Ерих Мария Ремарк
Искрица живот (24)

XXIV

Шумът започна призори. 509 чу най-напред виковете. Долавяха се отдалеч в нощния покой. Не бяха викове на измъчени хора; беше рев на пияна тълпа.

Запукаха изстрели. 509 посегна към револвера си. Той беше под ризата му. Опита се да долови дали стрелят само есесовците или хората на Вернер вече отговарят. Тогава се чу лаят на лека картечница.

Той пропълзя зад една купчина мъртъвци и започна да наблюдава входа към Малкия лагер. Беше още тъмно и до купчината бяха разпръснати още толкова много трупове, че той можеше лесно да легне между тях и да остане незабелязан.

Виковете и стрелбата траяха няколко минути. После избухнаха по-силно и се приближиха. 509 се притисна по-близо до труповете. Видя червеното пелтечене на картечницата. Куршумите плющяха около него. Половин дузина есесовци идваха, стреляйки по централната уличка. Те се целеха в бараките. Понякога заблудени куршуми пляскаха меко в купчината мъртви. 509 лежеше напълно слят със земята.

От всички страни като подплашени птици никнеха затворници, размахваха ръце и се олюляваха безцелно насам-натам.

— Легнете! — извика 509. — Легнете! Престорете се на мъртви! Лежете неподвижно!

Неколцина го чуха и залегнаха. Други закуцаха към бараката и се струпаха на вратите. Повечето от тези, които бяха отвън, останаха да лежат на място.

Отрядът мина край нужника, като се насочи към Малкия лагер. Вратата бе отворена със замах. В тъмнината 509 виждаше силуети, а при светването на револверите — изкривени лица.

— Насам! — извика някой. — Насам, към дървените бараки! Да стоплим тия негодници! Навярно мръзнат! Насам!

— Бързо! Дайте тук! Бързо, Щайнбренер. Донеси бидоните тук.

509 позна гласа на Вебер.

— Там има неколцина, пред вратите! — извика Щайнбренер.

Леката картечница захрачи по тъмната купчина до вратата. Тя се свлече бавно.

— Така, добре! А сега по-бързо!

509 чу бълбукане като при изливане на вода. Видя размаханите бидони, от които плискаше течност нагоре по стените. Замириса на бензин.

Елитният отряд на Вебер беше празнувал раздялата. Към полунощ беше дошла заповед за отстъпление и скоро след това по-голямата част бе заминала. Вебер и неговата шайка обаче бяха намерили още доста ракия и се бяха напили бързо. Те не искаха да заминат просто така и се бяха втурнали за последен път из лагера. Вебер беше наредил да вземат бидони с бензин. След себе си искаха да оставят огнен знак, който да се помни още дълго време.

Каменните сгради трябваше да бъдат оставени на спокойствие; старите полски дървени бараки обаче отговаряха точно на тяхното желание.

— Огнена магия! Бързо! — викаше Щайнбренер.

Пламна клечка кибрит; веднага след това — цяла кутия. Мъжът, който я държеше, я хвърли на земята. Друг хвърли втора клечка върху един бидон, поставен близо до бараката. Тя изгасна. Но от червеното пламъче на първата клечка по земята пробяга тясна синя ивица към бараката, нагоре по стената, разпростря се като ветрило, разпръсна се и се превърна в трептяща синкава площ. В първия миг това не изглеждаше опасно, приличаше по-скоро на студена електрическа искра, слаба и трептяща, която скоро ще угасне. После Обаче тя почна да пращи и в синкавото сияние на покрива се промъкнаха сърцевидни, жълти, трептящи огнени езици — пламъци.

Вратата се открехна малко.

— Застреляйте всички, които излязат — заповяда Вебер.

Той държеше под мишница лека картечница и стреляше. Една фигура на вратата падна назад. „Бухер — помисли 509, — Ахасфер.“ Те спяха почти до вратата. Един есесовец изскочи напред, отстрани падналите, които лежаха още пред входа, блъсна отново вратата и отскочи назад.

— Сега може вече да почакаме! Лов на зайци!

Огънят избухваше вече на снопове. През воя на есесовците се чуваха виковете на затворниците. Вратата на другата секция се отвори и оттам изскочиха хора. Устата им бяха като черни дупки. Затрещяха изстрели. Никой не се спаси. Те потрепваха пред входа като куп паяци.

