Сюзън Симс
Тайната на Клеопатра (7)

Седма глава

— Но, като помисля, струва ми се, че идеята не е от най-добрите — каза жената, снишавайки гласа си до шепот.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се мъжът.

— Сърцето ми ще се пръсне — призна тя, притискайки тревожно ръка към гърдите си.

— И моето — измърмори той.

— Не ми харесва.

— И на мен.

— Може би трябва да кажем на Траут.

— Да кажем на Траут!

— Ш-ш-шт! По-тихо. Да не искаш да събудиш и мъртвите?

Той се озърна неспокойно, после категорично заяви:

— Не можем да кажем на Траут.

— Прав си — въздъхна тя.

— Разбира се, че съм прав.

— Тогава да измислим друг план за действие — предложи тя след миг.

Той приглушено се изкикоти в тъмнината.

— Какъв например?

— Не знам. — Тя с усилие контролираше гласа си. — Но това ме плаши. Не ще да е на добро. Всъщност тъкмо обратното.

— Ама че уместно женско пророчество в подобен момент — възнегодува събеседникът й.

Тя се изкуши да му зашлеви плесница за оскърблението.

— Нарича се женска интуиция и благодарение на нея неведнъж си отървавал кожата.

Той измънка нещо неразбираемо.

Тя забеляза, че ръцете й треперят. Скри ги в скута си, вплела здраво пръсти, и си наложи да запази спокойствие.

— Нямаше да загазим, ако не беше ти.

— Аз не съм виновен — изхленчи мъжът. — Той ме е хванал за…

— Няма да слушам цветистите ти изрази — сряза го тя. — Истината е, че той те използва както си иска.

Лицето на мъжа пребледня на лунната светлина, процеждаща се през прозореца.

— Не виждам друг начин, освен да правя каквото ми каже.

Тя сви устни и дълбокомислено отбеляза:

— Защото нямаш въображение.

— И съм глупак — измърмори той.

Той го каза, не тя.

— Нали все това ми повтаряш — добави той.

Тя си напомни да бъде търпелива. Той все още й бе необходим… поне още малко.

— Стига си хленчил. Имаме работа.

— Каква работа?

— Време е да надзърнем в голямото хранилище в египетското крило.

— Защо?

— Защото рано или късно нашите новопристигнали гости ще започнат да си пъхат носа тук и там, а професорката не е от глупавите. — Бръчки набраздиха челото й. — Нито пък мъжа с нея, дето казва, че й е приятел.

— А не е ли?

— Не знам. Но съм готова да се обзаложа, че господин Хазард крие нещо. — Тя потрепери. — Всички трябва да са заспали вече. Нямаме време за губене. Аз ще нося фенерчето, а ти вземи раницата.

— За какво ни е раница?

— В случай че открием нещо ценно. Пази тишина! Никакви приказки! И не си влачи краката по пода!

Той мълчаливо я следва на пръсти няколко минути. После я настигна и прошепна:

— Но защо в старото хранилище? Там е пълно с вехтории.

— Не е съвсем сигурно. — Тя нахлузи ръкавици, докато вървяха. Не беше разумно да оставят уличаващи отпечатъци от пръсти. — Сигурно е само, че Арчи водеше подробен отчет за ценностите навсякъде другаде из къщата. Ако се опитаме да продадем някои от тях, веднага ще ни разкрият.

— И ще ни хванат.

— Теб ще хванат.

Мъжът преглътна с усилие.

— Може да ме пратят в затвора.

— Само ако имаш щастието да избягаш от него — грубо каза тя.

— Мислиш ли, че той ще…

Тя пое дълбоко дъх.

— Да, за нещастие, така мисля.

Страхът му бе очевиден.

— Ще ме убие за няколко проклети хилядарки…

— Или ще нареди да те убият.

Тя обаче премълчаваше съществена подробност. Опасността грозеше не само него. А и нея. Онзи, който ги тормозеше, бе много хитър. Беше се постарал да научи по нещо съмнително и за двамата.

За по-сигурно, както се бе изразил той, изсмивайки се жестоко в лицето й.

Тя спря за миг и невъзмутимо изгледа мъжа до себе си. Ако някой от тях можеше да оцелее… то това щеше да бъде тя.