Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (6)

VI

Нойбауер седеше в канцеларията си. Срещу него се беше настанил щабният лекар Визе, малък маймуноподобен човек, с лунички и проскубани червеникави мустаци.

Нойбауер беше в лошо настроение. Днешният ден за него беше един от онези, в които всичко като че върви наопаки. Новините във вестниците бяха повече от предпазливи; Зелма беше мърморила в къщи; Фрая се мъкнеше из стаите със зачервени очи; двама адвокати от неговата доходна сграда бяха предупредили, че напускат бюрата си; а сега на всичкото отгоре беше дошъл със своите искания този капризен майстор на хапчета.

— Колко души искате? — запита начумерено той.

— Шест са достатъчни засега. Телесно много отпаднали.

Визе не беше от лагера. Той имаше малка клиника извън града и честолюбието да бъде човек на науката. И той, както някои други лекари, правеше експерименти върху живи хора и няколко пъти лагерът му беше предоставял затворници. Беше приятел с по-раншния гаулайтер на областта и поради това никой не разпитваше как използува хората. По-късно труповете биваха предавани винаги в изправност на крематориума; това стигаше.

— Та вие имате нужда от хората за клинически експерименти? — попита Нойбауер.

— Да. Опити за армията. Поверителни засега, естествено — Визе се усмихваше. Зъбите под мустаците му бяха изненадващо големи.

— Така, поверителни.

Нойбауер сумтеше. Той не можеше да търпи самомнителността на академиците. Бъркаха се навсякъде и със своето важничене избутваха старите борци.

— Може да вземете, колкото желаете — каза той. — Ще се радваме, ако хората все още могат да послужат за нещо. Необходима е само заповед за препращането им.

Визе погледна изненадано.

— Заповед за препращане!

— Разбира се. Заповед от моето пряко началство.

— Но защо, не разбирам.

Нойбауер потисна задоволството си. Той очакваше изненадата на Визе.

— Наистина не разбирам — каза щабният лекар още веднъж. — Досега не съм имал нужда от подобно нещо.

Нойбауер знаеше и това. Визе не беше имал нужда, защото познаваше гаулайтера. Междувременно обаче гаулайтерът беше изпратен на фронта заради някаква тъмна история; това беше добре дошло за Нойбауер, за да създаде на щабния лекар мъчнотии.

— Всичко е чиста формалност — заяви той добродушно. — Ако по ваше искане армията даде нареждане за преместването, ще получите хората веднага.

Това не интересуваше Визе; той беше използувал армията само като предлог и Нойбауер го знаеше. Визе подръпваше нервно мустак.

— Не разбирам. Досега съм получавал хората винаги без формалности.

— За експерименти? От мене?

— Тук от лагера.

— Сигурно има грешка. — Нойбауер посегна към телефона. — Ще се осведомя.

Нямаше нужда да се осведомява. И без това знаеше много добре. След няколко въпроса той постави слушалката на мястото й.

— Както и предполагах, господин докторе. Досега вие сте искали и сте получавали хора за лека работа. Нашето трудово бюро прави тези неща без формалности. Всеки ден ние снабдяваме десетки предприятия с работнически групи. При това хората си остават подчинени на лагера. Сега вашият случай е друг. Този път вие искате хора за клинически експерименти. Това изисква заповед за препращането им. Хората ще напуснат официално лагера. За това е потребна заповед.

Визе клатеше глава.

— Между едното и другото няма разлика — заяви той ядосан. — По-рано използувах хората също за експерименти.

— Аз не зная нищо за това. — Нойбауер се облегна назад. — Зная само какво пише в досието. И мисля, че е по-добре да го оставим, както си е. Без съмнение, вие нямате никакъв интерес да привличате вниманието на властите върху една такава грешка.

Визе замълча за момент. Той забеляза, че се е заплел сам.

— Бих ли получил хора, ако ги поискам за лека работа? — попита той тогава.

— Сигурно. Трудовото бюро е за това.

— Добре. Тогава моля за шест души за лека работа.

— Но господин щабен лекар! — наслаждаваше се на положението Нойбауер с изпълнен с упрек триумф. — Да си кажа правото, липсват основанията за една така внезапна промяна на вашите желания. Първо, искате хора, които са телесно съвсем отпаднали, а после ги искате за лека работа. Тук има противоречие! Който е физически съвсем отпаднал, той не е годен даже и за кърпене на чорапи, можете да ми вярвате. Ние тук сме възпитателен и трудов лагер с пруски традиции.

Визе преглътна, стана внезапно и посегна за фуражката си. Нойбауер също се изправи. Той беше доволен, че е ядосал Визе. Но не му се искаше да го направи свой явен враг. Никой не можеше да каже дали един ден старият гаулайтер нямаше да се върне отново.

— Аз имам друго предложение, господин докторе — каза той.

Визе се обърна. Беше бледен. Луничките се очертаваха ясно върху бялото му като сирене лице.

— Моля?