Отначало 509 лежеше като вдървен. Сега предпазливо се изправи. На фона на пламъците той виждаше ясно силуетите на есесовците. Видя Вебер разкрачен. „Полека — мислеше той, а всичко у него трепереше. — Полека, едно след друго.“ Извади револвера изпод ризата си. Тогава в една къса пауза между воя на есесовците и бученето на пожара, той чу по-ясно вика на затворниците. Силен нечовешки вик. Без да размисли, се прицели в гърба, на Вебер и дръпна спусъка.

Не чу гърмежа сред другите гърмежи. Вебер не падна: Изведнъж се досети, че ръката му не бе усетила ритането на оръжието. Като че някой го удари с чук по сърцето. Револверът не работеше.

Той не забеляза, че бе прехапал устни. Като нощ безсъзнанието се сгромоляса върху него, той хапеше устни и хапеше, за да не потъне в тъмната мъгла. Измокрен, навярно негоден, сълзи, сол, ярост, едно последно пипане — и тогава изведнъж спасение: бързата, светкавично опипваща гладката плоскост ръка откри една малка ръчка, която се подаде — предпазителят на револвера не беше снет.

Имаше късмет. Никой от есесовците не се обърна. От тази страна не очакваха нищо. Те стояха и викаха, и държаха вратите под прицел. 509 вдигна оръжието до очите си. В трептящата светлина видя, че сега то е готово за стрелба. Ръцете му все още трепереха. Той се облегна върху купчината мъртъвци, за да има по-добра опора. Прицели се с две ръце. Вебер беше на около десет крачки пред него. 509 пое няколко пъти дъх. После спря дишането, задържа ръцете си неподвижно, колкото можа и бавно сви пръста.

Изстрелът се сля с другите. Но 509 почувствува много силно ритането. Стреля още веднъж. Вебер направи крачка напред, полуобърна се, като че беше силно учуден, и падна на колене. 509 продължи да стреля. Прицели се в следващия есесовец, който държеше под мишницата си картечница. Натискаше и натискаше спусъка все още, макар че патроните отдавна вече се бяха свършили. Другият не падна. 509 постоя една секунда с отпуснат револвер в ръка. Беше очаквал да го застрелят веднага, но никой не го беше забелязал в пукотевицата. Той се отпусна на земята зад труповете.

В този миг един от есесовците забеляза Вебер.

— Ей! — извика той. — Щурмфюрер!

Вебер беше стоял отстрани и те не бяха забелязали веднага станалото.

— Щурмфюрер! Какво има!

— Той е ранен!

— Кой го направи! Кой от вас?

— Щурмфюрер!

Не им мина през ум, че Вебер може да е ударен от друго, освен от случаен куршум.

— По дяволите! Кой е този идиот…

Чуха се нови гърмежи. Но те идваха от трудовия лагер. Виждаше се святкането на изстрелите.

— Американците! — извика един есесовец. — Бързо! Да ни няма!

Щайнбренер стреляше по посока на нужника.

— Бягайте! Надясно! През плаца! — извика някой. — Бързо! Преди да ни отрежат пътя!

— Щурмфюрер!

— Не можем да го мъкнем със себе си!

Святканията откъм нужника се приближаваха.

— Бързо! Бързо!

Есесовците бягаха и стреляха около горящата барака. 509 се изправи и се олюля към нея. Падна веднъж. После блъсна вратата.

— Навън! Навън! Няма ги вече!

— Те стрелят още…

— Това са нашите! Излизай! Излизай!

Забърза към следващата врата и започна да дърпа ръце и крака.

През вратата започнаха да изскачат хора, които прегазваха лежащите. 509 се упъти по-нататък! Врата на секция. А вече гореше. Той не можеше да се приближи. Викаше и викаше, чуваше изстрели, шум, пламнало парче дърво падна от покрива върху рамото му, той падна, надигна се пак, усети силен удар и дойде на себе си, когато вече лежеше на земята. Искаше да стане, но не можеше. Чу далечни викове и видя сякаш отдалеч хора, и изведнъж много народ, вече не есесовци, а затворници, които носеха хора и се препъваха в него; той изпълзя настрана. Нищо друго не можеше да направи. Изведнъж усети смъртна умора. Искаше да се отстрани от пътя им. Не беше улучил втория. Може би и Вебер не съвсем добре. Напразно. Не можа.

Запълзя по-нататък към купчината мъртви, там му беше мястото. Не ставаше за друго. Бухер мъртъв. Ахасфер мъртъв. Трябваше да накара Бухер да го направи. Нему трябваше да даде револвера. Щеше да е по-добре. Каква полза от него сега?

