Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (5)

V

В бараката беше тъмно. Вонеше. Вече от дълго време нямаше осветление вечер.

— 509 — пошепна Бергер, — Ломан иска да говори с теб.

— Дойде ли време?

— Още не.

509 се промъкна пипнешком през тесния коридор до нара, край който се открояваше слабо четириъгълникът на прозореца.

— Ломан?

Нещо изшумоля.

— И Бергер ли е тук? — попита Ломан.

— Не.

— Доведи и него.

— Защо?

— Доведи го!

509 се помъкна назад. Последваха го ругатни. Стъпваше по налягалите в прохода тела. Някой го захапа за глезена. Той започна да удря по някаква непозната глава, докато зъбите се разтвориха.

Няколко минути по-късно се върна заедно с Бергер.

— Ето ни. Какво искаш?

— На̀! — Ломан протегна ръка.

— Какво? — попита 509.

— Сложи ръката си под моята. Отворена. Внимателно.

509 усети слабият юмрук на Ломан. Беше сух като кожа на гущер. Полека се отвори. Нещо падна в ръката на 509, малко и тежко.

— Взе ли го?

— Да. Какво е това? Да не е…

— Да — пошепна Ломан. — Зъбът ми.

— Какво? — Бергер се примъкна по-близо. — Кой го направи?

Ломан започна да се смее. Почти беззвучен, недействителен смях.

— Аз.

— Ти? Как?

Почувствуваха задоволството на умиращия. Той изглеждаше детински горд и дълбоко успокоен.

— Гвоздей. Два часа. Малък железен гвоздей. Намерих го и с него изчовърках зъба.

— Къде е гвоздеят?

Ломан протегна ръка и го даде на Бергер. Бергер го вдигна срещу светлината на прозореца и го опипа.

— Мръсен и ръждясал. Тече ли кръв?

Ломан се засмя пак.

— Бергер — каза той, — аз не се страхувам вече от отравяне на кръвта.

— Чакай — Бергер потърси нещо в джоба си. — Има ли някой кибрит?

Кибритът беше скъпоценност.

— Аз нямам — отговори 509.

— Ето — каза някой от средното легло.

Бергер драсна. Кибритът пламна. Двамата затвориха очи, за да не ги заслепи. После вече можаха да виждат за няколко секунди.

— Отвори си устата, — каза Бергер.

Ломан го гледаше втренчено.

— Не ставай смешен — прошепна той. — Продайте златото.

— Отвори си устата!

По лицето на Ломан мина нещо като усмивка.

— Остави ме на мира. Добре че ви видях двамата още веднъж на светлина.

— Ще те намажа с йод. Ще взема шишето.

Бергер подаде кибрита на 509 и се промъкна до леглото си насреща.

— Изгасете светлината! — кресна някой.

— Не говори глупости! — отговори мъжът, който беше дал кибрита.

— Изгасете светлината! — изкряска другият глас отново. — Искате часовите да ни изпозастрелят ли?

509 стоеше тъй, че наведеното му тяло се намираше между стената и кибрита. Човекът от средното легло държеше одеялото си срещу прозореца, а 509 закри малкия пламък с куртката си отстрани. Очите на Ломан бяха много ясни. Прекалено ясни. 509 погледна кибритената клечка, която не беше догоряла още, а после Ломан — като мислеше, че познава Ломан от седем години и че сега за последен път го вижда жив. Той бе виждал твърде много такива лица и не можеше да не знае това.

Почувствува горещината на пламъка върху пръстите си, но задържа кибрита, колкото можа да издържи. Чу, че Бергер връща. Тогава стана пак тъмно, като че бе ослепял.

— Имаш ли още една клечка? — попита той човека от средното легло.

— Ето — подаде му човекът, — последната.

„Последната — мислеше 509, — петнадесет, секунди светлина. Петнадесет секунди за четиридесет и петте години, които се наричаха още Ломан. Последните.“ Малък, трептящ кръг.

