Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (4)

Четвърта глава

— Професор Уейнрайт, предполагам — поздрави прислужникът, застанал на вратата.

— Предположението ви е съвсем точно — увери Саманта изрядния мъж в безупречен тъмен костюм.

— Добре дошли във Фонтенбло, професоре.

— Благодаря.

— Името ми е Траут — любезно кимна той.

— Благодаря, Траут.

Прислужникът хвърли поглед над рамото й към Джонатан Хазард.

— А това трябва да е…

Саманта онемя. Примига няколко пъти. Не беше се сетила да попита придружителя си за какъв ще се представя. Ами сега?

Няма нищо по-просто от истината, Саманта.

— Това е Джонатан Хазард.

Траут изгледа спътника й.

— Приятно ми е, господин Хазард.

С крайчеца на окото си Саманта видя как Джонатан невъзмутимо устоя на погледа му.

— Приятно ми е, Траут.

Прислужникът отново насочи вниманието си към нея:

— А господин Хазард е…

— Господин Хазард ми е…

Сътрудник?

Та кой би повярвал, че Джонатан Хазард е египтолог?

Бодигард? Самият той твърдеше, че не е бодигард, а само отговаря за безопасността.

Бияч? Натрапена бавачка?

И двете бяха истина, ала не би могла да изрече подобно нещо пред достопочтения англичанин.

Траут направи опит да я измъкне от неловкото положение.

— Ваш близък приятел?

Саманта се задави.

Преди да успее да отхвърли възмутителното предположение, Джонатан пристъпи до нея и фамилиарно я прегърна през кръста.

— Точно така, Траут. Аз съм неин близък приятел. — Той я погледна и хитро се усмихна: — Нали, Сам, мила?

„Сам, мила“?

Саманта го изпепели с поглед. Искаше й се да го нарече нагъл лъжец. Да го ритне в глезена. Силно. Само и само да заличи тъпата усмивка от красивата физиономия на Джонатан Хазард.

Той разбра.

Ала и двамата знаеха, че ако тя му се противопоставеше сега, щеше да изглежда нелепо. Налагаше се да изчака и да изясни въпроса насаме с господин Хазард.

— Да, Джонатан, скъпи — процеди през зъби Саманта.

Траут запази спокойствие.

— Ако разрешите да взема ключовете за колата, професоре, ще се погрижа багажът ви да бъде занесен в стаите.

— Благодаря, Траут. — Тя му подаде ключовете.

— Навярно ще искате да се поосвежите преди обяда. Боя се, че ще обядвате сами. Упълномощен съм да ви поднеса най-искрените извинения от името на принца и мадам. Те са заети. Но за вечеря, естествено, ще се приберат.

— Всичко е наред. Не е необходимо да се отнасяте с нас като с почетни гости — каза Саманта. — В края на краищата, тук съм по работа.

— Така е, професор Уейнрайт, разбрах, че сте световноизвестен египтолог. — Траут ги подкани с жест към парадното стълбище. — Затова и стаите ви се намират в египетското крило.

Саманта почувства внезапно вълнение при мисълта за старинните ценности, които й предстоеше да види за първи път.

— Колекцията на Макдонъл несъмнено е световноизвестна.

Траут изглежда прие думите й като личен комплимент. Едва доловима усмивка смекчи иначе суровите му черти, щом заяви:

— Мартин ще ви придружи.

На мига до него изникна по-млад мъж.

— Да, господин Траут — каза той почтително.

— Би ли придружил професор Уейнрайт и господин Хазард до стаите им в египетското крило?

— Разбира се, господин Траут. — Мартин се обърна към тях: — Моля, последвайте ме.

Минаха през мраморно фоайе и поеха нагоре по широкото стълбище. Мартин им посочи масивния полилей, висящ от тавана на триетажна височина.

— Заслужава да се отбележи, че това е най-големият кристален полилей, поставян някога в частен дом. Господин Макдонъл го поръчал за централния вестибюл през 1952 година.

— Впечатляващо — измърмори Саманта.

— Цял ден е необходим на четирима души, за да почистят и подменят хилядата крушки — мрачно добави Мартин.

— Кошмарно задължение — отбеляза Джонатан.

Мартин очевидно се радваше на възможността да говори пред публика.

— Фонтенбло е прочут замък във Франция. Строежът на оригинала е започнал около 1137 година по времето на крал Луи VI. Първоначално е бил използван като ловна вила. Днешният дворец, по чийто образец е построен този дом, е издигнат през шестнайсети век и навремето е бил използван от император Наполеон.

— Същински екскурзовод — сниши глас Джонатан. Саманта го стрелна с поглед, а на Мартин отправи окуражаваща усмивка.

— Прекрасно.

Те бавно последваха младежа до върха на стълбището. Тук по протежение на цялата стена бяха наредени големи шкафове с витрини.