— Щом имате такава нужда от хора, можете да потърсите доброволци. Това ще ни спести формалностите. Когато един затворник пожелае да направи услуга на науката, ние не се противопоставяме. Това не е съвсем редно, но аз поемам отговорността, особено за безполезните гърла в Малкия лагер. Хората ще подпишат една подходяща декларация и готово.

Визе не отговори веднага.

— В такъв случай няма да е необходимо заплащане за труда им — каза Нойбауер сърдечно. — Хората остават официално в лагера. Вие виждате — правя каквото мога.

Визе слушаше недоверчиво.

— Не разбирам защо изведнъж създавате такива мъчнотии. Аз служа на отечеството.

— Това правим всички. Не създавам мъчнотии. Държа само на реда. Бюрокрация. На един гений на науката като вас изглежда излишна, но за нас тя е почти всичко на света.

— Значи, мога да получа шестима доброволци?

— Шестима и повече, ако искате. Даже ще ви представя сега нашия главен лагерфюрер; той ще ви заведе до Малкия лагер. Щурмфюрер Вебер. Много способен човек.

— Добре. Благодаря.

— Няма защо. Беше ми приятно.

Визе си отиде. Нойбауер взе телефона и инструктира Вебер:

— Накарайте го добре да се помъчи! Никакви заповеди! Само доброволци! Нека ги уговаря, докато охтикяса. Ако няма желаещи, ние не ще можем да му помогнем.

Той се усмихна и постави слушалката. Лошото му настроение беше изчезнало. Беше му подействувало благотворно това, дето бе накарал един културтрегер да си подвие опашката. Хрумването за доброволците беше чудесно. Визе щеше да се поизмъчи, преди да докопа някого. Почти всички затворници знаеха каква е работата. Даже и лагерният лекар, който също се считаше за учен, трябваше да лови жертвите си по улиците, когато имаше нужда от здрави хора за своите опити. Нойбауер се ухили и реши да разбере какво е излязло от тази работа.

 

 

— Раничката вижда ли се? — запита Лебентал.

— Едва ли — рече Бергер. — Есесовците сигурно няма да я видят. Беше предпоследният кътник. Челюстта е вкочанена вече.

Бяха положили трупа на Ломан пред бараката. Утринната проверка беше минала. Чакаха колата за мъртвите.

Ахасфер стоеше до 509. Устните му се движеха.

— За този няма нужда да се молиш, старче — каза 509. — Той беше протестант.

Ахасфер вдигна поглед.

— Няма да му навреди — каза той спокойно и продължи да мърмори.

Появи се Бухер. След него дойде Карел, момчето от Чехословакия. Краката му бяха тънки като клечки, а лицето му в сравнение с големия череп — дребно като юмрук. Олюляваше се.

— Върни се, Карел — каза 509. — Тук е много студено за тебе.

Момчето поклати глава и се приближи. 509 знаеше защо иска да остане. Понякога Ломан му беше давал от своя хляб. А сега се извършваше погребението на Ломан. Това беше процесията до гробищата, това бяха венците и цветята с горчив аромат, молитвите и оплакванията, това беше всичко, което можеха да направят още за него — да стоят и със сухи очи да гледат тялото, което лежеше на утринното слънце.

— Колата идва — каза Бергер.

По-рано лагерът имаше само носачи за мъртвите, после, когато броят на труповете нарасна, повикаха на помощ кола с кон. Конят умря и сега използуваха един бракуван, смачкан камион с обшивка от летви като за превозване на заклан добитък. Той минаваше от барака на барака, за да събира умрелите.

— Имат ли и носач?

— Не.

— Тогава трябва да го качим сами. Повикайте Вестхоф и Майер.

— Обущата — пошушна Лебентал развълнувано. — Проклятие, забравихме ги. Още може да влязат в работа!

— Да. Но той трябва да има нещо на краката си. Имаме ли нещо?

— В бараката са скъсаните обуща на Буксбаум. Ще ги донеса.

— Застанете наоколо — каза 509. — Бързо! Внимателно, да не ме видят.

Той коленичи пред Ломан. Останалите застанаха така, че го заслониха от постовете по съседните кули и от камиона, който беше спрял пред барака 17. Той можа да ги събуе лесно; те бяха твърде големи. Стъпалата на Ломан бяха само кости.

— Къде са другите? Бързо, Лео!

— Ето.

Лебентал излезе от бараката. Скъсаните обуща беше скрил под сакото си. Застана пред другите и се обърна така, че успя да ги изпусне точно пред 509. 509 пъхна другите в ръката му. Лебентал ги наблъска под сакото си, докато се скриха под мишниците, и се върна към бараката. 509 нахлузи върху Ломановите крака скъсаните обуща на Буксбаум и стана, като се олюляваше. Сега камионът беше спрял пред барака 18.

— Кой го кара?

— Самият капо. Щрошнайдер.

Лебентал се върна.

— Как можахме да ги забравим! — каза той на 509. — Подметките са още здрави.

— Можем ли да ги продадем?

— Ще ги заменим.

— Добре.

Камионът се приближи. Ломан лежеше на слънце. Устата му беше изкривена и малко отворена, а едното око проблясваше като седефено копче. Никой не каза нищо. Всички го гледаха. Той беше безкрайно далеч.

