Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (8)

Осма глава

Значи война.

Но ти вече изтърпя заслуженото, рече си Джонатан, докато мислено изреждаше хапливите забележки, с които Саманта го бе обсипала през изминалата седмица след онази нощ — първата от престоя им във Фонтенбло, нощта, когато я целуна в коридора пред „Покоите на Клеопатра“.

Тя беше кошмарен противник.

Не пестеше думите си.

Стреляше напосоки.

И с двете цеви.

Под кръста.

Право в челото.

Точно в целта.

Тежко му, Саманта Уейнрайт не прощаваше лесно. Беше категорична, никакви факти не можеха да опровергаят решението й. Бе убедена, че би изпитал същото с която и да е друга жена и тя само се е оказала под ръка, когато се е възбудил от рисунката на стената.

Джонатан удари с юмрук възглавниците, струпани под главата му. Рисунката? Да не беше така идиотски тъпо, би било смешно.

Цялата история доказваше колко наивна е Саманта в действителност. Наивна и уязвима. Нямаше никаква — ама никаква! — вяра в женствеността си. Жалко, защото всъщност бе неустоима. Или поне имаше необходимите данни да бъде, ако разпусне косата си и се поотпусне.

Обаче умееше да се държи хладно. С ледено безразличие. Любезна до полуда. Да се пръснеш от яд.

Мир.

Време е да сключат мир, реши Джонатан, отпуснат на леглото си в „Стаята на Рамзес“. Втренчен в тавана, броеше изящните фигурки с изписани вежди и древноегипетски одеяния, редиците от йероглифи и изображенията на патици, соколи, крави и котки, строени едни до други по неизвестни причини.

Ако Саманта лежеше до него, сигурно щеше да му разкаже цяла история по рисунките на тавана, обяснявайки значението на всяка фигура, на всеки знак.

Но, разбира се, ако Саманта лежеше до него, едва ли щяха да зяпат в тавана…

Мир.

Тази сутрин той бе решен да срине непреодолимата на пръв поглед бариера, която тя бе издигнала помежду им, и да се опита да възстанови предишните открити отношения.

Джонатан въздъхна и отметна завивките. Как не можа да се въздържи онази нощ. Постъпи като последния глупак! Отлично знаеше, че с жена като Саманта не трябва да избързва. Ала желанието му надделя и загуби контрол. Държа се като магаре!

Между другото, в един от фрагментите на тавана имаше чудесно изрисувано магаре, което бе пропуснал да забележи по-рано. Дали не намекваше нещо за него?

Проклет е, който опитва, и дваж по-проклет онзи, който не опитва!

С тази заключителна мисъл по въпроса за жените Джонатан се измъкна от леглото и тръгна към банята.

Тази сутрин щяха да разглеждат някакво хранилище. Саманта го бе информирала, че е приключила с предварителния оглед на египетското крило, що се отнася до най-ценните антики.

Задачата й се оказа значително улеснена от факта, че Арчибалд Макдонъл бе оставил подробен опис на закупените предмети, с точната им цена, с дата и място на покупката и дори с наличната историческа информация около тях.

Човекът не бе пропуснал и най-дребната подробност. Нищо чудно, че бе натрупал такова състояние през своята продължителна и славна кариера на бизнесмен.

След двайсет минути — изкъпан, избръснат, облечен в обичайните сини джинси, работна риза и маратонки и готов да посрещне деня — Джонатан излезе от стаята си в мига, в който чу вратата на Саманта да се отваря.

Тя беше облечена в непретенциозен зелен костюм — с изключение на цвета, и този изглеждаше досущ като всичките й останали костюми. Косата й бе прибрана назад. Очилата с рогови рамки бяха на мястото си. С бележник под мишница и молив в ръка. Беше облякла и дълга до бедрата, широка риза, която смътно му заприлича на лаборантска престилка.

— Добро утро, професоре — поздрави Джонатан жизнерадостно.

— Добро утро, господин Хазард.

— Как сте тази сутрин?

— Прекрасно.

— Добре ли спахте?

— Разбира се.

— Услади ли ви се закуската? — Поднасяха им я в стаите направо от кухнята.

— Естествено — каза тя и тръгна по коридора.

Той я последва.

— На мен най-много ми харесаха меденките, а на вас?

— Не ям тестени изделия.

— Жалко. Животът е кратък, а вие изпускате най-сладкото.

И двамата знаеха, че не става дума за кифлички.

Саманта погледна часовника си и измърмори:

— Наближава осем, време е да се залавяме за работа. — Наведе глава и се устреми напред.

Джонатан я хвана нежно за лакътя.

— Саманта…

Тя спря. Вдигна глава.

Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си, за да го погледне в очите.

— Саманта…

Тя избягваше погледа му.

— Погледни ме.

— Какво има? — Най-сетне вдигна очи.

Той отпусна ръце и съсредоточено се взря в нея.

— Докога ще ми се сърдиш?

— Вечно.

— За бога, Сам! Да сложим край на враждата!

— Чудесна идея — кисело каза тя. — Знам един начин как да й сложим край.