Едва успя да се облегне на купчината. Усети болка. Присви ръка до гърдите си и я вдигна по-високо. Беше окървавена. Видя, но това не му направи впечатление. Той вече не беше на себе си. Само чувствуваше още горещината и чуваше викове. После те станаха по-далечни.

 

 

Пробуди се. Бараката гореше още. Миришеше на изгоряло дърво, овъглено месо и разложение. Огънят бе затоплил труповете. Те бяха лежали дни наред и бяха започнали да се разлагат и да вонят.

Ужасните викове бяха занемели. Безкрайна процесия от хора носеше спасените — опърлени и обгорени. Отнякъде до 509 стигна гласът на Бухер. Значи, той не беше умрял. Все пак не е било напразно. Огледа се наоколо. Малко след това забеляза, че някой до него се движи. Мина доста време, докато го разпознае. Беше Вебер.

Той лежеше по корем. Беше успял да изпълзи зад купчината трупове, преди Вернер и неговите хора да дойдат. Те не бяха го забелязали. Беше свил единия си крак и разперил ръце. От устата му течеше кръв. Беше още жив. 509 се опита да вдигне ръка. Искаше да извика някого, но силите не му стигнаха. Гърлото му беше пресъхнало. От устата му излезе само някакво хъркане. Прашенето на горящата барака беше много силно.

Вебер беше видял движението на ръката. Очите му я проследиха. После срещнаха погледа на 509. Двамата се гледаха.

509 не знаеше дали Вебер го е познал. Не знаеше също какво говорят очите срещу него. Само почувствува изведнъж, че очите му трябва да издържат по-дълго от другите. Трябва да преживее Вебер. По някакъв странен начин това беше станало изведнъж безкрайно важно, като че правилността на всичко, в което беше вярвал през живота си, за което се беше борил и страдал, зависеше от това, животът зад неговото чело да мъжди по-дълго отколкото зад челото на този пред него. Приличаше на дуел и на божи съд. Ако издържеше сега, щеше да издържи и това, което беше толкова важно, та той бе рискувал живота си за него. Нещо като последно усилие. Още веднъж всичко беше в ръцете му — и трябваше да спечели.

Дишаше леко и предпазливо. Всеки път до ръба на болката. Виждаше, че от устата на Вебер продължава да капе кръв и полагаше усилия да разбере дали кръв тече и от неговата уста. Стори му се, че има нещо, но като видя ръката си, разбра, че е много малко и се досети, че е от прехапаните му устни.

Очите на Вебер проследиха ръката му. После двамата продължиха да се гледат.

509 се опита да мисли. Искаше още веднъж да установи какъв е смисълът и за какво става въпрос. Това щеше да му даде сила. Неговият уморен мозък схващаше още, че всичко това има нещо общо с първичното у човека и че без него светът би се сгромолясал. Чрез него би било унищожено и онова, абсолютното зло; антихристът; смъртният грях, противопоставен на духа. „Думи — мислеше той. — Те значат твърде малко.“ Но защо бяха потребни думи? Той трябваше да изтрае. Онова трябваше да умре преди него. Това беше всичко.

Странно, че никой не ги виждаше. Че не виждаха него, той разбираше. Толкова много трупове лежаха наоколо. Но другият! Той лежеше изцяло в сянката на труповете и това, изглежда, беше причината. Униформата беше черна, а светлината не се отразяваше в ботушите. Пък и нямаше вече толкова много хора наблизо. Те стояха малко по-надалеч и гледаха бараките. Стените бяха пробити на няколко места. Там изгаряха дълги години мизерия и смърт. Много имена и надписи.

Нещо изпращя. Пламъците лумнаха нависоко. Покривът на бараката се срути в дъжд от искри. 509 видя как горящите главни хвърчаха из въздуха и при това много бавно. Една прехвръкна ниско над купчината, удари се в нечий крак, обърна се и падна върху Вебер. Падна на врата му.

Очите на Вебер започнаха да трепкат. От униформената му яка почна да се издига дим. 509 би могъл да се облегне и да изтика главнята встрани, поне вярваше, че би могъл да го направи; не знаеше съвсем точно дали белият му дроб не е прострелям и дали в такъв случай кръвта не би шурнала от устата му. Но не по тази причина не го стори. Също не и за отмъщение; сега се касаеше за нещо повече от отмъщение. Отмъщението щеше да е твърде нищожно.