— Господин Макдонъл също така успя да се сдобие с една от най-богатите в света колекции от майсенски порцелан от началото на осемнайсети век, сред която е и най-прочутият сервиз за хранене, наречен „Лебеда“. — Младият мъж с жест ги насочи към ред прозорци: — Навярно ще искате да се насладите на гледката към отрупаната с рози градина, парка и езерото Макдонъл от този отличен наблюдателен пункт.

— Знаех си, че това е задължителната досадна обиколка на къщата с познавателна цел — измърмори Джонатан.

Саманта не му обърна внимание. Загледа се за минута-две през прозорците и изрази възхищението си, след което продължиха към египетското крило на огромната къща.

— Но това е… — Саманта не можеше да намери думи.

— Права си — обади се Джонатан.

— Впечатляващо? Прекрасно? Великолепно? — подсказа й Мартин. — Малко е да се каже. Цяла дузина майстори са работили три — не, грешка — четири години, за да осъществят този проект.

Бяха застанали на входа на древна царска гробница.

Всъщност коридорът на египетското крило наподобяваше фараонска гробница. Таванът бе боядисан в тъмносиньо. Нощното небе беше гравирано върху варак — звезди, съзвездия, животни, богове и всевъзможни създания, населяващи подземния свят.

По стените имаше фигури, йероглифи и цели битови сюжети: селяни сред житни ниви и в полета с памук, гъски и патици, водени от малко момче, лозя със сочни, виненочервени гроздове, палми, отрупани с фурми, погребално шествие от скърбящи опечалени, войници в люта битка с враговете на Черната земя, царят, възкачен на своя трон, и царицата до него, привърженици на култа към свещения бик Апис в акт на преклонение, жреци по време на различните церемонии, описани в „Книга на мъртвите“, без да са пропуснати и етапите за балсамиране.

Джонатан застана пред фрагмент от стенописа и невинно попита:

— Какво ли представлява тази сцена, скъпа моя?

Саманта присви очи, пристъпи към стената и се изчерви от срам. Въпросната сцена изобразяваше две фигури — видимо сексуално възбуден мъж и гола жена с пищни форми. Жената се бе надвесила над мъжа и нямаше място за догадки относно намеренията им.

— Тази сцена… — Гласът на Саманта секна, ала тя успя да продължи със същия равен тон, с който изнасяше лекциите си в музея: — … представлява божествения съюз между земния бог Хеб и богинята на небето Нут. Според древноегипетската митология техният съюз предшествал сътворението на света, скъпи.

— Благодаря ти, мила — прошепна Джонатан любезно.

— Няма защо, скъпи.

Изглежда обаче за него темата не бе изчерпана.

— Нали знаеш какво казват хората…

Саманта се боеше да попита, но все пак рече:

— Какво?

— Когато се съмняваш, питай специалистите.

Мартин дискретно се изкашля. Двамата обърнаха глави.

— Мадам е избрала за вас „Покоите на Клеопатра“, професоре — съобщи той, отваряйки първата врата вдясно по коридора. И махна подканващо с ръка: — Тя се надява да останете доволна. Ако ви потрябва нещо, вдигнете вътрешния телефон и наберете нужния номер. Указателят е на масичката до леглото.

— Благодаря, Мартин.

— Вие сте в „Стаята на Рамзес“, съседната, господин Хазард.

— Ще я открия сам, след като се уверя, че професор Уейнрайт се е настанила — каза Джонатан.

Младежът не настоя да го придружи.

— Багажът ви ще бъде донесен веднага.

— Още веднъж ти благодаря, Мартин.

— Между другото, във Фонтенбло облеклото е задължително на вечеря — добави той и вратата се затвори зад гърба му.

В мига, в който останаха сами, Саманта рязко се извърна и с ръце на хълбоците се втренчи гневно в Джонатан. Гласът й се извиси:

— Близък приятел?

В изражението му нямаше и следа от разкаяние.

— Идеята не беше моя.

— Да, но защо не изясни грешката на Траут?

— А ти?

— Честно казано, побоях се да не объркам нещо. Трябваше да ме инструктираш.

— Да те инструктирам? — сбърчи чело Джонатан.

— Да ми кажеш предварително за какъв ще се представяш.

— Не бях намислил.

Тя безпомощно вдигна ръце.

— Браво! Чудесно! Та ти си бил голям шпионин!

— Бях много добър шпионин, ако искаш да знаеш — твърдо заяви той.

— Как не!

— Било каквото било — спокойно рече Джонатан. — Траут ни направи услуга.

— Услуга? — повтори Саманта скептично.

— Той ни създаде отлично прикритие.

— Отлично прикритие? — присмя му се тя. — Та кой нормален човек ще повярва, че с теб сме…

— Любовници?

— Да. Любовници — кимна тя.

Джонатан сви рамене.

