Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (15)

Петнадесета глава

— Карлота беше особено привлекателна в онази шапка, сложена специално за полицаите — подхвърли Саманта, докато вървяха към египетското крило.

— Привлекателна? — повтори сухо Джонатан. — По-скоро апетитна.

Тя уморено се разсмя.

— Значи затова един-двама от детективите имаха такива гладни физиономии.

— А ти какво би очаквала, ако изложиш на главата си фруктиера с екзотични плодове?

Саманта потисна прозявката си.

— Карлота наистина е много мила. Знаеш ли, че ми подари зелената копринена рокля?

— Е, това вече е нещо приятно — измърмори Джонатан, плъзвайки ръка по талията й.

Тя въздъхна и склони глава на рамото му.

— Доста се изненадах, когато Хенри каза да му викаме по име.

— Аха, край на обръщението „принц Хенри“.

— Както е прието за всички външни хора.

— Което ще рече, че вече не сме от външните хора. — Джонатан я изгледа от глава до пети. — Винаги съм предпочитал вътрешността.

— Как можеш да правиш подобни намеци в такъв момент? — простена Саманта.

— Какво му е на момента?

— Капнала съм от умора — сподели тя. — Цяла нощ не съм мигнала, за да се любя с теб. Спала съм, може би, пет минути. После ме отвлякоха някакви безумни престъпници…

— Безумни престъпници? — повдигна вежди той.

— Добре де, измамници и изнудвачи, да не казвам потенциални убийци — уточни Саманта с известна доза черен хумор. — Умирах от страх да не се направиш на герой-освободител и да те убият или най-малкото сериозно да повредят някоя от важните ти анатомични части.

— Коя например?

— Моментът и мястото не са подходящи за демонстрации.

— Защо да не са?

Тя го изгледа продължително и съсредоточено.

— За да не си помислиш, че искам нещо.

— Какво нещо?

— Ами, нещо.

Джонатан упорито се преструваше, че не разбира.

— Кажи де, какво?

Саманта въздъхна.

— Нещо, за което точно сега нямам сили. Нещо, на което ще кажа категорично Не. Нещо, което няма да стане.

— Няма да стане? — ухили се той. — Сигурна ли си?

Саманта го изгледа, сякаш беше ненормален:

— Ти изобщо спиш ли?

— Разбира се, че спя. Всеки има нужда от малко сън.

— Не се ли чувстваш уморен?

Тя видя ослепително белите му зъби.

— Напротив, чувствам се напомпан с адреналин.

— Както и да е, въобще не ме интересува с какво си напомпан — или къде си напомпан — отивам да си легна и възнамерявам да спя колкото искам.

— Твоя воля — каза Джонатан с нехайно махване на ръка.

— Благодаря ти. — Саманта отвори вратата към „Покоите на Клеопатра“, а когато мъжът понечи да я последва вътре, тя вдигна ръка и го спря: — Аз ще спя в моята спалня. А ти прави каквото щеш в твоята.

Красивото му лице посърна за миг. После сякаш се поразведри.

— Ако не сте забелязали, професоре, вече съмна. Слънцето грее. Птичките пеят. Лошите са в затвора. И светът е прекрасен.

— Ще бъде, едва след като си отспя поне осем часа — заяви Саманта, не на шега. — Ще се видим следобед, господин Хазард. Или най-добре, довечера. — Тя огледа памучната риза на себе си. — Не се безпокой, ще се погрижа за ризата ти.

Джонатан опря рамо в рамката на вратата и попита с изкусителна усмивка:

— Да не би да поръчаш да я изперат и изгладят?

— Първо, мисля да спя с нея. — Тя затвори вратата и му подвикна: — Лека нощ, Джонатан.

— Добро утро, скъпа Сам.

 

 

Когато Саманта се събуди, вечерта бе настъпила. Усещаше се, че е позахладняло и слънцето се е скрило, оставяйки след себе си само следи от своите ярки лъчи.

Тя се обърна на гръб и се вгледа в опулените, но сякаш живи очи на декоративната овнешка глава от страничния стълб на кревата.