— Изгаси светлината! По дяволите! Избийте му кибрита от ръката!

— Идиот! Никой не ни вижда!

509 сведе клечката. Бергер стоеше до него с шише в ръка.

— Отвори си устата…

Спря се. Сега и той видя ясно Ломан. Нямаше смисъл да се носи йод. А пък и той беше направил това само за да има какво да върши. Бавно пъхна шишето в джоба си. Ломан го гледаше спокойно, без да мигне. 509 сведе очи. Отвори ръката си и видя блещукането на малкото късче злато. После погледна отново Ломан. Пламъкът опари пръстите му. Една сянка отстрани го удари по ръката. Светлината угасна.

— Лека нощ, Ломан — каза 509.

— Аз ще мина после още веднъж — каза Бергер.

— Оставете — промълви Ломан. — Сега вече… е лесно…

— Може би ще намерим още няколко клечки кибрит.

Ломан не отговори вече.

509 усещаше колко твърда и тежка е в ръката му златната коронка.

— Ела навън пошепна той на Бергер. — По-добре да поговорим вън. Там ще сме сами.

Промъкнаха се през вратата и отидоха на завет зад бараката. Градът беше затъмнен и в по-голямата част от него осветлението угасено. Само кулата на черквата „Света Катерина“ гореше още като огромен факел. Беше много стара, от сухи греди: маркучите на пожарникарите не бяха се справили и бяха оставили да изгори.

Те седнаха.

— Какво да правим? — запита 509.

Бергер потърка възпалените си очи.

— Ако коронката е регистрирана в канцеларията, загубени сме. Те ще я потърсят и ще обесят неколцина от нас. Мене пръв.

— Той каза, че не е регистрирана. Когато дойде, още не беше въведено. От седем години е в лагера. И тогава избиваха златните зъби, но не ги регистрираха. Това започна по-късно.

— Сигурен ли си?

509 вдигна рамене.

Помълчаха малко.

— Разбира се, ние можем да кажем истината и да предадем коронката. Или да я пъхнем в устата му, когато умре — заяви 509 най-после. Ръката му стисна малкото парченце.

— Така ли искаш?

Бергер поклати глава. Златото значеше живот за няколко дена. И двамата знаеха, че щом вече е у тях, те няма да го предадат.

— А не може ли той да е извадил зъба си още преди години и да го е продал сам? — запита 509.

Бергер го погледна.

— Смяташ ли, че есесовците ще повярват?

— Не. Особено ако открият прясната рана в устата му.

— Това е най-лесното. Ако поживее още малко, раната ще заздравее. Освен това при заден кътник проверката става по-трудно, щом трупът се вдърви. Ако умре довечера, ще бъде вече вдървен още утре преди обед. Ако умре утре сутринта, ще трябва да го задържим, докато се вцепени. Може би ще измамим Хандке при утринната проверка.

509 погледна Бергер.

— Трябва да рискуваме. Имаме нужда от пари. Особено сега.

— Да. И без това не можем да направим нищо друго. Кой ще продаде зъба?

— Лебентал. Само той може да го направи.

Вратата на бараката оттатък се отвори. Неколцина извлякоха някакво тяло за ръцете и краката и го помъкнаха към един куп до пътя. Там лежаха мъртвите, които бяха починали след вечерната проверка.

— Това да не е Ломан?

— Не. Не са от нашите. Мюсюлмани са.

Хората, които бяха захвърлили мъртвия, се заклатушкаха обратно към бараката.

— Дали някой е забелязал, че сме взели зъба? — попита Бергер.

— Не вярвам. Около нас бяха само мюсюлмани. Може би човекът, който ни даде кибрита.

— Каза ли нещо?

— Не. До този момент не. Но той все още може да дойде, за да поиска своя дял.

— Това е най-малкото. Въпросът е да не предпочете да ни издаде.

509 помисли малко. Знаеше, че има хора, които за парче хляб можеха да направят всичко.

— Не изглеждаше такъв — каза най-после той. — Иначе защо ще ни дава кибрит?

