Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (6)

Шеста глава

— Но, като си помисля, идеята не е от най-добрите — отстъпи Саманта в последния момент.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Джонатан.

— Така ли? — Чуваше единствено ударите на сърцето си.

— Да.

Лицето му бе толкова близо, че тя ясно виждаше миглите му, тъмната набола брада, лекото раздуване на ноздрите му, трапчинката над горната устна, формата на устата.

Имаше красиви устни.

Дъхът му бе топъл и галеше кожата й. Ухаеше на кафе и скъпо бренди. Привличаше я. Силно, неудържимо.

— Може би е по-добре да поговорим за това. — Саманта с усилие контролираше гласа си.

— Колко уместно предложение в подобен момент — рече Джонатан през смях.

Смехът му я накара да изтръпне.

— Не се целувам с непознати.

— Нито пък аз.

Той се бе втренчил в устните й. Затова й беше трудно да се съсредоточи върху думите си.

— Нашата връзка е професионална.

— Никога не смесвай работата с удоволствието.

— Точно така.

— Значи сме на едно мнение.

— Освен това… — Саманта замълча многозначително. — … никак не ме бива в тая област.

— В коя област? — премигна Джонатан.

— С мъжете.

— С мъжете?

Сърцето й се сви.

— В целуването.

Той чакаше.

— Разбираш ли?

Той стоеше безмълвно. Тя примигна:

— Имам предвид плътското желание. Физическата възбуда. Или както там наричат онова, дето би трябвало да се случи между един мъж и една жена. — Сълзи напираха в очите й. — Не сте ли чули, господин Хазард. Аз съм леденостудена.

— Глупости.

Дъхът й секна.

— М-моля?

— Всичко ти е наред — заяви Джонатан.

От къде на къде ще знае той? Да не е експерт по въпроса за сексуалния й живот… или липсата на такъв! Дори не я е целувал, за да се произнася с подобна категоричност.

— Ако искаш да знаеш — продължи той, — ти си най-страстната жена, която съм срещал.

— Аз?

— Да, ти.

— Това да не е най-новият вариант за прелъстяване?

— Нищо подобно.

— Честна скаутска?

— Честна скаутска. — Джонатан обхвана лицето й с длани. — Саманта, има съществена разлика между неопитност и неспособност.

Тя събра кураж.

— Честно казано, нямам голям опит.

— Чудесно.

— Чудесно?

Той изглеждаше успокоен, дори доволен.

— Това е най-лесният начин да се предпазиш в днешно време.

— Да се предпазиш?

— Имам предвид личната хигиена. Чистотата. Безопасният секс. Липсата на заразни болести.

— А за себе си какво ще кажеш?

— Мога да ти гарантирам цветущо здраве. — Внезапно гласът му стана по-мек, сякаш я милваше с думите си: — Искам да те целуна, Саманта.

Сърцето й заблъска в гърдите.

— Мен ли искаш да целунеш, или създанието в изумруденозелена рокля?

— Ти си създанието в изумруденозелена рокля.

Гласът й секна.

— Не съм съвсем аз.

— Разбира се, че си ти.

Тя поклати глава.

— Роклята те подвежда.

— Не.

— Да.

Очите му застрашително проблеснаха.

— Тогава съблечи я и ще знаеш със сигурност.

Саманта не можа да се сдържи. Избухна в смях.

— Много умно!

— И аз така мисля — усмихна се дяволито той.

Тя изведнъж стана сериозна.

— Страх ме е.

— Знам.

— Малко съм нервна.

— И аз.

— Ръцете ми са студени.

— Тогава внимавай къде ме докосваш. — Очевидно търпението му се бе изчерпало. Той се наведе и впи устни в нейните, измърморвайки: — По дяволите, докосвай ме, където искаш.

 

 

Джонатан искаше да бъде по-точен. Искаше да я окуражи, да й покаже къде да постави ръцете си.

Тялото му копнееше да бъде докоснато, жадуваше за милувки, умоляваше за ласки. Само мисълта за дългите й, хладни, изящни пръсти по плътта му бе достатъчна да го влуди.

Студ?! Започнеха ли веднъж, на никой от двамата нямаше вече да му е студено. Това бе сигурно.

Много избързваш в играта, възпря се сам Джонатан.

Това е първата целувка. Може и да е последна, ако не е внимателен. Саманта бе нервна и неуверена. Той трябваше да действа бавно, спокойно, за да не я изплаши.

А най-малко от всичко искаше да я изплаши.

