Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (13)

Тринадесета глава

— Виждала ли си моите гравюри?

Саманта тихичко се разсмя. Джонатан долови как нейното топло, чувствено тяло се размърда, за да се сгуши в прегръдките му.

— Нима и с това се занимаваш?

Господи, тя беше възхитителна! Любиха се до изнемога. Беше незабравимо. За първи път в живота си Джонатан се чувстваше така добре.

Той се вгледа в нея.

— Не съм ги правил аз. Целият таван на стаята ми е покрит с рисунки. Всяка нощ ги съзерцавам с часове.

— Съзерцаваш ли ги?

Той замълча за миг.

— Изучавам ги.

— Каза, че ги съзерцаваш. — Тя повдигна вежди. — „Няколко прости основни правила. Казвай това, което мислиш. Мисли това, което казваш. Изразявай се кратко и ясно. Казвай само истината.“

Идеята беше негова. И думите бяха негови.

— Добре де, гледам ги — призна Джонатан. — Не разбирам какво означават. Някакви чудновати животни. Крави и патици, строени като мишените на стрелбището. И куп непонятни йероглифи. — Той въздъхна мелодраматично. — Обзалагам се, че разказват някоя прекрасна приспивна история.

— И ще ми покажеш ли твоите гравюри? — тихичко се засмя Саманта.

— Мислех, че няма да поискаш.

Мина известно време обаче, преди да се съсредоточат върху рисунките по тавана в „Стаята на Рамзес“. Любиха се отново. Този път в неговата спалня.

— Какво ли означават онези фигури? — полюбопитства той, сочейки една от рисунките. Тя проследи с поглед вдигнатата му ръка.

— Приличат на боговете на Нилската долина, които държат богатствата на Египет.

— Аха.

— Египет е бил наричан — дори и сега го наричат — Дар на Нил. Страната не би могла да просъществува без тази река. На Нил Египет дължи водата, богатите почви и самото си съществувание.

— Реката на живота.

— Точно така.

Излегнат по гръб, Джонатан иронично подметна:

— Забелязали ли сте, професор Уейнрайт, честото и открито използване на фалическите символи в древноегипетското изкуство?

— Да.

— С какво свързвате този феномен? — лукаво се усмихна той.

— Със секса.

Той стисна юмрук и се престори, че й поднася микрофон.

— Бихте ли навлезли по-дълбоко в материята, професоре?

— С удоволствие.

— Какво ще кажете за еротичните папироси?

— Мисля, че ако проверите в правописния речник, ще откриете, че правилната форма за множествено число е папируси — подхвърли подигравателно тя.

— Щом казвате, професоре. Вие сте специалистът.

— Не съм. Но с малко практика може и да стана — подхвърли многозначително тя.

Джонатан усети поредица от целувки по гърдите си, след което заостреният връх на езика й започна да дразни първо едното, после другото му зърно. Дали не беше създал чудовище?!

— Помисли върху това поне за миг, ако обичаш.

— Вече мисля — призна тя.

— Става дума за фалическите символи.

— Именно.

— Например Иглите на Клеопатра.

— Високата, издължена форма на обелиска — продължи вместо него тя.

— Пирамидите в Гизе.

— Единственото от Седемте чудеса на древния свят, оцеляло до наши дни. Едва ли можеш да си представиш невероятните им размери, докато не застанеш пред тях.

Джонатан повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, да видиш означава да повярваш?

— Аз повярвах — заяви стройната жена до него. Ала погледът й не бе прикован в тавана.

— А величествените храмове в Луксор и Карнак?

— Гигантските колони, сякаш пронизващи небесата. — Саманта започна да изрежда още символични примери с удивителен ентусиазъм и оригиналност: — А царския скиптър? А главата на Амон? А всеизвестното палмово дърво, растящо край реката? А скулптурните колоси в Абу Симбел?

— Очевидно списъкът е безкраен — сухо отбеляза той.

— Моите лични предпочитания са за Голямата пирамида — сподели тя, плъзгайки ръка по тялото му.

— Защо?

— Нито с думи, нито с рисунки можеш да се подготвиш за първата си среща с нея.

— Аха — премигна той.

— Тя е приказна. Мистериозна. Великолепна.

Той възприе характеристиките като личен комплимент:

— Благодаря ти.

— Моля. — С известна стеснителност Саманта допълни: — Има и още.

Досега не бяха го сравнявали с Голямата пирамида. Стори му се доста необичайно… и разведряващо.

— Моля те, държа да продължиш.

Тя се подчини.

— Има изненадващ отвор с тесен тунел, а вътре — огромно богатство.

Джонатан се задави.

Саманта го потупа услужливо по гърба.

— Добре ли си?

Той я дръпна и притисна върху себе си, обхванал бедрата й.

— Ще се оправя.

 

 

На разсъмване Саманта усети целувката му върху устните си и го чу да споменава нещо за взимане на душ, след което Джонатан се измъкна от леглото.