— Едното няма нищо общо с другото. Трябва да внимаваме. Иначе сме загубени и двамата. Също и Лебентал.

509 знаеше добре това. Беше виждал да бесят хора за много по-малко.

— Трябва да го наблюдаваме — реши той. — Поне докато Ломан бъде изгорен или Лебентал продаде зъба. След това няма да може да направи нищо.

Бергер кимна.

— Ще вляза още веднъж. Може би ще узная нещо.

— Добре. Аз оставам тук и ще почакам Лео. Той трябва да е още в трудовия лагер.

Бергер стана и отиде в бараката. Двамата с 509 биха рискували живота си без колебание, ако Ломан можеше някак да бъде спасен. Но той не можеше да бъде спасен. Поради това те говореха за него като за неодушевен предмет. Годините в лагера ги бяха научили да мислят трезво.

 

 

509 беше приклекнал в сянката на нужника. Това беше добро място; тук никой не му обръщаше внимание. В Малкия лагер имаше за всички бараки един-единствен нужник, който беше построен на границата между двата лагера и към който от бараките се точеше напред и назад безкрайна върволица от постоянно стенещи скелети. Почти всички имаха диария или нещо по-лошо. А мнозина лежаха без сили наоколо и чакаха да се съвземат, за да се запрепъват по-нататък. От двете страни на нужника минаваше телената мрежа, която разделяше Малкия лагер от трудовия.

509 седеше така, че можеше да наблюдава вратата в телената мрежа. Тя беше направена за SS-блокфюрера, за старшите по барака, за бакарите, за носачите на трупове и за колата на мъртвите. От барака 22 можеше да я използува само Бергер, когато отиваше в крематориума. За всички други тя беше строго забранена. Полякът Зилбер я беше нарекъл вратата на смъртта, защото затворниците, които биваха довеждани в Малкия лагер, се завръщаха оттам само като трупове. Всеки часови имаше право да стреля, ако някой скелет се опитваше да се добере до трудовия лагер. Но никой не правеше подобен опит. И от трудовия лагер насам идваха единствено тези, които имаха работа. Малкия лагер не беше само под лека карантина; той беше отписан изобщо и от другите затворници. Смятаха го за нещо като гробища, в които мъртвите за късо време се клатушкат още насам-натам.

През телената мрежа 509 можеше да вижда част от уличките на трудовия лагер. Те гъмжаха от затворници, които използуваха остатъка от свободното си време. Виждаше ги как разговарят помежду си, стоят на групи или минават по уличките — и макар че това беше само една част от концентрационния лагер, струваше му се, че от тях го дели непреодолима пропаст, че оттатък е нещо като загубено отечество, в което все пак има още живот и задружност. Зад себе си чуваше лекото тътрене на затворниците, които се люшкаха към нужника, и сякаш виждаше техните мъртви очи, без да се обръща. Те почти не говореха — най-вече стенеха или се препираха с уморени гласове; вече не мислеха. Със скръбен присмех в лагера ги наричаха мюсюлмани, защото бяха напълно отдадени на съдбата си. Движеха се като автомати и нямаха вече собствена воля; всичко в тях беше заличено, освен няколко телесни функции. Това бяха живи мъртъвци, които мряха като мухи при застудяване. Малкия лагер беше пълен с такива. Те бяха пречупени и загубени, и нищо не можеше да ги спаси — даже и свободата.

509 усети нощния студ до мозъка на костите си. Мърморенето и стоновете се надигаха зад него като сив порой, в който човек можеше да се удави. Това беше изкушението да се примириш, срещу което ветераните отчаяно се бореха. 509 се раздвижи неволно и поклати глава, за да почувствува, че е жив още и че още има своя собствена воля. Тогава в трудовия лагер прозвуча тръба. Тамошните бараки, които имаха отделни нужници, се заключваха през нощта. Групите по уличките се разпръснаха. Хората изчезнаха. За по-малко от една минута оттатък всичко опустя и само безнадеждното шествие на сенките в Малкия лагер продължи — забравени от другарите си отвъд телената мрежа, отписани, изолирани, остатък от трептящ живот в територията на сигурната смърт.

