се басираш само когато си сигурен, че ще загубиш. Но дори и тогава е по-добре да се откажеш.

— Утре те няма да минат през комина. Тези двамата, не. Ония там, да. — Карел посочи трима мюсюлмани, които лежаха на пода.

Бергер го погледна пак.

— Имаш право — каза той.

Карел кимна равнодушно. Беше специалист в това отношение.

На другата вечер те можеха да говорят. Лицата им бяха толкова мършави, че нямаше какво да подпухва. Бяха на сини и черни петна, но очите им бяха незасегнати, а устните — само напукани.

— Не ги мърдайте, когато говорите — каза Бергер.

Това не беше трудно. Бяха го научили през годините в лагера. Всеки, който беше прекарал по-дълго време там, можеше да говори, без да мръдне нито един мускул.

След разнасянето на храната някой внезапно почука на вратата. Всички сърца се свиха в миг. Не идваха ли да вземат двамата?

Почука се пак, внимателно, едва чуто.

— 509! Бухер! — шепнеше Ахасфер. — Престорете се на мъртви.

— Отвори, Лео — промълви 509. — Това не е SS. Те идват другояче.

Чукането престана. След няколко секунди в слабата светлина на прозореца се появи някаква сянка и махна с ръка.

— Отвори, Лео — повтори 509. — Това е един от трудовия лагер.

Лебентал отвори вратата и сянката се вмъкна вътре.

— Левински — представи се той в тъмнината. — Станислав. Кой е буден?

— Всички. Тук.

Левински се насочи опипом по гласа на Бергер.

— Къде? Да не настъпя някого.

— Остани на място.

Бергер се приближи до него.

— Тук. Седни тук.

— Живи ли са двамата?

— Да. Лежат вляво от тебе.

Левински мушна нещо в ръката на Бергер.

— Тук има нещо.

— Какво?

— Йод, аспирин и памук. Освен това една ролка марля. А това е кислородна вода.

— Та това е цяла аптека — каза Бергер учуден. — Откъде го имаш?

— Откраднато е. От болницата. Един от нашите почиства там.

— Добре, ще влезе в работа.

— Това е захар. На бучки. Разтвори им я във вода. Захарта е полезна.

— Захар? — каза Лебентал. — Откъде си я взел?

— Отнякъде. Ти да не си Лебентал? — попита Левински в тъмнината.

— Да. Защо?

— Защото питаш.

— Не попитах за това — каза Лебентал обиден.

— Не мога да ти кажа откъде е. Донесе я един от барака 9. За двамата. Тук има и малко сирене. А тези шест цигари са от барака 11.

— Цигари! Шест цигари! Та това е невъобразимо съкровище. — Те замълчаха за миг.

— Лео — каза Ахасфер след това. — Той е по-добър от тебе.

— Глупости — Левински говореше отсечено и бързо, като че се задъхваше. — Донесоха нещата преди затварянето на бараките. Знаеха, че ще дойда, когато лагерът утихне.

— Левински — пошепна 509. — Ти ли си?

— Да…

— Ти можеш да излизаш?

— Разбира се. Иначе как ще съм тук? Аз съм механик. Парченце тел, съвсем просто. Познавам добре ключалките. Освен това винаги може да се мине през прозореца. А при вас как е?

— Тук не се заключва. Нужниците са вън — отговори Бергер.

— Ах, така, да. Бях забравил — Левински замълча за малко. — Другите подписаха ли? — обърна се той после към 509. — Ония, които бяха с вас?

— Да…

— А вие, не?

— Ние, не!

Левински се наведе напред.

— Ние не вярвахме, че ще успеете.

— Аз също — каза 509.

— Имам пред вид не само това, че сте издържали. А това, че не ви се е случило нещо повече.

— И аз мисля същото.

— Остави ги на спокойствие — каза Бергер. — Изтощени са. За какво ти е да знаеш толкова точно.

Левински се раздвижи в тъмнината.

— Това е по-важно, отколкото ти мислиш. — Той стана. — Трябва да си вървя. Скоро ще дойда и пак ще донеса нещо. Пък искам и да поговоря с вас още.

— Добре.

— Проверяват ли тук нощем?

— Защо? За да броят умрелите?

— Добре. Значи, не.

— Левински… — шепнеше 509.

— Да…

— Ти ще дойдеш непременно?

— Непременно.

— Слушай! — 509 търсеше развълнуван думи. — Ние не сме още… Ние още не сме свършили… Ние още можем да бъдем за нещо полезни…

— Именно за това ще дойда пак. Не от любов към ближния.