Труповете от секциите B и C бяха натоварени.

— Карай! — извика Щрошнайдер. — Чакате проповед ли? Хвърлете мършите в колата.

— Елате — каза Бергер.

Тази сутрин секция D имаше само четири трупа. За първите три се намери място. Но колата беше вече пълна. Ветераните не знаеха къде да сложат Ломан. Труповете лежаха един върху друг чак догоре. Повечето бяха вкочанени.

— Най-отгоре — викна Щрошнайдер, — или да ви накарам да се раздвижите? Няколко души да се качат горе, мързеливи свини! Това е единствената работа, която ви остава. Да мрете и да товарите!

Те не можаха да качат Ломан на колата.

— Бухер, Вестхоф! — извика 509. — Елате!

Оставиха трупа отново на земята. Лебентал, 509, Ахасфер и Бергер помогнаха на Бухер и Вестхоф да се качат горе. Бухер се беше почти изкачил, но се подхлъзна и се олюля. Посегна да намери някаква опора, но трупът, за който се хвана, не беше още вкочанен. Той поддаде и се хлъзна заедно с него. Като се хлъзгаше без съпротива към земята, той изглеждаше ужасно жалък, като че беше без кости.

— Проклятие! — извика Щрошнайдер. — Що за свинщина е това?

— Бързо, Бухер! Още веднъж! — пошушна Бергер.

Те дишаха тежко и почнаха да бутат Бухер пак нагоре. Този път той успя да се задържи. — Първо другия — каза 509. — Той е още мек. По-лесно можем да го придвижим.

Това беше тялото на някаква жена. Беше по-тежка от обикновените трупове в лагера. Още имаше устни. Беше умряла, а не свършила от глад. Имаше гърди, а не торбички кожа. Не беше от женското отделение до Малкия лагер; иначе би била по-мършава. Навярно беше от лагер за замяна на евреи с южноамерикански входни визи. Там семействата още живееха общо.

Щрошнайдер беше слязъл от мястото си и видя жената.

— Иска ли ви се, пръчове такива?

И зарева от смях на собствената си шега. Като групов началник на носачите на трупове той не беше длъжен лично да кара колата; това правеше заради автомобила. В миналото бе работил като шофьор и сега караше при всяка възможност. Беше винаги в добро настроение, когато седеше зад кормилото.

Заедно, осемте души най-после качиха мекото тяло горе. Те трепереха от изтощение. Тогава вдигнаха Ломан, докато Щрошнайдер плюеше тютюнев сок върху тях. След жената Ломан изглеждаше много лек.

— Закрепете го — пошепна Бергер на Бухер и Вестхоф. — Закачете ръката му за някого.

Успяха да мушнат едната ръка на Ломан през страничната преграда. Ръката висеше навън, но напречната летва задържа тялото.

— Готово — каза Бухер и се смъкна долу.

— Готово, скакалци такива.

Щрошнайдер се смееше. Десетте разбързали се скелета му приличаха на огромни скакалци, които носят насам-натам един неподвижен единадесети.

— Скакалци — повтори той и погледна ветераните. Никой не се смееше с него. Те само дишаха тежко и гледаха края на камиона, от който се подаваха краката на мъртвите. Много крака. Между тях и детски крака с мръсни бели обуща.

— Сега — каза Щрошнайдер, като се качваше на мястото си, — кой от вас, тифусни братя, те бъде следващият?

Никой не отговори. Доброто настроение на Щрошнайдер се изпари.

— Дрисльовци — ръмжеше той. — Дори и за това не ви стига умът.

Внезапно даде газ. Моторът изтрещя като картечница. Скелетите отскочиха встрани, Щрошнайдер кимна зарадвано и обърна колата.

Те останаха в синия дим на камиона. Лебентал кашляше.

— Дебела, охранена свиня — ругаеше той.

509 продължаваше да стои в пушека.

— Може да е добре против въшки.

Колата се носеше надолу към крематориума. Ръката на Ломан стърчеше отстрани. Колата се клатеше по неравния път, а ръката се движеше, като че махаше за сбогом.

509 гледаше след нея. Той попипа златната коронка в джоба си — за миг му се стори, че и зъбът е трябвало да изчезне заедно с Ломан. Лебентал още кашляше. 509 се обърна. Сега в джоба си напипа и парчето хляб от предишната вечер. Още не беше го изял. Попипа го и то му се стори една безсмислена утеха.

— Как е положението с обущата, Лео? — попита той. — Колко струват?

 

 

Когато видя Вебер и Визе, Бергер се беше упътил за крематориума. Той закуца веднага назад.

— Вебер идва! С Хандке и с един цивилен! Мисля, че е лекарят на морските свинчета. Внимание!

Бараката се разтревожи. Висши есесовски офицери не идваха никога в Малкия лагер. Всеки знаеше, че трябва да има някаква особена причина.

— Овчарското куче, Ахасфер! — извика 509. — Скрий го!

— Мислиш ли, че ще проверяват бараките?

— Може би не. С тях има един цивилен.