 

 

Лебентал не дойде през вратата. 509 го видя внезапно, че минава косо през плаца пред него. Изглежда, беше влязъл някъде зад нужника; никой не знаеше откъде се промъква; 509 не би се учудил, ако го видеше да си служи и с отличителната лента на длъжностно лице.

— Лео!

Лебентал се спря.

— Какво има? Внимание! Оттатък има още есесовци. Ела оттук.

Отидоха към бараките.

— Докопа ли нещо? — попита 509.

— Какво?

— Храна. Какво друго?

Лебентал вдигна рамене.

— Храна, какво друго — повтори той смутено. — Как си го представяш това? Да не би да съм капо на кухнята?

— Не.

— Е, добре! Какво искаш тогава от мене?

— Нищо. Аз само запитах дали си докопал нещо за ядене.

Лебентал отново се спря.

— За ядене — рече горчиво той. — А знаеш ли, че евреите в целия лагер са лишени за два дни от хляб? Заповед на Вебер.

509 го гледаше втренчено.

— Наистина ли?

— Не. Аз го измислих. Измислям винаги по нещо. Весело е!

— Боже мой! Има да мрат!

— Да. Купища. А ти искаш да знаеш дали съм докопал нещо за ядене.

— Успокой се, Лео. Седни. Проклета история. Тъкмо сега! Сега, когато имаме нужда от всичката храна, до която можем да се доберем!

— Така? Може би аз съм виновен, а? — Лебентал започна да трепери. Трепереше винаги, когато се вълнуваше, а се вълнуваше лесно; беше много чувствителен. За него това не означаваше нищо повече от тропането с пръсти по масата за другиго. Дължеше се на продължителния глад. Той засилваше или обезсилваше всички емоции. Истерията и апатията бяха родни сестри в лагера.

— Направих всичко възможно — мърмореше Лебентал тихичко с тънък, писклив глас. — Аз мъкнах, рискувах, доставях, а ти идваш и ми заявяваш, че имаме нужда…

Гласът му изведнъж потъна като неразбираемо клокочене в някакво тресавище. Като че бе издърпан щепселът на някой от високоговорителите на лагерната радиоуредба. Лебентал заопипва с ръце земята около себе си. Лицето му сега не приличаше вече на обидена мъртвешка глава; имаше само чело, нос, жабешки очи, а под тях — купчинка повяхнала кожа с дупка в средата. Най-после той намери изкуствената си челюст на земята, избърса я в сакото си и я бутна обратно в устата. Високоговорителят беше включен отново. Гласът се появи пак, висок и креслив.

509 го остави да хленчи, без да го слуша. Лебентал забеляза това и престана.

— Често са спирали хлебните ни дажби — каза най-после той унило. — И за повече от два дена. Какво става с теб, та правиш такива сцени днес?

509 го гледа известно време. После показа града и горящата черква!

— Какво става ли? Това там, Лео…

— Какво?

— Това там, долу. Какво беше казано в Стария завет?

— Какво общо имаш ти със Стария завет?

— Нямаше ли нещо такова при Мойсей? Огнен стълб, който извел народа от робството?

Лебентал започна да мига.

— „Димен облак денем, огнен стълб нощем“ — рече той, вече без да пъшка — Това ли искаш да кажеш?

— Да. И не беше ли бог в тях?

— Йехова.

— Добре, Йехова. А това там, долу — знаеш ли какво е? — 509 изчака един миг. — То е нещо такова — каза след малко. — То е надеждата, Лео, надежда за нас! По дяволите, никой ли от вас не иска да го види?