Ръцете на Вебер се раздвижиха. Главата потръпваше. Дървото продължаваше да гори на врата му. Униформата се подпали. Гореше с малки пламъчета. Главата на Вебер се раздвижи отново. Горящата главня се плъзна напред. Веднага след това косата започна да се овъглява. Дървото засъска, огънят почна да ближе ушите и главата. Сега 509 видя по-ясно очите. Те изскочиха още повече от кухините. Кръвта бликаше на тласъци из устата, която се движеше беззвучно. Нищо не можеше да се чуе от шума на догарящата барака.

Сега главата беше гола и черна. 509 беше втренчил поглед в нея. Главнята бавно догаряше. Кръвта почна да спира. Всичко изчезна. Не остана нищо друго освен очите. Светът се беше събрал в тях. Те трябваше да ослепеят.

509 не знаеше дали са минали часове или минути, но ръцете на Вебер като че се изпънаха, без да помръднат. После очите се промениха и вече не бяха очи. Сега бяха само пихтиеста маса. 509 постоя още известно време неподвижно. После протегна предпазливо ръка напред — за да се примъкне по-наблизо. Трябваше да бъде съвсем сигурен преди да остави борбата. Само в главата си чувствуваше още здрава опора; тялото му беше вече безтегловно и в същото време с тежестта на цялата земя, почти извън контрол. Той не можеше да го примъкне напред.

Приведе се бавно напред, повдигна пръст и го тикна в окото на Вебер. То не реагира. Вебер беше мъртъв. 509 искаше да седне, но сега вече не можеше да направи и това. Навеждането беше предизвикало очаквания преди това резултат. Нещо така дълбоко отвътре, като че идваше от земята, започна да извира от него и да прелива. Кръвта течеше леко, без болка. Течеше върху главата на Вебер. Като че течеше не само от устата, а от цялото тяло, назад към земята, от която беше изскочила като нежен фонтан. 509 не се опита да я задържи. Ръцете му омекнаха. В мъглата пред бараката видя Ахасфер, голям като великан. „Значи, все пак не е…“ помисли 509, после земята, на която се беше опрял, се превърна в тресавище и той потъна.

 

 

Намериха го чак след един час. Бяха почнали да го търсят веднага, щом голямото вълнение бе преминало. Най-после Бухер се беше сетил да отиде още веднъж близо до бараката, за да търси там, и тогава го беше намерил зад труповете.

Левински и Вернер се приближиха.

— 509 е мъртъв — рече той… — Застрелян. И Вебер. Те лежат там, двамата заедно.

— Застрелян? Та той вън ли беше?

— Да. По това време беше отвън.

— Револверът при него ли беше?

— Да.

— И Вебер ли е мъртъв? Значи, той е застрелял Вебер — каза Левински.

Повдигнаха го и го положиха изпънат. После обърнаха Вебер.

— Да — заяви Вернер. — Така изглежда. Има два куршума в гърба.

Огледа се и видя револвера.

— Ето го — вдигна го той. — Празен. Използувал го е.

— Трябва да го отнесем настрани — рече Бухер.

— Къде? Навсякъде е пълно с трупове. Над седемдесет изгорели и повече от сто ранени. Оставете го засега тук, докато намерим място. — Вернер гледаше замислен Бухер. — Разбираш ли нещо от автомобили?

— Не.

— Имам нужда… — Вернер не се доизказа. — Какво приказвам? Та вие сте от Малкия лагер. Ние имаме нужда от хора за камионите. Ела, Левински!

— Да. Ужасно ми е жал за този тук.

— Да…

Те си тръгнаха. Левински се огледа още веднъж и последва Вернер. Бухер остана. Утрото беше сиво, остатъците от бараката горяха още. Седемдесет души бяха изгорели. „Щяха да бъдат повече без 509“ — мислеше си той.

Остана още дълго така. Топлината от бараката беше като неестествено лято. Тя го облъхваше, усети я и пак я забрави. 509 беше мъртъв. Сякаш не седемдесет, а няколкостотин души бяха умрели.

 

 

Отговорниците поеха лагера бързо. На обяд кухнята работеше. Затворници с оръжие заеха изходите да не би есесовците да се върнат. Образуваха комитет от всички бараки и той започна работа. Излъчиха отряд, който да реквизира, колкото може по-бързо, хранителни припаси в околността.

— Аз ще ви сменя — каза някой на Бергер.

Бергер вдигна очи. Беше така уморен, че не разбираше вече нищо.

— Инжекция — рече той и протегна ръка. — Иначе ще припадна. Не мога вече да виждам добре.