— Къде са те? — попита Ахасфер. — Има ли още време?

— Да. Бързо.

Овчарското куче легна послушно, докато Ахасфер го галеше, а 509 му връзваше ръцете и краката, за да не избяга навън. Той никога не правеше това, но посещението беше необикновено и беше по-добре да не се рискува. Ахасфер натъпка в устата му и един парцал, така че можеше да диша, но не и да лае. След което го бутна в най-тъмния ъгъл.

— Там — Ахасфер вдигна ръка. — Мирно! Куш! — Овчарското куче се беше опитало да стане. — Легни! Мирно! Там! — Лудият се отпусна назад.

— Излизай! — викаше Хандке отвън.

Скелетите се блъскаха да излязат да се строят. Който не можеше да върви, биваше подкрепян или пък носен и поставен на земята.

Окаян куп от полумъртви, умиращи и изгладнели хора. Вебер се обърна към Визе.

— От такива ли имате нужда?

Ноздрите на Визе душеха, като че помирисваха печено.

— Чудесни екземпляри — мърмореше той. После си сложи рогови очила и изгледа доброжелателно редиците.

— Желаете ли да си изберете? — запита Вебер.

Визе се закашля.

— Да, само че ставаше дума доброволно.

— Е, добре — отвърна Вебер. — Както желаете. Шест души да излязат за лека работа.

Никой не се помръдна. Вебер почервеня. Старшите по барака повториха заповедта и започнаха бързо да избутват напред хората. Вебер вървеше отегчен край редиците и изведнъж попадна на Ахасфер в най-последната редица на барака 22.

— Този там! С брадата! — извика той. — Излез! Не знаеш ли, че е забранено да се ходи така. Старши! Какво си мислите вие? За какво сте тук? Да излезе напред онзи тип там!

Ахасфер излезе напред.

— Много стар — промърмори Визе и дръпна Вебер назад. — За момент. Мисля, че другояче трябва да ги подхванем.

— Хора — каза тогава той благо, — вие трябва да отидете в болница. Всички. В лазарета в лагера вече няма места. Но аз мога да настаня шестима от вас на друго място. Вие имате нужда от супи, месо и силна храна. Шест души, които имат най-голяма нужда, да излязат напред.

Никой не излезе. На такива приказки никой в лагера не вярваше. Освен това ветераните познаваха Визе. Те знаеха, че беше отвеждал хора вече няколко пъти. И никой не беше се върнал.

— Вие имате още много за плюскане, а? — изруга ги Вебер. — Ще променим това. Шест души да излязат напред, само че по-бързо!

Един скелет от секция B се олюля напред и успя да се задържи прав.

— Добре — рече Визе и го разгледа. — Вие сте разумен, добри човече. Ние ще ви охраним.

Втори го последва. После още един. Те бяха новодошли.

— Бързо! Още трима! — извика Вебер ядосан. Той смяташе историята с доброволното явяване за пиянска идея на Нойбауер. Заповед от канцеларията и шест човека се доставяха. Готово.

Ъглите на устата на Визе потръпваха.

— Аз лично ви гарантирам добра храна, хора. Месо, какао, хранителни супи!

— Господин щабен лекар — каза Вебер, — бандата не разбира, когато говорят с нея така.

— Месо? — запита скелетът Вася, който стоеше като хипнотизиран до 509.

— Естествено, мили човече — Визе се обърна към него. — Всеки ден. Всеки ден месо.

Вася предъвкваше. 509 го бутна предупредително с лакът. Движението беше много слабо, но при все това Вебер го забеляза.

— Куче — ритна той 509 в корема. Ритникът не беше много силен, по мнението на Вебер това беше предупреждение, а не наказание. Но 509 падна.

— Ставай, мошеник!

— Не така, не така — мърмореше Визе и дръпна Вебер назад. — Трябват ми неповредени.

Той се наведе над него и го опипа. След малко 509 отвори очи. Не погледна Визе. Гледаше Вебер.

Визе се изправи.

— Вие трябва да отидете в болница, мили човече. Ние ще се погрижим за вас.

— Аз не съм ранен — изпъшка 509 и стана с мъка.

Визе се усмихна.

— Като лекар аз знам по-добре. — Той се обърна към Вебер — Ето още двама. Сега последният. Един по-млад. — Той посочи Бухер, който стоеше от другата страна на 509. — Може би този.

— Марш вън!

Бухер излезе до 509 и другите. Сега, при отвора, който се беше образувал, Вебер забеляза чехчето Карел.

— Ето ви още половин порция. Искате ли да го получите като добавка?

— Благодаря. Имам нужда от напълно възмъжали хора. Тези ми стигат. Сърдечно благодаря.

— Добре. Вие шестимата ще се явите в канцеларията след петнайсет минути. Старши! Отбележи номерата. Измийте се, мръсни свини!