Лебентал не отговори. Седеше свит и гледаше към града. 509 се отпусна. Беше го изговорил, сега, най-после, за пръв път. „Едва може да се изрече — мислеше той, — почти смазва човека, такава ужасна дума. Когато ми идваше наум през всичките тези години, аз я избягвах, но днес се яви пак, днес, не смея дори да си довърша мисълта, тя е отново тук и — или ще ме сломи, или ще се сбъдне.“

— Лео — рече той. — Това там, долу, означава, че и това тук ще бъде разрушено.

Лебентал се раздвижи.

— Ако загубят войната — промълви той. — Само тогава! Но кой знае? — и без да иска, се огледа страхливо.

През първите години лагерът беше доста добре осведомен за хода на войната. По-късно обаче, когато вече нямаше победи, Нойбауер беше забранил да се внасят вестници и да се съобщават новини за отстъплението по лагерната радиоуредба. Оттогава из бараките се носеха най-невероятни слухове и в края на краищата вече никой не знаеше на какво да вярва. Войната вървеше зле, това се знаеше, но революцията, която мнозина чакаха от години, не беше още избухнала.

— Лео — каза 509, — те ще я загубят. Това е краят. Ако това долу беше станало през първите години на войната, нямаше да има никакво значение. Но сега, след пет години, то означава, че другите печелят.

Лебентал се озърна пак.

— Защо говориш за това?

509 познаваше суеверието на бараките. Изреченото губи своята сигурност и сила — а една измамена надежда беше винаги тежка загуба на енергия. Това беше и основанието за предпазливостта на другите.

— Говоря за това, защото сега трябва да говорим за него — каза той. — Време е. Сега то ще ни помогне да издържим. — Този път не е лъжлив слух. Няма да трае дълго. Трябва… — той се запъна.

— Какво? — попита Лебентал.

509 сам не знаеше точно. „Да издържим — мислеше той. — Да издържим и нещо повече…“

— Надбягване — каза най-после той. — Надбягване, Лео… със… „Със смъртта“ — мислеше той, но не го изрече. Посочи към казармите на SS. — С онези там. Сега не трябва да загубим. Краят се вижда, Лео! — Той хвана Лебентал за ръката. — Сега трябва да направим всичко.

— Че какво можем да направим?

509 чувствуваше, че главата му се върти, като че беше пил. Беше отвикнал да мисли и да говори много. И отдавна не беше мислил тъй много, както днес.

— Тук има нещо — каза той и извади златния зъб от джоба си. — От Ломан. Вероятно нерегистриран. Можем ли да го продадем?

Лебентал претегли късчето на ръка. Не се изненада.

— Опасно е. Може да се направи само с някого, който излиза от лагера или има връзки навън.

— Не е важно как. Какво можем да получим за него? Трябва да стане бързо!

— Не става така бързо. Такова нещо се нуждае от обработка. Трябва да се пипа умно, иначе сме на бесилката, или ще го изгубим, без да сме взели пукнат грош.

— Не можеш ли да го уредиш още тази вечер?

Лебентал отпусна ръката със зъба.

— 509 — каза той, — вчера ти беше все още разумен.

— Вчера беше така отдавна.

Откъм града се чу трясък, а след това ясен, отекващ камбанен звън. Огънят беше проял гредите на черковния купол и камбаната беше паднала.

Лебентал се сви изплашен. — Какво стана? — попита той.

— Предзнаменование — изкриви устни 509.

— Предзанаменование, Лео, че вчера е било отдавна.

— Камбаната беше. Но как черквата е могла да има камбана? Нали ги стопиха всичките, за да правят оръдия.

— Не знам. Може да са я забравили. Значи, какво може да се направи със зъба тази вечер? Имаме нужда от храна за безхлебните дни.

Лебентал поклати глава.

— Днес не може. Не може именно затова. Днес е четвъртък. Другарска вечер в казармата на SS.

— Аха, днес ще дойдат проститутките?

Лебентал го погледна.

— Я, ти си знаел? Откъде?

— Все едно. Аз го знам, Бергер знае, Бухер знае и Ахасфер знае.

— Друг?

— Никой.