Изкушението да я стисне за гърлото бе почти непреодолимо. Вместо това обаче Джонатан с раздразнение прокара пръсти през косата си.

— Лошо се изразих — призна той. Направи нов опит. — Какво ще кажеш да сключим мир.

— Мир?

— Нали знаеш: да се целунем за сдобряване.

Сдържаната й любезност му подсказа всичко, което го интересуваше.

— Благодаря, все пак, но отговорът е отрицателен.

— Тогава поне да бъдем приятели. Работата ни тук ще върви по-приятно, ако престанем да се преструваме, че не можем да се понасяме. Пък и хората започват да приказват.

Тя едва доловимо вирна носле.

— Нямам представа за какво говориш.

— Много добре разбираш. Ти си умна. Прекалено умна дори. Е… може и да не си чак толкова съобразителна, когато става дума за хора. За живи хора. А не за мъртъвци, погребани преди хилядолетия.

Тя гневно присви очи.

— Това е най-долнопробно заяждане.

— Та ти цяла седмица се заяждаш с мен — отвърна той.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Тя се поколеба, преценявайки думите си.

— Добре де, беше си го заслужил.

— Може би. Искам да ти се извиня.

— За какво?

— Че те накарах да се почувстваш неудобно.

— Кога си ме накарал да се почувствам неудобно?

— Първата нощ. Когато те целунах и ти се възбуди.

Ако с поглед можеше да се убива, той би бил мъртъв.

— Моля?!

— Нямам намерение да избягвам повече темата, Саманта. Искам веднъж завинаги да изясним нещата, да извадим всичко на показ.

— Само в преносния смисъл, нали? — подметна сухо тя.

Джонатан не се сдържа. Отметна глава назад и избухна в смях.

— Наистина имаш чувство за хумор.

— Всеки има чувство за хумор.

— Не и принцът.

— Прав си. Признавам, че сгреших. Принцът няма чувство за хумор.

— Ще говоря направо — сериозно рече той.

Видя как тя повдигна вежди в знак, че търпението й се изчерпва. Господи, ако някой имаше нужда от търпение, то това бе той. Трябваше му търпение на светец, за да се справи с очарователната професорка по египтология.

— По мое виждане, Сам, има два спорни въпроса. От една страна, би следвало да се държим като безумно влюбени, за да не разберат, че всъщност съм твой бодигард.

— Мислех, че не си ми бодигард.

Джонатан се намръщи и скръсти ръце.

— Да не се задълбочаваме в езикови подробности. Никого няма да заблудим, ако ти се държиш така, сякаш не можеш да ме понасяш.

— Аз наистина не мога да те понасям.

Той преброи наум до двайсет. Съвсем бавно.

— Тогава се преструвай, за да не провалиш мисията си.

— Ще опитам.

— Другият въпрос е личен. — Той си пое дълбоко въздух и се хвърли с главата напред: — Много ми харесваш. Мисля, че и аз ти харесвам. Всъщност струва ми се, че тъкмо това те ядосва.

— Не подозирах, че сте завършили психология, доктор Хазард.

— За твое сведение, завършил съм геохимия — каза безцеремонно той. — Но фактът си е факт, между нас има нещо, нещо, което не се случва всеки ден — поне не на мен, нито пък на теб, предполагам — и това нещо не ти харесва.

— Безподобна глупост.

— Ще ти кажа кое е глупост, професоре: идиотската идея, че съм се възбудил и съм се поддал на плътските си желания под въздействие на някаква рисунка. — С махване на ръка той сякаш отхвърли съществуването на стенописа зад тях. — Причината бе в теб, скъпа. В това, че те целувах, че те докосвах, че чувствах как ми отвръщаш. Ти ме възбуди.

Тя застина на място. Джонатан продължи:

— Отдавна не бях изпадал в подобно неконтролируемо състояние и никога не ми се бе случвало с жена, която едва познавам. — Поне откакто бе излязъл от пубертетната възраст. — Ти беше причината, Сам. Само ти.

 

 

Саманта никога не се бе смятала за сексапилна.

Беше допустимо привлекателна, навярно. Интелигентна, понякога, даже почти винаги. Но никога не бе допускала, че е подвластна на чувствата.

Едва сега, за първи път през живота си започваше да го осъзнава. И започваше да й харесва… малко. Благодарение на Джонатан М. Хазард. Заслугата — или вината — бе изцяло негова.

Тя усети как гореща вълна от смущение премина по шията й и обля лицето й.

— Аз… също мисля, че те харесвам, Джонатан.

— Благодаря ти, Саманта.

— Нека сключим мир.

— Прекрасна идея.

— Ще се постараем да работим по задачата в доколкото е възможно хармонични и приятелски отношения.

— Съгласен. — Той протегна ръка. Очевидно очакваше ръкостискане.

Къде ли остана предложението му „да се целунем за одобряване“?

— Повярвай, аз също бих предпочел да се целунем за сдобряване — призна Джонатан, сякаш прочел мислите й.

С пламнало лице Саманта заяви:

— Да се залавяме за работа. Изгубихме достатъчно ценно време.