Странна седмица и половина.

В много отношения тя вече не беше същата жена, която преди десет дни потегли от Чикаго за Фонтенбло, за да проучи и систематизира прочутата колекция на Арчибалд Макдонъл. Онази жена се интересуваше единствено от кариерата си на египтолог. Онази жена не осъзнаваше своята женска привлекателност. Онази жена разчиташе само на интелекта си и никога не се поддаваше на своите чувства.

Онази жена се чувстваше неловко в компанията на мъже. Мъже, непрехвърлили петдесетте.

Мъже от типа на Джонатан Хазард.

Джонатан все още я плашеше, но не както в началото. Най-напред тя се опасяваше, че той ще започне да я ухажва. Неангажиращо, само за развлечение, както някои мъже опитваха с всяка срещната, по-представителна жена.

Сега обаче се страхуваше, че Джонатан може да не споделя чувствата й със същата сила, със същата дълбочина.

Беше влюбена.

— Господи! — Саманта закри устата си с ръка. Сълзите спонтанно бликнаха и се застичаха по бузите й.

Тя беше влюбена в Джонатан Хазард!

Но как така? Откога? Само преди броени часове — а й се струваха като цели дни, седмици, дори месеци — му се беше изсмяла в лицето, когато той предположи, че са влюбени.

„Аз не съм влюбена в теб, нито пък ти си влюбен в мен“ — беше му заявила най-безцеремонно.

Помнеше точно какво си бе помислила тогава. Че не може да са влюбени един в друг. Че подобно предположение е абсурдно, недопустимо. Същинска лудост! Безумие. Пълна глупост.

— Значи си глупава — измърмори Саманта сама на себе си, както лежеше в огромното легло, загледана в тавана.

Погледът й попадна на древната златна пирамида върху масата. Обсебена досега от мисълта за тайника, нито за миг не се бе сетила, че най-потайното място е човешкото сърце.

Саманта все още размишляваше върху този невероятен факт, когато дочу леки удари по стената.

— Влизай! — провикна се тя и се повдигна на лакти.

Тайната врата се отвори и Джонатан пристъпи в „Покоите на Клеопатра“. Беше изкъпан, избръснат, облечен в чисти джинси и риза, досущ като тази на гърба й.

— Добър вечер! — каза Джонатан и се наведе да я целуне по устата. — О, имаш свеж вид — отбеляза той с иронична усмивка и се настани на стола до леглото.

— Винаги ли ще си така бодър и засмян? — попита тя с подозрителен поглед.

— Винаги.

— Значи ще ни трябват няколко прости, основни правила.

— Няколко прости, основни правила — повтори той.

— Имам нужда от достатъчно сън.

— Имаш нужда от достатъчно сън.

— Не обичам да говоря, преди да съм изпила поне две чаши силно кафе.

— Две чаши силно кафе.

— Не понасям да се пее в банята преди десет сутринта, а след този час позволявам, стига да не е фалшиво.

Джонатан се облегна назад, кръстоса дългите си мускулести крака и сплете пръсти.

— Да не искате да кажете по свой своеобразен начин, професоре, че не сте от най-ранобудните?

— Желязна логика, Шерлок — измърмори тя и се надигна още повече в леглото.

— Друго необходимо ли е да знам? — попита с типичното си саркастично изражение той, ала погледът му бе сериозен.

— Ще ти върна ризата веднага щом я изперат и изгладят — обеща тя.

— Мила моя, задръж проклетата риза за себе си. Впрочем, готов съм да ти дам и панталоните, ако имаш нужда от тях. — Джонатан стана и започна да разкопчава ципа на джинсите си.

— Не е нужно — побърза да го увери тя. — Но оценявам жеста ти и ще го имам предвид.

— Не го забравяй — каза той. — А това май е твое. — Джонатан хвърли на леглото й кесийката с изумруди.

Саманта въздъхна.

— Не е мое. Принадлежи на музея „Кемет“ в качеството си на експонат от постоянната експозиция, която предстои да бъде открита, благодарение на Арчибалд Макдонъл.