 

 

Те стояха като ударени от гръм. Никой не проговори. Знаеха какво означава това. Само Вася се хилеше. Беше побъркан от глад и повярва в думите на Визе. Тримата новаци се пулеха тъпо в празното пространство; те биха последвали безволно всяка заповед, включително и да се хвърлят върху тел с високо напрежение. Ахасфер лежеше на земята и стенеше. Хандке го беше набил с тояга, след като Вебер и Визе си бяха отишли.

— Йозеф — чу се слаб глас откъм женския лагер.

Бухер не помръдна. Бергер го побутна.

— Това е Рут Холанд.

Женският лагер се намираше вляво от Малкия лагер и беше разделен от него с двоен бодлив тел, по който не минаваше електрически ток. Състоеше се само от две малки бараки, построени през войната, когато бяха започнали новите масови арести. По-рано в лагера нямаше жени.

Преди две години Бухер беше работил там две седмици като дърводелец. Тогава той беше срещнал Рут Холанд. Понякога двамата бяха успявали за късо време тайно да се виждат и да говорят; после Бухер беше преведен в друга група. Отново се видяха, когато той бе изпратен в Малкия лагер. Понякога нощем или при мъгла можеха да си шепнат.

Рут Холанд стоеше зад бодливия тел, който разделяше двата лагера. Вятърът развяваше раирания халат около слабите и крака.

— Йозеф — извика тя отново.

Бухер вдигна глава.

— Махни се от тела! Ще те видят!

— Аз чух всичко. Не отивай!

— Махни се оттам, Рут. Караулът може да стреля.

Тя поклати глава. Косата й беше къса и съвсем бяла.

— Не ти! Остани тук! Не отивай! Остани тук, Йозеф!

Бухер погледна безпомощно 509.

— Ние ще се върнем — каза 509 вместо него.

— Няма да се върне. Аз знам. И ти знаеш. — Тя хвана с ръце тела. — Никой никога не се връща.

— Върви си, Рут — Бухер погледна към кулите. — Опасно е да стоиш там.

— Няма да се върне! Всички знаете!

509 не отвърна нищо. Нямаше какво да отвърне. Беше като глух. Нямаше никакви усещания вече. Нито за другиго, нито за себе си. Край. Той знаеше, но не го чувствуваше още. Само съзнаваше, че нищо не чувствува.

— Той няма да се върне — повтаряше Рут Холанд. — Той не трябва да отива.

Бухер беше впил поглед в земята. Беше много замаян, за да може да отговори.

— Той не трябва да отива — казваше Рут Холанд. Това звучеше като молитва, монотонно, без възбуда. Беше вече отвъд всякаква възбуда.

— Да отиде някой друг. Той е млад. Друг да отиде вместо него.

Никой не отговори. Всички знаеха, че Бухер трябва да отиде. Номерата бяха отбелязани от Хандке. И кой би отишъл вместо него?

Те стояха и се гледаха. Тези, които трябваше да вървят, и онези, които оставаха. Гледаха се. Ако беше паднал гръм и беше убил Бухер и 509, щеше да е по-поносимо. Но сега беше непоносимо, защото в този последен поглед лежеше лъжата, мълчаливото: „Защо аз? Тъкмо аз?“ — от една страна, и: „Слава богу, не съм аз! Не аз!“ — от другата страна. Ахасфер се надигна полека от земята. Той погледа един миг замаяно пред себе си; после си спомни. Промърмори нещо.

Бергер се обърна.

— Аз съм виновен — изхленчи старият изведнъж. — Аз, моята брада, затова стана така! Иначе Вебер не би се приближил към нас. О…

Започна да тегли брадата си с ръце. Сълзи се лееха по лицето му. Беше много слаб, за да може да скубе космите си. Седеше на земята и клатеше глава насам-натам.

— Върви в бараката — каза Бергер строго.

Ахасфер го погледна. После падна по очи и започна да вие.

— Трябва да вървим — каза 509.

— Къде е зъбът? — попита Лебентал.

509 бръкна в джоба си и го подаде на Лебентал. — Ето.

Лебентал го взе. Той трепереше.

— Твоят бог! — запелтечи той и направи неясно движение към града и изгорялата черква долу. — Твоите знамения! Твоят огнен стълб!

509 отново опипа джоба си. Беше усетил хляба, когато извади зъба. Каква полза от това, че не беше го изял? Подаде го на Лебентал.

— Изяж го ти! — каза Лебентал ядосан и безпомощен. — Твой е.

— За мен вече няма смисъл.

Един мюсюлманин беше видял парчето хляб. Той се хвърли с широко отворена уста към ръката на 509 и се опита да го захапе. 509 го отблъсна и бутна парчето в ръката на Карел, който през цялото време беше стоял мълчаливо до него. Мюсюлманинът посегна към Карел. Момчето го ритна спокойно и точно в глезена. Мюсюлманинът се олюля и другите го изблъскаха настрани.

Карел погледна 509.

— С газ ли ще ви убият? — попита той делово.

— Тук няма газови камери, Карел. Би трябвало да знаеш това — каза Бергер троснато.

— Така ни казваха и в Биркенау. Ако ви дадат кърпи и ви кажат да се изкъпете, ще бъде с газ.

Бергер го бутна настрана.