— За щастие, повечето хора в този дом не са нормални.

Очевидно лудостта бе заразна.

Все още вбесена, Саманта случайно забеляза малка статуетка на близкото бюро. Взе я и внимателно я огледа.

— Цар Хефрен — измърмори тя, изучавайки подробно копието на оригиналната скулптура. — Хефрен е построил втората пирамида в Гизе и го смятат за създател на Големия сфинкс.

— Великолепна е — каза Джонатан с възхищение.

— Да. — Саманта се вгледа още по-внимателно.

— Господи, Джонатан — възкликна тя, затаила дъх, забравила за миг гнева си, — мисля, че е истинска.

— Истинска?

Тя кимна и внимателно върна древната каменна статуетка на мястото й.

— По всяка вероятност датира от 2500 година преди новата ера. Не съм виждала такава фина изработка — благоговейно продължи тя. — Би трябвало да бъде изложена в музей.

— Какво ще кажеш за леглото?

Саманта се извърна и простена:

— Дано не хвана морска болест.

 

 

Джонатан не можеше да откъсне очи от него.

Леглото бе първото нещо, което видя, щом Мартин ги въведе в „Покоите на Клеопатра“. Беше широко, оформено като древна царска ладия, с издялани от дърво овнешки глави в четирите ъгъла, с крака като на огромен митичен звяр, с позлатена табла и прозрачни копринени завеси.

Най-безобразното легло на света, бе първата му мисъл.

Колко съблазнително, вълнуващо и крайно възбуждащо би било да положи Саманта на него, бавно да съблече неизменния й строг костюм и да я люби нежно, до полуда, мина му през ума веднага след това.

По дяволите, Хазард!

Нямаше навик да си представя как прави любов с клиентките си. Нямаше навик да разсъблича мислено и да си въобразява какво ли не с жени, които току-що бе срещнал по работа или в приятелски кръг.

Беше придирчив. И то много. Като всеки умен мъж.

Ала представата за Саманта, за прекрасните й дълги крака, обвити плътно около кръста му, за русите коси, разпилени по голите й рамене, за пищните й гърди и изящните зърна, докосващи неговата гръд, упорито се бе загнездила в съзнанието му. И започваше да му въздейства.

По дяволите! Бе възбуден. Още десет секунди и щеше да се изложи, ако тя случайно сведеше поглед към джинсите му.

Проклятие!

В края на краищата, бе зрял мъж на трийсет и шест, а не шестнайсетгодишен хлапак.

Той се обърна с гръб към Саманта и бавно приближи до масичката край леглото. Сведе поглед и зачете указателя с телефонните номера:

— Наберете едно за Траут, две — за госпожа Данвърс, три — за кухненските помещения, четири — за градинаря, пет — за басейна, шест — за тенис кортовете, седем — за външна линия. — Той хвърли поглед през рамо. — Липсва само номерът на рецепцията.

— Каква рецепция? — намръщи се Саманта.

— Няма значение. — Вече се чувстваше поуспокоен, можеше да се контролира. Изведнъж си спомни думите на Мартин. — Облеклото е задължително на вечеря? Какво, според теб, искаше да каже?

— Нима облеклото не е винаги задължително?

— Този израз обикновено означава официално облекло.

— Официално облекло?

— Ами да — вечерни рокли за дамите и смокинги за кавалерите.

Обзе я паника.

— Но аз не съм донесла такива дрехи.

— Спокойно. И аз не съм. Пък и кой в тази лудница знае какво е задължителното облекло на вечеря.

 

 

Джонатан получи отговор на въпроса си в късния следобед, когато някой учтиво почука на вратата на „Стаята на Рамзес“.

— Влез — извика Джонатан.

Вратата се отвори. Беше Мартин.

— Наредиха ми да донеса дрехите ви за вечерята, господин Хазард.

— Дрехите ми за вечеря ли?

— Да, сър. Смокинг. Официална риза. Черна вратовръзка. Чифт фини чорапи и обувки. — Мартин внимателно ги подреди на леглото. — Господин Траут прецени, че горните ви дрехи са петдесети размер, ризата — четирийсет и първи, а обувките — четирийсет и трети.

Джонатан бе смаян. Изумен.

— Удивително. Как ли го прави Траут?

— Не знам, сър. Но не е грешил нито веднъж вече толкова години, откакто съм във Фонтенбло.

— А какъв тоалет занесе на професор Уейнрайт? — полюбопитства Джонатан.

— Изумруденозелена копринена рокля. Четирийсет и втори размер. — Мартин се оттегли.

Докато се обличаше, Джонатан си спомни срещата със Саманта вчера следобед в музея „Кемет“. Тогава бе опитал да си представи Саманта с разпуснати коси и изумруденозелена рокля с цвета на очите й. Е, вече не беше нужно да разчита на въображението си.