Почти не бяха спали. Ала без съмнение, изминалата нощ бе най-прекрасната в целия й живот.

Сгушена в завивките, Саманта остана да лежи в онова чудно полусънно състояние между пробуждането и дълбокия сън. Мислите безредно изплуваха в съзнанието й и пак изчезваха.

Голямата пирамида.

„Очите ти са като изумруди.“

„Онази Клеопатра?“

Скъпоценни изумруди.

„Край на маскировката.“

„Има таен вход.“

„Аз къде бих поставила тайна врата?“

Бе извършила идеално проучване.

„Клеопатра VII, известна като Клеопатра.“

Тайник.

Голямата пирамида.

Саманта рязко отвори очи. Надигна се на лакти. Сърцето й биеше двойно по-бързо. Мислите й препускаха. Въпросите се надпреварваха в ума й, а тя не успяваше да им отговори.

Една мисъл обаче упорито се бе загнездила в главата й.

Защо изобщо е била създадена миниатюрната златна пирамида?

За украса? За да предизвиква възхищение у всеки, който я види? За да я поставят на маса или скрин, или, може би, край леглото на царица Клеопатра?

А ако е имала специално предназначение?

Но какво?

Саманта скочи от леглото и грабна най-близката дреха. Оказа се ризата на Джонатан. Закопча я набързо. Стигаше до средата на бедрата й. Като къса рокля.

— Джонатан?

В банята се чуваше шум от течаща вода. Той не можеше да я чуе.

Тя се втурна в съседната стая, измъкна чифт памучни бикини от шкафа и ги навлече.

— Това е достатъчно — оцени импровизираното си работното облекло.

Сложи очилата — с тях винаги успяваше да се концентрира по-добре — придърпа стол и се настани пред златната пирамида.

— Каква ли е твоята тайна? — попита тя, внимателно изучавайки предмета с многовековна история.

Удивителна изработка, рече си Саманта. Нямаше съмнение, още от самото начало, че е уникат. Беше точно копие на огромната каменна пирамида, издигната две хиляди години преди раждането и смъртта на Клеопатра.

От дете Саманта знаеше наизуст безбройните легенди около Голямата пирамида. Нали беше дъщеря на египтолог — в детството й те заместваха приказките. Една от тях разказваше за още неоткрития саркофаг на фараона, погребан в тайно помещение някъде из пирамидата.

Имаше и друга — за точните математически изчисления и тяхното мистично значение. Следваха разказите за халифа, който през девети век открил входа на Голямата пирамида, докато търсел изумруд с легендарни размери.

Помнеше ги всички до една.

— Какво ти подсказва интуицията, Саманта? Какво ти нашепва сърцето? — промърмори тя и прокара пръсти по гладката златна повърхност.

Тайник.

„Аз къде бих сложила тайна врата?“

— Знам къде — отговори си. — На мястото на оригиналната врата.

Тя трескаво заоглежда пода на спалнята си, търсейки книгата, от която беше чела за Голямата пирамида. Откри я, вдигна я, нервно запрелиства страниците и отново прочете написаното:

„Строителите на Голямата пирамида се опитали да надхитрят иманярите от древността, като поставили входа към гробницата на фараона на седем метра източно от средата и на седемнайсет метра над основата. После я затворили с една-единствена каменна плоча, изсечена в стената. По този начин, гледан от подножието на пирамидата, входът оставал незабелязан.“

— Седем метра от средата — мърмореше тя — и седемнайсет от основата. И сега, ако копието е в мащаб… — Тя надраска изчисленията си на лист.

Търсеният отговор.

Време беше да провери теорията си на практика. С математическа линийка тя измери от основата и по страната на пирамидата. Намери точното местоположение и предпазливо натисна с върха на химикалката си.

Нищо не се случи.

Опита отново, малко по-силно.

Нищо.

Нима грешеше? Нима не този бе търсеният отговор.

Египтологът е не само учен, но и творец.

Саманта знаеше, дълбоко в себе си беше уверена, че е права. Реши да опита още веднъж.

Изключително внимателно опря върха на химикалката и натисна в стената на пирамидата. Сякаш поддаде. Стори й се, че долови някакво движение. Натисна отново, и отново.

Отвори се малка вратичка.

Вътре имаше нещо. Тя остави химикалката и вдигна ръка. От вълнение трепереше като лист.

Пое дълбоко въздух, за да се успокои и бавно го издиша. После бръкна в отвора и извади стара платнена кесийка. Саманта предпазливо я разтвори и надникна.

Бяха блестящи.

И зелени.

Тя изсипа съдържанието на кесийката върху масата.

— Боже мой!

Изумруди.

Смаяна, Саманта остана за миг на мястото си като закована, без да продума. Сетне скочи на крака.

— Трябва да кажа на Джонатан — тихичко извика тя.

— Не ви съветвам, професоре — дочу зад себе си леденостуден глас и усети смразяващото дуло на пистолет в гърба си.