— Върви и изяж хляба, иначе ще ти го вземе някой.

— Вече ще внимавам.

Карел натъпка хляба в устата си. Беше питал, както се пита за целта на някакво пътуване, без да мисли нещо лошо. Беше израснал в концентрационните лагери и не познаваше нищо друго.

— Елате — каза 509.

Рут Холанд започна да плаче. Ръцете й висяха върху бодливия тел като нокти на птица. Показваше зъбите си и стенеше. Нямаше сълзи.

— Елате — каза 509 още веднъж. Погледът му мина през останалите. Повечето от тях вече се бяха върнали равнодушно в бараките. Изведнъж му се стори, че има да казва нещо много важно, от което зависи всичко. Напрегна всичките си сили, но не можа да го изрази в мисли и думи. — Не забравяйте това — успя да каже най-после.

Никой не отвърна нищо. Видя, че ще забравят. Те бяха виждали нещо подобно вече много пъти досега. Бухер може би не би забравил, беше още млад, но той трябваше да върви с тях.

Те закрачиха по пътя. Не се миха. Това беше шега от страна на Вебер; лагерът никога не бе имал достатъчно вода. Вървяха направо. Не се оглеждаха. Минаха през вратата на телената мрежа, която отделяше Малкия лагер. Вратата на мъртвите. Вася мляскаше. Тримата новаци вървяха като автомати. Минаха край първите бараки на трудовия лагер. Групите бяха заминали вече отдавна. Бараките бяха празни и безутешни. Но за 509 сега те изглеждаха най-примамливото нещо в света. Изведнъж бяха станали подслон, живот и сигурност. Той би искал да пропълзи вътре и да се скрие, далеч от този безмилостен път към смъртта. „С два месеца по-рано — мислеше той тъпо. — Може би само с две седмици. Всичко напразно. Напразно.“

— Другари — каза изведнъж някой до него пред барака 13. Пред вратата стоеше мъж с черно брадясало лице.

509 го погледна.

— Не забравяйте това — измърмори той. Човекът беше непознат.

— Няма да забравим — отвърна мъжът. — Къде отивате?

Хората, останали в трудовия лагер, бяха видели Вебер и Визе. Те знаеха, че това означава нещо особено.

509 спря. Погледна човека. Изведнъж усети прилив на живот. Отново почувствува важното, което трябваше да каже, това, което не биваше да изчезне.

— Не забравяйте — шепнеше той настойчиво. — Никога! Никога!

— Никога! — повтори човекът с глух глас. — Накъде отивате?

— В една болница. Като опитни зайци. Не забравяйте това. Как се казваш?

— Левински, Станислав.

— Не забравяй, Левински — рече 509. Като че името придаваше повече сила. — Левински, не забравяй.

— Няма да забравя.

Левински докосна с ръка рамото на 509. Но 509 почувствува това само с рамото си. Той погледна Левински още веднъж. Левински кимаше. Лицето му не беше като лицата в Малкия лагер. 509 почувствува, че човекът го е разбрал и продължи нататък.

Бухер го изчака. Те настигнаха групата на другите четирима, които се влачеха по-нататък.

— Месо — мърмореше Вася. — Супа и месо.

Канцеларията миришеше на студена воня и боя за обуща. Началникът беше приготвил книжата. Заедно с едно равнодушно:

— Трябва да подпишете това тук.

509 се наведе над масата. Не беше разбрал какво трябва да подпише. Обикновено затворниците биваха командировани и край. Тогава почувствува, че някой го гледа. Гледаше го един от писарите, които стояха зад капосите. Имаше червена като огън коса. Като видя, че 509 го е забелязал, той поклати едва уловимо глава от дясно на ляво и веднага пак погледна към масата си.

Вебер влезе. Всички застанаха мирно.

— Продължавайте! — изкомандува той и взе книжата от масата. — Още ли не сте готови? Бързо подпишете това!

— Аз не мога да се подписвам — каза Вася, който стоеше най-близо.

— Тогава направи три кръста.

Вася направи три кръста.

— Следващите!

Трите имена бяха прибавени едно след друго. 509 полагаше мъчителни усилия да събере мислите си. Струваше му се, че би трябвало да има някакъв изход. Отново погледна към писаря насреща, но той не вдигна вече поглед.

— Сега ти! — изръмжа Вебер. — Бързо. Мечтаеш ли?

509 взе бележката. Очите му бяха мътни. Написаните на пишеща машина редове танцуваха.

— Пък и чете още — Вебер го блъсна. — Подписвай, куче въшливо!

Но 509 беше прочел достатъчно. Беше прочел думите: „Заявявам доброволно…“ Той остави листа върху масата. Това беше отчаяна последна възможност! Писарят беше имал пред вид това.

— Бързо, бе, треперящ козел! Да не ти се е прищяло да ти държа ръката!

— Аз доброволно не желая — каза 509.

Началникът се опули. Писарите вдигнаха глави и веднага пак ги сведоха над книжата. Изведнъж стана много тихо.

— Какво? — запита тогава Вебер, който не можеше да повярва.

509 пое дъх.