— Така, вие го знаете! Не съм забелязал, че сте ме наблюдавали. Трябва да внимавам повече. Добре, това е, значи, тази вечер.

— Лео — каза 509. — Опитай се да се отървеш от зъба още тази вечер. То е по-важно. А това тук ще мога да свърша аз вместо тебе. Дай ми парите, знам как. Просто е.

— Ти знаеш как се прави?

— Да, от трапа…

Лебентал се замисли.

— Има един началник на камионите — промълви после — Той отива в града утре. Мога да видя дали ще се съгласи. Добре. А може и да се върна навреме, за да свърша сам това тука.

Той подаде зъба на 509.

— Какво да правя с него? — попита 509 учуден. — Нали трябва да го вземеш?

Лебентал поклати презрително глава.

— Вижда се колко разбираш от търговия! Мислиш ли, че ще получа нещо, ако някой от братята го докопа? Това не се прави така. Ако всичко върви добре, ще се върна и ще го взема. Скрий го дотогава. А сега си отваряй очите.

 

 

509 лежеше в един трап близо до телената мрежа, но по-наблизо, отколкото беше разрешено. На това място оградата правеше чупка и от картечните кули мястото можеше да се види трудно — особено нощем и при мъгла. Ветераните бяха открили това още отдавна, но само Лебентал беше успял преди няколко седмици да направи капитал от него.

Цялата местност на няколкостотин метра извън лагера беше забранена зона и там можеше да се минава само със специално разрешение на SS. Широката ивица беше почистена от всякакви храсти и поставена в обсега на картечниците.

Лебентал, който имаше шесто чувство за всичко свързано с яденето, беше забелязал, че от няколко месеца насам всеки четвъртък вечер две момичета използуват част от широкия път, който минаваше край Малкия лагер. Те идваха за културните вечери на есесовците от „Прилепа“, една кръчма с приятно обслужване. Есесовците им бяха позволили кавалерски да минават през забранената зона; така те спестяваха едно заобикаляне от близо два часа. За всеки случай през краткото време, от което се нуждаеха, за да минат, токът от тази страна на Малкия лагер биваше прекъсван. Управата на лагера не знаеше нищо по този въпрос; в общата бъркотия на последните месеци есесовците го правеха на своя глава. Те не рискуваха нищо; никой от Малкия лагер нямаше сили да избяга.

Една вечер, в изблик на добродушие, едно от момичетата хвърли парче хляб през телената мрежа тъкмо когато Лебентал беше наблизо. Няколко прошепнати в тъмнината думи и уверението, че ще плати, бяха достатъчни — оттогава момичетата донасяха понякога по нещичко, особено в дъждовно и мъгливо време. Те го хвърляха през тела, като се преструваха, че си оправят чорапите или изтърсват пясък от обущата си. Лагерът беше напълно затъмнен, а постовете от тази страна биваха често пъти заспали; но даже и в случай на подозрение никой не би стрелял по момичетата, а докато дойдат да проверят — всички следи щяха да бъдат заличени.

 

 

509 чу как кулата в града се сгромоляса. Огнен стълб се извиси нагоре и се разпръсна. После се разнесоха далечните сигнали на противопожарната защита.

Не знаеше колко дълго е чакал; в лагера времето беше понятие без стойност. Но изведнъж през неспокойната тъмнина долови гласове и после стъпки. Той се измъкна изпод палтото на Лебентал, приближи се до тела и се ослуша. Отляво идваха леки стъпки. Обърна се назад; лагерът беше съвсем тъмен и не можеше да види даже мюсюлманите, които се препъваха към нужника. Затова пък чу, че един от постовете подвикна нещо на момичетата:

— Ще ме сменят в дванайсет. Ще ви видя, нали?

— Ясно, Артур.

Стъпките приближиха. Още малко и 509 можа да разпознае фигурите на момичетата, смътно очертани на фона на небето. Погледна към картечните кули. Беше тъй мъгливо и тъмно, че не можа да различи постовете — значи, те също не го виждаха. Започна предпазливо да съска.