— Ти направи великото откритие на своя живот, нали?

Тя хвърли поглед към торбичката със скъпоценните камъни.

— Да.

Ала двамата подразбираха различни неща. Саманта съзнаваше, че нейното велико откритие бе Джонатан.

Щеше ли обаче да има смелостта да го признае? Щеше ли да се престраши и да му каже „Обичам те“? Или щеше да премълчи от страх?

Тя се понадигна и го изгледа право в очите.

— Мисля, че пропуснахме няколко основни правила.

Той бавно се отпусна на края на леглото. Лицето му се изопна.

— Нима?

Саманта кимна:

— Най-напред, никакви кучета. Не и пекинези.

Стори й се, че сякаш товар се смъкна от широките му плещи.

— Смятам, че мога спокойно да заявя от името на Тригър и от свое име, че сме съгласни — каза той.

— Второ, никога няма да наемаме икономка, наречена госпожа Данвърс, колкото и добри да са препоръките й.

— Дадено!

Саманта се развесели.

— Ще говорим на френски, само ако сме във Франция.

— Но, ма шер… — той сви рамене и доста успешно имитира физиономията на Морис Шевалие — … а ако искам да ти прошепна някой комплимент на ухото? Тогава?

Тя се престори, че мисли по въпроса. Половин минута:

— Е, добре, комплименти на френски може. Но само комплименти.

Джонатан внезапно стана сериозен.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Саманта?

Тя си пое дълбоко въздух, задържа го и го издиша.

— Опитвам се да ти кажа, че те обичам.

— Ти ме обичаш? — Той изглеждаше смаян.

— Всъщност правя ти предложение.

Мускулче не трепна у Джонатан. В действителност беше му невъзможно да помръдне каквото и да било, с изключение на устните си, ала и те едва промълвиха:

— Какво предложение?

— За женитба.

 

 

Джонатан Микеланджело Хазард цял живот бе чакал да чуе тези думи от жена, а сега, след като бяха изречени, той не можеше да предприеме нищо, седеше и я зяпаше като последния глупак.

Значи Саманта го обича. И иска да се омъжи за него. Всъщност сама му го беше предложила.

Лицето й започна да поруменява. Той трябваше бързо да каже нещо, преди съвсем да се е изчервила и отрекла от думите си.

— Съгласен съм — изтърси той.

Саманта седна в широкото легло, скръсти ръце и сърдито изгледа Джонатан:

— Не това очаквах да чуя.

— А какво? — учуди се той.

— Според правилата ти трябва да ме сграбчиш в прегръдките си и да изразиш горещата си и вечна привързаност. Да ме обсипеш с целувки — по лицето, ръцете и краката дори, повтаряйки непрекъснато, че не можеш да живееш без мен, че цял живот си ме чакал, че аз съм единствената жена за теб. И накрая да завършиш с думите, че си голям късметлия, щом и аз те обичам, защото ти си лудо и безнадеждно влюбен в мен.

Джонатан протегна ръце към нея и заяви:

— Не мога да живея без теб. Цял живот съм те чакал. За мен ти си единствената жена на света. Страшен късметлия съм, че ме обичаш, професоре, защото аз лудо, безумно и безнадеждно те обичам.

— Така е по-добре — рече Саманта.

— Млъкни най-сетне и ме целуни, Сам.

— Защо?

— Защото ще умра, ако в следващата секунда не усетя сладостта на устните ти.

Целува я до полуда, до главозамайване. С една ръка разкопчаваше своята риза, а с другата — нейната. За първи път му се налагаше да се бори с копчетата на две ризи едновременно — необходими бяха цялото му внимание и координация, а те бяха отчасти заети — за да не прекъсва целувката с бъдещата си съпруга.

Неговата съпруга.

Не звучеше лошо. Господи, звучеше чудесно! Той се откъсна от нея за миг и изрече:

— Господин и професор Саманта Хазард. — Поклати глава. — Професор и господин Джонатан Хазард.

— Господин и госпожа Джонатан Хазард, когато не съм на работа — разсмя се Саманта.