— Аз доброволно не желая.

— Отказваш да подпишеш?

— Да.

Вебер си облиза устните.

— Така, ти няма да подпишеш?

Той хвана лявата ръка на 509, изви я и я дръпна нагоре. 509 падна по очи на пода. Вебер продължаваше да държи извитата му ръка, повдигна я високо, залюля го и го ритна в гърба. 509 извика и утихна.

Сега Вебер го хвана с другата ръка за яката и го изправи отново. 509 падна.

— Слабак — изръмжа той. После отвори една врата. — Клайнерт! Михел! Вземете тоя окаяник оттатък и го събудете. Оставете го там. Аз ще дойда.

Те извлякоха 509 навън.

— Сега ти — рече Вебер на Бухер. — Подписвай!

Бухер трепереше. Искаше да не трепери, но не можеше да се овладее. Внезапно се озова сам. 509 го нямаше вече. Всичко в него се огъваше. Трябваше веднага да направи това, което беше направил 509, иначе щеше да стане много късно. И той щеше да извърши като автомат това, което се заповядваше.

— И аз няма да подпиша — запъна се той.

Вебер се ухили.

— Виж ти! Още един! Та това е като в доброто старо време при откриването на лагера!

Бухер едва ли усети удара. Трещяща тъмнина се сгромоляса отгоре му. Когато се събуди, Вебер се беше надвесил над него. „509 — помисли той тъпо, — 509 е двадесет години по-стар от мене и с него той направи същото. Трябва да издържа.“

Той усещаше болка, огън, ножове в раменете, не чуваше, че крещи — тъмнината го беше обгърнала пак.

Когато се събуди за втори път, лежеше до 509, мокър, на циментовия под, в друго помещение. През някакво бучене се долавяше гласът на Вебер:

— Аз мога да подпиша вместо вас и всичко ще бъде свършено, но няма да го направя. Ще пречупя упоритостта ви… Вие ще подпишете сами. Ще ме молите на колене да ви разреша да подпишете, ако изобщо можете да го направите още.

509 виждаше главата на Вебер като тъмно петно пред прозореца. Върху фона на небето тя изглеждаше много голяма. Главата беше смърт, а небето зад нея изведнъж живот, живот, все едно къде и как, въшлясал, пребит, в кърви, живот въпреки всичко, един миг само — тогава го обзе някакво вцепенено безразличие, нервите му се отпуснаха отново като по милост и вече нямаше друго освен слабо бучене. „Защо се съпротивлявам — мислеше смътно нещо в него, когато той се събуди пак, — не е ли все едно да бъда пребит тук или да подпиша и да загина от една инжекция, по-бързо оттук, по-безболезнено.“ После чу глас, своя собствен глас, с който като че говореше някой друг:

— Не, няма да подпиша и да ме пребиете.

Вебер се засмя.

— Иска ти се на тебе, скелет такъв! За да свърши, а? Пребиването трае със седмици при нас. Ние едва започваме.

Той взе отново ремъка от колана си. Ударът улучи 509 през очите. Не ги нарани; те бяха хлътнали дълбоко. Вторият улучи устните. Те се напукаха като сух пергамент. Още няколко удара по черепа с токата на колана и той отново загуби съзнание.

Вебер го отмести встрани и започна да удря Бухер. Бухер се опита да се отдръпне, но беше много бавен. Ударът го улучи по носа. Той се сви, а Вебер го ритна между краката. Бухер изрева. Усети токата на колана още няколко пъти по врата си, после отново навлезе във вихъра на мрака.

Чуваше неясни гласове, но не помръдваше. Докато изглеждаше припаднал, нямаше да бъде бит. Гласовете минаваха над него в безкрая. Опитваше се да не се вслушва, но те идваха по-близо и бодяха ушите и мозъка.

— Съжалявам, господин докторе, но ако хората не желаят доброволно… вие сам виждате, Вебер ги е уговарял основно.

Нойбауер беше в блестящо настроение, очакванията му бяха далеч надминати.

— Това по ваше желание ли е? — попита той Визе.

— Не, разбира се.

Бухер се опита внимателно да отвори малко очи, но не можеше да контролира клепките си. Те се отвориха като у механическа кукла. Видя Визе и Нойбауер. После видя 509. 509 също беше отворил очи. Вебер не беше там.

— Не, разбира се — заяви Визе още веднъж. — Като културен човек…

— Като културен човек — прекъсна го Нойбауер — вие имате нужда от тези хора за своите експерименти, нали?

— Това е въпрос на науката. Нашите опити спасяват живота на десетки други хора. Може би не разбирате това.

— Разбирам. Но вие може би не разбирате това тук. Прост въпрос на дисциплина. Също извънредно важен.

— Всеки по свой начин — заяви Визе високомерно.

— Естествено, естествено. Съжалявам, че не можах да ви услужа по-добре. Но ние не принуждаваме никого от питомците си за каквото и да било. А хората тук, изглежда, нямат желание да напускат лагера. — Той се обърна към 509 и Бухер. — Значи, вие искате да останете в лагера?

509 помръдна устни.