— Добре. Тогава е добре, ще дойдеш непременно…

— Непременно…

— Не ни забравяйте…

— Ти вече го каза веднъж. Не съм забравил. Затова съм дошъл. Ще дойда пак.

Левински се промъкна пипнешком назад към вратата. Лебентал затвори след него.

— Чакай — пошепна Левински отвън. — Забравил съм още нещо. Тук…

— Не може ли да научиш откъде е захарта? — попита Лебентал.

— Не знам. Ще видя. — Левински говореше все още отсечено и без дъх. — Ето, вземи това… прочетете го. Получихме го днес…

Той мушна между пръстите на Лебентал една сгъната хартийка и се изплъзна навън в сянката на бараката.

Лебентал затвори вратата.

— Захар — рече Ахасфер. — Дайте ми да пипна една бучка. Само да я пипна, нищо повече.

— Имаме ли още вода? — попита Бергер.

— Ето… — подаде Лебентал едно гърне.

Бергер взе две бучки захар и ги разтвори. После пропълзя до 509 и Бухер.

— Изпийте това. Полека. Всеки по една глътка.

— Кой яде там? — запита някой от средното легло.

— Никой. Че кой ли пък ще яде?

— Чух да преглъщат.

— Сънуваш, Амерс — каза Бергер.

— Не сънувам! Искам си дела. Вие винаги го изяждате там долу! Искам си дела!

— Чакай до утре.

— До утре всичко ще изплюскате. Така е винаги. Винаги получаваме най-малко. Аз… — Амерс се разплака. Никой не му обърна внимание. От няколко дни той беше болен и непрекъснато мислеше, че другите го мамят.

Лебентал се промъкна до 509.

— Това със захарта преди малко — пошепна той смутено. — Не попитах, за да търгувам. Искам само да направя нещо повече за вас.

— Да…

— Зъбът е още в мене. Не съм го продал. Чаках. Сега ще сключа сделката.

— Добре, Лео. Какво ти даде Левински на вратата.

— Едно парче хартия. Не е пари — Лебентал го опипваше. — Трябва да е парче от вестник.

— Вестник?

— Така изглежда.

— Какво? — попита Бергер. — Ти имаш парче вестник?

— Провери — каза 509.

Лебентал пропълзя до вратата и я отвори.

— Наистина, парче вестник. Откъснато.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Сега?

— Ами кога? — запита Бергер. Лебентал повдигна парчето.

— Не е достатъчно светло.

— Отвори вратата повече. Излез навън, там има луна.

Лебентал отвори вратата и клекна отвън. Подложи откъснатото парче вестник на мъжделивата, смътна светлина. Изучава го дълго.

— Мисля, че е военно комюнике — каза той най-после.

— Чети — шепнеше 509. — Ама чети бе, човече.

— Никой ли няма кибрит? — запита Бергер.

— Ремаген… — каза Лебентал. — На Рейн…

— Какво?

— Американците са при Ремаген, минали Рейн!

— Какво, Лео? Добре ли прочете? През Рейн? Не е ли нещо друго? Някоя френска река?

— Не, Рейн, при Ремаген… американци…

— Не говори глупости! Чети добре! За бога, прочети добре, Лео!

— Вярно е — каза Лебентал. — Така пише. Сега виждам съвсем ясно.

— През Рейн? Как е възможно? Че тогава те са в Германия! Чети по-нататък! Чети! Чети!

Те викаха един през друг. 509 не усети как устните му се напукаха.

— През Рейн, но как? Със самолети? С лодки? Как? С парашути? Чети, Лео!

— Мост — сричаше Лебентал. — Те са… минали… един мост… мостът е… под силен германски обстрел…

— Мост? — попита Бергер недоверчиво.

— Да, мост… при Ремаген…

— Мост — повтори 509. — Мост… през Рейн? Тогава сигурно войската… Чети по-нататък, Лео! Трябва да има нещо повече!

— Написаното с малки букви не мога да прочета.

— Нима никой няма кибрит? — попита Бергер отчаян.

— Ето… — отговори някой от тъмнината. — Тук имаме още две.

— Влез вътре, Лео.

До вратата се образува група.

— Захар — хленчеше Амерс. — Знам, че имате захар. Чух. Искам си дела.

— Дай на проклетото куче една бучка, Бергер — пошепна 509 нетърпеливо.

— Не. — Бергер търсеше главичките. — Поставете пред прозорците одеяла и палта. Пъхни се в ъгъла под одеялото, Лео. Бързо!

Той запали клечка кибрит. Лебентал започна да чете с най-голямата бързина, на която беше способен. Това бяха обичайните извъртания. Мостът нямал значение, американците били под силен обстрел, били изолирани на достигнатия бряг, военен съд очаквал частта, която не разрушила моста.