Момичетата спряха.

— Къде си? — прошепна едната.

509 вдигна ръка и замаха.

— А, ето. Имаш ли пари?

— Да. Какво носите вие?

— Дай най-напред парите. Три марки.

Една завързана с връв торбичка с парите беше промъкната върху дълъг прът през бодливия тел до пътя. Едното от момичетата се наведе, взе ги и ги преброи бързо. После каза:

— Ето, внимавай!

Двете извадиха от джобовете на палтата си картофи и ги хвърлиха през тела. 509 се опита да ги улови с палтото на Лебентал.

— Сега хляба — каза по-пълното момиче.

509 проследи парчетата, които прехвръкнаха през тела. Той ги събра набързо.

— Така, това е всичко! — Момичетата поискаха да продължат.

509 изсъска.

— Какво? — попита по-пълното от тях.

— Можете ли да донесете още?

— Другата седмица.

— Не. Като се връщате от казармата. Те ще ви дадат там, каквото поискате.

— Същият ли си както досега? — попита по-пълното момиче и се наведе напред.

— Те всички изглеждат еднакви, Фрици — каза другото.

— Аз мога да чакам тук — шепнеше 509. — Имам още пари.

— Колко?

— Три.

— Трябва да вървим, Фрици — каза другото момиче.

През цялото време те тъпчеха на едно място, та да не се разбере, че са спрели.

— Аз мога да чакам цяла нощ. Пет марки.

— Ти си нов, нали? — попита Фрици. — Къде е другият? Умря ли?

— Болен е. Той ме изпрати. Пет марки. Може би и повече.

— Карай, Фрици. Не можем да стоим толкова дълго тук.

— Добре. Ще видим. Чакай, щом искаш.

Момичетата си тръгнаха. 509 чу шумоленето на полите им. Той пропълзя назад, като влачеше палтото след себе си, и легна изтощен. Струваше му се, че се е изпотил, но беше съвсем сух.

Като се обърна, видя Лебентал.

— Уреди ли се? — попита Лео.

— Да. Ето картофите и хляба. Лебентал се наведе.

— Зверове — рече тогава той. — Кръвопийци! Та това са цени като в лагера. Марка и петдесет беше достатъчно. За три марки трябваше да има и суджук. Така е, когато човек не си върши работата сам.

509 не слушаше.

— Да ги разделим, Лео — каза той.

Те пропълзяха зад бараката и изсипаха картофите и хляба.

— Картофите ще взема аз — каза Лебентал. — За да ги продам утре!

— Не Сега всичко е необходимо на самите нас.

Лебентал вдигна поглед.

— Така ли? А откъде да взема пари за другия път?

— Нали имаш още малко?

— Ти пък много знаеш!

Изведнъж те клекнаха на четири крака като животни един срещу друг и се загледаха в хлътналите си очи.

— На връщане тази вечер те ще донесат още — каза 509. — Нещо оттам, което ще можеш да продадеш по-лесно. Казах им, че имаме още пет марки.

— Слушай — започна Лебентал. После вдигна рамене. — Ако имаш пари, твоя работа.

509 го гледаше втренчено. Накрая Лебентал сведе очи и се отпусна на лакти.

— Ти ме убиваш — застена той тихо. — Какво искаш в същност? Защо отведнъж започна да се месиш във всичко?

509 устоя на голямото си желание да натъпче един картоф в устата си, и още един, и още един, бързо, всички, преди някой да го е изпреварил.

— Как си го представяш? — продължаваше да шепне Лебентал. — Да изплюскаме всичко, да изхарчим парите като идиоти, а после, как ще си набавим нови неща?

Картофи. 509 усещаше техния мирис. Хляб. Изведнъж ръцете му отказаха да се покоряват на разума. Стомахът му беше едно нечовешко желание. Да яде! Да яде! Да гълта! Бързо! Бързо!