— Какво? — запита Нойбауер строго.

— Да — каза 509.

— А ти там?

— Аз също — промълви Бухер.

— Виждате ли, господин щабен лекар? — Нойбауер се усмихваше. — Хората предпочитат да са тук. Нищо не може да се направи.

Визе не се усмихна.

— Глупаци — каза той презрително към 509 и Бухер. — Този път наистина не искахме да правим друго, а само експерименти с подхранване.

Нойбауер духна дима от пурата си.

— Още по-добре. Двойно наказание за неподчинение. Все пак ако желаете да опитате отново да намерите други в лагера, свободен сте, господин докторе.

— Благодаря — каза Визе студено.

Нойбауер затвори вратата след него и се върна в стаята. Обгръщаше го син ароматен облак тютюнев дим. 509 го подуши и изведнъж усети непреодолимо болезнено желание в дробовете си. То нямаше нищо общо с нервите; беше някакво чуждо самостоятелно желание, което се беше вкопчило с нокти в дробовете му. Без да съзнава, той дишаше дълбоко и усещаше дима, а в същото време наблюдаваше Нойбауер. Отначало не разбираше защо той и Бухер не бяха изпратени с Визе, но после разбра. Имаше само едно обяснение. Те не се бяха подчинили на офицер от SS и затова с нещо щяха да бъдат наказани в лагера. Наказанието можеше да се предвиди лесно — бяха обесвали хора само заради неподчинение на капо. Грешка направиха, че не подписаха и той го почувствува изведнъж. С Визе може би щяха да имат още един шанс. Сега бяха загубени.

Задушаващо разкаяние го овладя. То натискаше стомаха му, напираше към очите му, а в същото време той остро и необяснимо изпитваше бясно влечение към тютюневия дим.

Нойбауер наблюдаваше номера върху гърдите на 509. Беше малък номер.

— Откога си тук? — попита той.

— От десет години, господин оберщурмбанфюрер.

Десет години. Нойбауер даже не знаеше, че все още има затворници от първите. „В същност доказателство за моята добрина — помисли си той. — Сигурно не са много лагерите, в които може да се случи такова нещо.“ Той дръпна от пурата си. Това даже можеше да му бъде полезно някога. Никой не знаеше какво може да стане.

Вебер влезе. Нойбауер извади пурата от устата си и се оригна. На закуска беше ял салам и бъркани яйца — едно от любимите му яденета.

— Оберщурмфюрер Вебер — каза той — това тук не беше заповядано.

Вебер го погледна. Очакваше шега. Шегата не дойде.

— Ще ги обесим тази вечер при проверката — каза най-сетне той.

Нойбауер се оригна още веднъж.

— Не беше заповядано — повтори той. — Впрочем, защо вършите на своя глава такива неща?

Вебер не отговори веднага. Той не разбираше защо Нойбауер въобще пилее думите си за такива дреболии.

— За това има достатъчно хора — каза Нойбауер. В последно време Вебер беше станал доста самостоятелен. Нямаше да е зле, ако и той веднъж усети кой заповядва тук.

— Какво става с вас, Вебер? Нервите ви ли не издържат?

— Не.

Нойбауер се обърна пак към 509 и Бухер. Да се обесят, беше казал Вебер. В същност правилно. Но защо? Денят беше минал по-добре, отколкото можеше да се предположи. А освен това би било твърде добре да се покаже на Вебер, че не всичко става така, както той мисли.

— Това не е пряк отказ от изпълнение на заповед — заяви той. — Аз наредих да намерят доброволци. А това, изглежда, не е станало така. Дайте на хората по два дена карцер и нищо повече. Нищо повече, Вебер, разбрахте ли? Аз искам заповедите ми да бъдат изпълнявани.

— Тъй вярно.

Нойбауер излезе с чувство на превъзходство и задоволство. Вебер го проследи презрително с поглед. „Нерви — мислеше той. — Кой е нервният? И кой омеква? Два дена карцер!“ — Той се обърна с досада. Ивица слънчева светлина падаше върху смазаното лице на 509. Вебер го разгледа внимателно.

— Че аз те познавам май. Откъде?

— Не знам, господин оберщурмфюрер.

509 знаеше много добре. Надяваше се, че Вебер няма да си спомни.

— Отнякъде те познавам. Ще открия това. Откъде имаш тези рани?

— Паднах, господин оберщурмфюрер.

509 си отдъхна. Това беше старата рутина. Една шега от първите дни на лагера. Никой не биваше да признава, че е бил бит.

Вебер го погледна още веднъж.

— Познавам тази муцуна отнякъде — измърмори той.

После отвори вратата.

— Отнесете двамата в карцера. Два дена — той се обърна пак към 509 и Бухер. — Само да не помислите, че сте се изплъзнали, мръсници! Все пак аз ще ви обеся.

Измъкнаха ги навън. 509 затвори очи от болка. После усети чистия въздух. Отново отвори очи. Видя небето. Синьо и безкрайно. Обърна глава към Бухер и го видя. Бяха се спасили. Поне засега. Мъчно можеше да се повярва.