Клечката загасна.

— Мостът не е разрушен… — каза 509. — Значи, те са… преминали по него. Знаете ли вие какво значи това?

— Сигурно са били изненадани…

— Това значи, че Западният вал е пробит — каза Бергер така предпазливо, сякаш мислеше, че сънува. — Западният вал е пробит! Те са го преминали!

— Трябва да е армията. Не са група парашутисти. Една група парашутисти би скочила от другата страна на Рейн.

— Боже мой, а ние да не знаем нищо! Мислехме, че германците още заемат част от Франция!

— Прочети още веднъж, Лео — каза 509. — Трябва да сме сигурни. Откога е? Има ли дата?

Бергер запали втората клечка.

— Изгасете светлината! — извика някой.

Лебентал вече четеше.

— Откога? — прекъсна го 509.

Лебентал търсеше.

— „11 март 1945 година“.

— Единадесети март 1945. А днес кой сме?

Никой не знаеше точно дали беше краят на март или началото на април. В Малкия лагер се бяха отучили да броят. Но знаеха, че единадесети март е останал вече доста назад.

— Оставете ме да видя, бързо — каза 509.

Без да обръща внимание на болките, той беше пропълзял до ъгъла, където държаха одеялото. Лебентал се отмести. 509 погледна хартията и зачете. Малкият кръг на гаснещия кибрит едва осветяваше заглавието.

— Запали една цигара, Бергер! Бързо!

Бергер направи това, застанал на колене.

— Защо се домъкна — попита той и му бутна цигарата в устата. Кибритът изгасна.

— Дай ми листа — каза 509 на Лебентал.

Лебентал му го подаде. 509 го сгъна и го пъхна в ризата си. Усещаше го върху кожата си. Тогава дръпна веднъж от цигарата. — Ето, предай я по-нататък…

— Кой пуши там? — попита човекът, който беше дал кибрита.

— И на вас ще дойде ред. Всеки по един път.

Не искам да пуша — Хленчеше Амерс. — Искам захар.

509 пропълзя обратно до леглото си. Бергер и Лебентал му помогнаха.

— Бергер — прошепна той след малко. — Вярваш ли?

— Да.

— Истина беше това с града и бомбардировката.

— Да.

— И ти ли, Лео?

— Да.

— Ние ще се измъкнем, трябва.

— За всичко ще поговорим утре — каза Бергер. — Спи сега!

509 се отпусна назад. Виеше му се свят. Мислеше, че е от цигарата. Закривана с ръце, малката червена точка странствуваше из бараката.

— Ето — каза Бергер. — Пийте подсладена вода.

509 пи.

— Запазете другите бучки — шепнеше той. — Не ги разтваряйте. Можем да ги разменим срещу храна. Истинското ядене е по-важно.

— Имате повече цигари — викаше някой. — Раздайте и другите!

— Няма вече — отвърна Бергер.

— Не е вярно! Имате още. Дайте ги!

— Това, което донесоха, е за двамата от карцера.

— Глупости! За всички е. Дайте ги!

— Внимавай, Бергер — шепнеше 509. — Вземи една тояга. Трябва да разменим цигарите срещу храна. И ти внимавай, Лео!

— Аз внимавам.

Чуваше се как ветераните се събират. Хора се движеха пипнешком в тъмнината, падаха, проклинаха, удряха и викаха. Другите в леглата също започнаха да пищят и да буйствуват.

Бергер почака един миг.

— SS идва — извика тогава той.

Прибягване и пълзене, удари и стонове — после всичко затихна.

— Не трябваше да започваме да пушим — каза Лебентал.

— Вярно. Скрихте ли другите цигари?

— Отдавна.

— Трябваше да спестим и първата. Но щом такова нещо стане…

509 се почувствува изведнъж напълно изтощен.

— Бухер — попита той още един път, — и ти ли чу?

— Да…

509 усещаше как лекото замайване се усилва. „През Рейн“ — мислеше той и усещаше дима на цигарата в дробовете си. Неотдавна той беше изпитал същото — спомняше си, но кога беше то? Дим, стръвно, мъчително и неудържимо нахлуващ. Нойбауер, да, димът от пурата, докато той лежеше на мокрия под. Изглежда е било много отдавна. И само за миг го прониза страх, после се разсея и се появи друг дим, димът от града, който беше минал през телената мрежа. Дим от града, дим от Рейн — и изведнъж му се стори, че лежи на някаква мъглива поляна, която се накланя, накланя, и всичко става много приятно, и за пръв път тъмно, тъмно без страх.