— Аз поспах — отвърна другият. — Ще ви сменя.

— Нямаме вече почти никакви анестезиращи средства. А са необходими спешно. Хората още ли не са се завърнали от града? Изпратихме в болниците.

Професор Свобода от Бърно, затворник от чешкото отделение, разбра всичко. Един уморен до смърт автомат продължаваше механически да работи.

— Сега трябва да си легнете — каза той по-високо.

Възпалените очи на Бергер примигваха.

— Да, да — каза той и се наведе пак над обгорялото тяло.

Свобода го хвана за ръката.

— Идете да спите! Аз ще ви сменя! Вие трябва да спите!

— Да спя?

— Да, да спите.

— Добре, добре. Бараката — Бергер се пробуди за миг. — Бараката е опожарена.

— Вървете в склада за дрехи. Там са приготвили няколко легла за нас. Идете да спите там. След няколко часа ще ви събудя пак.

— Часа? Няма да се пробудя, ако не остана. Аз трябва още… моята барака… трябва да я…

— Елате! — каза троснато Свобода. — Достатъчно сте работили.

Той повика един санитар.

— Заведете го в склада за дрехи, там има няколко легла за лекарите.

Той хвана Бергер за ръката и го обърна.

— 509… — рече Бергер наполовина заспал.

— Да, да, добре — отвърна Свобода, без да разбира нищо. — 509, естествено. Всичко е наред.

Бергер се остави да му отнемат бялата престилка и да го изведат навън. Там въздухът го удари като тежка вълна. Той се олюля и спря. Вода се изливаше все още върху него.

— Боже мой, та аз оперирах — рече той.

И се вгледа в санитаря.

— Естествено — отвърна той. — Как иначе?

— Аз оперирах — повтори Бергер.

— Разбира се. Отначало превързваше и мажеше с масло или нещо такова, и след това изведнъж почна с ножа. През това време ти направиха две инжекции и ти дадоха четири чаши какао. Ти им помогна много. При този наплив!

— Какао?

— Да. Онези типове са имали всичко. Какао, масло и бог знае какво още!

— Оперирах. Наистина оперирах — шепнеше Бергер.

— И как! Не бих повярвал, ако не бях видял. При твоята слабост! Но сега трябва да отидеш за няколко часа в леглото. Ще имаш истинско легло. Беше на един шарфюрер! Екстра работа! Ела!

— Аз мислех…

— Какво?

— Мислех, че вече няма да мога…

Бергер огледа ръцете си. Обърна се и пак ги отпусна.

— Да… — рече той — да спя…

 

 

Денят беше сив. Вълнението растеше. Бараките бръмчаха като кошери. Това беше странно време на неизвестност, несигурна свобода, изпълнена с надежда. Слухове и настойчив тъмен страх. Все още есесовските отряди или организирана Хитлерова младеж можеха да се върнат. Намереното в склада оръжие беше, разбира се, раздадено — но няколко въоръжени роти биха могли да се справят с лагера, а с малко артилерия биха могли да го разрушат, само ако поискат.

Мъртвите бяха отнесени в крематориума. Друга възможност нямаше. Там трябваше да ги наредят един върху друг като дърва за горене. Болницата беше препълнена.

Внезапно рано следобед забелязаха самолет. Изпълзя от ниските облаци зад града.

Затворниците се развълнуваха.

— Към плаца! Всеки, който може да върви, да отива на плаца!

От облаците излязоха още два самолета. Правеха кръгове и следваха първия.

Моторите бучаха. Хиляди лица се взираха в небето.

Самолетите се приближаваха бързо. Отговорниците бяха довели част от хората от трудовия лагер на плаца. Подредиха ги в две дълги редици, които образуваха огромен кръст. Левински беше набавил чаршафи от казармата и по четирима затворници в краищата на кръста държаха по един чаршаф и го развяваха. Сега самолетите бяха над лагера и кръжаха. Те слизаха все по-надолу и по-надолу.

— Ето! — викна някой. — Крилата! Пак!

Затворниците развяваха чаршафите. Махаха с ръце. Викаха през бръмченето на моторите. Мнозина свалиха куртките си и ги развяваха. Самолетите слязоха още веднъж много ниско. Крилата поздравиха пак. После изчезнаха.

Множеството се разотиде. Всички все още гледаха към небето.

— Сланина — рече някой. — След войната в 1914 имаше пакети със сланина от Америка…

Тогава изведнъж долу по улицата, видяха, нисък и застрашителен, първия американски танк.