— Ние имаме зъба — каза той с мъка и обърна глава. Какво стана със зъба? Нали ще получим нещо за него. Какво стана?

— Днес не успях да направя нищо. Трябва време. Пък и не е сигурно. Имаш нещо, когато то е в ръцете ти.

„Не е ли гладен? — мислеше 509. — Какво разправя той? Не се ли къса и неговият стомах?“

— Лео — каза той с подпухнал език, — спомни си Ломан. Ако станем като него, ще бъде много късно. Сега всеки ден има значение. Няма защо да мислим вече с месеци напред.

Откъм женския лагер долетя тънък, висок вик — като от подплашена птица. Някакъв мюсюлманин стоеше на един крак и простираше ръце към небето. Друг се опитваше да го задържи. Двамата като че танцуваха на хоризонта някакъв гротескен pas de deux^[1]. Миг по-късно двамата се строполиха като сухи клони на земята, а викът замря.

509 се обърна пак.

— Станем ли като тези двамата, вече нищо няма да ни помогне — каза той. — Тогава ще сме изгубени завинаги. Трябва да се браним, Лео!

— Да се браним ли, как?

— Да се браним — каза 509 по-спокойно. Припадъкът бе минал. Отново можеше да вижда. Миризмата на хляба не го заслепяваше вече. Приближи главата си до ухото на Лебентал. — За после — каза той почти беззвучно. — За да отмъстим!

Лебентал се отдръпна.

— Не искам да имам нищо общо с това.

509 се усмихна слабо.

— Няма нужда. Ти се грижи само за яденето.

Лебентал помълча малко, после бръкна в джоба си. Изброи парите близо до очите си и ги даде на 509.

— Ето три марки. Последните. Доволен ли си?

509 взе парите, без да отговори.

Лебентал раздели хляба и картофите.

— Дванадесет части. Ужасно малко — и започна да брои.

— Единадесет. Ломан не иска нищо. Пък и няма нужда вече!

— Добре. Единадесет.

— Занеси това на Бергер, Лео. Те чакат.

— Да. Тук е твоето. Искаш ли да останеш, докато се върнат двете?

— Да.

— Имаш още време. Няма да дойдат преди един или два.

— Нищо. Оставам.

Лебентал сви рамене.

— Ако не донесат повече отпреди, няма нужда изобщо да чакаш. За толкова пари мога да получа нещо и в Големия лагер. Ужасни цени, зверове!

— Да, Лео. Ще гледам да получа повече.

 

 

509 се мушна пак в одеялото. Зъзнеше. Картофите и парчето хляб държеше в ръка. Хляба пъхна в джоба си. „Тази нощ няма да го ям — мислеше той. — Ще чакам до утре. Ако успея, тогава…“ Той не знаеше какво ще стане тогава. Нещо. Нещо много важно. Опита се да си го представи. Не можа. Продължаваше да държи картофите в ръка. Един голям и един съвсем малък. Бяха много твърди. Започна да яде. Глътна малкия на една хапка, големия задъвка продължително. Не беше очаквал, че след това гладът ще стане по-страшен. Трябваше да го знае; винаги ставаше така. И всеки път човек не вярваше. Облиза пръстите си, после захапа ръката си, за да я задържи далеч от хляба, който беше в джоба му. „Не искам да го изям веднага, както преди — мислеше си той. — Ще го изям чак утре. Тази вечер спечелих. Победих Лебентал наполовина. Не искаше, но ми даде три марки. Още не съм унищожен. Още имам воля. Ако издържа с хляба до утре — струваше му се, че черен дъжд капе в главата му, — тогава — той сви юмруци и се вгледа в горящата черква — най-после му дойде наум, — тогава не съм животно. Не съм мюсюлманин. Не съм само машина за плюскане. Тогава ще имам, ще бъде… — слабостта и желанието го обзеха отново — това е, казах преди малко на Лебентал, но тогава нямах хляб в джоба си — да се каже е лесно — това е… съпротива… то е все едно да станеш отново човек, то е начало.“