— Същото се отнася и за мен — кимна той. — Господин и госпожа Джонатан Хазард, когато не съм на работа.

Тя впери очи в него, щом той захвърли двете ризи на пода.

— Цял живот съм чакала теб, нали?

— Аха. И добре си направила — измърмори той, насочил вниманието си към шията й, към нежния овал на гърдите й. — Цял живот съм чакал теб.

— И добре си направил — отбеляза тя и напипа колана на панталона му.

Докато Саманта го освобождаваше от тесните джинси, той бе вече напълно възбуден. Пръстите й бяха хладни, ала докосването му подейства още по-възбуждащо. Джонатан глухо изстена.

— Май сме полудели? — измърмори Саманта, следвайки с устни чувствените следи, оставени от върховете на пръстите й.

— Да.

— Съвсем сме се побъркали — добави тя, поемайки го с устни.

Тя несъмнено го побъркваше. Той бавно, безмълвно и безвъзвратно си загубваше ума.

— Знам едно: че се обичаме — задъхано промълви Джонатан и я притегли към себе си.

Обхвана гърдите й, а с палци погали втвърдените зърна.

Постепенно я доближи до устните си. Пое я жадно. Милва я с върха на езика си, докато тя извика името му.

— Обичаме и онова, което правим заедно — допълни Саманта, без да нарушава ритмичните си движения. — Ще можем ли да се любим цяла нощ, Джонатан?

— Можем да опитаме, скъпа — отвърна той, стиснал зъби, прониквайки отново и отново в нейното сладостно тяло. — Най-малкото можем да опитаме.

Не след дълго Джонатан Хазард нямаше представа колко време бе минало, пък не го и интересуваше особено.

Саманта промълви:

— Май не съм ти благодарила, задето ми спаси живота.

— Не е необходимо да ми благодариш.

— И все пак, благодаря. — Тя го целуна по бузата.

— Няма защо.

— Благодаря. — Целуна го по брадата.

— Няма защо.

— Благодаря. — Целуна го по ухото, докосвайки с език ерогенната зона и подхващайки със зъби месестата част.

Пулсът му се ускори.

— На вашите услуги, мадам.

— Благодаря, сър — сгуши се тя в прегръдките му.

— За вас винаги — успя да промълви той.

Саманта обсипа с целувки гърдите му и рече:

— Ти беше чудесен.

— Радвам се… че мислиш така.

Тя притисна устни в напрегнатата мускулатура на корема му и измърмори:

— Не знам какво щях правя, ако не беше ти, да ме спасиш.

А кой ще спаси мен, зачуди се Джонатан. Бе създал чудовище. Професорката неотклонно го влудяваше.

— Саманта…

Тя вдигна глава:

— Да, скъпи?

— Няма нужда непрекъснато да ми благодариш.

— Но аз искам да ти благодаря.

— Не е необходимо.

— Напротив. В края на краищата, ти ме спаси. — Тя се намръщи. — Само като си помисли човек. Нали навремето си спасил и чичо Джордж?

— Тогава обстоятелствата бяха съвсем различни, повярвай ми — иронично подхвърли Джонатан.

— Може би. — Тя замислено прехапа устни. — Ще ми кажеш ли честно…

— С удоволствие.

— Първия ден, когато дойде в моята канцелария в музея, аз говорих с чичо Джордж по телефона и ти му каза нещо, което предизвика у мен недоумение. Още не съм го забравила.

Джонатан зарови пръсти в косите й, разпилени по тялото му.

— И какво му казах?

— Ти каза да му предам, че му дължиш още една.

— Спомням си — усмихна се Джонатан.

Саманта вдигна глава.

— Още една какво?

— Услуга.

— Услуга ли? Това ли било? — намръщи се тя.

Той сви рамене.

— Ами да. Пошегувах се. Всъщност той ми беше длъжник.

Сега вече и ти си му длъжник на хитреца Хъксли, помисли Джонатан, притиснал красивата жена в прегръдките си.

Ала нямаше нищо против да остане длъжник за цял живот…