Устните й бяха меки, топли, удивително отзивчиви. По-опияняващи и от най-сладкото вино…

Той сграбчи реверите на смокинга, все още наметнат върху раменете й, и я притегли към себе си. Тялото й се притисна в неговото.

Гърдите й бяха заоблени, стегнати. Твърдите зърна нежно се впиха в гърдите му. Той мислено докосна розовите връхчета и простена:

— Саманта… — Дори не беше сигурен дали е изрекъл името й на глас, преди да чуе отговора.

— Да? — прошепна тя до устните му.

— Ти си невероятна — бе всичко, което успя да произнесе.

Ръцете му обгърнаха талията й. Той усети дългите й бедра, притиснати към неговите.

Джонатан долавяше бесните удари на сърцето си, учестеното дишане, пулсирането на кръвта в слепоочията, напрегнатите мускули на ръцете и краката, тежестта в слабините, напора на възбудата.

Мъжът я принуди да разтвори устни, предизвиквайки я на еротичен дуел, в поредица от атаки и отстъпления. Страстта му се разгаряше. Той плъзна ръка към гърдите й. През тънката материя на изумруденозелената рокля зърната й го мамеха предизвикателно. Той се притисна към нея и младата жена усети възбудата му.

— Господи, Джонатан! — Тя вдигна глава, останала без дъх. — А ако някой ни види?

— Кой ще ни види?

— Някой. Който и да е. От домакините. От прислугата.

— От кучетата?

Тя го изгледа недвусмислено.

— Не се безпокой, скъпа. Само двамата сме, нощта няма очи — увери я той.

— А ако има тайни микрофони? Скрити видеокамери? — тревожно прошепна тя.

— Огледал съм внимателно както коридора, така и спалните ни.

Тя изумено повдигна вежди.

— По стар навик — обясни Джонатан. — Както и да е, няма нищо. Нищичко.

Саманта впери поглед в ръцете си.

— Сигурен ли си.

— Абсолютно сигурен.

Тя внезапно вдигна глава, в очите й се четеше паника.

— За мен е твърде прибързано, Джонатан.

Той се приведе и опря чело в нейното.

— Няма да ти кажа, че съжалявам, защото ще е лъжа. Но, честна дума, нямах намерение да отиваме толкова далеч.

— Нито пък аз.

— Сега, може би, все пак ще ми повярваш.

— Да ти повярвам? — Бе още замаяна от възбудата.

— Че всичко е наред, че не си леденостудена, че си най-страстната жена, която съм срещал.

Тя прехапа устни.

— Не разбирам. Друг път никога не съм била такава.

— Може този път да сме улучили момента и мястото — въздъхна той.

Лека бръчица се появи между веждите й.

— Наистина ли?

Той хвърли поглед на разноцветните, екзотични и необикновено еротични стенописи наоколо.

— А може и стенописите да са ни предразположили.

Саманта мигновено отстъпи назад.

— Ясно. Значи си се вдъхновил от земния бог Хеб и богинята на небето Нут и техния „символичен“ съюз.

Късно.

Беше твърде късно, когато Джонатан осъзна каква груба тактическа грешка бе допуснал.

— Нали знаете какво казват хората, господин Хазард?

— Какво? — Не му се искаше да пита.

— Въпрос на вкус. Или, ако го перифразираме: за едни изкуство, за други — порнографски илюзии.

— Хайде, Сам, скъпа…

— Не съм ти Сам, нито пък „скъпа“. И следващия път, като се разгорещиш от някое еротично изображение на полово сношение, намери друга, пред която да разиграваш малките си игрички.

— Не разигравам игрички.

— Как им викаш тогава?

— Малко се поувлякох.

— Малко?

— Добре де, много. Бяхме възбудени. Сексуално. Целувахме се. Докосвахме се. Несъмнено ни мина през ум, че бихме могли да се любим.

— Говори от свое име — тросна се Саманта.

— Това и правя. — Кофа ледена вода не би охладила страстта му толкова бързо и ефикасно. — Но не се заблуждавай, уважаема. И на теб ти хареса, колкото и на мен. Ти също се възбуди. Беше пламнала не по-малко от мен. По дяволите, ти гореше в ръцете ми.

— Благодаря, господин Хазард — заяви тя със скована официалност, като смъкна смокинга от раменете си и му го хвърли. — Това беше, да го наречем, наистина поучително преживяване.

Устните му се изкривиха в многозначителна усмивка.

— Винаги на ваше разположение, професоре.

Вратата на спалнята на Саманта Уейнрайт се затръшна под носа му.